Илия Михайлов
Автобус за някъде (22)

Есента на живота

На спирката беше тихо. Гледах как дъждовните капки монотонно падат в близката локва, сякаш някой уморено подхвърляше камъчета в малко езеро, в което се оглеждаше сивият есенен ден. Наоколо ноември беше разхвърлял небрежно изпопадали листа от близкото дърво, за да изпълни някакво древно природно заклинание за меланхолия.

Един настръхнал и мокър до кости врабец смело се бореше с малко парче баница, което някой великодушно му беше завещал, преди да се качи на поредния автобус за някъде. Кой казва, че хората са лоши? Склонни са на такива огромни добрини — особено когато не им струват скъпо.

Долавях мириса на дим, който комините на къщите вече изпускаха на воля като безброй едновременни въздишки.

Всичко ми се струваше толкова тривиално и подредено в детайлите си, все едно бях в сериал на Би Би Си.

Синхронът на тази идилия нарушаваше от време на време възрастният мъж, който седеше от дясната ми страна. Облечен в овехтял сив костюм, той нервно почукваше с ожуления връх на дългия си черен чадър.

— Брей, няма край тоя дъжд — каза сякаш на себе си старецът и грижливо приглади тънките си мустаци. Те явно бяха нещо много специално за него, защото ми се сториха прекалено добре поддържани и дори боядисани. С тях приличаше Аспарух Лешников или на някой друг от плеядата български изпълнители на стари градски песни.

— Няма как — казах аз от учтивост. — Есен е.

Човекът ме погледна замислено и суетно приглади с ръка някаква невидима гънка на панталона си, след което каза:

— Не, младеж! Не си прав.

Погледнах го учудено, а той продължи мисълта си, без да бърза:

— Истинската есен ще я усетиш, като дойдеш на моите години, жив и здрав. Тя идва тогава.

„Охоооо — помислих си аз, — още един Омар Хаям.“ Но не казах нищо.

Една млада жена с букет цветя слезе от син поочукан опел и бързо се скри на сухо при нас.

— Какви красиви цветя! — възкликна старецът.

— О, благодаря! — отвърна кокетно на комплимента жената и леко се смути. За да прикрие своя свян, тя някак между другото, с небрежната изтънченост на дама, преметна един кичур от кестенявата си коса и се загледа в нещо надолу по улицата.

— Обичах да подарявам цветя на моята другарка — каза възрастният мъж на мен, кимвайки към букета. Усетих как тиха тъга нахлува в мъглявата стая на сърцето му, и без да искам, докоснах самотата му, която скучаеше там със спомените му.

Замислих се над израза „моята другарка“. Колко мило, старомодно и истинско! Не се сещам за по-добър начин да се опише еволюцията на любовта в душите ни. Смяната на агрегатното състояние на страстта, която ни изпепелява и с годините някак я закотвяме на дрейф в пристанището на своите истини.

Изведнъж забелязах, че старецът и младата жена вече ги нямаше, а един бял автобус бавно се отдалечаваше от спирката. Извадих телефона си. Чувствах огромна потребност да се обадя на жена ми. След първия сигнал „свободно“ тя вдигна, а аз дори не й дадох възможност да промълви нещо първа. Чух се само да казвам:

— Знаеш ли, Валечка?… Обичам те!