Илия Михайлов
Автобус за някъде (33)

Трима другари

Отново сме заедно. Тримата. Вървим по оживените улици на Пазарджик — града, който ни събира и ни разделя през десетина години. Няма как, всеки от нас отдавна е в своя влак. Проветряваме от време на време купето, в което сме настанили душите си. А гарите следват една след друга: „Надежда“ — „Тревога“ — „Мечта“ — „Стремеж“. Кратък престой на гара разпределителна „Спомени“ и после пак поемаме — всеки по релсите на своето ежедневие.

Търсим истината или се крием от нея: Бойко в дъждовния Норд Рейн-Вестфалия, Марин заедно с прекрасната малка Каси, а аз — някъде в поредния автобус, с който пристигам от Пловдив.

— Вече си половин германец! — обръщам се към Бойчето — Не забравяй обаче, че носиш в себе си и един котленски овчар заедно с неговия инат и хъс. Всеки българин го носи в себе си. Търси го и го намира, когато му е тежко, за да се справя с трудностите и да продължи да върви напред въпреки всичко. Вярвам в това, колкото и глупаво да звучи!

Той ме поглежда въпросително с дълбоките си сини очи — два кладенеца, пълни с доброта:

— За Захари Стоянов ли говориш?

— Да — отговарям. — За него и за неговите „Записки“. За онази упоритост и непримиримост на котленските овчари от българския XIX в. Чумата натръшка стадото им, а те съберат през зимата инат и грошове и напролет отново започват да го попълват — от една овца. Защото всяко голямо нещо се състои от няколко по-малки.

— Голям философ си станал! — шегува се с мен той, докато Каси се закача с Марин и го щипе за бузата. Вече й е скучно, а баща й се кахъри, че не я оставил на баба й и дядо й.

Допиваме кафето си и излизаме.

Зимното ниско слънце се усмихва срещу нас и закачливо свети в лицата ни. Говорим за толкова много неща — литература, история, рок музика и за нашата студентска София от преди двадесетина години. Как обикаляхме сергиите за книги на площад „Славейков“, зяпахме магазините по „Витошка“ или стол №4 в Студентски град. Приличаме на деца, които палаво скачат на ластик със своите спомени.

Минаваме покрай витрината на някакъв магазин. Намръщена продавачка в следпразнично настроение разваля коледна елха. Има нещо много тъжно в свалянето на играчки и гирлянди от коледна елха. Поне за мен.

Вглеждам се отново в огледалното отражение на витрината и виждам три стари момчета с млади души. „Като тримата другари на Ремарк“ — мисля. Искам да спра за миг и да им кажа, че ги обичам, но не го правя.

„Не се размеквай! — чувам в ухото си гласа на чувството ми за срам. — Не точно сега.“

Стигаме някак неусетно до паметника на Васил Левски. Спирам се.

— Е, момчета! — казвам. — Не се сещам за по-добро място, на което да се разделим.

Хвърлям скрит поглед към Апостола, докато си вземаме „довиждане“. Сещам се за думите му за времето, което е в нас. И ние сме в него. То нас обръща и ние него. Нашето време — всичко, което имаме, всичко, което ни остава.

Тръгвайки, се обръщам и през рамо подвиквам:

— Бойче!

Той ме поглежда.

— Не забравяй за котленския овчар в теб!

— Няма! — усмихва се смело. — Ще го взема със себе си. Така ще е най-добре и за двама ни.