Йордан Милев
Съкровището на махараджата (9)

Продължение на корабния дневник

И така, ваше кралско величество, Августин Красиви и Всеблагочестиви, три месеца изминаха от оня черен ден, когато вождовете на крал Кокосо Пали Лула от Острова на маймуните завързаха на стълбовете край пламналите огньове нашия велик мореплавател адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабния готвач Чер Пипер. Те ги обвиниха, че не са били никакви велики мореплаватели, а са обикновени джебчии, наречени Игу, Цигу и Мигу. Това, ваше кралско величество, вие знаете по-добре от мен — кой какъв е — и затова аз няма да се впускам в подробности, за да мога по-нашироко да опиша ония беди и теглила, които ни е било писано да изживеем на тоя проклет остров до деня, когато видяхме палмите му зад нас и се заклехме никога вече да не търсим съкровището на махараджа Молук бей. Разбрахме, че животът е по-скъп от всякакви бисери и злато, и затова, когато вождовете на крал Кокосо Пали Лула поведоха нашия смирен велик мореплавател — светла му памет — да го набучат на ръжена и после да го изпекат, аз и негово преосвещенство отец Лопес се хвърлихме като два гургула в босите черни крака на краля и започнахме да ги целуваме като най-висше благо на земята.

— Милост, ваше кралско величество — викаше отец Лопес и продължаваше звучно да целува, — милост за нашите грешни души!

— Кралю велики — виках и аз, — няма по-добър крал от вас под това слънце и по-мъдър из тия острови, пръснати из морето като кокосови орехи. Ако може да вярвате на един беден корабен писар — на име Керкенез де Керкаде, — вярвайте, че те нямат нищо общо с разбойниците Игу, Цигу и Мигу, а тия трима бедни несретници — макар и да са готови да приемат вашия праведен съд — са адмирал Джинджифил, велик мореплавател, капитан Ким, прочут кормчия, и нашият несравним готвач Чер Пипер.

Крал Кокосо Пали Лула запали лулата си. Това той правеше винаги, когато трябваше да вземе важни решения.

— А какво диреха по тия места, където само кралят има право да ходи?

— Ваше величество — вдигна глава отец Лопес, — как да не ходят там, когато сам знаете, че тоя черен магьосник Айло направи черна магия и всичките наши приядки изчезнаха на морското дъно. Когато те тръгнаха към забраненото място в джунглата, беше привечер, време за вечеря, а ние нямахме ни грам джинджифил, ким и чер пипер. Главният имам на острова, Имам Баялда, ни предлагаше да ядем имамбаялдъ̀, поръсена…

— Но може ли да се живее само с имамбаялдъ̀? — викнах и аз и започнах да целувам не само нозете на краля, ами и неговите ръце, грапави като тухла.

Така се бях увлякъл, че целунах нозете на всички островитяни, островитянки и островитянчета, събрани около нас. Без малко да се хвърля на шията и на тоя проклетник Айло, но той запали за миг някакъв огън и дим да го няма — гмурна се в близките храсти, като изричаше някакви неразбрани думи ума ла по.

А тримата нещастници трепереха като дафинов лист и вече нямаха сили ни да се молят, ни да се вайкат. В изпичането и изяждането им виждаха единствения изход от случилото се.

Всичко наоколо мълчеше. И вождовете, и нашите моряци. Злокобен грак на птица се чуваше от джунглата, а морето се плискаше наблизо все така равно и весело хич и не се досещаше в каква беда сме изпаднали. В тоя миг грима наши моряци се хвърлиха към краля и поискаха те да бъдат изпечени и изядени, а адмиралът да остане жив, но кралят махна с ръка, взе дългата си тръба и протръби:

— И сто моряци не могат да се равняват на един адмирал! Адмиралското месо е двеста пъти по-вкусно. — После допълни на всеослушание: — Негодници такива!

Последните думи навярно разнежиха крал Кокосо Пали Лула. Той започна да се смее така високо и така да се държи за корема, че трима черни вождове се спуснаха към него, придържаха го с ръце и преграждаха пътя му с копия, за да не се строполи от трона — обикновен пън, покрит с кадифе, разменено за торба злато с някой друг адмирал, минал наблизо.

Кралят се смееше и викаше: ума ла по. Смееха се и островитяните и викаха: ума ла по. А децата и жените започнаха да хвърлят такива къчове наляво и надясно, за каквито вече няколко пъти ви споменах.

— Да запомните — викаше кралят — кога сте били на Острова на маймуните.

Още един път повтори това и посочи към адмирала и капитана. Вдигнах глава от нозете му и с крайчеца на окото си забелязах, че двама негри развързват корабния готвач. Жените пристъпяха с ароматни подправки към него, а трети го ръсеха с джинджифил и ким и викаха:

— На̀, вземи, готвачо! Вземи и готви, и да ви е сладко!

По-късно разбрах, ваше кралско величество, че това беше един вид помилване. Най-после се досетих, че на тоя проклет остров има един основен кралски закон, по който се съдят всички престъпници: страхът от престъплението е по-важен от наказанието! Вече втори път крал Кокосо Пали Лула ни подлагаше на голямо изпитание и само нашата голяма готовност да приемем смъртта ни спасяваше, за чест и слава на вашата славна корона, която все още стои на главата ви без най-скъпия бисер на земята.

И като продължаваше да се смее — о, тоя всеопрощаващ смях на греховете ни, — кралят спомена за някаква крава и някаква змия, в смисъл, че кравата превръща тревата в мляко, а змията — в отрова, но аз така и не разбрах кой е змията и кой кравата. До тоя миг на острова не бях видял нито крава, нито змия.

Разпределиха ни по колибите на местните людоедци — бедни палмови къщурки, без прозорци и врати, където, вятърът се разхожда като стопанин през всяко време на денонощието. И започнаха да ни учат как се отглеждат банани, как се садят палми. Някои от моряците се специализираха в бране на кокосови орехи. Корабният готвач Чер Пипер се научи при един негър да готви супа от врабчови гнезда и да прави яйца на очи от яйца на костенурката Лут. Отначало му беше малко трудно да прави такава манджа, понеже тиганът за нея беше два метра дълъг и три метра широк. И когато трябваше да преобръща едно от яйцата, стреляше със своя арбалет — това беше единственото ни оръжие, оцеляло при потъване на кораба. Един моряк го беше скрил под ризата си, когато слязохме на сушата — стреляше втори път и така нататък, колкото яйца се намираха над огъня.

Споменах за тези чудновати яйца и трябва да ви кажа, ваше кралско величество, че само благодарение на тях успяхме да извадим от дъното на морето нашия потънал кораб.

Това стана така: негрите навързаха на дълги конопени въжета — от някакъв местен коноп, наречен абака — двестатина яйца от костенурката Лут. Преобърнаха цялото крайбрежие на острова, но намериха толкова яйца. Бяха разбрали вече, че сме усвоили всички тънкости по отглеждането на бананите, папаите и другите техни плодове; че не сме крадци, а обикновени хора, които ако си пасат кравите, винаги ще има мляко на трапезата. И щом кралят Кокосо Пали Лула се убеди, че адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер нямат нищо общо с големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу, той нареди на своите вождове — и на черния магьосник Айло — да извадят потопения кораб и да ни помогнат да се отправим към други брегове, където вашата светла корона ни водеше.

Докато корабът изплува на повърхността, някои от яйцата вече се бяха измътили — водата край острова е много топла — в кубрика, на кърмата, по цялата палуба, по корабните платна плъзнаха десетки костенурки. Настана такава суматоха, че и ние, поизплашени малко, плъзнахме като костенурки и набързо се заровихме в пясъка на брега, сякаш бяхме готови да снасяме.

Всичко на кораба, направено от желязо, беше ръждясало. Оръжието ни — арбалети, мускети, ризници и мечове — беше покрито с дебел слой тиня и ръжда. И само с кокосово масло можахме да го приведем в ред, за да заблести отново с блясъка на вашата височайша кралска корона.

Настана денят на нашето заминаване, сто осемдесет и осмият ден от пристигането ни. Брегът беше отрупан с островитяни, островитянки и островитянчета. Къде що имаше шарения, всичко се тълпеше по крайбрежието, за да ни пожелае лек път, щастливо плаване и по-малко тайфуни.

Ревнаха зурли и тъпани, свирнаха пищялки и дудуци. С копията си негрите тупаха върху тенджери и легени. Ние стреляхме с арбалетите и мускетите. В тоя миг някаква перушина се разхвърча на палубата. Веднага нахлуха митничарите на крал Кокосо Пали Лула и взеха да тършуват из корабните каюти. Намериха един орел-маймунояд.

— Забранено е изнасянето на тия орли — викаше в тръбата си от брега крал Кокосо Пали Лула.

— Защо? — попита адмирал Джинджифил. — Керкенез де Керкаде иска да ги развъди и в нашите страни.

— Не разрешавам, не разрешавам, не може — упорствуваше кралят, — още баща ми, махараджа Молук бей, е забранил изнасянето им от острова. Ако се развъдят и в други страни, има опасност да изчезнат всички маймуни в света.

Чак след тоя малък инцидент вдигнахме платната. Вятърът ги наду. Капитан Ким застана зад руля. Корабният готвач Чер Пипер слезе в кухнята. Ние се понесохме към най-голямото премеждие от нашето тъй дълго плаване.

Островът на маймуните още се виждаше, когато адмирал Джинджифил за последен път строи моряците на палубата и извърши корабна проверка. Двадесет и четири от нашите славни мъже липсваха в строя: десет умряха от страх, четирима бяха глътнати от крокодила Убоко, двама — превърнати на маймуни от черния магьосник Айло — всъщност те бяха маймуни и такива си останаха, а трима — опечени и стрити на емфие. Крал Кокосо Пали Лула беше привършил запасите си от тоя чудноват тютюн.

Ваше кралско величество, три дни и три нощи плувахме по тия далечни води, без да срещнем ни птица, ни човек. Само акулите ни следваха неотклонно, защото имахме неблагоразумието да хвърлим в морето един от нашите моряци, който умря от преяждане на банани. И друг мъжага беше на път да ги нахрани, но адмирал Джинджифил заключи навреме тия жълти лакомства и корабният готвач Чер Пипер само сутрин ни раздаваше по един от тях.

Каква беше изненадата ни, когато на четвъртата сутрин в далечината забелязахме нещо като шарена кръгла точка. „Земя, земя…“ — извикаха моряците. Адмиралът взе далекогледа, дълго се взира и отсече, че това не е нито земя, нито шарена точка, а някакъв шарен чадър с бял слон и две момчета под него, седнали по турски върху дървения сал. Тъкмо капитан Ким бе насочил кораба си към тях, и се появи някакъв силен вятър, който опъна чадъра и той изчезна от погледа ни. Успяхме само да запомним песента, която долиташе оттам и направо влезе в моя дневник:

С приятел винаги е леко,

дори и в най-далечен край.

Слон под чадър седи далеко,

със Шегобишко и Окай!

Колкото и да плавахме по посока на изчезването им, не можахме да ги открием. И през тоя ден се случи