Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2019 г.)

Издание:

Автор: Йордан Милев

Заглавие: Господин Дръж Ми Чадъра

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: ДП „Д. Благоев“

Редактор: Борис Крумов

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Елена Млечевска

Художник: Христо Жаблянов

Коректор: Нора Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11415

История

  1. — Добавяне

принцеса Кокаска плаче за Шегобишко

Но къде е той? Тя горчиво ридаеше и повтаряше през сълзи: „Шегобишко… Шегобишко!“

Кралят се озърна наоколо. Допреди малко го гледаше втрещен до Окей Окай. Негърчето беше на мястото си и хвърляше обредни къчове заедно с другите деца, а бялото момче Шегобишко със златната паламидена коса сякаш беше потънало в земята.

— Стража! — извика кралят. — По-скоро намерете тоя немирник!

— Кой?

— Къде?

Стражата наскача около краля и започна да се суети. Не можа да разбере веднага за кого става дума. И Кокоско си беше до кралицата, и Окей Окай се намираше наблизо, и другите деца се премятаха презглава, та беше трудно да се разбере кой е немирникът, предизвикал яда на краля.

— Не… не-дей… ня-ма нужда, татко — хълцаше принцесата. — Той ми каза сбогом… не, няма да се върне повече тук… замина си завинаги. Сигурно е вече на морското дъно.

— Удавил ли се е? — изтръпна Кокосо Пали Лула. Можеше жив човек да опече на ръжен, но никак не обичаше да чува, че някой се е удавил.

— Нее… отнесе го Белия слон.

Кралят не знаеше какво да прави.

— Татко — обади се през сълзи и Кокоско, — това е толкова тъжно… Бялото момче го няма. Не иска…

Кокосо Пали Лула заповяда да го отведат настрана, за да не гледа. Но престолонаследникът заплака:

— … цял живот да отглежда банани! И аз ще избягам, ще потъна…

Не успя да довърши думите си. Кралят даде знак и стражата го хвана, за да го отведе под един балдахин от палмови листа. Дадоха му да чете дебела кралска книга — винаги постъпваха така, когато на принцеса Кокаска и на принц Кокоско потичаха сълзи.

… А Шегобишко летеше, летеше към морето, лек като перце, силен като гръм. Той бързо слезе от Белия слон и двамата започнаха да се надбягват с вятъра, да се катерят по хълмове, да пресичат друмища, да прегазват потоци, да изкачват върхове. Цялата джунгла лежеше под нозете им и само орелът маймунояд, кацнал на един вековен дъб, се чудеше на онова, което вижда: бял слон и бяло момче тичат презглава из джунглата, ядат банани и папаи, пият бистра вода и не се страхуват от нищо.

— Сигурно гонят маймуни — рече си той, — я да кръжа по-близо над тях, че може да намерят нещо и за мен.

От ден на ден крилете повече и повече го заболяваха. Летеше дълго, взираше се от дън небето, разпознаваше мравки и кучета-прилепи, но маймуните се мяркаха все по-рядко и по-рядко. Като че ли бяха на довършване. И може би затова местните ловци не му даваха време да мигне.

Орелът Хар литна към двамата весели приятели, но скоро изгуби следите им, изкъпа се в един облак, изсуши се срещу вятъра и пак се върна на вековния дъб. Долу, до ствола, съгледа яма — черна и дълбока. Хар не знаеше, че от нея големият разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу измъкнаха съкровището на махараджата и че това съкровище сега се търкаляше на морското дъно.

— Шегобишко… Шегобишко — викаше слонът и се носеше бял и облачен през зеленото море на джунглата. Той не гледаше къде стъпва. Само внимаваше да не премаже своя бял приятел.

Орелът вече заспиваше. Преди да замижи и с второто око, два бели облака се мернаха в далечината. Ще вали — помисли той и се намести върху по-ниските клони на дъба.

— Кога ще тръгнем? — запита Шегобишко, излегнат на пясъка до своя бял приятел, огромен като бяла планина.

— Спи, Шегобишко, спи! Още не съм изкоренил дървета, ще накъсам лиани и лико, ще наскубя тръстика — ще направим сал за чудо и приказ и когато бъдем готови — ще се насочим право към остров Сулуан…

Шегобишко едва чу последната дума, проточена и странна. Унасяше се в сън. Чувствуваше се изморен. Толкова му беше хубаво да спи през нощта край един бял слон, под едно бяло небе, пълно с бели и мълчаливи звезди… И тоя бял шум на вълните, и белият пясък под него… Като че ли се бе върнал край река Криволичи… До него са Попарко и Чуруличка, и кучето Туктам, и… много мили и скъпи за него неща, които в тая нощ бяха толкова далече. Когато се качи на кораба на адмирал Джинджифил и откри в най-тъмното ъгълче на кубрика Окей Окай, зарадва се като дете, срещнало друго дете: къде без приятел на кораб, пълен с разбойници… корабокрушенци… корабокрушенци…

— Корабокрушенци са — някой изказа гласно мислите му.

— Корабокрушенци — обади се и друг глас.

— Така е, прав си. Виждам палмови греди от разбит сал. Дори не са имали време да ги очергарят.

— И тия май са тръгнали да търсят съкровището на махараджата!

Шегобишко се сепна. Отвори очи. Над морето сипваше зората. Някой проплака наблизо.

— Искам да отида и аз с него! — молеше познатият глас.

— Ти си принцеса! — каза гласът, който говореше за махараджата. — Който иска да стане принц, ще остане при тебе.

Шегобишко съвсем се събуди. До Белия слон стояха крал Кокосо Пали Лула, принцеса Кокаска, Кокаско и четирима черни вождове. Други негри с копия и стрели се навъртаха наблизо и оглеждаха повалените трупи. Единият от тях рече:

— Ако не бяхме дошли навреме, тоя Бял слон щеше да изкорени цялата джунгла. Откъде може да знае голямата му глава, че за един морски сал са нужни десетина палми, а не цяла джунгла.

— Прав си, така е! — обади се друг негър. — Но когато салът е за приятел, броят на гредите има значение.

— Три дни и три нощи те търсим! — рече Кокосо Пали Лула, застанал с лице към Шегобишко. — Кокаска не ме остави да се наспя като крал.

„Значи — помисли си Шегобишко, като пресметна наум — трета нощ сънувам все един и същи сън!“

— Трета нощ те търсим и добре, че те намерихме.

От далечината се носеше мирис на изгоряла трева, на загаснали огньове. Беше тихо и спокойно, само плисъкът на вълните оставяше следи и звучеше като удари на голям часовник, движен от водни колела. Поне така се стори на Шегобишко. Малко го беше страх мислеше, че са дошли да го върнат в двореца. А там, пред огъня, когато вече говореха за ръжена и за разбойниците, Шегобишко каза сбогом на принцеса Кокаска, че няма да издържи да гледа как се пекат Игу, Цигу и Мигу. И понеже се бяха уговорили с Белия слон още от предния ден двамата побягнаха към морето, към нови небеса и приключения.

— Ние ти предлагаме да се върнеш при нас! — съобщи кралят. — В нашия черен свят има място за едно бяло момче. Има с какво да те нахраним. Банани — колкото щеш…

— Татко — обади се Кокоско, — толкова е тъжно цял живот…

— Има джинджифил… ким… чер пипер…

Шегобишко си спомни за адмирала и потрепера.

— Благодаря ви за всичко — рече Шегобишко и поглади по хобота своя приятел, — вие ме наградихте с един Бял слон. Това ми стига…

Беше ясно, че Шегобишко е решил да отплува. Кралят го разбираше. Колкото и да беше тъжно на Кокаска и Кокаско, той знаеше, че това момче има и други приятели и че не може да остане без тях. А и скоро свършваше училищната ваканция и трябваше да тръгва на училище.

Кокосо Пали Лула събра най-добрите майстори от Острова на маймуните. Изкусни майстори и плетачи на лико направиха такъв сал, че наистина никой мореплавател не беше плавал с такъв тъдява.

Напълниха с вода кози мехове, сложиха в зеблени чували кокосови орехи — да не ги търкалят вълните, когато заливат сала, — наредиха чирози в една палмова кошница, свариха едно яйце от костенурка — беше толкова голямо, че на сала нямаше място за друго.

— То ще ти служи за спасителен пояс — обясни му Кокаска, когато го натовариха на сала, — обърне ли ви тайфун, дръж се за яйцето… Все ще се излюпи някоя костенурка и ще те довлече до брега.

Но й се плачеше, като виждаше, че от нищо не го е страх, и нищо нямаше да го спре. Дори крокодилът Убоко.

Заведоха Шегобишко и Белия слон в двореца на крал Кокосо Пали Лула. Сложиха им богата трапеза, преди да тръгнат на път.

— Не плачи — утешаваше Шегобишко хълцащата черна принцеса, — сега не може да дойдеш с мен… Виж колко си малка… Къс диамант… Не може. Когато пораснеш, ще дойдеш да учиш у нас… А когато се върнеш тук… ще учиш местните людоеди, че хората не бива да се ядат, дори и печени.

Помълча малко, взе си малко имамбаялдъ̀, обели си мандарина, вкуси банан. И понеже тя още хълцаше, повтори:

— Ще се върнеш и ще учиш тук…

— Всички! — обади се Кокоско, който слушаше със затаен дъх.

— Всички!

— Да си мият ръцете!

— Да си мият ръцете!

— И очите ли?

— И очите!

— А зъбите?

— И зъбите! Най-малко два пъти на ден сутрин и вечер.

— А краката?

— И нозете!

— А косите?

— Да се мият и да се вчесват, не да ходят рошави като маймуни!

— Олеле! — въздъхна Кокоско.

— Никакво олеле… И ще ги научиш да танцуват човешки, не само да се кълчат като шебеци — напред-назад, — да се плезят и да хвърлят къчове.

— Олеле!

Кокаска беше престанала да плаче и каза:

— Белите деца… много обичат дивашки танци.

— Така е — на свой ред въздъхна Шегобишко, — нали някога са били маймуни.

— Олеле — тюхкаше се Кокоско, — черната принцеса цял живот има да учи от бялото момче!

… Изпратиха го до сала. Пред всички вървеше Белия слон. Новото утро поздравяваше Шегобишко с всичките гласове на зверове и птици в джунглата. Малки костенурки — току-що излюпени — бързаха да се гмурнат във водата. Салът се люшкаше върху вълните, украсен с корали и седеф, с гирлянди от жасмин, изплетени от Кокаска. И на всичко отгоре — един шарен като острова чадър. А под него — непознато черно момче, обърнато с гръб към Шегобишко.

— Кое е това момче? — полюбопитствува Шегобишко.

— Господин Дръж Ми Чадъра! — отвърна кралят.

— Кой?

— Същият!

— Аз съм, аз съм — извика момчето и се обърна.

— Окей Окай, ти ли си, черни братко?

— Не съм Окей Окай — отговори момчето, — а Господин Дръж Ми Чадъра.

— Така е — намеси се кралят, а след малко довери на Шегобишко: — Окей Окай е от Зембоанските острови. Окей Окай на местен език означава: Господин Дръж Ми Чадъра. Цял живот е държал чадър над белия си господар и толкова му е омръзнала тая работа, че е станал за окайване. Веднъж отсякъл: „Няма вече да държа чадър над господаря си, слънцето да го изгори, дебелакът му с дебелак…“ И хукнал да бяга с чадъра си, така го довеяли тайфуните по нашите места.

— Окей, братко! — протегна ръцете си Шегобишко.

— И като разбра, че заминаваш, приплака в двореца: „И аз тръгвам с Шегобишко. За къде е под това слънце и ветрове без чадъра на Господин Дръж Ми Чадъра!“

— Шегобишко! — Още две черни ръце се протегнаха.

— Окей Окай!

— Не така… Занапред ме наричай само Господин Дръж Ми Чадъра.

Шегобишко и Господин Дръж Ми Чадъра останаха дълго прегърнати под един шарен чадър край Острова на маймуните.

Когато се отделиха един от друг, крал Кокосо Пали запали лулата си и дълбоко пое ароматния дим.

— Ако намерите някъде емфие — рече той, — да ми изпратите — привършвам го вече… Хъм… — продължи кралят, — я ми дайте кралския нож.

Най-черният от вождовете, стъпил на брега, доплува с тясна дървена лодка до сала.

Кралят пое шарената и дълга ножница, извади бляскав и дълъг нож и се доближи до Шегобишко. Докато момчето, изтръпнало, очакваше да види какво ще стане, крал Кокосо Пали Лула отряза всички копчета от ризата му.

— За спомен — рече той и прибра ножа в ножницата, — и на добър път! Такъв е обичаят тук. Вятърът ще те отвее надалеч, ще покрие следите ти пясъкът, само тия копчета ще те пришиват към нас — бял и светъл, весел и добър.

— Сбогом, Шегобишко! — викна Кокоско.

— Довиждане!

— Довиждане, Кокаске!

Обади се и Господин Дръж Ми Чадъра:

— Довиждане, черни хора с бели души.

Вятърът наду чадъра и салът започна бавно да се отдалечава от брега.

— Чакай, спри — извика Шегобишко и помоли Белия слон да свие малко чадъра.

— Мъртъв дрейф! — рече слонът и прибра чадъра.

Върху синята вода наблизо плуваше стар пергамент от еленова кожа с някакви стари, стари думи по него. Сякаш някаква ръка го носеше към сала. Шегобишко се наведе, загреба листа и понеже не разбираше всички думи, помоли негърчето да го прочете.

То го огледа, обърна го откъм гърба, опипа го откъм лицето. И каза тихо:

— Ключалката на ковчежето се е разяла от морската сол. Отворила се е сама…

След малко прочете:

— И на благата, и на загубите, които ме спохождат, аз гледам еднакво: като на двете си ръце, и затова съм богат.

Молук бей, махараджа,

Остров на маймуните.

„Ковчежето е било празно!“ — помисли си Шегобишко.

— Какво е това? — викна крал Кокосо Пали Лула с дългата тръба от бамбук, защото салът беше отдалечил от брега.

— Най-голямото съкровище на света! — отвърна Шегобишко.

И дълго маха с ръка, докато палмовата шапка на принцеса Кокаска не се превърна в точка.