Йордан Милев
Съкровището на махараджата (3)

Големият разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу

Кралският дворец на Кокосо Пали Лула приличаше на обикновен сайвант, покрит с рогозки, с тая разлика, че тук-там по живите стволове на палмите и банановите дървета висяха кюлчета злато, гирлянди от бисери, гердани от седеф и елмази, на които туземците не обръщаха никакво внимание. За тях един гост беше по-скъп от всичко и те щяха да бъдат много щастливи, ако тоя гост, наречен адмирал Джинджифил, велик мореплавател, се засмееше поне веднъж, седнал от дясната страна на техния добър и весел крал.

А великият мореплавател ядеше банани — върху рогозките пред него и моряците се жълтееха купища от фурми и смокини, папаи и кокосови орехи, мандарини, индийски фъстъци, — ядеше и току хълцаше, а по лицето му се стичаха бисерни сълзи. „Старото ми корито — ридаеше той и си мислеше за потъналия кораб, — няма вече връщане от тоя остров, тук ще се живее… тук ще се мре!“

Изкусни готвачи, ръководени от главния имам на острова, Имам Баялда, разнасяха вкусни ястия. На адмирал Джинджифил поднесоха в седефени съдове супа от костенурка, салата от водорасли, печено от змей и пак банани и папаи, но той седеше неутешим. Само от време на време се хващаше за сърцето — и тогава плачът му спираше: нещо прошумоляваше между пръстите му. Той се обръщаше към капитан Ким и корабния готвач Чер Пипер, седнали от другата страна, до кралица Кокаса. Тримата се споглеждаха, намигаха си леко с очи, което означаваше: „Добре, че остана поне тоя къс от стара морска карта. Само да се доберем до съкровището на махараджата — не кораб ще си направим, ами цяла флотилия ще закупим!“

Ставаше им по-весело и те малко по малко започваха да се хранят. Моряците хич и не се тревожеха за потъналия кораб, а пиеха палмово вино. По някое време започнаха да хвърлят къчове към небето, да ходят на ръцете си като негрите и да правят и други лудории в чест на общото пиршество.

Единствен корабният писар Керкенез де Керкаде, минути преди да слезе от кораба, взе дневника със себе си — пък и беше свикнал навсякъде да го носи — и сега, опитвайки от това или онова лакомство, записваше по някой и друг ред и нова дума: с какви мазила бяха намазани жените, защо копията на мъжете завършваха с рибена кост, колко халки висяха като гривни от ушите на негово кралско величество Кокосо Пали Лула, какъв тютюн пушеше той, колко беше дълъг „кралският ръжен на спокойствието“ — както го наричаха всички негри тук.

„Корабът може да изгние — каза си Керкенез де Керкаде, — но написаната дума остава!“

И той беше обърнал няколко дървени чаши с палмово вино, разнежи се и не забеляза, че вместо в мастило, топеше тръстиковото перо в палмовото вино и затова написаните редове започнаха да му се червенеят.

— Кръв ще се лее тука! — съгледа ги отец Лопес. — Щом словото стане червено, реки от кръв ще се леят!

Рече това и като се прекръсти, пресуши още една чаша от виното. Какво му оставаше сега, когато адмиралският кораб потъна. В едната ръка кръст, а в другата меч.

— На нашия остров е така — крал Кокосо се опитваше да утеши хълцащия адмирал, — истински приятел може да ни стане само оня, чийто кораб видим на морското дъно.

— Не за това плача аз — вдигна глава адмиралът и избърса няколко чисти сълзи, — мъчно ми става, като си помисля, че няма с какво да отнесем подаръците за негово величество Августин Красиви — и понеже вече беше много пил, се обърка, — Магарето му с Магаре!

— Няма да ви оставим така! — продължи да го утешава Кокосо Пали Лула. — Я, погледни… Остров — чудо. Ще ви научим да отглеждате банани и да берете кокосови орехи, и кокосово масло да правите от тях. И моя баща…

В тоя миг кралят се отдръпна от трапезата, изправи се нагоре с краката, последван от всички вождове наоколо, и продължи:

— … Махараджа Молук бей, светла му памет, беше на времето велик мореплавател и благороден пират — островитяните не обичаха думата разбойник, — но когато натежа на години, хареса си Острова на маймуните и се засели тук… И всичко, що беше придобил и спечелил по моря и океани — адмиралът си помисли „награбил“, — докара по тия места с трийсет кораба и десет кервана и успя да зарови…

Недоизрече. Най-силният от вождовете, черен като ръжен, изрева с цяло гърло:

— Кралю честити… беда, беда!

— Беда… Напаст небесна… — развикаха се и другите вождове.

Крокодилът Убоко, който не спеше дълбоко, се надигна от близката лагуна. Никак не обичаше да се крещи високо, и то, когато най-много му се спеше.

Крал Кокосо Пали Лула допря до ухото си дългия бамбуков прът. Вождът, който викаше най-високо, сви в шепи дланите си, сложи ги на устата си и се приближи до пръта. Това беше важен кралски закон. Никой нямаше право да шепне направо в ухото на краля.

— Ваше величество — дочу кралят, — мирише на лошо!

— Ами, приказвате си — рече той и отхапа от един жълт банан. Схруска го като краставица. — Мирише ми на банани.

— Не, ваше величество — звучеше гласът през бамбука, — мирише на лошо!

Кралят се огледа подозрително наоколо. И преди да започне да разказва за съкровището на махараджа Молук бей — адмиралът и капитанът седяха ококорени насреща му, — подуши наляво-надясно пред себе си.

— Ами — отсече с кралски тон Кокосо Пали Лула, — край мен мирише само на джинджифил, чер пипер, ким, имамбаялдъ̀ и банани.

Вярно е, че познаваше отлично източните миризми.

Но гласът на черния вожд продължи да го стряска:

— Нашите съгледвачи са подушили съвсем точно и без всякакво съмнение, че на нашия остров се намират големият разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу. Миришело им на стара морска карта…

— Дойде ми до гуша — стана от трапезата крал Кокосо Пали Лула, — няколко пъти се изплъзва от ръжена ми тоя Игу. Омръзна ми да си играем на Цигу и Мигу. Ще им дам едно съкровище аз!

Седна на брега край лагуната и потъна в дълбока раздумка, навел шия с петте кралски ордена като подкови. Откъде да знаеше, че в тоя миг е сам пред устата на опастността, която се насочваше във вид на крокодил към него.

Крокодилът Убоко не спеше дълбоко. Нещо му горчеше под езика. Не беше трудно да се досети, че тая сутрин освен с няколко жаби и две-три акули — не помнеше точно броя им, — с нищо друго не беше закусвал. Отвори челюсти, прозя се като невъзпитан крокодил, който като се прозява, не закрива устата си с опашка, и заплува бавно и плавно към брега.

„Карамба-марамба“ — помисли си той и няколко крокодилски сълзи се търколиха по лицето му. Гледаше и примижа с очи, тъй като не можеше да повярва на това, което вижда. — „Карамба-марамба!“ отново повтори наум.

Беше закусвал, обядвал и вечерял с вождове и кралици, принцеси и принцове, бели и черни, птици и зверове, но с крал — никога!

Отвори отново очите си. В папратта, върху зеления бряг, крал Кокосо Пали Лула пъшкаше, въздишаше и призоваваше на помощ стихиите, светкавиците и гръмотевиците.

„Негова си работа — каза си крокодилът Убоко, който никога не мислеше дълбоко. — Стихиите да са му на помощ!“

Отвори челюсти… и глътна цял-целеничък краля заедно с петте медали и кралската раковина върху главата му.

Негрите изпищяха. Децата се разбягаха. Кралица Кокаса припадна и се строполи върху кралската трапеза. Моряците се навряха из храстите. Окей Окай се мушна в тръстиките на покрива и заприлича на змей, сврян в тръстики. Кокаска заплака…

Голяма бърканица настана. Адмиралът офейка набързо с двамата си приятели Ким и Чер Пипер.

Ами сега — какво ще правят островитяните без крал!

Единствен Шегобишко остана на мястото си — дори не трепна, когато видя с очите си как крокодилът Убоко нагълта краля жестоко. Само да не беше тоя плач на принцеса Кокаска, която стискаше ръката му, гушеше се в него от мъка и припяваше с тънък негърски глас като скорец.

Пламна сърцето на Шегобишко. „Какво пък толкоз е станало каза си той. — Змия съм хващал за шията, попишки змей съм убивал, доандеренски лисици съм ловил, щурав гъсок съм укротявал… та с тоя ли глупав крокодил няма да се справя! С тоя ли…“

Не намери с каква друга дума да го нарече. Стана и се насочи към лагуната като момче, светло като светкавица и силно като гръм.

Крокодилът се мяташе пред краката му като шаран, захвърлен на брега. Очите му бяха затворени, от устата му бликаше пяна, опашката му неспирно пляскаше.

— Отровил се е! — рече полугласно Шегобишко. После извика силно, за да го чуят тези, които бяха наблизо: — Хей, хора от Острова на маймуните… Островитяни, крокодилът Убоко се е отровил жестоко.

Когато зеленото туловище се поукроти, Шегобишко допря ухо до хълбока му.

— Отровен е — повтори той. — Попарко и Чуруличка да са ми свидетели, че тоя жаден и гладен, беззащитен и ненаситен крокодил се е отровил като крокодил, който не знае какво да яде. А сега накъде? Има ли моряци тук! — извика Шегобишко.

От близките храсталаци изпълзяха като мишки десетина морски вълци от кораба на великия мореплавател адмирал Джинджифил.

— Намерете ми корабния магнит! — заповяда им той.

Те хукнаха към брега, там където беше потънал корабът на адмирала, потопен от черния магьосник Айло. Хвърлиха се надолу с главата и започнаха да тършуват по дъното, из каютите, пълни със синя морска вода.

Шегобишко се наведе още един път и се заслуша.

— Отровен е от желязо! — рече той.

Донесоха корабния магнит. Намериха го под кораба, залепен върху котвата като сламка. Каква ти сламка? Шегобишко едва успя да го повдигне и да го насочи към устата на крокодила.

— Ха сега въздишай — заповяда му той, — да знаеш кога си гълтал крале, и то заедно с медалите.

Крокодилът Убоко въздъхна дълбоко, припляска два-три пъти с опашка и… олеле, майко юнашка: от устата му като вихрушка изхвръкнаха и петте медала, широки като подкови, и се залепиха върху корабния магнит.

И понеже бяха вързани за шията на краля, Кокосо Пали Лула изхвръкна като обесен след тях.

Шегобишко се успокои:

— И крокодилът сит, и кралят цял! Имал е късмет Кокосо. Убоко не го е сдъвкал.

Кралят се отърси като ястреб, паднал в морето. Съвзе се съвсем. Един по един го наобиколиха вождовете, черни и мрачни от скорошната уплаха.

— Гъсоци такива — скара им се той, не знаейки какво да каже, — един крал имате и не можете да го спасите от беда.

Ядът му бързо мина, защото си рече: „По-добре да царува ястреб, заобиколен от гъсоци, отколкото гъсок, заобиколен от ястреби!“

Около трапезата отново се събраха островитяните, крокодилът задряма в лагуната — сит за днеска, — а най-радостната от всички беше принцеса Кокаска. Тя чуруликаше край Шегобишко и не можеше да му се нарадва, а той сияеше с щастлива усмивка до своя приятел Окей Окай.

Надвечер в двореца на Кокосо Пали Лула стана важен церемониал. С решение на краля принцеса Кокаска поднесе на Шегобишко ордена „Белия слон“ — най-високия орден, връчван на острова за особени заслуги пред краля и островитяните.

Принцеса Кокаска се поклони мило и приветливо, помоли Шегобишко да се наведе и окачи на шията му Белия слон. Каза:

— От днес ставаш носител на Белия слон.

Когато останаха сами и заедно с Окей Окай и Кокоско тръгнаха да се гонят между палмите, да играят и да се смеят, да тичат и се катерят по близките хълмове, до самата джунгла на острова, Шегобишко я попита:

— Какво значи да си носител на Белия слон?

— Много просто — отвърна веднага Кокаска, — да бъдеш носен винаги и да носиш един бял слон.

— Колко струва? — обади се Окей Окай, свикнал да заплаща за всичко.

— Кое? — обади се Кокоско.

— Белият слон!

— Той няма стойност… Безценен е. Като приятел за цял живот.

Принцеса Кокаска замлъкна. Погледна небето. Горе в ранната привечер се виждаха първите звезди — бели и едри като зрели кокосови орехи.

Видя ги и Шегобишко, проследил нейния поглед. Стана му още по-светло на сърцето. Стори му се, че светлината от очите на принцесата расте, расте и се превръща в голям бял слон, голям колкото едно чисто приятелство.

Сепна се за миг. Разтърси глава. Толкова много неща изживя днес, че му се спеше истински. Възседна своя бял слон, повика Окей Окай. Помоли Кокаска и Кокоско да седнат до него. И всички се отправиха към високите палми на двореца. Там ги очакваха