Йордан Милев
Съкровището на махараджата (6)

спасени върху палубата на една костенурка

Как и защо, ще разберете по-нататък.

Корабният писар Керкенез де Керкаде затвори дневника си, прибра тръстиковото перо и стана да се поразтъпче. Такова утро го мамаше в Острова на маймуните, а той имаше нужда от чист въздух и студена вода след вчерашното палмово вино и богатата трапеза на крал Кокосо Пали Лула. Като кошмарен сън му изглеждаше потъването на кораба, изчезването на адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабния готвач Чер Пипер. Дори не искаше да си спомня за черния магьосник Айло и неговите безкрайни маймунджилъци, каквито беше виждал и по другите негърски острови, при другите си пътешествия и премеждия по море. Опитен стар моряк, той вярваше, че все някой адмирал ще доплава насам и с неговия кораб той ще поеме пак към нови острови и нови крале, за да се върне един ден с много бисери и един дебел дневник в двора на негово величество крал Августин Красиви, наречен още Дивото Магаре.

Няколко пеперуди прелетяха над главата му. Писарят се затича след тях. Сети се, че Август Красиви освен бисери събираше и пеперуди. И когато нямаше важна държавна работа, с часове ги подреждаше в една книга-хербарий.

Не успя да ги улови. Отказа се да ги гони — в далечината забеляза един бял слон и върху него те — Шегобишко и Окей Окай. „Айло не ги е превърнал в маймуни помисли си той. И никакъв орел маймунояд не ги е отвличал. Сигурно съм сънувал нощес. Тоя крокодил Убоко ме накара да сънувам жестоко!“

Той разтърка очите си, примижа. Стори му се, че вижда мираж. Хей сега, преди малко, по брега на морето вървеше един бял слон, а върху него седяха Шегобишко и Окей Окай. А изведнъж — няма ги.

„Как така? — учуди се Керкенез де Керкаде. — Сигурно още не съм се събудил. Да, да — така е. Чакай да се върна в двореца и да си доспя. Лошо е, когато спиш и вървиш. Може да се спънеш в нещо и да се пребиеш!“

Така и направи. Върна се при Кокосо Пали Лула. Поиска да го приеме краля на аудиенция. Кралят му даде аудиенция. Много обичаше да дава аудиенции.

Корабният писар помоли да му се отпуснат за временно ползуване някоя удобна за спане колиба. Отпуснаха му удобна колиба. И Керкенез де Керкаде заспа като заклан.

Какво се беше случило с Шегобишко и Окей Окай?

О, това не беше кошмарен сън, видян от корабния писар. Нито мираж. Мираж може да се наблюдава само в пустинята, а в морето има къде-къде по-други чудесии.

Щом седнаха върху Белия слон, Шегобишко и Окей Окай потеглиха по брега на морето. Толкова се вълнуваха двамата, че не се сещаха да отворят скъпоценното ковчеже, за да разберат час по-скоро какво приказно богатство лежи там. Като деца, на които им трябва съвсем малко, за да бъдат радостни и щастливи, те пиеха от свежия въздух на утрото, минаха покрай няколко бананови дървета и без да слизат от слона хапнаха вкусни банани. После скочиха на пясъка и взеха да чупят кокосови орехи, рано-рано натъркаляни от маймуните.

Някакъв прилеп с кучешка глава излая наблизо, но скоро отлетя. Белия слон само повдигна хобота си и никакъв лай не се чу вече край двете момчета. Една змия се уви около крака на слона, но той я настъпи с другия си крак. За миг я направи на плескун. Точно така й каза слонът и тая дума Шегобишко и Окей Окай запомниха за цял живот. Още повече, че където стъпеше техният бял приятел, правеше всичко на плескун.

В един миг краката на слона взеха да се люлеят. Шегобишко и Окей Окай паднаха по очи и се търколиха като кокосови орехи върху пясъка. Нещо се люлееше под тях, зави им се свят!

— Качвайте се бързо на гърба ми! — заповяда им Белия слон. — Тръгнали сме по гърба на гигантската костенурка Лут. Тя е отишла да снесе яйцата си в пясъка и сега се връща от морето.

— А кога ще снася пак? — проплака Окей Окай.

Шегобишко запълзя по хобота на слона и когато се намери зад ушите му, замря като мишка.

„Ама че късмет! — тюхкаше се той и стискаше здраво скъпоценното ковчеже. В последния миг си спомни за него и го грабна с две ръце от пясъка. — Ето ти сега едно ново съкровище… върху костенурка!“

— Тя снася през ден! — каза Белия слон и едва-едва се задържа на краката си. Без малко да се преметне презглава и всичко каквото имаше на гърба си, да го направи на плескун.

— Олеле, страх ме е! — продължаваше да плаче Окей Окай.

Шегобишко седеше със замряло сърце, но не искаше да си признае. Беше чувал за такива морски костенурки, които напускали морето само когато трябва да снасят яйцата си в пясъка, но че ще ги срещне тук, хич и през ум не му минаваше.

„Ама че работа — тревожеше се той, — от кралски ръжен се спасих, крокодил не ме нагълта, магьосник не успя да ме омагьоса, а сега — какво чудо имала глава да пати!“

Имала, и то не едно време, ами точно сега!

А костенурката Лут продължаваше да плува навътре в морето. Съвсем не подозираше, че върху гърба си носи най-голямото съкровище на света, две малки момчета и един бял слон. Гърбът й, люспест и кафяв, тук-там беше отрупан с купчинки пясък и шума, довеяна на брега от вятъра на джунглата. Шегобишко се осмели да се изправи, после се огледа, изтръпнал от страх: какъв ти гръб на гигантската костенурка Лут! По-скоро това беше огромна палуба на пиратски кораб, неметен от години.

Защо ли помисли така? Неметен. Костенурката сякаш прочете мислите му и започна бавно да потъва. Вълните миеха гърба й и роговите люспи, едри колкото лопата, сребрееха под слънцето, чудни и страшно хубаво подредени на клетки и на прозорчета.

Лут потъна още по-дълбоко.

— Гъделичкам я с грубите си слонски крака! — обясни Белия слон на двамата си приятели. — Друга костенурка може да гъделичкаш, но Лут — никога. Това е най-неприятното нещо за нея. Не я избива на смях, а й идва да вие от гъдел.

Белия слон се опита да повдигне едновременно двата си предни крака, изправи се в морето като жребец, една голяма вълна го блъсна в гърдите, друга го подхвана отдясно… и, майко мила: двете момчета тупнаха сред морето, до гуша измокрени и примрели от страх. Добре, че усетиха гърба на костенурката под себе си, иначе вече да се бяха удавили. Вярно, знаеха да плуват — но като отправиха очи към брега и като извикаха отчаяно помооооощ! — нито бряг се видя, нито някой ги чу.

Толкова се бяха отдалечили.

Ами сега — накъде! Слонът лежеше преобърнат по гръб в морето и риташе с крака. Смееше се и беше много радостен, тъй като никога досега не се бе къпал нагоре с краката. Като голям и добър слон, и при това бял, той не закачаше никого в джунглата, но и никой не се осмеляваше да го закача. Пасеше си кротко и мирно, радваше се на топлото слънце, въргаляше се в реката, играеше по цял ден с малките слончета и това беше всичко, което го правеше щастлив. В сърцето му нямаше чувство на страх.

— Шегобишко, Окей Окай, къде сте? — викаше той и като ги видя, че се гмуркат наблизо, започна да ги полива с хобота си. — Нека да ви поизкъпя — смееше се той, — че Шегобишко иди-доди, белее се пред очите ми, но ти, Окей Окай, си за окайване с тая чернилка от ушите до петите.

Белия слон престана да се смее. Веднага разбра, че на децата не им е до смях. Те едва успяваха да подадат главите си над водата, поемаха си дъх и пак диреха гърба на костенурката, за да стъпят и си отдъхнат за миг.

Добре, че Лут усети неволята им. Бавно-бавно изплува на повърхността, закрепи се спокойно. Заприлича на остров в морето, където не растат палми, а има само един бял слон, красив като зората, светъл като слънцето, добър и безгрижен, и две малки деца до него — Шегобишко и Окей Окай.

— Не се бойте, момчета! — успокояваше ги Белия слон, като ги слушаше да хълцат. Щом сте с мен, никога няма да потънете! Ето измина половин ден, още ден и половина — и костенурката Лут отново ще тръгне към брега.

Така и стана. Спаха, сгушени до слона. Забравиха, че са гладни и жадни. А той стоеше и правеше сянка с хобота си над тях. Слънцето печеше така силно, че ако не беше Белия слон, щяха да заприличат на чирози — единият бял, другият черен.

Шегобишко усети в полусън, че палубата отново се движи. Отвори очи. И що да види: костенурката Лут наближаваше Острова на маймуните. Дори се виждаше дворецът на крал Кокосо Пали Лула. И много палми зеленееха, и джунглата звънеше от гласове на зверове и птици.

— Ще снася! — промърмора Окей Окай.

— През ден тя заравя яйцата си в пясъка! — обясни Белия слон. И пак се връща в морето. Сега е нейният прилив.

Шегобишко се досети: „Значи, когато отплува с нас — беше в отлив!“

За да не се търкулнат на кея — дюни от пясък, — Шегобишко и Окей Окай се качиха на слона. Той бавно тръгна по пясъка, спря се пред Лут и й каза, като подгъна само левия си крак: „Благодаря ти мила!“ — И пое покрай брега.

Сепна го гласът на Шегобишко:

— Ами съкровището… на Молук бей!

Окей Окай погледна отчаяно и искрено започна да го окайва. По сълзите му разбра, че това съкровище от два дни се намира на морското дъно.

Тримата се носеха към двореца на Кокосо Пали Лула и не знаеха, че там ги очаква