Йордан Милев
Съкровището на махараджата (7)

съдът над адмирал Джинджифил и другите

Отдалече забелязаха големи огньове, запалени на зелената поляна сред палмовата гора. Димът се виеше към облаците. Миришеше на нещо познато и ароматно.

— Ухае на джинджифил — рече Окей Окай.

— Не, на ким — обади се Шегобишко.

Белия слон вдигна хобота си. Помириса. Като същество, което се храни само с трева, той не можеше да сгреши, когато подушеше нещо.

— На нашия остров има и канела — намеси се той, — дафинов лист, колкото щеш, и много други разни вкусни приядки но мирис като тоя не мога да сбъркам. Миришеше на чер пипер.

— Ако питате мен — добави Шегобишко, — това може да е и имамбаялдъ̀. Но ако трябва да ми вярвате, отдалеч усещам вкуса на обикновен сандвич, с масло и шунка, поръсен с джинджифил.

— Не е сандвич, не е — отдавна закусих тая сутрин, като изпих и една чаша мляко с какао.

Всички се обърнаха по посока на гласа, който ги стресна. От близкия жасминов храст излезе великият пътешественик лорд Сандвич. Откакто потъна корабът, той непрекъснато се разхождаше из острова, разговаряше с местните негри, записваше непознати думи и най-важното, всяка сутрин не забравяше да се наслади на любимата си закуска.

Огньовете ставаха все по-големи и буйни. Откъм поляната долетя врява и плач. Лорд Сандвич се шмугна набързо в храстите, а Белия слон ускори крачките си.

— Не е на добре тоя шум! — рече той. — И друг път съм го чувал. А тия къчове, дето ги хвърлят децата, ми подсказват, че ще играе ръженът на негово величество крал Кокосо Пали Лула.

Белия слон се приближи и тримата що да видят: под балдахина от палмови листа крал Кокосо Пали Лула пуши с лулата си и не мига. Гледа право в пламъците отсреща. До него — кралица Кокаса, нашарена и намазана с всякакви благоуханни мазила, а на челото й — голяма червена бенка, особен знак за тържествени случаи. Около трона — негърските вождове, с изправени в полукръг копия, на чиито върхове белеят рибени кости. А наоколо децата — шоколадови и полуголи — ходят на ръцете си, лазят, премятат се през глава и от време на време хвърлят тържествени къчове към корабния писар Керкенез де Керкаде, към отец Лопес и към десетината моряци, пожълтели като палмови листа, когато зреят кокосовите орехи.

Биеха барабани, лупаха тенджери, дрънчаха звънци и хлопки, а двама негри надуваха рогове от носорози. Една стара негърка пееше старинна негърска песен, толкова стара, че и крал Кокосо Пали Лула не разбираше за какво ставаше дума. Само знаеше, че когато се извършва опичане на ръжен, тая песен се е пеела в двореца на баща му Молук бей и пред шатрите на дядо му Сафет Песоглавеца.

На Шегобишко се стори, че за пръв път вижда такова зрелище — на повечето от местните людоеди ушите висеха като брънки чак до раменете. Тези брънки бяха накичени с мъниста и шарени стъкълца, навързани с парцалчета, а един негър беше окачил и ножа си там. Окей Окай му обясни, че това е тукашен древен обичай — още след раждането на негърчетата на по-слабичките от тях разцепват ушите, пришиват ги за раменете и докато не израстат като халки, не ги оставят на мира.

— И тези красавци — каза Окей Окай, — макар и да са за окайване с ушите-гривни, се показват в двореца на краля само при много тържествени церемониали.

— Ох, ох — пъшкаше Белия слон, — чудо ще става, големи страхотии ще се вършат.

Шегобишко скочи на земята, последван от Окей Окай, а после и двамата отидоха при Кокоско и принцеса Кокаска. Белия слон се отдалечи към гората, като продължаваше да въздиша:

— Ох, ох… чудо ще става, страх ме е да гледам!

И точно когато Шегобишко се готвеше да попита принцеса Кокаска за какво са накладени тия огньове и защо са се събрали толкова хора — по пътя откъм гората се вдигнаха облаци прах. Негри, въоръжени с копия, вървяха напред, следваха ги други с ножове и брадви, а по-нататък — ах, Шегобишко не можеше да повярва: трима нещастни и дрипави мъже, завързани един за друг с лико и лиани, се спъваха из пътя, падаха по очи и веднага ставаха бързо, подканяни от рибените кости на копията зад тях.

— Игу! — чу до себе си Шегобишко.

Туземците се завайкаха:

— Ай… ай!

После:

— Вай, вай.

Един туземец извика:

— Тен лази? Тен лази?

Шегобишко не разбираше всички местни думи, затова погледна към Окей Окай.

Негърчето преведе:

— Пита как се казват другите двама.

И още преди да му каже имената им, сред негрите се чу шепот:

— Вижте го… това е Цигу.

— И Мигу! — викаха край Шегобишко и сочеха последния разбойник, който ревеше като диво магаре.

Щом тримата се приближиха и паднаха в нозете на крал Кокосо Пали Лула, а той прибра лулата си, Шегобишко се втрещи:

— Какви Игу, Цигу и Мигу — та това са адмирал Джинджифил, капитан Ким…

— И корабният готвач Чер Пипер! — рече Окей Окай и с чисто негърско сърце започна да ги окайва: — Бедните!

Техният плач, думите, отправени от тях към краля — молеха го за милост, — накараха Шегобишко да си спомни за трите сенки през нощта под вековния дъб. „Затова ми се струваха толкова познати — мислеше той, — но как да повярвам тогава, пък и кой може да вярва, че един велик мореплавател, с чин адмирал, може да бъде голям разбойник, сдружен с двама по-малки разбойници!“

Високите крясъци на негрите около жарниците прекъснаха мислите му. Нямаше време да ги съжалява и окайва като малкото негърче. Само му беше мъчно да гледа как един велик мореплавател се търкаля в нозете на един негърски крал, с ръжен в ръцете си. Те изглеждаха толкова смешни и се държаха тъй маймунски, че крал Кокосо Пали Лула трябваше отново да запали лулата си и да каже, та всички да го чуят:

— Като ви гледам — и той посочи с ръжена си тримата разбойници, — не сте тукашни: не приличате на маймуни. Но като си помисля, вие сте по-големи маймуни от нас!

Всички негри започнаха да хвърлят къчове в чест на краля от радост, че са заловили големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу.

— Ваше кралско величество — рече главатарят на стражата, след като Кокосо Пали Лула удари шест пъти в земята с ръжена на спокойствието, — още с приближаване на кораба от флотата на негово величество крал Августин Красиви, Магарето му с Магаре…

— Дивото Магаре! — поправи го Кокосо Пали Лула.

Главатарят започна пак:

— Още с приближаването на кораба на адмирала от флотата на негово величество крал Августин Красиви, Дивото Магаре, цялата наша стража помисли, че пристига самият височайши Августин Красиви, за да ловува диви магарета из Острова на маймуните. И аз, ваше кралско величество, мислех така, но вашият главен надушвач беше на противно мнение.

— Какво е това противно мнение? — попита Кокосо Пали Лула, който все още го слушаше внимателно.

— Той каза, ваше кралско величество, че като главен надушвач само той може да надуши и да разбере на какво му мирише. И продължи: „Не ми мирише на никакво диво магаре, а на обикновен джинджифил, ким и чер пипер!“

— Е, и! — не се стърпя кралят.

— Е, и! — повториха след него вождовете и още по-здраво хванаха копията си.

Главатарят пое дъх, изкашля се, за да може да говори по-ясно и разбрано, и рече:

— Ние мислехме, че се шегува или че скоро си е хапвал вкусни приядки и други наши деликатеси, но той и на другия ден ни накара да бъдем нащрек: „Бъдете бдителни — каза тогава. — Наглеждайте зорко мястото, където нашият велик баща махараджа Молук бей е заровил съкровището си. На Острова на маймуните не може да се диша от миризмата на джинджифил, ким и чер пипер. Но тя ми се струва, че стана възкисела от мириса на един голям разбойник и двама по-малки разбойници.“

При тия думи адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер отново се хвърлиха по очи в нозете на краля и започнаха да подмитат с мигли праха от неговите черни нозе.

— Милост, ваше кралско величество, милост! — молеха те.

Шегобишко забеляза, че Керкенез де Керкаде седеше свит в сянката на Белия слон и драскаше нещо с тръстиковото си перо, а отец Лопес целуваше кръста, навреме прибрал меча, и ръсеше със светена вода къдравите глави на черното негърско паство, на което и без това му беше много топло и вече се чудеше какво да прави пред тоя жертвен огън и това екваториално слънце.

Кралят прибра ръжена на спокойствието при нозе, удари четири пъти с него, та щеше да продъни земята, и извика:

— Изправете тия негодници!

Изправиха ги и за да не паднат отново по очи, привързаха ги за близката палма.

Кокосо Пали Лула пристъпи към тях и най-негърски им рече:

— Потопихме кораба ви не за зло, а за добро. Нашият черен магьосник Айло само ви заблуди, за да могат моите вождове по-добре да си свършат работата. Искахме, о, бели негодници — при тия думи всички вождове, жени и деца започнаха да хвърлят къчове в чест на краля, — да останете на Острова на маймуните и след като се убедите, че не сме никакви людоеди, да ви научим да отглеждате банани и папаи, та като си отидете някой ден при вашия крал, да му кажете да не се занимава с магарешки работи, ами да ви даде градини и сечива, за да му покажете какво сте научили в ония страни, където ви е изпратил да крадете съкровища, да залъгвате хората с дрънкулки и да ги покръствате.

Донесоха кокосов орех и крал Кокосо Пали Лула изпи млякото от него. Помоли за още един, защото му стана много приятно от тази напитка.

— И кокосови орехи да се научите да отглеждате — продължи той, — и джинджифил, и ким, и чер пипер.

Тук главатарят му поднесе поменик, написан на сух палмов лист, защото приядките бяха толкова много, че кралят не ги помнеше наизуст. След дългото им изброяване викна:

— И сега какво? Не искате да бъдете печени на ръжен? Добре! А защо вие, бели хора, си оставате изпечени айдуци…

— Хайдуци! — шепнешком го поправи главатарят.

— Айдуци!

Крал Кокосо Пали Лула го смрази с поглед, от който главатарят разбра: „Крал не се поправя!“, и набързо подви опашка.

— … Изпечени айдуци — завърши кралят, — гледате само да ни ограбвате и избивате! Ей сега ще ви допечем.

Принцесата изхълца.

Кралица Кокаса прошепна на краля, като го изчака да изпие млякото от трети кокосов орех:

— Не говори такива страшни думи, ще уплашиш детето! По-скоро давай ръжена. Хората прегладясаха от чакане.

Крал Кокосо Пали Лула помилва с ръка косата на дъщеря си. Нито огънят я плашеше, нито ръженът можеше да я накара да трепне. Кралят не подозираше, че