Йордан Милев
Съкровището на махараджата (12)

тюрбаните на неродената принцеса, навити от Нави Вача

— Иска да пуши с лула — рече момчето, което навиваше тюрбаните, — от възрастните да се изземат всички лули и да им се забрани да смъркат емфие.

То приличаше на всички други черни деца, като Палма и Палмо, като А Насон и А Насонка и явно беше чуло какво искат другите деца, та затова се обади отново:

— Черно момче иска да има бели кахъри!

— Грижи! — обясни Палма.

Палмо пошепна на Шегобишко, че това момче е дошло преди няколко години в двореца на крал Сулу. Голяма мъка са имали кралицата и краля — родил им се принц, но принцеса си нямали. Тогава някакъв си черен магьосник Айло — новият крал спомена, че го познава, и Палмо много се удиви — предсказал на краля и кралицата, че вижда в сърцата им една неродена принцеса… И тя ще се роди, когато намерят едно черно момче — грамотно на четмо и писмо и сръчно в ръцете… Една, две, три… — започнал да брои звездите магьосникът и като стигнал до двеста, рекъл: „Край“. И направил някаква магия, която завършил с думите: „Двеста тюрбана, една Сулуана!“

Шегобишко си мислеше, че тоя черен магьосник се е шегувал, но продължаваше да слуша Палмо и Палма. А в това време момчето Нави Вача нави още един тюрбан.

— Сто тридесет и шест! — съобщи то. И му стана много тъжно. — Още шестдесет и четири! Няма да ми стигне коприната.

— Дойде най-старият човек от остров Сулуан и така изтълкува думите на Айло: „Трябва, ваше величество, да намерите черно момче, което е учило бели книги и има сръчни ръце. Да купите осемстотин осемдесет и осем лакти коприна, да построите една навивачница и когато момчето навие двеста тюрбана, ще се роди принцеса Сулуана!“

— Сто тридесет и седем! — прошепна Нави Вача. И въздъхна: — Толкова е тъжно цял живот да навиваш тюрбани!

Тюрбаните лежеха подредени върху палмови лавици. Бели и пухкави, те приличаха на раковини, пълни с тишина и шепот на море.

— Черно момче знае да чете — рече Палмо…

— И да пише — допълни Палма…

— Затова е толкова тъжно!

Тогава Нави Вача заплака.

— Защо плачеш, приятелю — попита Шегобишко, — какво ти тежи?

— Смятам, пресмятам — хълцаше Нави Вача, но сметките не ми излизат.

И пак започна да плаче.

— Колко е тъжно, когато черно момче знае да смята! — забеляза Палмо. — Знае, а нищо не излиза.

Нави Вача захлупи очите си с ръце и като ридаеше, каза:

— Може ли, ваше величество, да разделите осемстотин осемдесет и осем метра малайска коприна на двеста сулуански тюрбана? — И се втрещи, гледайки тавана на колибата: — О, мое черно тегло, що ми трябваше да уча математика?

— Много мъчно нещо е да смята момче — обади се Палмо. — С мъка се оправяше и нашият крал. Две маймуни и две маймуни правят повече от четири маймуни, казваше Сулуан.

Кралят смяташе, смяташе, въздъхна и каза:

— Прав си, приятелю, Нави Вача, един тюрбан остава без пискюл!

— Точно затова плача, ваше величество! О, черна душо, може би точно тоя пискюл ще обърка работата и принцесата няма да се роди!

Шегобишко го успокои. Когато дойде времето за пискюла, той ще се погрижи да намерят още коприна и принцесата ще се роди, и всичко ще бъде хубаво — сега децата живеят в двореца, Шегобишко узнава желанията им и ще постъпи като истински детски крал — всичко ще бъде първо за децата, а останалото за непослушните възрастни хора. Те не искат да бъдат деца и затова бързо стават старци, които много знаят, но малко могат.

— Сто тридесет и осем! — съобщи Нави Вача и остави поредния тюрбан при другите сто тридесет и седем тюрбана.

Островитяните отначало недоверчиво се подсмиваха на онова, което става в двореца, но когато научиха, че Нави Вача е навил вече сто петдесет и петия тюрбан, стъписаха се, един по един започнаха да вярват, че децата и без тях ще се оправят.

— И по-добре! — заяви Палмо на баща си, стар рибар и опитен ловец.

— Сами се обличаме и сами се решим! — потвърди Палма пред майка си, като й забрани да пере дрехите й, да мие съдовете в кухнята, да храни птиците на двора. — Всичко ще върша сама!

Така заявиха и други момичета, а момчетата насякоха палмови съчки, зазвънтяха с триони, затрещяха с тесли: сами си построиха класни стаи. Започнаха да стават още в зори, миеха зъбите си, ушиха си торбички от сухи палмови листа.

— За книги и за тетрадки! — казваха те.

А когато станеше дума кой ги е научил на тези неща, всички до един отговаряха:

— Нашият крал!

— Шегобишко!

— Бялото момче — черен крал! — казваше Палмо и много обичаше да се навърта край Белия слон: даваше му сено, носеше му вода и гледаше да го освободи от всякакви грижи. Белия слон получи важна задача: да бие училищния звънец, когато палмовият часовник наблизо отмери със сянката си трийсет минути. По мнение на Шегобишко те са достатъчни за един учебен час.

 

— На трийсет и първата минута децата огладняват. Нека хапнат по някой и друг банан, да си разрежат папая, да вкусят, ако искат, и ананас — пък тогава да продължат учението си.

Шегобишко извика за учители трима моряци от остров Тоабато. Преди години те слезли от някакъв адмиралски кораб и така заспали върху зелената трева на острова, че когато се събудили — ни кораб, ни пирати. Той ги намери още да плачат на брега, утеши ги, като им каза, че ще измисли за тях някоя подходяща работа.

И работата не закъсня. Назначи ги с кралски указ за учители в колибите край двореца, остана с тях насаме и рече:

— Забранявам ви само едно: да споменавате думата пирати! Като я чуят — всички негърчета настръхват. Не е хубаво да се плашат деца.

Четвърти учител стана морякът от кораба на адмирал Джинджифил, който имаше в джоба си компас и с него учеше децата къде е север, къде — юг, какво е това изток и какво — запад.

— А ние къде сме?

— Ние се намираме на остров Сулуан.

— О, вярно бе… от това учение черно момче забравя къде се намира.

Всички се смяха на Палмо, за пръв път се засмя и Нави Вача. Той беше стигнал до сто шестдесет и шестия тюрбан и само скришом тръпнеше за пискюла, който не достигаше.

В такива дни, обхванат от мъка, Нави Вача се затваряше в навивачницата и не пускаше никой при себе си. През прозорците излитаха думите на една стара песен, която Шегобишко записа и скоро научи всички деца да я пеят.

Небето притъмняваше, идваше ред на звездите. Те се люлееха върху вълните и когато луната се търкулнеше между тях, на брега можеше да се чуе:

Сам, край палми и лиани,

там, на остров Сулуан,

навивачът на тюрбани

няма време за банан,

че по цели дни навива

в кръг копринения плат…

Като сиромах заспива,

но сънят му е богат.

Пееше Нави Вача и децата едно след друго се унасяха в сън: морен островен сън, пълен с бяла светлина. И летеше неговият глас над вълни и облаци дълго, дълго:

Някой го завива в здрача,

ръси мирис на липи…

Оставете Нави Вача

хубаво да се наспи,

че тюрбаните му — те са

по-красиви от звезди.

Неродената принцеса

може би ще се роди!

Веднъж Белия слон дотолкова бе унесен от песента, че рипна в полусън и удари училищния звънец — огромна морска раковина с езиче от златно ключе, — помисли си, че часът по пеене е завършил, и сега, на тридесет и първата минута, е редно децата да изядат по някой и друг банан.

— Какво правиш? — попита го Шегобишко, който лежеше до палмата и още не беше заспал.

— Простете, ваше величество — смути се Белия слон, — обърка ме това няма време за банан!

На острова имаше толкова много цветя и всички бяха толкова красиви, че Шегобишко реши:

— Ще направим шествие на цветята!

— Карнавал!

— Карнавал на цветята…

Децата скачаха и викаха, захвърлиха палмовите листа, които им служеха за писане и смятане. И всички хукнаха към джунглата да берат цветя, да вият гердани. Какво беше учудването на Шегобишко, когато на следващата сутрин всички деца дойдоха в двореца, накичени с корали и жасмини, а всяко едно от тях бе седнало върху див бивол. Колкото и да бяха диви тия животни, те разбираха, че върху гърбовете си имат добри палавници: няма да им направят никакво зло. Няма да ги ударят с камшик, няма да ги бодат с остен, няма да ги оставят гладни и жадни. Децата мълчаха като мъдреци, чакаха само Шегобишко да подаде сигнал — и всички да се понесат в това цветно карнавално шествие.

— Сто осемдесет и осем! — чу се по това време откъм навивачницата. Само Нави Вача беше отказал да се накичи с цветя.

— Нямам време — рече той, — тоя пискюл така ме мъчи, че нямам време да се вдетинявам.

Тогава Шегобишко го смъмра и каза, че ако още един път чуе тая дума, ще го прати при възрастните, които нямат време да яздят диви биволи, да се кичат с цветя и да участвуват в карнавали и празници.

Шествието се проточи откъм джунглата, обиколи училищните колиби, мина покрай двореца и заприлича на гердан — гердан от деца, биволи, цветя и корали. Възрастните се трупаха наоколо и не можеха да се нагледат. И викаха един през друг:

— Я… нашата Палма!

— Не е Палма, а А Насонка, така се е накичила, че човек ще я сбърка.

— Не е А Насонка, а Палма!

— Палма е!

— Ах, колко е хубава…

— … че тя е била родена принцеса!

— Гледайте, гледайте — неродената принцеса се роди!

— Двеста! — долетя гласът на Нави Вача откъм навивачницата. — Но без пискюл.

Шегобишко се ядоса. Стана от трона си и заповяда да му доведат Нави Вача.

Той спря пред краля и тъжно наведе очи.

— Я изправи глава — заповяда му кралят — и виж тия чудесни момичета!

Нави Вача се изправи, очите му се озариха и изпълниха с блясък, тъгата му излетя като въздишка. И той за първи път забеляза, че всички момичета — накичени и засмени — бяха родени принцеси, коя от коя по-хубава. И че онова момиче там, с бисерния корал в косите си, е