Йордан Милев
Съкровището на махараджата (11)

Господин Дръж Ми Чадъра обявява Шегобишко за крал на Сулуан и Тоабато

Още преди да закуси в кралския дворец — колиба от палмови листа и пръти, навесени с гердани от корали и жасмин, — Шегобишко разпореди да доплуват до Тоабато и оттам да докарат всичкото злато, събрано с приятелите му през последните няколко месеца. Мислеше, че ще потрябва за из пътя, когато реши да си върви, но сега каза:

— Може би ще потрябва за някоя и друга държавна работа. На тоя остров освен палми и колиби — не виждам нищо друго.

Вождовете, които стояха прави около него и внимаваха да не изстине закуската му, доложиха, че кралят не е забелязал всичко: островът е пълен и със зверове, има тапири, които снасят яйца, змейове и змеици, лъвове, тигри и диви биволи. Щом срещнели деца, те веднага се опитомявали.

— Не става въпрос за това — каза на вечеря Шегобишко, когато вождовете продължаваха да му изброяват какви чудесии има на остров Сулуан, — искам да отворя кралската хазна и с всичките съкровища, които намеря в нея, да купя книги, тетрадки и моливи… Искам да науча негърчетата да четат и пишат.

Обади се великанът Коломай:

— Ай, ай… но бел крал не знай, че наши деца не искат да учат.

— Те обичат да правят маймунджилъци.

— Да се катерят по дърветата като маймуни.

— Да се замерят с кокосови орехи!

— Да се скитат из пещери и змейови свърталища.

— Да правят пакости и да късат цветя.

— Да ходят на ръцете си и да се въртят като пумпали.

— Наши деца не иска да чете, а иска да пее.

— И иска да се смее…

Шегобишко вдигна ръка и даде знак всички да млъкнат. Засрамени, вождовете наведоха глави.

— Слушайте, уважаеми негърски вождове, изслушайте краля и говорете един по един, не мога едновременно да запомня всичко. Когато един приказва, другият трябва да мълчи.

Джуджето Лилитун каза на Коломай:

— Чуваш ли, когато говоря, ти трябва да мълчиш.

— Ай, ай — засмя се Коломай, — къде се е чуло и видяло великан да мълчи пред джудже.

— Ще мълчи и ще слуша — отвърна Лилитун, — че ми дойде до гуша само твоят глас да гърми.

Най-после всички се умириха. Кралят нареди вождовете да оставят копията си в двореца, да свалят пауновите пера от главите си, да измият лицата си от разните шарении и мазила и да се приберат всеки в своя дом.

— Където срещнете и видите деца — завърши речта си Шегобишко, — кажете им да дойдат в двореца. Един крал-дете първо трябва да чуе какво искат да правят децата. Толкова време те са ви слушали, сега искам възрастните да ги послушат.

Смаяни и озадачени, вождовете и кралската стража взеха да напускат двореца. Бяха славни воини и можеха да изпълнят докрай всяка кралска заповед. На някои им беше тъжно, че си отиват, а други се радваха и вече тичаха по пътищата на вечерта — от месеци не бяха се прибирали при семействата си.

Преди да си легне, Шегобишко помоли последните двама туземци от стражата, които все още се въртяха из двора — току-що бяха смазали копията си, — да изнесат кралското легло навън, под открито небе. В кралската колиба беше страшно задушно и миришеше на изсъхнал папур.

— Поставете го тук — нареди им той, като посочи огряната от месеца полянка пред главния вход, а след това им пожела: — На добър път!

Шегобишко легна и унесено се загледа в небето. За първи път виждаше звездите толкова ниско. Струваше му се, че ако протегне ръка, ще откъсне някоя от тях. И се боеше да го направи, страхуваше се да се не опари.

Те трепкаха и се гонеха. Някои падаха право надолу и изчезваха в нощта, други летяха косо. А една така се насочи към леглото му — проточила дълга опашка, — че той извика в полусън:

— Господин Дръж Ми Чадъра… Приятелю… Господин Дръж Ми Чадъра, който спеше наблизо, скочи, разтърка очи и дотича до Шегобишко.

— Кой вика! — В сайванта разтърка очи и Белия слон. — Шегобишко, ти ли си? — И тръгна с бели стъпки навън.

Беше толкова бял, че ако останеше под звездите, щеше да се слее с тях и Шегобишко щеше да помисли, че си е отишъл завинаги…

— Моля те, приятелю, сложи чадъра над леглото ми, ако падне звезда, ще се търколи по него и като яйце от костенурка… ще спре чак в морето.

Събуди се и видя — над леглото му грееше чадърът на Господин Дръж Ми Чадъра. Галеше го с меката си сянка. Господин Дръж Ми Чадъра стоеше на входа и викаше: Заповядайте, заповядайте… А Белия слон беше наобиколен от много черни негърчета момичета и момчета.

Едно момиче викаше:

— Палмо, Палмо… какъв хубав бял слон, нашите слонове са сиви и кални, по цял ден се въргалят в реките, а тоя е бял като бисер.

Палмо, братчето на Палма, отвърна:

— Така е… когато кралят е бяло момче и слонът му е бял!

— Я вижте какъв чадър?

— Шарен като глухар!

— Не, прилича на паун.

— Какво приказваш, А Насоне, той е същинско циганско петле!

Момчето, което нарекоха А Насон, смръщи вежди:

— Какво разбираш, Кокаске, от чадъри! Моят баща ми направи чадър от палмови листа, на тайфун може да устои, а тоя ще го отвее още първият полъх на джунглата.

Шегобишко стана и втренчи очи в Кокаска! Не, това беше друга Кокаска — също черна и с бисерни зъби, само очите й, ко̀си и примижали, светеха по-иначе и съвсем не приличаха на ония, които имаше Кокаска на крал Кокосо Пали Лула.

Как можеше да повярва, че толкова бързо в двореца ще се съберат стотици деца. Дворът почерня. Отначало му притъмня пред очите и малко се поизплаши, какво щеше да прави с толкова малчугани. Но после привикна и те му изглеждаха чудесни, а когато се смееха, денят ставаше още по-светъл и по-бисерен от бисерните им зъби, от чудесните им очи, от вълшебните им гласове, които изговаряха думи — едносрични и мили, подобни на звуци от райски птици. Той не вярваше, че само за една нощ кралската заповед можеше да се разнесе из целия остров. След малко сам си отговори: „Та Сулуан е толкова малък. Да викнеш от единия бряг, палмите на другия ще те чуят!“

Поздрави децата с добре дошли в двореца, разпореди се кой къде да се настани, за тези, които не достигаха места, Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон получиха заповед да построят нови палмови колиби, да изплетат нови рогозки. Много плетачи се намериха между децата и много майстори на колиби от палми и папур.

Изведнъж Шегобишко се удари по челото, каза си: „Олеле, какъв крал съм, да забравя най-важното“, погледна слънцето и като разбра, че отдавна е минало време за закуска, събра всички деца.

— Какво искате да правите, черни деца? — викна той.

— Черни деца иска да яде! — чу се от всички страни.

— И да пие от кокосов орех! — обади се последен Палмо.

Шегобишко нареди да отворят всички кралски хамбари и долапи, да извадят делвите с медовина и рибено масло, да изнесат всички маслини.

Двамата стражници, които все още се щураха из двореца и не бяха си тръгнали, заклаха три диви бивола. Лумнаха огньове, задимяха шишове. Цели купища жълти банани и папаи се издигнаха на двора покрай трапезите с два черни гердана отстрани. „Умам, умам…“ викаха някои деца. Донесоха и ориз. Разрязаха ананаси.

Ядоха до насита, пиха и се смяха и поглеждаха ласкаво към новия крал, който следеше зорко с очи нито едно дете да не остане гладно и жадно. Някои от негърчетата така се налапаха, че ги заболяха стомасите. Кралят трябваше да се превърне на лекар и да им обяснява по коя пътека да отидат към джунглата… където бързо могат да се почуствуват добре. И друг път да ядат по-малко и по-често.

Три дни продължи тоя кралски пир. На четвъртия ден Шегобишко събра около себе си децата и им каза, че иска да ги научи да четат и пишат.

— А… не може — обади се Палмо, — черно момче не иска да учи.

— Това е много мъчно! — каза Палма.

— Ако учи да чете… черно момче ще стане много тъжно.

— Като онова момче Нави Вача!

Шегобишко не разбра за какво става дума.

— Какво искат черните деца?

Закрещяха от всички страни:

— Искат да се катерят по дърветата.

— Да развалят гнездата на птиците.

— Да събират яйца от костенурки.

— Черно момче иска да яде банани.

— И понякога… бели хора.

— Не, това дете е глупаво като баща си и затова говори глупости.

— Черните деца не ядат бели хора.

— Тук няма людоеди…

— Какво още искате? — питаше Шегобишко и се мъчеше да удържи смеха си.

— Искаме да живеем с лъвове и тигри!

— Да се надбягваме с маймуните!

— И да правим разни маймунджилъци.

— Да отглеждаме тапири, които снасят яйца.

— Да не ставаме рано за училище.

— Да спим, колкото си искаме.

— И да се смеем.

— И да пеем.

— И да правим, каквото желаем!

— Да не лягаме веднага, щом луната ни каже лека нощ!

— Да дърпаме възрастните за ушите, когато не се прибират навреме!

— Да ги бием, когато счупят някоя чаша или паница!

— Да ги наказваме, когато не си изпиват млякото.

— Да ги наричаме…

— Маймуни!

— Калпазани!

— Шашкънин такъв!

— О, стига, стига — престана да се смее Шегобишко и започна да въздиша от дън душа, — трябва непременно да ви науча на четмо и писмо.

— Черно момче не иска да чете!

— Защо, Палмо?

— Черно момче иска да пее… това е по-лесно.

— Тогава изпей ни една песен.

Всички деца утихнаха.

Палмо запя. Няколко срички — проточени и тъжни, но те бяха чудесни, ала момчето ги повтори двайсет пъти, та взеха да омръзват на краля.

— Палмо трябва да научи и други песни и да учи!

— Ако учи — отвърна Палмо, — ще стане тъжно като онова момче от кралската навивачница.

— Нави Вача е много тъжно момче — обади се Палма.

Шегобишко слезе от трона и заедно с Палма и Палмо тръгна към кралската навивачница, където видя