Йордан Милев
Съкровището на махараджата (15)

края на дневника на Керкенез де Керкаде

… И така, ваше кралско величество Август Красиви и Всеблагочестиви, нямат брой бедите — и мастилото няма да ми стигне да ги описвам, и тръстиковото перо ще се счупи — от оня ден, когато спряхме на брега на Сулуан, където нашият велик адмирал Джинджифил остави костите си, за чест и слава на вашата височайша корона. Някакъв си малък крал-дете отказа да акостираме и да заредим кораба си с нови приядки, тъй като тенджерите на корабния готвач вече загаряха без тях. Бяхме привършили и водата и много от моряците започнаха да пият направо от морето, осолиха се и заприличаха на солени скумрии. Трябваше скоро да ги хвърлим на акулите, защото мирисът, който издаваха, стана нетърпим.

В тия трудни минути на помощ ни се притече отец Лопес. Той наниза много дрънкалки на божия кръст, но каквито и молитви да мълвеше, каквито и фокуси да въртеше — детето-крал мълчеше и ни гледаше с тъжни очи, от което нашият корабен готвач Чер Пипер заключи: „Не е закусвало тая сутрин, затова е сърдито!“

Но аз мисля друго: винаги, когато възрастните дадат власт на децата — къде на шега, къде на истина, — малчуганите правят обратното на онова, което вършат възрастните, и стават такива каши, че накрая такива като нас ги лапат.

Намесих се и аз. Показах на негърчетата, че ще им дам тръстиковото си перо да пишат, и те много се зарадваха и започнаха да хвърлят къчове по брега — такива, каквито ви описах от Острова на маймуните, — но не би: кралят седеше като пън, а едно черно момче държеше шарен чадър над главата му. Беше още рано, но по тия места още с появяването си слънцето пече като пещ.

Встрани стоеше един бял слон. Той ми се стори превъзходен и бях готов да заплатя за него всякаква цена само и само да го качим на кораба и доведем в клетката на кралската зоологическа градина, с която наше величество така много се гордее. И щяхте да бъдете единственият крал в Европа, който притежава бял слон.

Но не би! По-твърдоглав крал не бях виждал и едва ли ще видя.

Нетърпението ни да слезем на сушата се увеличаваше и от това, че великият английски пътешественик лорд Сандвич беше съчинил много телеграми и, както казват моряците, беше навремил да ги изпрати по местоназначението им.

— Цял месец не съм пращал телеграми! — молеше се той. — Няма вече къде да ги слагам. Хербарии от телеграми ли ще правя?

Кой го слушаше! Главното беше да оцелеем и затова капитан Ким нареди да преминем към пълна пестеливост в движенията и действията ни. Да пестим всяка капка вода, всяко късче хартия. Дори забрани да играем върху палубата на карти, че току-виж духнел бриз и картите ще се разхвърчат като пеперуди към морето.

Заредиха се дни, пълни с мъка и отчаяние. Ни остров се виждаше, нито палма зеленееше. Море и само море, и стада акули след нас. Те бяха си направили сметката, че ако вървят още десетина дни след кораба, щяха да ни видят сметката.

Така една привечер достигнахме по милост божия до остров Багин. Но какво беше нашето учудване, когато забелязахме, че там не живеят хора като хора, а туземци, които ходят нагоре с краката. Кажем им черно, а те ни викат бяло. И всичко правеха наопаки. Поискахме им хляб, донесоха ни вода, дадохме им мъниста — загребаха пясък в ръцете си и започнаха да ни посипват като със светена вода. По едно време обърнахме вожда им в нормално положение и какво да видим — очите му били в петите.

Дивашка работа. Не знаеш откъде те гледа и какво ти мисли. И докато го разглеждахме като експонат, корабният готвач Чер Пипер и великият пътешественик лорд Сандвич, подпомогнати от трима моряци, домъкнаха две кози и един пръч на кораба, заклаха ги набързо, лорд Сандвич направи сандвичи и когато се отдалечихме от брега, за първи път от месец насам хапнахме нещо козе. Пръчът беше голям като теле, та остана и за пастърма, която ваше кралско величество много обича, особено ако е полята с бургундско вино.

Но къде ти такива лакомства в нашия нещастен път?! Това бяха само миражи, които ни се привиждаха призори след ставане от сън и привечер по залез слънце. Всеки от нас проклинаше деня — а бяхме останали вече само около четиридесет души, — когато е решил да тръгне, без да знае къде отива. Крепеше ни само мисълта, че вие сте жив и здрав и преди да си легнете, се молите за нашите грешни души.

Сигурно ще бъде интересно за ваше кралско величество да спомена и за един друг остров — Тям Ам, — населен само с жълти диваци, людоеди. Щом корабът приближи и те забелязаха, че на палубата има само бели моряци, започнаха да вият от удоволствие и да гладят с космати ръце жълтите си кореми. Изглежда, че са много коварни, защото ни се умилкваха като хрътки да слезем на брега. Дори вождът ни предлагаше целия си харем, само и само да му изпратим поне готвача, понеже му изглеждаше най-тлъст от всички.

Оставихме тия туземци и продължихме, водени от вятъра на съдбата. Тъй и тъй бяхме разбрали, че ще се мре, но защо, казвахме си, да бъдем изядени по такъв долен начин от тия отвратителни същества.

След три дни, когато в устата ни изчезна и последното парче пастърма от пръча, капитан Ким пръв забеляза палми в морето.

— Остров, остров — викаха на палубата тия, които все още имаха сили да душат. Аз лежах в каютата и пишех тия редове.

Надникнах през прозорчето. Зрението ми беше отслабнало, едва се държах на нозете си. Само с бинокъл успях да забележа, че наистина в далечината израстваха палми, хълмове тичаха към брега, стори ми се, че долавям и ромолене на шумящи потоци. Дори дочувах гласове на хора… Явно, хванала ме е жълта треска и ме тресе не от днеска.

Ваше величество, бяхме стигнали до остров Иди Доди, населен с ниски на ръст диваци. Сигурно и умът им не беше много висок, защото вършеха само едно — танцуваха. Усукваха се наляво и надясно, плезеха се като маймуни, чупеха ставите си, разглобяваха се, лягаха по гръб и ритаха нагоре с мръсните си крака. Дори не обърнаха внимание, че пристигаме, не спряха за минута. Трябваше двама наши моряци да хванат вожда им, да го изправят в нормално положение, да го укротят — вързахме го с корабно въже, — за да можем човешки да му обясним, че три дни не сме слагали залък в устата си, нито сме пили капка вода. Хвърлихме всичките топове кадифе в краката му, взехме да целуваме ръцете му. Дивакът даде знак и неговите вождове с танцова стъпка заминаха навътре в острова, с танци и викове се върнаха обратно, а след тях други диваци, като се кълчеха по най-отвратителен начин, носеха исканата храна, дадоха ни и десет овце и два овена. Попитахме дали можем да разменим и други наши стоки за джинджифил, канела, бахар — островът е пълен с такива храсти, — но вождът ни каза да го оставим на мира, че ето вече два часа как не бил танцувал и се чувствувал като схванат в кръста.

Пропуснах, ваше кралско величество, да спомена и за един малко по̀ друг мираж, който ни се видя, когато бяхме на границата на съновиденията. То беше след срещата ни с диваците от остров Тям Ам, от които мисля си, че ме хвана жълтата треска. Вярно, че не слизахме на брега и не се прегръщахме с тях — опазил ни бог, само като ги видях, веднага се разтреперах, треперя и сега.

Та когато вятърът ни отнесе на десетина мили от брега, капитан Ким извика от палубата:

— Чадър, чадър… виждам чадър.

— Къде е тоя чадър?

— Ето го, като точка на хоризонта!

— Присънило ти се е — каза мрачно отец Лопес. Нямаше вече сили да стои, камо ли да държи божия кръст. Повече не го видях в ръцете му.

— Не ми се е присънило. Виждам чадър… и някакъв сал.

Допълзях до палубата. Погледнах през моя бинокъл. Вярно: някакво шарено петно играеше пред очите ми, а под него две други петна — черно и бяло.

— Корабокрушенци са!

— Керкенезе — каза ми Ким, — не ми приличат на никакви корабокрушенци.

— А на какво приличат?

— Не знам на какво… но ми се струва, че това са две момчета: ето, виждам го добре — едното е черно и държи в едната си ръка чадъра, а другото е бяло…

— Вятър работа — казах тогава.

— Не е вятър, защото вече и вятър няма!

И вярно, така беше утихнало, че корабът попадна в мъртъв дрейф. Шарената точка на хоризонта изчезна.

— Мираж е било! — потвърдих аз.

— Сън е това, не мираж. Някой сънува, господин де Керкаде!

… Тук, ваше кралско величество, ръката ми вече губи сили, перото се изплъзва от пръстите ми. Така ме тресе жълтата треска, че едва ли ще доживея до края на тоя божи ден… Ако някога този дневник доплува до вас, помнете с добра дума вашия покорен слуга Керкенез…

Тук явно ръката на корабния мореписец е изпуснала тръстиковото перо, без да може да напише фамилията си и благородното „де“. И за да не стане някакво недоразумение, ще кажа, че беше точно така. Не мина и час, когато капитан Ким влезе в каютата му и подпомогнат от двама моряци, го предаде на акулите, проточени като опашка на змей зад кораба. В кухнята готвачът Чер Пипер плачеше и не можеше да намери място къде да седне. Беше му дошло до сълзи от тия източни подправки.

— А какво стана с