Йордан Милев
Съкровището на махараджата (5)

дневника на Керкенез де Керкаде, корабен писар

… Ваше кралско величество, Августин Красиви и преблагочестиви! Вече знаете всички подробности как с нашето „старо корито“, светла му памет на морското дъно, доплувахме до тоя проклет Остров на маймуните, водени от неутолимата жажда да открием съкровището на махараджа Молук бей, за да ви донесем оня най-светъл бисер, който отново може да върне блясъка на вашата кралска корона. Напразно, ваше величество, изгубили тоя бисер, вие я наричате тенджера, а не корона. Вие забравяте, че дори и тенджера да сложат на главата ви, тя пак ще бъде кралска и вие ще си останете най-красивият крал, нещо, което веднага може да се забележи още в прякора ви.

И така, доплували до тоя проклет омагьосан остров, след пищното пиршество в двореца, описано предния ден, останалите без кораб: адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер — истината си е истина — бяха готови да бъдат опечени и изядени съгласно тукашния негърски обичай, с което искаха да засвидетелствуват вашата височайша кралска готовност да дружите с тези бедни и нещастни същества и да ги покровителствувате. Макар че имат много злато и бисери, те нямат с какво да се облекат и ходят полуголи като диваци, за срам и позор на нашия корабен отец Лопес. Само като ги погледне, той веднага се изчервява от притеснение.

Благодарение на благочестиви обстоятелства и малко пиратски късмет в оная ужасна вечер, когато крокодилът Убоко не беше задрямал дълбоко и с едно отваряне на устата си налапа цял-целеничък крал Кокосо Пали Лула заедно с лулата му и с петте медала, които му връчихме от ваше име и от името на целия височайши кралски род, тогава в настъпилата дандания и бърканица адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер успяха навреме да офейкат. Джунглата ги скри. И аз ще скрия по-нататък кралската ви тайна, за да разберете само вие какви неочаквани страхотии изживяхме. Още повече, че след това черният магьосник на острова, Айло, правѝ разни фокуси и шашарми и като превърна в маймуни Шегобишко и Окей Окай, страшният орел маймунояд, наречен Хар, отнесе двете момчета през девет джунгли в десета.

А сега да си дойда на думата. От девет кладенчета вода съм събирал, ваше величество, мляко от петел пих, киселици лапах като дренки — само и само най-подробно да ви опиша какво се случи със съкровището на махараджа Молук бей, донесло толкова страдание на нашите смирени и благочестиви моряци. Правя това, защото съм сигурен, че вие с кралско прозрение можете да надникнете зад думите ми и някой ден ще се доберете до така желания бисер на Молук бей, който вместо да си гледа джинджифила и чер пипера, взел, та заровил съкровището си десет метра в земята.

И така, да не отвличам вниманието ви с други подробности, а да премина направо към изложението на нещата, както подобава на един истински корабен писар…

Когато дочуха, че става дума за „съкровището на махараджата“, Шегобишко и негърчето Окей Окай изтръпнаха върху клона на вековния дъб. Дори самият той се залюля — от ветреца ли, който подухна, или от техния страх.

Шегобишко се досети. И прошепна на Окей Окай:

— Това са големият разбойник Игу и по-малките разбойници Цигу и Мигу.

— Те са! — изтръпна Окей Окай. — Орел маймунояд да ме изяде, но в ръцете на разбойници да не попадам.

Долу, в храсталака, настана олелия. Трите сенки риха и копаха край дъба, ругаха и дълбаха, пъшкаха и охкаха, докато призори Игу изкрещя:

— Карамба-марамба… Кучета такива… Открих го, открих гооо… Измъкнете ме от тоя трап, че жив ще си остана в него.

— Какво си открил? — попитаха Цигу и Мигу и не бързаха да му подадат ръка.

— Съкровището на махараджата!

Шегобишко и Окей Окай престанаха да дишат. Вслушаха се и трепераха като дъбови листа, да не би да пропуснат какво ще стане по-нататък. Откъде можеха да знаят, че орелът ги е пуснал точно върху най-голямото богатство на света…

Чувал съм, ваше величество, че тукашните орли имат много силно зрение. Дори, казват местните людоеди, погледът им можел да проникне до десет метра под земята.

… Долу, край дъба, нещо се сдърпаха. Големият разбойник Игу държеше под мишницата си малко ковчеже и го чистеше с лявата си ръка от полепналата пръст. Изглеждаше като сраснал с него.

После рече:

— А сега да го делим, малки разбойници, дяволите да ви вземат!

— Как ще делим! — изкрещяха малките разбойници в един глас.

Сова се шмугна в листака. Чакал залая. Кукумявка зави на умряло.

— Страх ме е! — простена Окей Окай.

— Шшш-т, дръж се за мене и не се бой!

Шегобишко придърпа Окей Окай към себе си, наведе се и нададе ухо към тримата. Техните гласове му се сториха много познати! Учуди се. Откъде ли може да се познава с най-големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу.

Сторило му се е, ей тъй припознал се е, и край.

— Ще делим, както трябва да се дели! — продума мрачно Игу.

— Как ще делим? — пак изкрещяха двамата по-малки разбойници.

— Ей тъй!

— Как?

— На големия — голямото, а на малките — малкото!

Това беше разбойнически закон, но двамата по-малки разбойници нямаха много ум и трудно можеха да се досетят за разни закони и навици.

Стояха като вдървени. И се държеха за ножовете си.

— На мене половината — обясни големият разбойник Игу, — а на вас останалата половина.

Два лъва изреваха под вековния дъб. Гръм да беше ударил, нямаше така да подскочат Шегобишко и Окей Окай. В последния миг едва се задържаха на клона. Две-три шикалки се отрониха и чукнаха по главите Цигу и Мигу. Те изреваха още по-силно и извадиха ножовете си. Помислиха, че ги стрелят с гюлета.

— Слушайте, кучета такива — стъписа се големият разбойник, загледан в бляскавите ножове на двамата си приятели, — щяхте да киснете още в крайбрежната кръчма, ако не бях ви помъкнал насам. Ама, хайде, от мене да мине… Ето какво: ще оставим ковчежето тук и ще отидем до брега на морето. Ще се обърнем насам, ще клекнем като зайци и който пръв достигне дотук — за него ще бъде половината.

Като ги гледаше как едва стигат до раменете му, големият разбойник Игу беше сигурен, че първият ще бъде той. Пред много ятагани и ръжени беше бягал като вихрушка. Петите го сърбяха за надбягване.

Съгласиха се Цигу и Мигу. Прибраха ножовете си. Поогледаха жално лъскавото сандъче — май беше от злато, светеше като огън.

Тримата тръгнаха към брега на морето. Запровираха се покрай дърветата. Не беше далече. Толкова, колкото да побягаш малко и да се добереш до най-голямото съкровище на земята.

Двете „маймуни“, очернени и накатранени, опушени и вмирисани на магьоснически дим, седяха изумени върху клона на вековния дъб.

— Ами сега, какво да правим? — въздъхна Окей Окай. И той беше сетен сиромах, и като пътуваше по моретата и слушаше за разни съкровища — искаше му се да се избави най-после от черното тегло.

„Стига са ме окайвали хората!“ — помисли си той и въздъхна още един път.

Шегобишко го помоли:

— Я ме развържи! Можеш ли да прегризеш това лико, с което ни върза оня шарлатанин Айло?

— Мога!

— Тогава започвай! — И Шегобишко се отмести, за да може Окей Окай да захапе по-добре ликото.

Много банани и папаи беше изяло малкото негърче. Зъбите му светкаха и режеха като трион. Не минаха и пет минути и Шегобишко се усети свободен. И щеше да пльосне долу, ако не се задържа навреме с двете ръце. Сетне заслиза от клон на клон, провираше се като маймуна, устремен към земята.

— Къде тръгна, Шегобишко… Страх ме е! — чуваше зад себе си малкият смелчага.

— Тихо, тихоо… — молеше Шегобишко, — че от това съкровище сън не ме хваща от толкоз думи, книги и бабини деветини.

Нямаше време да обяснява какво е това бабини деветини. Откъм морето долиташе ехото на тежки бързи стъпки. Три чифта крака бягаха презглава, разкъсвайки лиани, смачквайки храсти.

Бързо, Шегобишко, бързо! Сърцето му тупкаше лудо. И сам си даваше кураж, докато усети под себе си земята, направи няколко стъпки, наведе се и грабна скъпоценното ковчеже. И ето: покатери се като дива котка към върха на дъба.

Замряха с Окей Окай. Сгушиха се в листака. Превърнаха се на желъди.

Щом погледнаха надолу, видяха трите сенки на големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу. В такъв ред тичаха те: по-дългата сянка десет метра напред, а другите две — една до друга, задъхани и бесни.

— О, карамба-марамба! — изрева големият разбойник и тупна в дълбокия трап. Другите две сенки едва го измъкнаха оттам.

А той викаше и скубеше косата си:

— Олеле, олеле, карамба-марамба… черният магьосник ни е следил и е отмъкнал съкровището на махараджата…

— Убре, Цигуу!

— Дубре, Мигуу!

— Олеле — ревеше Игу, — сега ще ни превърне и нас на маймуни. Да бягаме, докато все още сме разбойници — големи и малки.

— Стига си ни делил на големи и малки — сгълча го Цигу.

— Време ли е сега човек да мисли за това! — ръгна го в ребрата Мигу.

И тримата хукнаха презглава към морето. Дали се удавиха там — това, ваше кралско величество, ще научим по-късно.

Шегобишко и Окей Окай дочакаха утрото, изгарящи от нетърпение. Слънцето — огромно и огнено на тоя остров — се запровира през гъстите клони и ги съгря с всичките си топли ръце на лъчите. Много страх и много студ изпитаха през нощта двамата. А сега, когато се съмна и джунглата на острова се огласи от радостните гласове на птиците, от рева на слоновете, тръгнали на водопой — на сърцата им стана леко и светло… светло като зората.

С голямо удивление момчетата забелязаха, че в стадото на слоновете, някъде в края, бавно се движеше и един бял слон — ах, колко красив беше той и как светеше като най-хубавото цвете на джунглата.

Шегобишко изсвири с уста.

Слонът спря, ослуша се и като видя, че другите слонове отминаха, тръгна направо към дъба.

Бързо заслизаха двете момчета. Слонът приближи и те хоп — право върху неговия бял гръб.

— Ах, приятелю мой, къде ходиш, защо ни изостави? — радваше му се Шегобишко. — Ако снощи беше край нас, орелът Хар едва ли щеше да вдигне две маймуни и един слон.

Каза „маймуни“ и се хвана за лицето. Погледна ръката — си дланта й се чернееше като въглен. Обърса лицето си и с другата ръка — и тя почерня.

Когато Белия слон се наведе да пие вода в потока, двете момчета видяха, че не са никакви маймуни, омагьосани от черния магьосник Айло, а са две хубави момчета, очернени със сажди от жасмин и желязно дърво, опушени и омазани с кокосово масло и чер пипер… Чак сега се досети Шегобишко защо им лютеше на очите.

— Това не е никакъв магьосник, и то черен! — разочаровано каза Окей Окай, след като се изми в бистрия поток и видя в отражението си, че е обикновено черно негърче, къдраво като черно агне, с бели бисерни зъби. — Да ми падне сега тоя шарлатанин, ще го науча аз как се лъжат децата!

Това беше закана, която Окей Окай никога нямаше да изпълни.

Защо, може да ме попитате, ваше кралско величество? И с право може да ме запитате. Но аз, бедният корабен писар Керкенез де Керкаде, какво да ви отговоря? Точно тук изгубих следите на Шегобишко и негърчето Окей Окай. Те напуснаха и страниците на моя дневник и чак по-късно разбрах, че са