Йордан Милев
Съкровището на махараджата (1)

Към острова на маймуните и други маймунджилъци

Всеки би се натъжил, ако неочаквано узнаеше за всички патила и теглила на Шегобишко.

И какви мъки изпита той по вода и суша, и под земята, по времето, когато великият крал Августин Красиви, наречен още Дивото Магаре — по-късно ще разберете защо го наричали така, — изгуби най-красивия бисер от короната си.

Дори Попарко и Чуруличка, верните приятели на Шегобишко, не можеха да си представят всички негови чудесии и небивалици и затова сладко спяха в леглата си.

Но, както казват възрастните, бедата не идва сама.

 

 

Една лятна привечер крал Августин Красиви, наречен още Дивото Магаре, стана от трона си и се насочи към кралското огледало. Отсреща към него вървеше друг крал, с тежка корона на главата, а върху челото му се стичаха капки пот. „Много държавна работа свърших днес помисли си кралят, — от това седене на едно място станах вир-вода!“

Реши да се изкъпе в морето. Разгони стражата набързо и без много да му мисли, цопна във водата като крал, когото са забравили да предупредят, че когато се къпе, трябва да си свали короната.

И точно тогава дойде нещастието за цялото кралство. Най-хубавият бисер от короната беше грабнат от вълните и колкото и гмурци, плувци и дънолази да го търсиха по-късно, не можаха да открият нищо.

Августин Красиви заплака като диво магаре. Ни съветници не можеха да го утешат, ни звездобройци да му предскажат нещо радостно. Небето висеше мрачно и сиво и никаква звезда на надеждата не изгряваше над кралския дворец.

— О, нещастникът аз, бедняк на бедняците — плачеше кралят и докато по стълбите на двореца се стичаха два потока сълзи, той споменаваше имената на синовете си, — какво можех да оставя на тези глупаци освен една корона с най-хубавия бисер на земята.

Плака три дни и три нощи и в двореца щеше да стане наводнение, ако на четвъртия ден най-мъдрият от всички кралски съветници не бе изрекъл, след като погали брадата си, отпи от кафето и смукна от лулата:

— Търпение, ваше величество, търпение… То е добродетел за слабия и украшение за силния.

Кралят не обичаше да му говорят с притчи. С такъв свиреп кралски поглед изгледа съветника, че ако наблизо имаше ножица, брадата му вече щеше да се търкаля по пода.

— За притчи и приказки ли е сега? — извика той. — Короната ми опустя, а ти ми приказваш за някакво си търпение.

— Има един остров в морето, ваше величество…

— Какъв е този остров? — недоумяваше кралят.

— Островът на маймуните, ваше величество.

Чу се троснат кралски глас:

— Знам, там е пълно с маймуни.

— Точно така, ваше величество. Когато има много маймуни, значи, живеем във времето на маймуните.

— Пак започваш с притчи!

— Не, ваше величество, искам да кажа, че когато имаме работа с маймуни, трябва да постъпваме маймунски.

— Донесете ми ножица! — заповяда кралят на слугата, който подслушваше зад вратата.

Уплашен, съветникът побърза да съкрати мъдростите си:

— На тоя остров, Островът на маймуните, се намира най-голямото съкровище, ваше величество.

Очите на краля светнаха.

Съветникът продължи:

— Съкровището на махараджа Молук бей, чийто син Кокосо Пали Лула сега царува на острова и пази това несметно богатство само с негърския кралски ръжен на спокойствието.

— Какъв е тоя ръжен?

— Подобен на вашия скиптър, ваше величество, но малко по-особен.

— По-особен ли казваш?

— Да… Трима наши велики мореплаватели вече бяха опечени на него, апетитно поръсени с всички източни подправки и изядени от местните людоеди, поданици на крал Кокосо, кралица Кокаса, престолонаследника Кокоско и принцеса Кокаска, по правилата на тяхното островно гостоприемство.

По гърба на крал Августин Красиви, наречен още Дивото магаре, полазиха тръпки.

— Брр — разтърси рамене той, — май не ни остана нито един велик мореплавател!

— Има, ваше величество, има!

Думите на най-мъдрия от всички съветници паднаха като гръм от ясно небе. Кралят слезе от трона, върна ножицата, с която се канеше да отреже брадата му, подхвана го подръка и го поведе към дъното на тронната зала, да не би някой кралски нагледвач да дочуе за кого и за какво ще стане дума.

Тогава най-мъдрият от всички съветници разказа на краля, че в крайбрежната кръчма от дълго време не изтрезнява един адмирал на име Джинджифил. След като обърнел втората кана, той въздъхвал от дън душа и казвал: „Ех, да ми даде кралят едно старо корито — ставало дума за кораб, — цялото съкровище на махараджата ще му донеса… Али Баба и неговите четиридесет приятели не успяха да го заграбят — само аз мога да го сложа в краката на негово величество Августин Красиви…“ Тук адмиралът, вече много пиян, вместо Дивото Магаре казвал: „Магарето му с магаре!“

Кралят се зарадва, макар че му стана малко кисело от последните две думи. Не му звучеха по кралски.

Доведоха адмирал Джинджифил, той падна в нозете на краля и всички съветници го чуха да казва:

— Ваше величество, ти небе, ти земя, ти море — дайте ми едно старо корито, само да стъпя на палубата — и най-хубавият бисер от всички бисери ще заблести отново върху короната ви!

… Речено от адмирал, сторено от крал! Приготвиха кораб, натовариха го с храна и вода за цяла година и

събраха стотина отчаяни моряци, жадни час по-скоро да се доберат до съкровището на махараджа Молук бей, заровено на Острова на маймуните. А в това време адмирал Джинджифил скъта до сърцето си малък къс хартия, получен от някакъв моряк (от кораба на третия опечен и изяден велик адмирал), който, преди да склопи очи, извикал при себе си Джинджифил и рекъл: „Ето ти плана на съкровището… Без малко нашият адмирал, светла му памет, да се докопа до него… ако не беше ръжена на крал Кокосо Пали Лула…“

Щом казал това, той издъхнал в ръцете на Джинджифил.

Няма да ви разправям за тоя план, да не би някое друго момче като Шегобишко да отплува един ден да търси приказното съкровище на Молук бей, славния махараджа от Острова на маймуните, чието истинско име е Инабалабамалаки, което само людоедите и децата можеха да произнесат, без да се запънат. Така: Инабалабамалаки.

— Ина-бала-бама-лаки — сричаше Шегобишко и се гушеше в кубрика на кораба, свит до своя нов приятел, негърчето Окей Окай, окайван от всички заради черния си живот. Единствен Окей Окай не се окайваше и

помайваше, а отсичаше отведнъж: — Инабалабамалаки.

„Що не си седях в къщи — мислеше Шегобишко, — да си сърбаме попарата с Попарко, да си чуруликаме с Чуруличка, ама на̀, момче като мен свърта ли го на едно място. Светкавици и гръмотевици ме помъкнаха насам!“

Край двамата сновяха моряци — брадясали и недоспали. Вятърът надуваше платната и корабът плуваше дни и нощи; на Шегобишко се струваше, че плува от години. И че адмирал Джинджифил не слиза от палубата. До него капитан Ким държи бинокъла си, но нищо не вижда, а корабният готвач Чер Пипер току бие камбанката за закуска, обед, вечеря.

— Стига с тоя чер пипер, ще ни отровиш — рече му веднъж великият мореплавател Джинджифил, — знаеш, че с нас пътува прочутият английски пътешественик Лорд Сандвич, а той никак не обича да слагаш в закуската му чер пипер.

Корабният готвач Чер Пипер се съгласяваше, но това не пречеше от кухнята на кораба по цял ден да се носи миризмата на джинджифил, ким, канела, дафинов лист, чер пипер и други източни подправки.

И докато палубата ухаеше на тия чудни аромати, в каютата на капитан Ким седеше корабният писар Керкенез де Керкаде, който дума по дума записваше в корабния дневник през кои морета и покрай какви земи е плавал корабът на великия пътешественик, кога е бил видян негърски остров, какви подправки ядат тамошните островитяни и за какви дрънкулки, шарени парцалчета и огледалца дават торби със злато и елмази. До него отец Лопес, свещеникът на кораба, четеше Светото писание и държеше в едната си ръка меч, а в другата кръст, готов да покръсти всеки туземец от новото негърско паство.

— Остров… остров… — разнесе се горе от мачтата.

— Остров в далечината! — чу се и от кубрика.

— Острооов — проточи корабният готвач, понеже в тоя миг опитваше с лъжицата си врялата супа от морски охлюви, поръсени с джинджифил. После захвърли лъжицата и изтича на кърмата.

Адмирал Джинджифил грабна далекогледа, допря го до дясното си око и дълго оглежда… Острова на маймуните.

— Инабалабамалаки! — викна той. — Капитане, на руля!

Капитан Ким хвана рулевото колело. Когато до него долетяха думите на адмирала: мъртъв дрейф, той заповяда да приберат платната от мачтите и корабът остана неподвижен в морето. Само вълните бавно го приближаваха към брега.

Адмиралът свали далекогледа и рече:

— Тоя остров е пълен с джинджифил… Виждам храсти, които много приличат на ким и чер пипер… Обзалагам се, на ръжен да ме опекат, че пристигнахме на Ина… — И се запъна.

— … бала — подсети го капитан Ким.

— … бама — обади се корабният готвач.

— лаки — извикаха в един глас Шегобишко и Окей Окай и скочиха пъргаво на палубата, до корабния мостик. Мигар можеха да подозрат какви страхотии и ужаси ги чакат отсреща, върху потъналия в зеленина и плодове бряг, където с ококорени очи забелязаха как кралят на острова