Даниел Стийл
Призракът (7)

Глава седма

Да се кара ски в Шарлмънт, се оказа изненадващо приятно, макар че Чарли бе разглезен от многото ски ваканции, които си бяха устройвали с Карол в Европа. Най-често ходеха във Вализер и Куршвал, макар че Чарли харесваше Сейнт Мориц и беше прекарал добре в Кортина. В сравнение с тези курорти, Шарлмънт бе доста скучен, но туристическите писти бяха сравнително добри, а червените — достатъчно трудни за него. Освен това бе направо страхотно да се качи отново на ски, да излезе на чист въздух и да се занимава със спорт, в който го биваше. Тъкмо от това бе имал нужда.

Не беше ходил на ски от година и до обяд вече се чувстваше нов човек. Реши да се пусне още веднъж, преди да отиде да хапне и да изпие чаша кафе. Времето бе доста мразовито, но на слънце се чувстваше приятно и се усмихна дружелюбно на малкото момиче, което се качи на лифта с него. Стигаше му едва до кръста и Чарли доста се впечатли, че са я пуснали да кара сама и да се качва толкова нагоре. Като спускаше ръчката, тя се обърна към него с широка усмивка и Чарли от любопитство я попита дали идва често тук. Странно, че родителите й не са с нея, помисли си той. По тази писта има доста трудни участъци.

— Не много често. Само когато мама има време — обясни с готовност момиченцето и погледна сериозно Чарли с големите си сини очи изпод червеникаворусите къдрици. — Тя пише книга.

Не беше много сигурен на колко години е, защото не беше общувал много с деца. Някъде между седем и десет вероятно, но това беше доста широк диапазон. Във всеки случай бе много мило малко момиче и съвсем не изглеждаше уплашена, докато се качваха нагоре към върха. Дори затананика някаква мелодия, а после отново се обърна към него с широка усмивка, пълна с безброй въпроси.

— Вие имате ли деца? — попита любопитно и Чарли се усмихна, преди да отговори.

— Не, нямам. — Прииска му се едва ли не да се извини или поне да обясни, но тя кимна разбиращо. Явно просто се опитваше да разбере що за човек е за краткото пътуване с лифта, а изглежда я бе заинтригувал, защото продължи да го наблюдава.

Чарли бе облечен в черен клин и тъмнозелена парка, а момиченцето носеше яркосин гащеризон, почти същия цвят като очите й, и червена плетена шапка, която много подхождаше на екипа й. В миловидното личице, ясните сини очи и вечно непокорни къдрици имаше нещо европейско. Напомняше му за децата, които бе виждал по ски пистите във Франция. Изглеждаше щастлива, невинна и безгрижна, но в никакъв случай невъзпитана или груба, макар да се държеше съвсем свободно с непознати. Усмивката й не беше израз на самонадеяност, просто изглежда знаеше какво прави и й харесваше, че е тук. Чарли бе доволен, че се вози тъкмо с нея и неволно отвърна на заразителната й усмивка.

— А женен ли си? — попита тя вече съвсем смело и Чарли се разсмя с глас. Може би беше по-отракана, отколкото изглеждаше.

Майка й я беше предупредила да не разговаря с непознати по лифтовете, но тя обичаше да си говори с тях и се бе сприятелила с доста хора, откакто бяха тук.

— Да — отвърна машинално Чарли, после се поправи. Не беше нужно да лъже пред непознати деца. — Всъщност не съм. Малко сложно е за обяснения, но… Да кажем, че скоро няма да бъда.

Почувства се изтощен от собствените си обяснения, но момиченцето кимна сериозно и рече тъжно:

— Значи си разведен. Аз също.

Начинът, по които го каза, отново го накара да се усмихне. Биваше си я малката. Шегобийка.

— Съжалявам — отвърна той, като се опитваше да говори сериозно. Наближаваха върха. — Колко време беше омъжена?

— Цял живот — отвърни тя със същото тъжно изражение и Чарли внезапно осъзна какво има предвид.

Не беше се шегувала! Говореше за родителите си. Очевидно те се бяха развели и тя също се чувстваше разведена.

— Наистина съжалявам — повтори Чарли, вече съвсем искрено. — На колко години беше, когато се разведохте?

— Почти на седем. Сега съм на осем. Преди живеехме във Франция.

— О! — Чарли я погледна с интерес. — Аз пък доскоро живеех в Лондон. Докато бях женен. Сега тук ли живеете, или си само на гости?

— Живеем доста наблизо — отвърна неопределено момиченцето, после се обърна отново към него и обясни: — Баща ми е французин. Преди карахме ски в Куршвал.

— И аз съм карал там! — възкликна Чарли възхитен, като че това ги правеше стари приятели. — Трябва да си доста добра, щом родителите ти те пускат да се качваш толкова нагоре самичка.

— Татко ме научи да карам — отвърна гордо тя. — Мама е твърде бавна за мен, затова ме пуска сама. Само ми казва да внимавам, да не ходя никъде с непознати и да не говоря прекалено много.

Чарли бе доволен, че не е последвала съветите на майка си, защото компанията й му бе приятна. Беше много симпатично хлапе.

Докато стигнат горе, бяха вече приятели.

— А къде живеехте във Франция? — Чарли й подаде ръка, докато слизаха, но от начина, по който скокна от лифта, разбра, че наистина е добра скиорка. Тя съвсем уверено се отправи към пистата, която би смутила доста възрастни, и докато оправяше очилата си, му отговори:

— Живеехме в Париж. На улица Дю Бак номер седем… Сега там живее татко.

Искаше му се да попита защо са дошли тъкмо тук и дали майка й е американка. Предположи, че е така, защото хлапето говореше английски като роден език. Искаше му се да я попита за страшно много неща, но реши, че не е редно. Изостана, за да види как ще тръгне. Тя полетя като стрела. Караше почти перпендикулярно на склона с тесни, равни завойчета. Чарли я последна малко по-бавно на десетина метра. Тя се усмихна широко като го видя, очевидно доволна, че ще карат заедно, и му подвикна възхитено:

— Караш също като татко.

Но всъщност Чарли бе далеч по-впечатлен. Малката се справяше невероятно добре на ските. Изобщо беше страхотно хлапе. Имаше чувството, че днес е спечелил нов приятел на пистата. Разсмя се на подобна мисъл и побърза да я догони. Животът му наистина се бе променил напоследък. Другаруваше със седемдесетгодишни старици, призраци и осемгодишни хлапачки. Доста различно от доскоро строго установения и неизменен кръг от познати в Лондон като директор на проектантска фирма. Сега нямаше работа, нито приятели, нито съпруга, нито някакви планове за бъдещето. Оставаха му единствено белият сняг по пистите и яркото слънце в небето.

Чарли следва малката скиорка почти до долу. По едно време момиченцето спря на пистата. Той зави рязко и застана до нея.

— Караш страхотно — побърза да го похвали тя. — Също като татко. Той е бил състезател. Участвал е в зимните олимпийски игри, бил е в отбора на Франция. Само че доста отдавна. Казва, че вече е стар за това, защото е на тридесет и пет.

— Аз съм още по-стар и никога не съм участвал в олимпийски игри, но все пак благодаря за комплимента — отвърна Чарли, после изведнъж му хрумна да я попита как се казва.

Момиченцето, което тъкмо оправяше косата си, вдигна поглед и отговори със съвършено френско произношение, от което Чарли се досети, че вероятно говори идеално този език:

— Моник Вироне. Баща ми се казва Пиер. Гледал ли си го някога да се състезава?

— Вероятно, но не си спомням името му.

— Спечелил бронзов медал — вметна тя, а очите й внезапно станаха тъжни.

— Сигурно много ти липсва — усмихна се съчувствено Чарли, който я наблюдаваше внимателно.

— Ходя му на гости през ваканциите — обясни тя. — Но мама не обича да ходя там. Казва, че престоят в Париж ми влияе зле. Докато живеехме там, тя през цялото време плачеше.

Чарли кимна. Чувството му беше познато. Той самият често бе плакал тайничко през последната година в Лондон, Краят на всеки брак вероятно е болезнен. Едва сега се зачуди какво ли представлява майка й, дали е красива и жизнена като малкото си момиченце. Би трябвало. Детето бе толкова лъчезарно и уверено в себе си, а това не става от само себе си. Обикновено е отражение на държането на родителите.

Погледнаха почти едновременно към детската писта долу. И на двамата като че не им се искаше да свършат това спускане. На Чарли му бе приятно да бъбри с нея, а тя изглежда също го харесваше. Вероятно баща й, й липсваше, защото доста говореше за него.

— Ще слизаме ли? — попита той след малко. Бяха останали доста дълго там и вече минаваше един. Внезапно усети, че е доста гладен.

Двамата се спуснаха до долу в идеален синхрон и в края на пистата се спогледаха щастливо усмихнати.

— Страхотно спускане. Моник. Благодаря ти.

— Караш страхотно, Чарли! — отвърна тя с широка усмивка. Вече й беше казал, че името му е Чарли. — Точно като татко!

Според нея това бе най-голямата похвала и Чарли много добре го разбираше.

— Благодаря. Ти също караш много добре.

Не знаеше обаче какво да прави с нея. Не му се искаше просто да си свали ските и да я зареже, но пък не можеше и да я вземе със себе си.

— Имаш ли уговорка да чакаш майка си някъде? — попита той, макар да не бе особено разтревожен. В курорт като Шарлмънт бе напълно безопасно, но все пак тя беше само едно дете и не му се искаше да я остави сама, след като вече се познаваха.

— Мама каза, че ще ме чака по обяд — кимна Моник.

— Да влезем тогава — предложи Чарли. Чувстваше се някак отговорен за нея и длъжен да я пази. Рядко общуваше с деца и бе изненадан колко добро се разбира с нея и колко му допада.

— Добре — кимна тя и двамата се качиха на верандата, като си проправяха път през навалицата, но Моник не откри майка си никъде.

— Може да се е върнала на пистата. Тя не яде много.

Чарли си представи възслаба съвременна Едит Пиаф, макар Моник изобщо да не бе споменавала, че и майка й е французойка като баща й.

Попита я какво иска за обяд и тя си поръча хотдог, шоколадов шейк и пържени картофи.

— Уха! — Тя направи доволна физиономия. — И татко все ме тъпче с разни вкуснотии във Франция.

Чарли се разсмя, плати за обяда й и си поръча хамбургер и кола. След спускането с такава скорост дори не му беше хладно и се забавляваше чудесно.

Двамата седнаха на една малка маса и вече бяха преполовили обяда си, когато Моник внезапно скочи и помаха на някого в далечината. Чарли се обърна да види на кого вика, но наоколо беше пълно с хора, които махаха, говореха и се разхождаха с тежките ски обувки, превъзбудени от сутрешните спускания и нетърпеливи да се върнат на пистата. Така и не успя да разбере на кого маха, докато една висока слаба жена в елегантна бежова грейка с кожички по края, кафяв клин и пуловер не се озова внезапно до масата им. Чарли имаше чувството, че я е виждал някъде, но не можеше да се сети къде точно. Вероятно са се срещали някъде в Европа. Или беше манекенка? Беше облечена много стилно чак до елегантната кожена шапка. Но съвсем не изглеждаше доволна. Местеше гневно поглед от него към дъщеря си.

— Къде беше? — попити намръщено тя и свали очилата. — Търсих те навсякъде! Казах ти да бъдеш тук в дванадесет.

Моник я погледна виновно. Но онова, което много повече учуди Чарли, бе, че жената се държеше толкова хладно с това приветливо и чаровно момиченце. Може би я виня несправедливо, помисли си Чарли. Елегантната млада жена вероятно бе строга с дъщеря си, защото се тревожеше за нея.

— Съжалявам. Вината е и моя — намеси се той. — Качихме се заедно с лифта и се пуснахме доста бавно, защото се заприказвахме.

— Тя е едва на осем години! — Изгледа го яростно, сякаш се разгневи още повече от думите му.

Изражението й му припомни някаква ситуация и отново му се стори позната, но все още не се сещаше точно откъде… Хвърли поглед към Моник и забеляза, че всеки момент ще се разплаче. Майка й продължаваше безмилостно:

— Кой плати обяда ти, Моник?

— Аз — обясни Чарли, обзет от съжаление към малкото момиче, подложено на такава тирада.

— А какво стана с парите, които ти дадох тази сутрин — попита жената вече съвсем ядосана. Смъкна припряно шапката и разтърси гневно буйната си тъмнокестенява грива. Имаше зелени очи и, както Чарли вече бе забелязал, изобщо не приличаше на дъщеря си.

— Изгубих ги — отвърна съкрушено Моник и вече не можа да сдържи двете сълзици, който се плъзнаха издайнически по страните й. — Съжалявам, мамо.

Тя закри лицето си с ръце, за да не види Чарли, че плаче.

— Няма нищо, наистина — опита се да успокои той майка и дъщеря. Чувстваше се ужасно, задето бе предизвикал всичко това, като първо я бе забавил, а след това й бе купил хотдог. Напълно наясно бе, че тя е малко дете. Но майката продължаваше да го гледа яростно и след като му поблагодари гневно, хвана Моник за ръката и я отведе, без дори да й позволи да си довърши обяда. Обзе го гняв само като ги гледаше заедно. Изобщо не бе имало нужда да прави сцена и да разстройва детето. Права беше да не й позволява да се мотае с непознати, но той едва ли изглеждаше толкова опасен. Би могла да приеме всичко с малко повече хумор и да се държи любезно, но очевидно характерът й бе такъв. Докато дояждаше хамбургера си, Чарли продължаваше да си мисли за тях. Малкото момиченце, с което бе прекарал толкова добре, и майка й, която толкова се гневеше и страхуваше от хората. Внезапно си спомни коя е тя и откъде я познава. Беше същата онази неприветлива млада жена от историческия клуб в Шелбърн Фолс и отново му бе направила неприятно впечатление. Изглеждаше толкова огорчена от живота и уплашена. Но си спомни и какво бе казала Моник, как докато живеели в Париж, майка й все плачела. Тази история все повече го заинтригуваше. От какво ли бе избягала? От какво ли се криеше? Или просто си беше толкова неприятна, колкото изглеждаше? Може би просто мразеше хората.

Все още си мислеше за тях като се качи на лифта, този път сам. Но горе пак срещна Моник. Момиченцето все още изглеждаше засрамено и се поколеба дали да говори с него, но очевидно се бе надявало да го види. Не понасяше, когато майка й се държеше така, а напоследък се случваше доста често. Горе-долу това се опита да обясни на Чарли, вперила големите си сини очи в него:

— Съжалявам, че мама ти се развика така. Мисля, че го прави, защото е уморена. Работи страшно много. По цяла нощ стои да пише.

Все пак това не извиняваше подобно поведение. Дори на детето му бе ясно. Очевидно се притесняваше, че майка й се бе държала толкова грубо с Чарли, и не знаеше как да я оправдае.

— Искаш ли пак да караме заедно? — попита тъжно. Изглеждаше ужасно самотна и от начина, по който го гледаше. Чарли предположи, че баща й ужасно й липсва. Никак не беше за чудене с такива майка. Надяваше се заради хлапето, че баща й е по-мил човек от жената с острия език и недоверчивия поглед.

— Сигурна ли си, че майка ти няма да се сърди?

Не искаше онази жена да си мисли, че е някакъв перверзен тип, откачен педофил, който преследва дъщеря й, но в края на краищата бяха на открито, в планината, и никой нормален човек не би отправил подобни обвинения. А и сърце не му даваше да откаже на момиченцето. Изглеждаше толкова тъжно и самотно.

— На мама не й пука с кого карам ски. Не бива само да ходя с разни хора в заведенията или у тях, или в колите им — обясни сериозно момиченцето. — Беше толкова бясна най-вече защото съм те оставила да платиш обяда ми. Тя все повтаря, че може сама да се грижи за себе си и мен. Много скъпо ли беше? — попита след малко, вперила в него тревожни сини очи, сякаш се извиняваше, че го е вкарала в разходи.

Чарли се разсмя на невинния детски въпрос.

— Разбира се, че не. Но мисля, че тя се тревожеше най-вече за теб, затова и беше ядосана. Майките понякога са такива — обясни тактично той, опитвайки се да разсее тревогите й. — А също и бащите. Понякога родителите се боят, че нещо лошо се е случило, когато не могат да те намерят, и затова когато те открият, ти вдигат скандал. Сигурен съм, че до довечера ще й мине.

Но Моник не беше толкова убедена, защото познаваше майка си по-добре от Чарли. Тя толкова отдавна бе тъжна и нещастна, че момиченцето вече не си я спомняше различна, макар да бе сигурно, че някога, когато беше малка, майка й бе по-весела. Но тогава животът им беше различен. В дома им имаше надежда, вяра, любов и мечти… А сега там се ширеха разочарования, гняв и тъга.

— В Париж мама все плачеше, а тук непрекъснато е ядосана — отвърна тихо тя. Не звучеше много обнадеждаващо и Чарли изпита дълбоко съчувствие към детето. Не беше честно от страна на майка й да си изкарва лошото настроение на нея. — Изглежда не е много щастлива. Вероятно не си харесва работата.

Чарли кимна. Предполагаше, че причината е много по-дълбока, но не смяташе да го обяснява на осемгодишно дете.

— А може би баща ти й липсва.

— Не — отвърна твърдо Моник. — Тя казва, че го мрази. Страхотно!

Ама че благодатна атмосфера за едно малко момиче, помисли си Чарли и първоначалната му неприязън към майката се усили.

— Но не мисля, че говори сериозно — допълни Моник с надежда, примесена с тъга. — Може някой ден да се върнем там — добави замечтано. — Но сега татко живее с Мари-Лиз.

— И майка ти ли мисли така? — попита той разсеяно, не толкова, защото се интересуваше от майката, колкото, защото се бе привързал към хлапето. — Че ще се върнете там?

— Всъщност не, поне не още. Тя казва, че трябва да поживеем тук известно време.

Цялата ситуация звучеше доста объркано и очевидно се бе отразила зле на детето. Напомняше му малко за собствените му проблеми с Карол, но те поне нямаха деца, които да страдат без вина. Всъщност Моник изглежда се справяше с положението въпреки истеричната си майка.

Е, имаше и по-лоши неща на земята. Зачуди се дали живеят в Шелбърн Фолс и я попита на слизане. Знаеше, че майката работи там, но можеше да живеят някъде извън града или в Диърфийлд.

— Откъде разбра? — попита с интерес Моник.

— Спомних си, че съм виждал майка ти. Аз също живея там. Току-що се преместих от Ню Йорк. По Коледа.

— Веднъж ходих в Ню Йорк. Като идвахме от Франция. Баба ме води в Шварц.

— Страхотен магазин за играчки — усмихна се Чарли и тя тутакси се съгласи.

Стигнаха до долу и този път се качиха заедно с лифта. Чарли реши, че си струва да си навлече гнева на майка й, защото му беше приятно да си говори с Моник. Това хлапе наистина му харесваше. От него бликаше несекваща жизненост и ентусиазъм. Беше толкова умна и обичлива, въпреки проблемите на родителите й. Очевидно го бе преживяла тежко, но не беше се озлобила, за разлика от майка си, която така и не бе успяла да се изправи след удара. Или поне бе изхвърлила от сърцето си и от живота си всяка надежда за любов и щастие. Като че бе умряла и на нейно място се бе появило озлобено и уморено същество. На Чарли донякъде му беше жал за нея. Моник щеше да оцелее, но майка й очевидно не бе успяла.

Този път докато слизаха си, говориха за Европа. Харесваше му да си бъбри с нея, да вижда всичко през свежия, забавен и винаги леко насмешлив детски поглед. Тя му разказваше за нещата, които обича във Франция, и му довери, че смята да се върне там някой ден, когато порасне достатъчно, за да избира сама къде да живее. Щяла да остане при баща си. През ваканцията прекарала два месеца при него и много й харесало. Един месец били в Южна Франция. Обясни му, че баща й бил спортен коментатор по телевизията.

— На него ли приличаш? — попита небрежно Чарли, който от самото начало се възхищаваше на меките руси къдрици и големите сини очи на детето.

— Според мама, да.

Което сигурно я прави още по-нещастна, предположи Чарли. Ако бащата на Моник беше спортен коментатор, бивш олимпийски шампион по ски и си имаше гадже на име Мари-Лиз, може би майка й наистина бе изиграната. А може би е за добро. Това, че през цялото време е плачела, не говореше много добре за мъжа й. Докато се спускаха надолу и Моник бъбреше ентусиазирано за какво ли не, Чарли неволно си помисли, че животът на повечето хора е ужасно объркан. Мамеха се един друг, лъжеха, женеха се, не за когото трябва, губеха взаимното си уважение, губеха надежди, губеха смелост. Струваше му се чудно, че някои все пак успяват да запазят брака си и остават заедно цял живот.

Той самият не бе успял, макар да си бе мислел, че е най-щастливият човек на земята, преди да разбере, че жена му е лудо влюбена в друг. Сюжетът бе дотолкова класически, че започваше да го хваща срам. Запита се отново какво ли се е случило между родителите на Моник. Може би имаше причина за мрачното изражение на майка й, за постоянно присвитите в гневна черта устни. Може да е била съвсем различна, преди Пиер Вироне да я изостави. Но от друга страна, имаше вероятност да си е била кривотия и човекът просто да не е издържал. Кой знае. А и в края на краищата какво значение имаше. Чарли изобщо не го засягаше. Тревожеше се само за хлапето.

Този път Моник отиде при майка си навреме. Чарли предвидливо я бе попитал кога и къде трябва да се срещнат и точно в три часа прати момиченцето да я търси, а той се качи за едно последно спускане. Установи, че дори сам не кара по-добре, по-бързо или по-диво, отколкото с малката си приятелка. Тя с лекота бе поддържала темпото му. Баща й може да се поздрави, задето я е научил да кара така добре, помисли си Чарли, докато се спускаше. Наистина бе очарован от малкото момиченце, което бе живяло в Париж. Запознанството с нея го бе накарало да съжалява, че двамата с Карол нямат деца. Това наистина би усложнило нещата и вероятно щяха да страдат заради тях, но поне би останало нещо от брака им. Чарли все още си мислеше за това като се върна в хотела. Струваше му се твърде нищожно след десет години съвместен живот да има само няколко ценни антики, две-три стойностни картини и половината от чаршафите и сервизите. Би трябвало да остане повече.

На следващия ден не видя никъде по пистите нито Моник, нито майка й и се зачуди дали са си заминали. Вероятно. Не беше се сетил да я попита колко ще останат.

През следващите няколко дни кара сам. Макар да мерна няколко красавици, които явно си търсеха компания, дори не си направи труда да ги заговори. Напоследък имаше чувството, че просто няма какво да каже на никого. Не можеше да им предложи нито помощ по пистите, нито забавни анекдоти. Сигурно се беше изчерпал. Единственото същество, което бе успяло да го изкара от черупката му, бе осемгодишно момиченце. Доста тъжна констатация относно психическото му състояние и перспективите му.

Все пик се изненада приятно, когато на тридесет и първи отново срещна Моник.

— Къде се изгуби? — попита радостно, като се видяха в подножието на пистата, докато слагаха ските си. Забеляза, че майка й пак не е наблизо и отново се зачуди защо жена, която толкова се разстройва, ако някой купи на детето хотдог и пържени картофи, я оставя по цял ден да кара сама. Но майката на Моник сигурно знаеше, че в Шарлмънт е безопасно. Детето бе казало, че през последната година, откакто се преместили, идвали тук почти всеки уикенд. Изглежда и двете обичаха да карат и дори разводът не бе накарал госпожа Вироне да намрази ските, макар че избираше по-леки писти.

— Върнахме се, понеже мама беше на работа — обясни с усмивка момиченцето, сякаш бе срещнало стар приятел. — Но тази вечер ще останем тук и ще се приберем чак утре.

— Аз също. — Чарли вече бе тук от три дни и смяташе да се прибира на първи вечерта. — Тук ли ще посрещнете Нова година?

— Вероятно — отвърна Моник с надежда. — Татко ми дава да пия шампанско. Но мама каза, че ще ми се размъти мозъка.

— Възможно е — отвърна Чарли развеселен, защото си спомни за шампанското, което бе изпил през последните двадесет и пет или тридесет години. Не беше съвсем сигурен какви последици е имало. — Мисля, че от няколко капки няма нищо да ти стане.

— Мама не ми дава и толкова — отвърна тъжно Моник, после продължи по-бодро: — Вчера ходихме на кино. Много беше забавно.

Изглеждаше доволна от спомена и го изпревари малко. Този път Чарли я изпрати при майка й точно в дванадесет, но следобеда отново се срещнаха и Моник доведе едно приятелче. Неин съученик от класа. Той бе голям смелчага на пистата, но Чарли забеляза, че не кара толкова добре като Моник, а после тя самата му довери шепнешком, че Томи бил ужасен скиор.

Децата полетяха надолу и той ги последва с усмивка. Караше малко по-предпазливо от тях, но към края на деня бе доста уморен. Моник вече се бе прибрала и тъй като не бе му хрумнало да я попита в кой хотел са, Чарли искрено се изненада като ги видя след вечеря в салона. Франческа бе протегнала дългите си крака пред, огъня и говореше нещо на Моник. Чарли за пръв път я видя наистина да се усмихва и колкото и да не му се искаше да го признае, изглеждаше страхотно. Беше наистина хубава жена въпреки мрачния, леден поглед.

Поколеба се за миг, но накрая реши да отиде да ги поздрави. Вече дотолкова се бе сприятелил с Моник, че би било невъзпитано да подмине майка й. Тя бе вързала косата си на опашка назад и огънят хвърляше медни отблясъци в тъмните къдрици и големите зелени очи. Когато се усмихне, изглежда красива и тайнствена, помисли си Чарли, докато се приближаваше. Но в следващия миг го видя и лицето й застина. Като затворен прозорец. Чарли никога не бе виждал подобно нещо. Очевидно бе решила да държи всички настрана.

— Здравейте отново — усмихна се той. Опита се да го изрече непринудено, но изглежда вече не го биваше в подобни разговори. А и нямаше особено желание да й се хареса. Чувстваше се като пълен глупак, а Франческа го гледаше яростно.

— Разкошно време за ски, нали? — продължи небрежно той.

Жената насреща кимна едва-едва, а очите й се плъзнаха към него за миг и отново се забиха в пламъците. Накрая се насили да вдигне поглед и отговори вяло:

— Да. Хубав сняг. Моник ми каза, че ви е видяла отново.

Чарли не искаше да остава с впечатление, че се среща тайно с детето. Двамата с Моник бяха ски партньори, а тя очевидно имаше нужда от мъжка компания, защото баща й, й липсваше.

— Много сте мил с нея — добави тихо Франческа Вироне, когато Моник отиде да поговори с другите деца, но все пак не го покани да седне. Изглежда й костваше доста усилия да говори изобщо с него. — Имате ли деца? — Предполагаше, че има. Моник не й беше казала точно за какво са говорили, нито пък че е разказвала на Чарли за баща си.

— Не, нямам деца — отвърна Чарли. — Но тя е страхотна. — Докато хвалеше Моник, не му убягна колко сдържана оставаше майка й. Беше като ранено животно, което се е скрило навътре в пещерата си, и само очите му проблясват в тъмното на светлината на огъня. Не беше сигурен защо, но му се искаше да я предразположи. Може би от любопитство. Преди години ужасно си падаше по подобни предизвикателства, но се бе научил да се въздържа. Дори преди да се ожени за Карол, подобни запознанства не си струваха усилията и изгубеното време. И все пак в зелените очи се таеше безмерна болка.

— Късметлийка сте, че имате Моник — рече тихо той и този път жената вдигна поглед. Дори забеляза бегла искрица под леда, зад който се криеше.

— Да, късметлийка съм — призна тя, но не звучеше много убедително.

— На всичко отгоре е страхотна скиорка усмихна се Чарли. — На няколко пъти ме изпревари.

— Мен ме изпреварва непрекъснато — разсмя се Франческа, но веднага се овладя. Не искаше да се сближава с този мъж. — Затова я оставям да кара сама. Прекалено бърза е за мен и се уморявам да я гоня.

Усмихна се и стана почти красива, но не съвсем. Нужно бе много повече плам, за да я преобрази.

— Каза ми, че се е учила да кара във Франция — подметна небрежно Чарли и лицето на Франческа тутакси се вледени. Като спусната порта на кралска съкровищница. Затворена, заключена и с дебели метални решетки, която можеше да се отвори само с динамит. Или с търпение. Очевидно й бе напомнил за нещо, мисълта, за което й беше непоносима, и вратата се бе хлопнала, а тя бе изчезнала дълбоко в пещерата си. Веднага щом Моник се върна, майка й побърза да каже, че е време за лягане.

Момиченцето изглеждаше съкрушено. Тук беше толкова забавно и се бе надявала да останат поне до полунощ. Чарли съзнаваше, че донякъде е виновен за разочарованието й. Франческа искаше да избяга от разговора с него, да се скрие… а не можеше да остави дъщеря си сама. Искаше му се да й каже, че не й желае злото, че той също е бил наранен и не представлява заплаха за никого. Двамата бяха като ранени животи, дошли да пият вода от един и същи извор. Не беше нужно да се бият, нито да се плашат и прогонват взаимно. Но нямаше начин да й обясни какво чувства. Не желаеше нищо от нея — нито приятелство, нито близост. Не се опитваше да й отмъкне нещо. Просто стоеше безмълвен на пътя й, но дори тази смътна заплаха, това бегло човешко присъствие в живота й за няколко кратки мига, бе непосилно за нея. Чудеше се за какво ли пише, но знаеше, че не би посмял да я попита.

Все пак се опита да измоли малко време за малката си приятелка.

— Не е ли много рано да си ляга на Нова година? Какво ще кажете да вземем сайдер на Моник и по чаша вино за нас?

Но това изглежда бе още по-стряскащо. Франческа поклати глава, поблагодари му учтиво и след минута се бяха скрили от погледа му. Чарли съжали, че са си тръгнали. Никога досега не се бе сблъсквал с толкова дълбоко наранена жена и се запита какво ли е направил спортният коментатор, за да я смаже така. Каквото и да беше, вероятно е било ужасно. Поне за нея, което всъщност бе важното в случая. Въпреки защитната броня от грубост, която бе нахлузила така добре, усещаше, че сигурно е свястно момиче.

Слезе в бара и остана до около десет и половина, после се качи в стаята си. Нямаше смисъл да стои долу и да гледа как всички празнуват, как се забавляват и се напиват. Също като Гладис Палмър, той никога не бе обичал новогодишната нощ. В полунощ, когато надуха клаксоните, зазвъняха камбани и мъже и жени се целуваха и си обещаваха, че тази година ще бъде различна, Чарли спеше дълбоко в леглото си.

 

 

Събуди се рано на другата сутрин, бодър и свеж. Навън валеше сняг и видимостта бе лоша. Излязъл бе вятър, а времето се бе застудило и Чарли реши да се прибира. Шарлмънт беше достатъчно близо до новия му дом, така че можеше да дойде винаги, когато реши, и не му се щеше да кара ски в лошо време или да се насилва да остане, когато предпочиташе да си е у дома. Три дни на ски му бяха съвсем достатъчни.

В десет и половина освободи стаята и след двадесет минути си беше отново вкъщи. Снегът бе натрупал високи преспи и всичко бе потънало във вълшебна тишина. Прекара няколко часа в кабинета си, който някога бе служил за будоар на Сара, зачетен в някаква книга, като от време на време вдигаше поглед да се полюбува на снега навън. Обичаше тази гледка.

Мислеше си за малкото момиче, с което се бе запознал в Шарлмънт, и какъв ли живот води с майка си, която бе едновременно толкова озлобена и тъжна. Искаше му се да види пак детето, но с майката очевидно не си бяха допаднали особено. Като помисли за нея, си спомни, че трябва да връща двете книги в историческия клуб, бе заел едната на Гладис Палмър, а и бездруго искаше да я види, така че реши да се отбие на следващия ден да я вземе. Можеше да върне книгите на връщане.

Но докато планираше деня, внезапно чу някакъв ум на тавана, точно над главата си. Подскочи стреснато, после се разсмя. Чувстваше се малко глупаво в къща с такава история, където всичко можеше да се припише на свръхестествени сили. Защо на никого в първия миг не му хрумваше, че може да е някой гризач. Най-вероятно катерица или плъх.

Реши да не обръща внимание на шума и продължи да чете новите архитектурни списания, които си беше купил, но след малко отново го чу. Като че някакво животно се опитваше да помръдне нещо тежко. Или човек. След малко се чу драскане и Чарли се увери, че е точно каквото си бе помислил отначало. Някакъв гризач. За миг бе започнал да се чуди дали не е призракът на Сара, макар да се бе примирил, че няма да се появи отново, след като Гладис му бе казала, че я е виждала само веднъж в живота си. Не можеше да си го обясни добре, но усети, че каквото и да е било, си е отишло и къщата отново е съвсем празна. Ако се изключеше този плъх над главата му.

Дразни го цял следобед и на здрачаване Чарли измъкна стълбата и реши да се качи да види какво е. Не искаше, ако е плъх, да прегризе кабелите. Къщата и бездруго бе достатъчно стара. Не беше нужно да оставя гризачите да съсипят инсталацията и да предизвикат пожар. Беше обещал няколко пъти на Гладис, че ще внимава.

Но като отвори капака към тавана и се озова там, всичко бе съвсем тихо и не видя следи от катерички. Знаеше, че не си е въобразил. Сигурен беше, че е чул звука точно над главата си, и се надяваше да не са намерили пролука в стената. Вдигна фенерчето и се зае да огледа навсякъде. Същите кутии, които бе видял и преди. Униформите и играчките, старото огледало, подпряно на стената. Обаче в най-далечния ъгъл забеляза нещо, което му бе убягнало при първото идване тук. Стара дървена люлка. Той прокара нежно ръка по нея, питайки се дали е била на Гладис, или на Сара. Във всеки случай сега навяваше тъга. Изглеждаше трогателно празна. Бебетата и на двете отдавна бяха пораснали… всъщност отдавна бяха мъртви. Обърна се, за да избяга от тъгата, и освети ъглите, за да се увери все пак, че няма гризачи. Знаеше, че катеричките понякога се настаняват на такива места и може би някоя отдавна си живееше тук. Докато се връщаше бавно към стълбата, забеляза малка ниша под един от големите кръгли прозорци, а вътре стар, олющен куфар. Не помнеше да е бил там предишния път, макар че ако се съдеше по облака прах, които се вдигна, като го докосна, просто не го беше видял. Очевидно си стоеше там много отдавна, но олющената кожа се сливаше със стените. Чарли се опита да го отвори, но куфарът се оказа заключен. Самият факт, че не може да провери какво има вътре, го заинтригува. На куфара нямаше етикет, нито инициали. Знаеше, че двамата, които бяха живели тук, отначало са били европейци, и то титулувани особи и не би се изненадал да види герб, но нямаше нищо такова. Докато разглеждаше ключалката, старата кожа се нацепи. Изглеждаше много фина, но самият куфар беше здрав, като се опита да го вдигне, се оказа и доста тежък, като че пълен с камъни. Все пак можеше да го носи с известни усилия и Чарли го завлече до стълбата, а после много внимателно свали долу, като го крепеше на рамото си. Пусна го на пода в коридора и след като затвори тавана, доволен, че не е намерил следи от плъхове, го отнесе в кухнята и потърси инструменти, за да отвори ключалката. Чувстваше се малко странно. Ами ако Гладис Палмър бе прибрала някои дребни ценности тук или документи, за които не искаше никой да знае? Без малко да не се обади, преди да се опита да го отвори. Струваше му се някак непристойно, но, от друга страна, куфарът изглеждаше толкова стар, че бе събудил любопитството му и вече не можеше да се спре. Кожата бе стара и изсъхнала, а месинговият обков — потъмнял от времето. Възможно бе да е там от построяването на къщата.

Ключалката внезапно поддаде и се отвори. Чарли докосна капака, задъхан от необяснимо вълнение. Нямаше представа какво очаква да намери. Пари? Бижута и ценности? Документи? Карти? Нечий череп? Някакъв ужасен и прекрасен трофей от друга епоха? Във всеки случай сърцето му биеше лудо, когато повдигна капака, стори му се, че в същия миг чува шумолене на коприна зад гърба си. Разсмя се в тишината на старата кухня, защото знаеше, че си фантазира. Това си беше просто една стара кутия, а като я отвори, изпита известно разочарование, защото вътре имаше само няколко реда книги в кожени подвързии. Приличаха на молитвеници или томчета с химни. Бяха около дузина, абсолютно еднакви, грижливо подвързани и с дълги копринени разделители. Кожените им подвързии вероятно някога са били червени, но бяха станали сиво-кафяви от времето. Извади една и я отвори, чудейки се дали наистина са църковни книги и на кого са принадлежали. Нямаха надпис или заглавие, но изглеждаха ценни, а като погледна първата страница, Чарли потръпна от вълнение, защото прочете името й. С равен, четлив и изящен почерк в ъгъла на страницата бе написано Сара Фъргюсън 1789. Дори само името й, изписано от собствената й ръка, го изпълни с непреодолим копнеж. Мастилото бе изсъхнало на страницата преди повече от двеста години. Преди колко време е било… Какво ли е представлявала? Затвори очи и си я представи как пише, седнала до масата в същата тази стая.

Разгърна страницата много внимателно, сякаш можеше да се разпадне на прах в ръцете му, и осъзна какво е открил. Държеше не томче с химни, а дневници. Дневниците на Сара! Като писмо от нея до всички тях. Разказваше какво е преживяла, къде е била и кого е видяла. Кои неща са и били скъпи и как се е запознала с Франсоа, а също и как е дошла тук и откъде. Чарли се зачете в думите й, оцелели два века, и по лицето му се плъзна една сълза, която опари ръката му. Не можеше да повярва на късмета си и с нарастващо вълнение зачете първите редове.