Даниел Стийл
Призракът (19)

Глава деветнадесета

Късно следобед в понеделник Чарли най-сетне остави дневника, който четеше, и се облече, защото трябваше да отиде да вземе Франческа и Моник за пицарията. Прибра внимателно томчето в поолющената кожена подвързия, изпълнен с обич и нежност към детето, с което Сара щеше да дари Франсоа. Питаше се какво ли се е случило с него. Вероятно щеше да узнае скоро. Историята на Сара бе като някакво тайнство, което му се откриваше по малко, ден след ден. Словото й бе толкова живо, че я превръщаше в реалност, а понякога дори му се струваше по-истинска и по-близка от живите хора, които познаваше. Много му се искаше да разкаже на Франческа за дневниците.

Като ги взе от дома им в шест часа, все още бе настроен малко носталгично, но прекараха спокойна и приятна вечер. Моник както винаги бъбреше и се смееше, а и Франческа като че бе необичайно весела. Каза, че в неделя е свършила доста работа по дисертацията си и като се прибираха, отново го покани у тях на кафе и сладолед. Чарли прие с удоволствие. Моник също бе щастлива, че имат компания. Явно се нуждаеше от някой, който да запъти липсата на баща, а Чарли както всеки път съжали, че няма свои деца.

След като Моник си легна, двамата с Франческа постояха в кухнята, пиеха кафе с бисквити.

— Тя е страхотно момиче — рече замислено Чарли. Беше съвсем искрен и му личеше.

Франческа се усмихна с благодарност. Тя обожаваше дъщеря си.

— Мислила ли си някога да имаш и други? — попита той след малко, като си спомни за Сара и нейните вълнения.

— Да, струва ми се. Преди доста време. Но после всичко се срина под краката ми. Пиер не се интересуваше много от мен, докато малката му чаровница раждаше близнаци. А сега вече е твърде късно, така че няма никакво значение.

Изрече го тъжно, сякаш тази мисъл я потискаше. Чарли я погледна заинтригуван.

— Що за глупости! — смъмри я той. — Та ти си само на тридесет и една. Престани да разправяш, че е твърде късно за каквото и да било. Сара Фъргюсън е била, на двадесет и четири, когато дошла тук, а по онова време това се считало за средна възраст при жените, ако не и по-лошо. Но тя успяла да си изгради нов живот с мъжа, когото обичала, и да му роди дете.

— Страхотно! — измърмори иронично Франческа. — Ти май наистина си се вманиачил.

Може би тъкмо тези думи наказаха Чарли да вземе решение. Надяваше се, че постъпва правилно. Във всеки случай й вярваше, а и тя наистина имаше нужда от това. Дори повече от него самия.

— Искам да ти дам да прочетеш нещо — каза замислено той.

Франческа се разсмя.

— Знам. Аз минах през този етап преди година. Изчетох всички наръчници по психоанализа и сума ти книги, чиито заглавия започваха с „как“. Как да преодолеете травмите от развода. Как да се освободите от миналото. Как да престанете да мразите бившия си съпруг и какво ли не още. Но не открих рецепта и това как отново да започнеш да вярваш на хората. Нито как да намериш някого, който няма да ти причини същата болка. Няма предписания за това как се събира смелост.

— Мисля, че мога да ти дам едно — отвърна загадъчно Чарли и я попита дали могат да дойдат на вечеря в сряда. Моник беше на училище, така че щяха да хапнат нещо по-набързо.

Тя понечи да откаже, но Чарли настоя. Обясни, че иска да й покаже къщата, защото знаеше, че ще я заинтригува. За по-сигурно обаче добави:

— На Моник страшно ще й хареса.

Франческа се поколеба още малко, но накрая отстъпи. Като си тръгваше, Чарли не каза нищо повече, но бе много щастлив, че е приела. Гореше от нетърпение да им покаже дома си. Прекара следващите два дни в бърсане на прах, чистене с прахосмукачка и подреждане. Купи вино и пресни продукти, даже изпече курабии за Моник. Толкова му се искаше всичко да бъде идеално, че нямаше време дори за дневниците на Сара.

Но като прекрачи прага в сряда вечер, Франческа очевидно остана впечатлена. Не толкова от подредбата, защото почти нямаше мебели, колкото от самата постройка и от старанието, което бе вложил. А изглежда и тя като него бе усетила обичта и вниманието, с които бе пропит този дом. Дори човек да не знаеше нищо за първата обитателка, като че навсякъде се долавяше нейното благотворно присъствие.

— Чия е била тази къща? — попита Моник, която изглежда също го бе почувствала, и се огледа любопитно наоколо.

Чарли й обясни, че в момента е собственост на негова добра приятелка, която живее в Шелбърн Фолс, но някога е била построена за една много красива и необикновена жена на име Сара Фъргюсън, която дошла от далечна Англия.

— Тя сигурно сега е призрак — заяви небрежно Моник, но Чарли отрече през смях, защото не искаше да я плаши.

Купил бе пастели и книжки за оцветяване и предложи да й пусне телевизора, ако майка й позволи. Франческа каза, че няма нищо против. После двамата обиколиха къщата и той й показа всичко, което бе намерил, освен дневниците. Точно както бе направил той самия. Франческа застана до прозореца и се загледа в долината, приличаше на картина.

— Красиво е нали? — промълви Чарли, доволен, че й харесва.

— Вече разбирам защо си се влюбил в тази къща отвърна възхитена Франческа.

Благодарна му бе за всички онези дребни неща, които бе направил, за да им създаде удоволствие. Книжките за оцветяване, които бе купил за Моник, празничната торта и виното, което знаеше, че харесва. На печката се готвеше любимият сос за спагети на дъщеря й. Трябваше да признае, че е страхотен.

Докато вечеряха в уютната кухня, Чарли им разказа някои от нещата, които бе научил за Сара. След известно време Моник изгуби интерес, но Франческа го слушаше в захлас.

— Много бих искала да видя онези книги за нея, които си открил — подхвърли уж нехайно тя. — Всъщност си мисля, че дори ще ми помогнат за проучванията. Франсоа де Пелерин е бил ключова фигура при мирните преговори между индианци и бели в края на осемнадесети век. Струва ми се, че си попаднал на интересни източници.

Чарли само се усмихна загадъчно, макар да гореше от нетърпение да й ги покаже. Изчака Моник да се загледа в някакво телевизионно състезание и се качи в кабинета си, където държеше дневниците. Куфарът все още си стоеше там, скрит добре. Извади първото томче и го подържа благоговейно в ръка. През последните седмици тези записки се бяха превърнали в нещо много ценно за него. Бяха изпълнили дните и нощите му с простичка житейска мъдрост. Бяха му давали смелост да превъзмогне загубата на Карол и да се обърне към Франческа. Знаеше, че ще помогнат и на нея. Тя имаше нужда от този дар. Дар не от него, а от Сара.

Слезе бавно по стълбите, като държеше внимателно томчето в две ръце. Франческа стоеше в празната дневна, която толкова приличаше на приемна във френски замък, и разглеждаше с интерес красивия паркет изящно извитите тавани и дългите прозорци. Не беше трудно да си представиш, че тук е живяла графиня. Като чу стъпките му, тя вдигна поглед и се усмихна. Виждаше се, че е усетила магията.

Невъзможно бе да не я усети в тази къща, помисли си Чарли. Двамата, които бяха живели тук, вероятно са се обичали толкова силно, че любовта им е изпълвала всичко и се беше запазила и след двеста години.

— Имам един подарък за теб — каза тихо той и пристъпи по лунната пътека. — Нещо много специално. Всъщност ти го давам само на заем, но никой друг не подозира за съществуването му.

Франческа го погледна озадачено.

Чарли само се усмихна в отговор. Искаше му се да я вземе в прегръдките си и да я целуне, но не смееше. Още не му бе дошло времето. Първо трябваше и тя да прочете дневниците.

— Какво е това? — попита Франческа с детско любопитство. С него се чувстваше толкова спокойна и свободна, че сама се изненадваше. Изобщо не бе очаквала къщата му да й въздейства по този начин, нито пък той самият. Защото безспорно я привличаше.

Чарли й подаде малко томче в кожена подвързия. Тя го пое внимателно и го огледа от всички страни. Нямаше никакво заглавие, но книгата явно бе много стара. Разгърна страниците с благоговение, каквото будеха у нея старите книги. На заглавната страница видя името на Сара.

Беше първият от дневниците. Онзи, с който бе дошла от Англия. Чарли отдавна се бе досетил, че вероятно е имало и други, които е оставила там. Беше започнала този малко преди да се качи на Конкордия.

— Какво е това, Чарли? — повтори озадачено Франческа, но като прегледа първите една-две страници, осъзна какво е попаднало в ръцете й и прошепна изумено. — Божичко. Нима си намерил дневника й?

— Точно така — кимна едва забележимо Чарли и обясни как точно е станало.

— Невероятно! — възкликна Франческа с вълнение, което му беше познато и което го зарадва. — Прочел ли си всичко?

— Все още не — призна той. — В момента ги чета. Има много такива томчета. Предполагам, че покриват годините от пристигането й в Америка до самата и смърт. Толкова са увлекателни! По едно време дори ми се струваше, че се влюбвам в нея. Но е малко старичка за мен, а и е толкова хлътнала по Франсоа, че едва ли имам шанс.

Чарли се усмихна смутено и я поведе към кухнята, където Моник се забавляваше с книжките за оцветяване и дистанционното на телевизора. Двамата седнаха и отново заговориха за Сара. Франческа още изглеждаше леко замаяна.

— Струва ми се, че онова, което най-много ме впечатли у нея, беше смелостта й, готовността да започне отначало. В някакъв момент, вероятно е мислила също като мен и теб, че е твърде късно и няма смисъл да опитва, а пред нейния съпруг, твоят изглежда като агнец. Той я биел, изнасилвал и принуждавал да ражда дете след лете, но всички умирали. Шест мъртви бебета. Но тя все пак започнала нов живот и се доверила на Франсоа. Знам, че е налудничаво да го казвам за жена, която никога не съм виждал и която е мъртва от почти два века, но Сара ми вдъхна надежда… даде ми кураж… Бих искал да споделя тези дарове с теб.

Франческа бе толкова трогната, че не знаеше какво да каже. Вдигна поглед към него, стиснала дневника в ръка, и се усмихна. Не можеше да не зададе още един въпрос, но този път й се струваше, че знае отговора.

— Виждал си я, нали? — попита полугласно, за да не я чуе Моник. Усети как Чарли се скова, но не сведе поглед.

Той помълча няколко минути, после кимна. Франческа едва не се разплака от вълнение.

— Божичко! Знаех си! Кога? — Очите и искряха като две зелени звезди. Изглеждаше непоносимо красива.

— На Бъдни вечер. Тъкмо се бях преместил тук и не знаех почти нищо за нея. Връщах се от вечеря с госпожа Палмър и я заварих в спалнята си. Помислих си, че някой си прави шега с мен и се ядосах. Претърсих цялата къща, а на сутринта огледах снега навън. Все още мислех, че се будалкат за моя сметка. Но като не открих нищо, започнах да подозирам истината. Оттогава все се надявам да я видя, но не се е случвало. Беше невероятно. Тя беше толкова красива, и изглеждаше тъй истинска, тъй жива.

Почувства се малко неловко, след като го каза, но Франческа попиваше всичко с широко отворени очи и явно нямаше търпение да се прибере, за да разтвори дневника. Надяваше се да й помогне, както бе помогнал на него самия. Сара му бе дала толкова много.

Поговориха още малко и към десет Чарли ги откара у дома. Моник му благодари ентусиазирано за страхотната вечеря, а Франческа само кимна безмълвно. Очите й сияеха от всичко, което й бе казал, и предчувствието за онова, което й предстоеше да научи. Чарли се помоли да разтвори сърцето си за него.

— Обади се, като го прочетеш — каза той и добави закачливо: — Там, откъдето съм го взел, има още много, така че по-добре бъди мила с мен.

Тя се разсмя на шегата, но погледът й веднага стана отново сериозен.

— Подозирам, че наистина може да се пристрастя. Нямаше търпение да започне дневника.

— Откакто съм дошъл, май единственото, което правя, е да чета — усмихна се Чарли. — Накрая ще взема да напиша дисертация.

— Може би наистина трябва да напишеш книга за нея — отвърна сериозно Франческа, но той само поклати глава.

— Това е по твоята част. Аз се занимавам с къщи.

Франсоа вече й бе построил дом с неповторима атмосфера, а Чарли живееше в него.

— Но някой трябва да напише за нея — възрази Франческа — Или поне да публикува дневниците й.

— Ще видим. Първо ги прочети. Като свършим, би трябвало да ги върна на госпожа Палмър. Формално погледнато те са нейна собственост.

Много би искал да ги запази, но нямаше да го направи. Достатъчно му беше, че ги е прочел. Бяха му доставили по-голяма наслада от хилядите книги, които бе разгръщал преди. А сега щеше да ги сподели и с Франческа.

— Ще ти се обадя — обеща тя и му поблагодари още веднъж за прекрасната вечер. Но Чарли усещаше, че все още не е готова да го допусне зад стената, с която се бе оградила.

Докато се прибираше, мислеше само за това колко би искал да се докосне до сърцето й. Колко би искал да преживее с някого онова, което е имало между Сара и Франсоа.