Даниел Стийл
Призракът (5)

Глава пета

Като се събуди на другата сутрин, видението от предишната нощ вече му се струваше като далечен сън и Чарли реши, че няма да казва на никого за Сара. Щяха да го изкарат най-малкото препил. Но си спомняше колко реално бе усещането, колко бе сигурен, че тя е наблизо, някъде в стаята. Беше усетил присъствието й, беше я видял съвсем ясно. Толкова ясно, че отначало я бе помислил за някоя от съседките, но сега бе убеден, че не е така. Дори излезе да провери за следи в снега около къщата, но не откри други, освен своите собствени. Значи никой не бе влизал в къщата предишната нощ, освен ако не бе дошъл с хеликоптер или се е спуснал по комина, като Дядо Колела. Който или каквото и да бе видял в коледната нощ, определено не е било жив човек. И все пак, Чарли никога не бе вярвал в съществуването на духове и за него това бе истинска дилема. Не знаеше какво да мисли, а на дневна светлина и преживяванията от предишната нощ му се струваха доста налудничави. Не смяташе да казва дори на Гладис. Всъщност, след като се облече и приготви за излизане, бе сигурен, че няма да й каже. Докато вървеше по мекия сняг, машинално се оглеждаше за следи, но освен него никой не бе минавал оттук. Влезе в колата и попипа кутийката с обиците, приготвена в джоба му.

Гладис Палмър както винаги се зарадва на появата му. Тъкмо се връщаше от църква. Чарли дори се бе изкушил да отиде с нея, но накрая се бе отказал и сега тя го понахока, че не е дошъл, въпреки че предишната вечер й беше казал да не го чака, но го прегърна майчински.

— Аз съм такъв атеист, че сигурно ще подплаша ангелите.

— Съмнявам се. Струва ми се, че Бог трябва да е свикнал с неверниците. Ако всички бяхме праведни, светът щеше да е много скучно място.

Той само се усмихна в отговор и й поднесе подаръка. Тя го отваря няколко минути, като грижливо оправи панделката и внимателно разлепи хартията, така че да не я повреди много. Чарли винаги се бе чудил защо хората правят това. За какво ли смятаха да използват запазената хартия и панделки? Не вярваше някога да са потрябвали някому, но Гладис ги сложи настрана, точно както правеше баба му някога, когато беше съвсем малък, и отвори предпазливо кутийката, сякаш вътре би могъл да се крие бръмбар или плъх. Ахна изненадано и се просълзи, като видя подаръка си. Обиците наистина й харесаха. Разказа му, че навремето Роланд й купил подобни обици заедно с огърлицата, но преди пет години ги загубила някъде и много съжалявала. Тези били почти същите, дори по-хубави, или поне така му каза.

— Ти наистина си мило момче. Чарлз — заяви разчувствана старата жена. — Не знам с какво съм заслужила това, но всъщност ти си истинският ми коледен подарък.

Дори не смееше да си помисли колко нещастна ще се чувства на следващата Коледа без него. Защото не си въобразяваше, че той вечно ще остане в Шелбърн Фолс. Просто бе благодарна за присъствието му в живота й в този момент, за неочакваната му поява на прага й, която беше като сбъдната молитва.

— Обещавам да ги нося всеки ден.

Обиците определено не заслужаваха толкова шум и суетня, но Чарли бе доволен, че ги е харесала. Тя също го изненада с подаръка си — томче със стихове, което беше принадлежало на съпруга й. Освен това му подари топъл шал, който бе купила от Диърфийлд, защото бе забелязала, че си няма. Чарли бе трогнат и от двата подаръка, особено от поезията. На заглавната страница все още стоеше посвещение от нея за Роланд за Коледа петдесет и седма година. Струваше му се много отдавна, но всъщност не беше толкова далечно минало, като времето, по което бе живяла Сара. Понечи да й разкаже какво бе видял предишната нощ, но някак се боеше. Гладис като че усети нещо и го загледа изпитателно, докато му наливаше чая.

— Всичко наред ли е? Имам предвид в къщата? — Като че знаеше. Или бе очаквала той да я види. Очите й се впиваха в неговите с ням въпрос.

Чарли се опита да си даде непринуден вид, но като остави чашата в чинийката, ръцете му трепереха.

— Всичко е наред. Топло и уютно, всичко си работи, дори отоплението и канализацията. Поне тази сутрин имаше достатъчно топла вода — отвърна той.

Все още си мислеше за предишната нощ, но не добави нищо. Следващият й въпрос направо го повали.

— Видял си я, нали? — попита тя, като го погледна право в очите с остър, пронизващ поглед, от който Чарли се разтрепера.

— Кого да съм видял? — попита колкото можеше по-небрежно и посегна за курабийка. Гладис го гледаше толкова завистливо, че й отчупи едно парченце, после добави с невинен глас: — Не съм виждал никого.

Но Гладис инстинктивно усети, че не казва истината. Усмихна се и размаха заканително пръст.

— О, да, видял си я! Знаех си, че ще я видиш, но не исках да те плаша. Красива е, нали?

Чарли понечи да отрече, но срещна погледа й и не можа да излъже. Твърде много ценеше приятелството й, а и искаше да узнае всичко за Сара.

— Значи и ти си я виждала? — Изглеждаше смаян, но всъщност изпита облекчение, че може да поговори за това. Като красиво тайнство, в което и двамата са били посветени. Само че у Сара нямаше нищо мрачно, тя бе чиста и ефирна като пролетен ветрец.

— Виждала съм я само веднъж — призна Гладис и се облегна назад със замечтано изражение. — Бях едва на четиринадесет, но не съм го забравила. Беше най-красивата жена, която съм виждала някога. Дълго стоя в салона и ме гледа усмихната, а после излезе в градината и изчезна. Изтичах след нея, но не я открих никъде. Не съм казвала на никого, освен на Джими, и той изобщо не ми повярва. Мислеше си, че просто му разказвам приказка с призраци, докато Катлийн не я видяла в спалнята. Тя толкова се уплашила, че не пожела повече да стъпи в къщата. Може би се появява само на някои хора, сякаш да ги приветства в дома си. Странното е, че макар когато я видях да бях още дете, аз изобщо не се изплаших. Исках само да я видя пак и когато това не стана, бях много нещастна.

Чарли кимна разбиращо. Знаеше точно как се е чувствала. След първоначалната изненада от появата й бе искал само да я зърне, да му се яви отново. Чакал я беше докато заспи.

— Помислих, че някои съседи си правят шега с мен. Бях толкова сигурен в това, че обърнах етажа и проверих зад всички завеси, защото там я бях видял за последно. Сутринта дори излязох да видя дали няма следи по снега, но не открих нищо. Едва тогава разбрах какво се е случило. Дори не смятах да ти казвам и вероятно нямаше да го направя, ако не беше настояла. Не вярвам в подобни неща — заяви трезво той, но все пак не можеше да го обясни.

— Имах чувството, че ще ти се яви, защото откликна с такъв интерес на историята й — отвърна замислено тя. — Честно казано аз също не вярвам в подобни неща. В този край са разпространени доста истории за таласъми и призраци, а също и за вещици и демони. Винаги съм смятала, че това са глупости, но не и Сара. Някак си знам, че тя е по-различна. Стори ми се толкова жива, когато я видях. Още го помня, сякаш беше вчера.

— На мен също ми се стори съвсем реална — въздъхна Чарли. — Бях толкова сигурен, че е истинска жена, че дори не се стреснах, че някой е влязъл в дома ми, само се ядосах, че си правят подобни шеги с мен. Наистина си мислех, че е шега. Ще ми се да бях се досетил коя е от самото начало. Трябваше да ме предупредиш! — Той хвърли укоризнен поглед към Гладис Палмър, но тя само се разсмя и поклати глава, от което новите й перлени обици проблеснаха леко.

— Не ставай глупав! Щеше да се обадиш в лудницата и да им кажеш, че имам старческо слабоумие. Ти би ли ме предупредил, ако беше на мое място? Не мисля.

Той се усмихна леко в отговор, но знаеше, че е права. Дори да го беше предупредила, изобщо не би й повярвал.

— Предполагам, че не. Какво ще стане сега? — попита той с интерес. — Смяташ ли, че ще се върне?

Не беше много вероятно, щом Гладис я бе видяла само веднъж за около седемдесет години, и той внезапно се натъжи, като си помисли, че може би няма да има друг случай да я срещне.

— Нямам представа. Не знам много за навиците на призраците. Казах ти, че не вярвам в подобни неща.

— Нито пък аз — отвърна троснато Чарли.

Но копнееше да я види отново, макар че не го призна дори пред Гладис. Сигурно би трябвало да си зададе някои въпроси, след като внезапно се бе оказал подвластен на призрака на някаква жена, живяла през осемнадесети век. Не говореше много добре за любовния му живот.

До късно следобед говориха за Сара и Франсоа. Гладис се опита да си спомни всичко, което бе чувала за тях. Накрая, към четири часа, Чарли си тръгна. Караше бавно, защото не преставаше да мисли за Сара, и като минаваше през града, му хрумна да се обади на Карол. Струваше му се малко странно, че е прекарал цялата Коледа без нея и от сутринта си мислеше да й се обади. Спря до първия автомат. Дори не беше сигурен къде е, но реши да опита номера на Саймън. Беше почти сигурен, че ще я намери там, освен ако не са заминали в провинцията по празниците. Там беше девет вечерта и дори да бяха излезли с приятели, би трябвало да са се прибрали, ако бяха в Лондон за Коледа. Дълго стоя до автомата и премисля всичко това, но накрая все пак набра номера. На петото позвъняване реши, че не са там и тъкмо щеше да затвори, когато тя вдигна. Звучеше малко задъхано, сякаш бе тичала до телефона по стълбите или поне по коридора. Беше Карол, но в първия миг Чарли не можа да проговори, може би защото замръзваше до някакъв монетен автомат на улицата.

— Ало? — повтори тя. Явно се чудеше кой е. Чуваше се тихото жужене на международните линии. Връзката не беше добра, може би заради телефона, от който й се обаждаше.

„Здравей. Аз съм. Исках само да ти пожелая весела Коледа. И да те помоля да се върнеш при мен. И да разбера дали все още ме обичаш…“

Трябваше да се насили да не й казва колко много му липсва и внезапно осъзна, че не е било много добра идея да й се обади. Дори само като чу гласа й, имаше чувството, че някой го е сритал в стомаха. Не беше й се обаждал откакто замина от Лондон.

— Как я караш? — опита се да го изрече небрежно, но се провали жестоко и, което бе още по-лошо, усети, че тя го е разбрала.

— Добре съм. А ти? Как е Ню Йорк? — Гласът й звучеше щастливо, звънко и делово, а той гонеше разни призраци насред потънала в сняг Нова Англия. Като я чу, отново му се прииска миналото да се върне.

— Предполагам, че Ню Йорк е добре. — Помълча почти минута, но накрая реши да й каже. — Заминах от там миналата седмица.

— На ски ли? — попита с облекчение Карол. Това поне би било нормално. Отначало й се беше сторил потиснат и изнервен.

— По-късно, да. Всъщност си взех шест месеца творчески отпуск.

— Какво? — Беше толкова нетипично за него, че от начало не можа да повярва — Защо? Какво се е случило?

Макар да го беше напуснала заради друг мъж, тя все още се безпокоеше за него.

— Дълга история, но работата беше истински ад. Тук само преправят стари проекти отпреди двадесет години и вземат милиарди на клиентите си за банални чертежи. Не знам как са оцелели толкова дълго в бизнеса. А персоналът е по-зле от змиярник. Интриги, политиканстване. Всеки е готов да забие нож в гърба на най-добрия си приятел. Не знам как европейският клон е останал толкова различен и как изобщо не сме забелязали какво става. Просто не ги издържах, а и те мен. Задавах твърде много въпроси. Направо ги подлудявах и накрая ми казаха да си взема шест месеца платен творчески отпуск. Предполагам, че някъде през април ще се опитам да реша какво искам да правя, но не се виждам да работя при подобни условия.

— В Лондон ли ще се връщаш? — попита съчувствено Карол. Искрено се тревожеше за него. Знаеше колко много обича работата си и колко отдаден бе на фирмата. Сигурно му е било мъчително трудно да напусне дори само временно за творчески отпуск.

— Все още не съм сигурен. Трябва да преосмисля някои неща и да реша какво искам да правя с живота си от тук нататък. Току-що наех къща в Нова Англия за една година със специален договор. Може да поостана тук известно време и после да се върна в Лондон да си потърся жилище.

— Къде точно? — попита малко объркано Карол. Не разбираше точно какво става, но проблемът бе, че и на самия него не му беше съвсем ясно.

— В Масачузетс, в едни малък град на име Шелбърн Фолс, близо до Диърфийлд.

Карол си представяше съвсем бегло къде се намира това. Беше отрасла в Сан Франциско, на Западното крайбрежие.

— Много е красиво. Започнах се с една невероятна жена тук. Говореше за Гладис, не за Сара, а Карол очевидно посрещна новината с огромно облекчение. Отдавна се надяваше да се случи нещо подобно. Щеше да смъкне огромен товар от раменете й и да промени отношението му към нея и Саймън. Внезапно се зарадва, че й се е обадил:

— О, Чарли! Толкова се радвам за теб. Дано да си щастлив. Заслужаваш го.

Той се усмихна тъжно на думите й.

— Да, знам. Но не се вживявай толкова. Всъщност говоря за хазайката ми, а тя е на седемдесет години. Собственичка е на невероятен миниатюрен замък, построен през хиляда седемстотин и деветдесета от един френски благородник за любимата му.

— Звучи много интригуващо — отвърна Карол, малко объркана от накъсания му разказ. Питаше се дали не е изпаднал в нервна криза. Защо, по дяволите, ще наема някакъв си замък в Нова Англия и ще зарязва работата си за шест месеца? Какво, по дяволите, му става. — Чарли… добре ли си? Искам да кажа, дали наистина…

— Да, струва ми се. Макар че от време на време не съм съвсем сигурен. Но през повечето време смятам, че ще се справя. Ще ти се обадя да ти кажа какво съм решил.

Не можа да сдържи следващия въпрос. Трябваше да знае. Все пак имаше някаква минимална вероятност да е зарязала Саймън, откакто си бе тръгнал от Лондон.

— Как са нещата при теб? Как е Саймън?

„Не ти ли е писнал вече? Може би си го намразила? Или те е зарязал заради някоя друга? Изневеряваш ли му? А той?“

Не му пукаше за Саймън всъщност. Просто искаше да си върне съпругата.

— Добре е — отвърна тихо Карол. — И сме щастливи заедно. Знаеше точно какво пита Чарли.

— Съжалявам, че го чувам — отвърна той като сърдито дете.

Карол се разсмя. Представяше си съвсем точно изражението му. Като на малко момче, което не са пуснали на люлките. Все още го обичаше по свой начин, макар и не достатъчно, за да иска да остане негова жена. Все още не беше съвсем наясно какво се е случило с брака им, но знаеше, че в някакъв момент бе разлюбила съпруга си и се беше влюбила в Саймън.

Въпреки че се опитваше да отрича, Чарли също го знаеше. Просто трябваше да се научи да живее с това през следващите четирийсет-петдесет години. Но сега поне имам Гладис и Сара, помисли си той с горчива усмивка, защото на мига би ги заменил и двете срещу Карол. Опита се да не мисли повече за нея, за това как изглежда, за дългите й изваяни бедра и тънкото кръстче, което винаги го бе омайвало. Продължиха да говорят. Тя му каза, че ще ходят в Сейнт Мориц за Нова година.

— Аз бях тръгнал за Върмонт, но спрях тук преди пет дни — обясни Чарли — Срещнах жената, която е собственичка на къщата й. Ще ти разправям някой друг път.

Беше твърде дълга история за телефон на студа и сред снега в Шелбърн Фолс, Масачузетс. Отново започна да вали, докато тя му отговаряше:

— Обади се да ми кажеш как си.

Чарли се намръщи при тези думи.

— Защо? Има ли някакво значение?

— Просто бих искала да знам, че си добре. — Тя веднага съжали, че го е казала.

— Следващата седмица ще си прекарам телефон с факс. Ще ти се обадя, като ми дадат номера. — Поне беше някакво извинение да й се обади отново. Но тя явно започваше да се чувства неловко от този разговор, а и Саймън току-що бе влязъл в стаята да я потърси. Имаха гости, а тя доста се беше забавила.

— Изпрати го по факса в службата — каза тя. — Ще го получа.

Чарли веднага разбра, че вече не е сама, и цялата ситуация му се стори някак нелепа. Преди година Карол го мамеше със Саймън, а сега, когато живееше с него, се боеше да говори със съпруга си. Не че се страхуваше от Саймън, просто не желаеше да си създаде усложнения и Чарли много добре го разбираше.

— Ще ти се обадя някои път — извика той, сякаш Карол вече не го чуваше, а то всъщност беше самата истина — Пази се.

Отсреща вече се чуваха множество гласове. Всички гости се бяха изсипали в стаята. Бяха поканили приятели за вечеря и сега всички се местеха в библиотеката на Саймън за кафето.

— Ти също. — Гласът й звучеше тъжно на сбогуване и едва сега се сети да каже. — Весела Коледа.

Искаше й се да добави „Обичам те!“, но знаеше, че не бива. Дори ако Саймън не беше в стаята, вече не би могла да каже това на Чарли, защото той не би го разбрал. Как би могла да обича двама мъже, но да поиска да живее със Саймън. Сега Чарли бе за нея като скъп, стар приятел, но знаеше, че би било жестоко да го обърква още повече.

След като затвори, той дълго стоя, загледан в телефона, а милионите снежинки танцуваха лудо пред лицето му. Искаше му се да удари нещо, да се разплаче, да й се обади отново и да я попита защо животът им така се е объркал. Какво правеше тя в дома на Саймън с приятелите му? Нали не бе омъжена за Саймън? Все още бе негова жена, за Бога! Разводът им все още не беше излязъл. Но все някога щеше да го получи и Чарли се досещаше какво ще стане след това, макар самата мисъл да беше непоносима. Качи се обратно в колата и потегли с въздишка. Подкара бавно към планината, като си мислеше за Карол.

Все още мислеше за нея, когато излезе на поляната, където обикновено оставяше колата. Тръгна през снега към къщата, в която се бе влюбил от пръв поглед. Беше тъмно и не се виждаха никакви признаци на живот, но Чарли се запита дали онази жена все пак не го чака там. Имаше нужда от някого, от нещо. Някой, когото да обича и с когото да си говори. Но жената, за която си мислеше, докато отключваше вратата, бе Карол. В къщата този път нямаше никого. Нищо не помръдваше, не се чуваше никакъв шум, не се долавяше ничие присъствие. Беше съвсем пусто. Чарли седна на един от малкото си столове и дълго се взира в тъмнината навън. Дори не беше включил лампата. Просто имаше нужда да постои малко така, потънал в мисли за жената, която бе обичал и загубил.

Но в мислите му неусетно се вмъкна и жената, която бе зърнал за миг предишната нощ и за която можеше само да мечтае.