Даниел Стийл
Призракът (6)

Глава шеста

На следващия ден след Коледа Чарли се събуди рано. Чувстваше се бодър и енергичен. Смяташе да отиде до града за разни препарати, с които да лъсне паркета и да почисти мраморното стълбище и камините, но преди да тръгне да пазарува, измъкна стълбата и се качи на тавана. Таванското помещение беше доста широко, с четири прилично големи прозореца, така че не беше проблем да огледа нещата, струпани там. Няколко кашона стари дрехи и разни непотребни неща, за които му бе казала Гладис. Натъжи се, когато намери някои неща на Джими като моряшката му униформа и няколко детски играчки. Имаше и по-нови, вероятно останали от Пеги. Сърцето му се сви, като ги видя. Вероятно Гладис ги държеше тук, за да не ги вижда твърде често. Имаше около дузина по-малки куфари и картонени кутии. Отне му около час да прегледа съдържанието им, но не откри нищо интересно или поне нищо, което би могло да е останало от Сара. Слезе долу доста разочарован. Не знаеше точно какво е очаквал да намери. Но се бе надявал някои нейни вещи да са се запазили тук, през всички тези години. Все пак Гладис бе твърде изрядна домакиня, за да пропусне при чистенето нещо такова като кутия с нейни неща. Чарли дори не бе съвсем сигурен какво би направил с тях. Просто му се струваше, че ако ги види, по някакъв начин ще се докосне до нея. Напомни си, че макар тази жена да е мъртва отпреди почти два века, ако не внимаваше, би могъл да се увлече по нея. Имаше си достатъчно истински проблеми, та да вземе да вярва в духове или да се влюби в някакъв си призрак. Как би обяснил това на Карол? Но се оказа, че не е нужно да дава обяснения, защото не откри никакви нейни неща, а съдейки по онова, което му бе казала Гладис, не беше много вероятно да види отново Сара. Всъщност два дни след случката вече се питаше дали онова, което бе видял, не е било само плод на въображението му, признак на прекомерния стрес и напрежение, на които е бил подложен покрай развода и всичко, което бе довело до него, а после и заради неприятностите в службата. Може изобщо да не е имало жена онази нощ. Може да е заспал и просто да я е сънувал.

Но след като се отби в магазина, не устоя да не мине и през историческия клуб на Шелбърн Фолс, който се намираше в съседство. Беше тясна, дървена сграда, дарена на общината преди години, в която се помещаваха доста добра историческа библиотека и малка музейна сбирка. Чарли реши да провери дали нямат някакви книги за Франсоа или за Сара, но бе съвсем неподготвен за хладния прием, който му оказаха. Жената зад бюрото бе с гръб към него, когато влезе, и се обърна да го погледне. Приличаше на мадона, но от очите й струеше омраза и скръб. Отговори на поздрава му вяло, дори малко грубо, като че му бе ядосана, задето изобщо е влязъл. Очевидно не желаеше да бъде обезпокоявана.

— Съжалявам, че… — започна с усмивка Чарли, но не видя никаква реакция. Нито изражението й, нито погледът станаха по-любезни. Зачуди се дали е прекарала отвратително празниците, или просто животът й бе отвратителен. А може би просто има отвратителен характер, реши той, като я огледа. Беше много хубаво момиче с големи зелени очи, тъмнокестенява коса и матова кожа, висока и слаба, с изящни черти, а когато сложи ръце на бюрото пред себе си. Чарли забеляза, че има тънки, дълги пръсти. Но цялата й поза излъчваше враждебност.

— Търся някакви книги за Сара Фъргюсън и Франсоа де Пелерин, ако разполагате с такива. Не съм съвсем сигурен кога са живели, но мисля, че е било към края на осемнадесети век, а тя го е надживяла. Предполагам, че онова, което ме интересува, е някъде от хиляда седемстотин и деветдесета година. Знаете ли нещо за тях? — попита любезно той.

Тя се намръщи още повече, сякаш я бе засегнал. Надраска набързо две заглавия на лист хартия, подаде му го и посочи хладно към рафта точно зад него.

— Ще ги намерите ей там. В момента съм заета, но ако не ги откриете, повикайте ме.

Чарли се подразни от отношението й, може би защото беше толкова различно от това на повечето хора в Шелбърн Фолс и Диърфийлд. Местните жители се опитваха всячески да го накарат да се почувства добре дошъл сред тях и много се вълнуваха, като разберяха, че е наел малкия замък. Но не и тази жена. Тя повече приличаше на хората, с който се бе сблъсквал в метрото в Ню Йорк в редките случаи, когато го бе използвал. Всъщност дори там се държаха по-мило.

— Случило ли се е нещо? — не се стърпя той. Струваше му се невероятно някой да гледа толкова грубо без причина.

— Защо? — попита ледено тя, а зелените и очи го изгледаха унищожително. Приличаха на изумруди, но малко по-светли, и Чарли неволно се запита как ли изглеждат, когато се усмихва.

— Изглеждате разстроена от нещо — отвърна тихо той и топлите му кафяви очи с цвета на шоколад срещнаха спокойно гневния й поглед.

— Не съм разстроена. Просто заета. — Тя отново му обърна гръб, а Чарли отиде да намери двете книги.

Прелисти ги набързо. Смяташе да ги вземе за вкъщи, но бе любопитен дали в тях има илюстрации. Докато разгръщаше втората, попадна на портрета, който го накара да затаи дъх. Беше същата млада жена с гарваново черни коси и огромни сини очи. Вече нямаше никакво съмнение кого е видял онази нощ. Приликата бе поразителна. Дори в погледа и формата на устните й в начина, по който се бе усмихвала, сякаш ей сега ще проговори или ще се разсмее на глас. Жената, която бе видял в стаята си… беше Сара Фъргюсън.

В същия момент момичето зад бюрото се обърна отново към него и забеляза смайването му.

— Роднина ли ви е? — попита заинтригувана от очевидното благоговение към портрета, а изглежда се бе почувствала и мъничко виновна, задето го беше отрязала преди малко.

Доста необичайно бе някой да влезе в библиотеката по това време, извън туристическия сезон. През по-голяма част от годината местният исторически клуб се използваше предимно като читалня и Франческа Вироне бе приела работата тъкмо защото знаеше, че няма да се среща с много хора и ще й остава достатъчно време, за да работи върху дисертацията си. Имаше магистърска степен по история на изкуствата от френски университет, а сега готвеше докторат. Би могла да преподава, но напоследък предпочиташе книгите пред хората. Гордееше се с богатия фонд на историческия клуб и се грижеше старателно за всичко, което се пазеше тук. Подреждаше книгите, подлепваше ги, когато бе необходимо, пазеше ревностно старинните предмети, изложени в музейната сбирка на втория етаж. Всъщност хората идваха тук само през лятото.

Подразни се, когато вдигна глава и видя, че Чарли я наблюдава с интерес. Почувства се неловко под погледа му, а той от своя страна се бе изненадал, че изобщо си е направила труда да го попита нещо. Не изглеждаше никак дружелюбна.

— Не — обясни накрая той, като се престори, че не забелязва гневното й изражение. — Чувал съм за Франсоа и Сара от приятели. Мисля, че са били невероятни хора.

— Има много легенди и предания за тях — отвърна предпазливо Франческа, опитвайки се да не показва, че й е станал интересен. Мъжът насреща изглеждаше интелигентен и изискан, приличаше на европеец, но тя възпря неволния порив да поговори с него. — Предполагам, че повечето не отговарят на истината. През последните два века са се превърнали в легенда, а вероятно са били най-обикновени хора, макар да няма начин да се докаже.

На Чарли идеята му се стори доста потискаща. Не му се искаше да ги снизява отново до обикновени смъртни. Много повече му харесваше трогателната любовна история, която бе описала Гладис, неугасващата страст и смелостта да въстанат срещу нравите и порядките на времето си, за да защитят любовта си един към друг. Зачуди се какво ли е преживяло това момиче, за да стане толкова злобно и неприятно. Защото колкото и чудно да беше, въпреки киселото изражение и гневния поглед, младата жена зад бюрото бе доста хубава.

— Желаете ли нещо друго? — попита тя, сякаш Чарли й досаждаше.

Очевидно нямаше търпение той да си тръгне, за да приключат с този разговор, защото дори счете за нужно да го информира, че ще затвори по-рано. Но той не смяташе да се остави да го изгонят набързо само защото тя май че мразеше да говори с хора. Беше схванал веднага що за птица е. Обичаше книгите и предметите, за които отговаряше, историята им, тази сграда. Защото книгите и мебелите не биха могли да я наранят.

— Дали нямате нищо друго за тях? — запита я той. — Може би някоя стара книга, в която само се споменато за тях?

— Ще трябва да потърся — отвърна хладно момичето. — Може да оставите номер, на който мога да се свържа с вас?

Чарли поклати глава в отговор.

— Все още нямам телефон, но другата седмица ще ми прекарат. Ще ви се обадя да разбера дали сте намерила нещо.

После неочаквано и за самия себе си й каза, че току-що е наел къщата, където са живели Сара и Франсоа някога. Не знаеше защо го прави, освен може би, за да се опита да я предразположи, предизвикан от хладното й държане.

— Имате предвид малкия замък на хълма? — попита тя, вече наистина заинтригувана, и очите й засияха меко, но само за миг. Сякаш някаква врата се бе открехнала леко за секунда, но тя бе побързала да я захлопне.

— Точно така — кимна Чарли, който я наблюдаваше внимателно.

— Видяхте ли вече някой призрак? — заинтересува се саркастично момичето. Явно се забавляваше от факта, че той толкова се интересува от Сара Фъргюсън и Франсоа де Пелерин. Трогателна история, но тя никога не й беше обръщала особено внимание.

— Нима там има призрак? — подхвърли небрежно Чарли. — Никой не ми е казвал за нещо подобно.

— Не зная. Просто предположение. Почти всички стари къщи по този край се гордеят с по няколко, струва ми се. Може да зърнете влюбените да се целуват някоя нощ по пълнолуние. — Тя се разсмя на шегата си и се поотпусна малко, но когато Чарли се усмихна в отговор, извърна поглед, като че се страхуваше да го види да се усмихва.

— Ще ви се обадя да ви съобщя, ако видя нещо такова — отвърна Чарли, но тя очевидно бе загубила интерес към темата. Онази врата не само се бе затворила, но вече бе здраво заключена и той попита с най-деловия си тон.

— Къде трябва да запиша книгите?

Тя му подаде бланката, без да вдига поглед от бюрото, и му напомни, че трябва да ги върне до една седмица.

— Благодаря — отвърна кратко той и излезе, без дори да се сбогува, което бе доста нетипично за него. Но тя бе толкова хладна и сдържана, че едва ли не будеше съжаление. Трябва да й се е случило нещо наистина ужасно, помисли си Чарли. Не можеше да си представи защо иначе ще е толкова мрачна и затворена в себе си на нейната възраст. Според него беше някъде около двадесет и девет тридесет годишна. Неволно си спомни каква беше Карол на толкова. Как от цялото й същество лъхаше младост, смях и оптимизъм, докато тази жена приличаше на прозрачен слънчев лъч през зимата. Не би могла да стопли нищичко, да не говорим за сърцето на някой мъж, поне ако се държеше така с него. Беше красиво момиче, но като изваяно от лед. Докато се качи в колата, вече бе забравил напълно за нея и подкара рязко към дома.

Нямаше търпение да прегледа книгите, които бе взел от библиотеката на историческия клуб. Искаше да научи всичко възможно за живота на Сара и Франсоа.

Гладис мина да го навести на другия ден и той й показа книгите и й разказа какво бе прочел. Вече бе свършил едната в ранните часове на утрото и дори бе започнал втората.

— Видя ли я отново? — попита нетърпеливо Гладис с толкова загадъчно изражение, че Чарли неволно се разсмя.

— Не разбира се — отвърна тихо след малко. Вече започваше да се съмнява, че изобщо я е видял.

— Чудя се дали ще ти се яви отново? — Тя се огледа замислено наоколо. Беше променил някои неща, откакто се нанесе, но всичко бе чисто и подредено, а нещата, които бе добавил, бяха много стилни, подбрани с вкус. Доволна бе, че тъкмо той живее в малкия замък, който винаги бе обичала. Винаги й се бе струвало много жалко, че стои празен, и се бе почувствала много нещастна, когато снаха й отказа да идва тук.

— Ти никога не си я виждала отново — напомни й Чарли и тя се разсмя доволна, че си спомня думите й.

— Може би не съм била достатъчно чиста или достатъчно мъдра или достатъчно силна — отвърна тя леко закачливо и Чарли се усмихна в отговор.

— Бъди спокойна. Ако това бяха критериите, аз изобщо нямаше да я видя.

Разказа й, че преди два дни се е обаждал на бившата си съпруга и й е разказал за нея.

— Карол смяташе, че ще си следващата ми жена отначало бе много доволна, но аз й обясних, че едва ли ще извадя такъв късмет — пошегува се той.

Обичаше да се шегува с нея, а и Гладис винаги му го връщаше достойно. Не бе минал и ден, откакто се запознаха, да не благодари на съдбата, че го бе отбила от пътя и пратила в дома й. И двамата тайничко вярваха, че така е било писано.

— Как се почувства като говори с нея? — попита загрижено Гладис Палмър. Вече й бе разказвал колко болка му е причинила през последната година и макар да не го познаваше добре, тя се тревожеше за него.

— Доста тежко. Той също беше там, имаха гости. Толкова странно ми се струва, че тя си е устроила живота с някои друг. Чудя се дали някога ще свикна с тази мисъл и дали ще престана да изпитвам ярост всеки път щом го видя.

— Един ден и това ще стане. Предполагам, че човек може да свикне с абсолютно всичко, когато му се наложи — рече тихо тя, макар да бе благодарна, че не й се е случило подобно нещо. Ако Роланд я бе напуснал, това със сигурност би я убило. Достатъчно тежко бе да й го отнемат болестта и годините, но и да го загуби заради друга жена в началото на брака им, би било толкова болезнено и унизително, че не можеше да си го представи. Изпитваше уважение към Чарли, задето бе преодолял всичко това. Още повече че не усещаше у него горчивина. Той бе мил и благороден младеж и бе успял да запази свежото си чувство за хумор въпреки трудностите. Забелязваше понякога белезите и дълбоката тъга в очите му, но у него нямаше нищо неприятно или загрубяло.

— Реших, че все пак трябва да й се обадя да й пожелая весела Коледа, но вероятно беше грешка от моя страна… — опита се да обясни той. — Предполагам, че следващата Коледа няма да я допусна.

— Може би следващата Коледа и ти ще си имаш някого — опита се да го обнадежди тя, макар да не можеше да си го представи.

— Съмнявам се — отвърна Чарли с тъжна усмивка. — Освен ако не успея да съблазня Сара.

— Това се казва страхотна идея — разсмя се Гладис Палмър. Преди да си тръгне. Чарли й каза, че на другия ден отива на ски в Шарлмънт, както го бе посъветвала. Беше си наел стая за четири дни и щеше да прекара там и новогодишната нощ. Попита я дали има планове за новогодишната нощ, или предпочита той да се върне, за да я посрещнат заедно. Предложението му я трогна дълбоко. Гладис го познаваше отскоро, но й се стори съвсем типично за него. Той все предлагаше да свърши това или онова. Да насече дърва, да донесе нещо от града, да й напазарува или да сготви вечеря. Появата му в живота й бе истинска благословия.

— Много мило, че попита — благодари тя с топла усмивка. — Но аз почти никога не съм празнувала Нова година. С Роланд не ходехме никъде на този ден. Прекарвахме вечерта у дома и си лягахме в десет, докато всички още бяха навън, напиваха се до козирката и си трошаха колите и главите. Подобен род празненства никога не са ми допадали. Много мило, че попита, но няма да ми липсва компания. Остани си в Шарлмънт и се забавлявай по пистите.

Чарли обеща да й остави името на хотела, в случай че спешно й се наложи да го потърси, а тя го разцелува майчински и му пожела приятно прекарване.

— Само гледай да не си счупиш нещо — усмихна му се закачливо. — На Сара никак няма да й хареса.

Чарли се разсмя. Обичаше да гледа изражението й, когато заговореше за Сара и Франсоа.

— На мен също, повярвай ми — отвърна, докато сядаше в колата. — Последното, което ми трябва, е счупен крак или ръка.

Разбитото сърце му беше предостатъчно през последната година, а счупен крайник си беше голямо неудобство.

Помаха й, докато се отдалечи, и се върна в къщата да дочете втората книга за Сара и Франсоа. Беше много интригуваща, макар че в нея се говореше предимно за работата на Франсоа като следотърсач и как се опитвал да постигне траен мир между всички индианци и заселници. Той изглежда бил най-ревностният защитник на правата на индианците по тези места и имал тесни връзки с шестте племена на ирокезите.

Сара отново не се появи и тази нощ. Не усети нищо, докато се разхождаше из къщата. Просто се чувстваше уютно. Преди да си легне, си опакова багажа за ските и нави часовника за седем. Тъкмо преди да заспи, усети, че завесата се размърдва, но беше твърде уморен, за да отвори очи. Все пак докато се унасяше, си помисли, че я чувства някъде наблизо.