Даниел Стийл
Призракът (18)

Глава осемнадесета

Струваше й се, че е минала цяла вечност докато го чакаше да се завърне. До Деня на благодарността изобщо не бе получила вест от него и все по-често ходеше до гарнизона, с надежда да научи нещо. Не беше никак близо и всяко ходене дотам и обратно й отнемаше почти цял ден, но си струваше. От време на време научаваше подробности за битките между индианците и армията. Шуаните и миамите непрекъснато нанасяха удари на армията и заселниците. Нападаха къщи и ферми, избиваха цели семейства или вземаха пленници. Напоследък нападаха дори баржите по реката, а племето чикасо се бе присъединило към тях.

Бригаден генерал Исая Хамър бе назначен за главнокомандващ, но засега не успяваше да се справи с положението. Войските му на два пъти попадаха на засади и почти двеста души бяха убити. От всичко, което бе успяла да научи преди Деня на благодарността, Сара бе почти сигурна, че Франсоа не е между тях, но все пак бе доста угрижена на тържествената вечеря, организирана от полковник Стокбридж в гарнизона. Поканени бяха само няколко семейства от Диърфийлд и дори не се налагаше да отблъсква ухажванията на лейтенант Паркър, когото за щастие бяха прехвърлили в друг гарнизон, но не можеше и да сподели тревогите си с някого от присъстващите. Забелязаха само, че е много разсеяна, макар да се опитваше да поддържа разговора и вежливо се поинтересува от всеки поотделно, разпитвайки за деца и родственици. На следващия ден се върна във фермата си, благодарна, че вече не се налага да разговаря с никого от учтивост.

Потънала в мислите си, не забеляза кога са стигнали Шелбърн. Поблагодари на водача от племето уампоани, който я бе придружил, и напълни дисагите му с храна, а след като го изпрати, се загърна по-плътно в наметката и се обърна да се прибира, но внезапно дочу някакъв шум откъм гората. Стресна се. Ускори крачка. Завтече се към кухнята, за да вземе мускета, който й бе оставил Франсоа, но преди да успее да стигне до къщата, той изскочи на поляната. Беше в пълно бойно облекло, а косите му се вееха свободна, увенчани от корона пера, дадена му като признание от ирокезите преди много години. Сара потръпна уплашено, но в следващия миг осъзна, че това е Франсоа. На лицето му грееше победоносна усмивка. Скочи от коня с радостен вик и изтича към нея. Не й остави време да се отдръпне. Сграбчи я в прегръдките си и впи устни в нейните.

— Господи. Колко ми липсваше — прошепна задъхано Сара, когато най-сетне се освободи. Вече не си спомняше нито една от причините за сдържаността си към него. — Толкова се тревожех. Стотици мъже загиваха.

— Твърде много — отвърна Франсоа, докато я притискаше към гърдите си и я погледна тъжно. — При това далеч не е свършило. Сега войните празнуват, но армията ще се върне, много по-силна. Синия мундир и Малката костенурка не могат да печелят тази война вечно. Глупаво е дори да си го мислят.

Знаеше, че още мнозина ще загинат, че и други семейства ще бъдат избити или взети в плен, че ще има нови разрушения и гняв, а в крайна сметка индианците ще изгубят всичко. Жал му бе да гледа как всичко това се случва пред очите му. Но сега, че биваше да мисли за това.

— Не можеш да си представиш колко ми липсваше — прошепна и отново я целуна нежно.

Вдигна я на ръце с лекота, сякаш бе дете, и я понесе към къщата. В кухнята бе студено, защото от два дни никой не бе палил огън. Докато я нямаше, момчетата гостуваха в една ферма наблизо. В семейството имаше седем дъщери и те с удоволствие бяха приели поканата за Деня на благодарността.

Франсоа я пусна и се зае да стъкми огъня докато тя се преоблече. Сара свали наметката си. Отдолу носеше тъмносинята кадифена рокля, която бе купила в Бостън. Беше я облякла за Деня на благодарността.

Кадифето бе с цвета на очите й и като я видя, Франсоа осъзна, че никога не е срещал по-красива жена. Нито в Париж, нито в Бостън, нито в Диърфийлд или пък сред ирокезите. Дори Плачещото врабче, колкото и да я беше обичал. За него сега съществуваше само една. Тази дребничка млада жена, която се бе държала толкова храбро при всяка тяхна среща и го бе накарала да се влюби отчаяно. Не бе очаквал да му се случи нещо подобно на тази възраст. Преживял бе почти четиридесет лета, както казваха индианците, а я обичаше с пламъка на първата страст. Взе я отново в прегръдките си и я целуна, опиянен от готовността й да му се отдаде. А тя отдавна му бе дала сърцето и душата си. Всеки ден се бе молила богу да го запази, да го върне при нея. Проклинаше се, задето не бе му се отдала, преди да тръгне, или поне не му бе признала колко го обича. Затова сега му го повтаряше отново, и отново докато я отнасяше към спалнята.

Той я положи нежно в постелята и я погледна с ням въпрос. Сара протегна ръце към него и потрепери в прегръдката му. Никога досега не бе обичала. Не бе познала нежно докосване на мъжка ръка, не бе изпитала ласки като неговите. Пръстите му бяха неизразимо нежни и внимателни, докато събличаха тежката кадифена рокля. Оправи завивката, а после се обърна и смъкна нетърпеливо дрехите си, легна до нея и я притисна към гърдите си.

— Обичам те, Сара — прошепна развълнувано и вече изобщо не приличаше на индианец. Беше просто един мъж. Мъжът, когото обичаше. Нямаше от какво да се бои, защото той бе неимоверно мил и внимателен. Протегна ръка и бавно, с наслада докосна тялото й с вълшебно нежни пръсти. Тя лежеше в прегръдките му и стенеше тихичко от удоволствие.

Най-сетне я направи своя. Не можеше да чака повече. Желаеше я толкова силно, от деня, в който я бе видял за пръв път, знаеше, че са били родени, за да се срещнат.

После дълго лежаха прегърнати и им се струваше, че телата и душите им са се възпламенили в порой от падащи звезди.

Беше сложила глава на гърдите му и чуваше как сърцето му бие до ухото й. Усмихна се щастливо в нощта.

— Не предполагах, че може да е толкова хубаво — прошепна свенливо и вдигна поглед съм лицето му.

— Не може — отвърна Франсоа също шепнешком. — Това беше дар от боговете на вселената и никога преди не го е изпитвал никой друг.

Усмихна се и затвори очи, като я привлече още по-плътно към себе си.

Тази нощ спаха прегърнати, а като се събудиха на другата сутрин, се погледнаха в очите и разбраха, че вече са едно цяло. Завинаги.

 

 

За Сара следващите седмици бяха истинско вълшебство. Франсоа се бе освободил от всички задължения и можеше да остане толкова дълго, колкото реши. Двамата се разхождаха всеки ден до водопада и той я учеше да върви със снегоходки. Прекарваха дълги часове в леглото. Любеха се, говореха, смееха се. Никой от двамата не бе преживявал нещо подобно. Разказваше й индиански легенди, които не бе чувала преди, а един ден й каза, че когато снеговете започнат да се топят, ще я заведе при ирокезите. Защото сега тя бе негова съпруга. Две седмици след като заживяха заедно, Франсоа я заведе при водопада. Вървяха мълчаливо, а той изглеждаше необичайно сериозен. Очевидно нещо го тревожеше дълбоко и Сара неволно се питаше за какво ли мисли. Може би за мъртвия си син… Или за Плачещото врабче. Когато стигнаха до водопада, той най-сетне заговори за онова, което му тежеше.

По това време на годината водата бе замръзнала, но стената от лед изглеждаше внушителна, а всичко наоколо бе покрито с дебел снежен килим. Франсоа взе ръката й в своята и каза много тихо:

— Сега сме съпрузи, малката ми. Венчани сме в сърцата си и в божиите очи. Бракът ти с онова чудовище не може да е бил свят съюз. Никой бог не би искал от теб да прекараш живота си в робство. Ти извоюва свободата си и в очите на бога си свободна.

Замълча за миг, вперил поглед в лицето й, после продължи:

— Аз няма да те направя своя пленница. Но ще поискам сърцето ти и ще ти дам своето, ако го приемеш. От този ден нататък ще бъда твой съпруг докато смъртта ни раздели. Посвещавам ти живота си и честта си.

Отново замълча и без да пуска ръката й, извади от джоба си тънък златен пръстен, който бе купил в Канада още преди месеци. Отдавна искаше да й го даде, но се боеше. Сега знаеше, че просто е чакал момента.

— Ако можех, бих ти дал титлата и земите си, Сара. Нямам други близки. Но сега единственото, което мога да ти дам, е самият себе си. Вече всичко, което съм и което имам, е и твое — завърши той и сложи пръстена на ръката й.

Сара се загледа в тънката златна халка, инкрустирана със съвсем малки диаманти. Беше като по мярка. Съвсем истинска брачна халка. Надяваше се жената, която го е носила преди, да е била щастлива. Вдигна поглед към Франсоа и си помисли, че той е прав за всичко и от този ден нататък ще бъде неин съпруг в сърцето й. Искаше й се тя също да има пръстен, който да му даде, но нямаше нищо, освен себе си. Сърцето и живота си и вярата си, която не бе отдала на никого преди Франсоа, вярваше му напълно.

— Обичам те повече, отколкото бих могла да изразя с думи — прошепна тя и в очите й проблеснаха сълзи.

Размениха клетки за вярност пред водопада, после бавно се върнаха в къщата и се любиха до забрава, а когато се събуди в прегръдките му, Сара първо погледна към красивия пръстен на ръката си.

— Направи ме толкова щастлива — усмихна се тя и се притисна до гърдите му в ласка, на която никога не можеше да устои.

После закусиха в леглото с чай и царевичен хляб и той я попита дали се тревожи какво ще кажат хората, ако се разбере, че живеят заедно.

— Не особено — призна тя. — Предполагам, че ако се тревожех за подобни неща, не бих се решила да напусна Англия.

Но той все пак смяташе, че трябва да бъдат предпазливи. Не беше нужно да си навличат неприязън от цялото паство. Ако се разбереше по-нататък, щяха да го преживеят, но нямаше нужда да разгласят сами за случилото се. Макар че никой от двамата не вярваше да го запазят дълго в тайна.

Първото изпитание беше на коледната вечеря, организирана от полковник Стокбридж в гарнизона. Пристигнаха поотделно и се престориха на изненадани, че се виждат, но и двамата прекалиха с изненадата и твърде често се споглеждаха. Опитният поглед на госпожа Стокбридж тутакси би прозрял истината, но за техен късмет тя не беше дошла и този път успяха да заблудят присъстващите. Сара съзнаваше, че това няма да им се удава вечно. Все някой щеше да ги види и да се пусне мълва, от която репутацията й щеше да пострада. Но както бе казала на Франсоа, това в крайна сметка нямаше никакво значение, щом имаха любовта си.

Животът им продължи мирно и спокойно след Нова година, докато един ден, като се опитваше да пробие леда, за да напълни вода от кладенеца, не забеляза някакъв мъж, облечен в градски дрехи, да се появява на кон откъм гората. С него имаше един възрастен индианец от племето нонотоки, вероятно водач. Белият, който изглеждаше премръзнал до мозъка на костите, се втренчи безцеремонно в Сара. Обзе я лошо предчувствие, без да може да си го обясни защо. Огледа се за помощ, но си спомни, че Франсоа бе заминал до едни от фортовете по реката за амуниции и бе взел момчетата със себе си.

Мъжът в градско облекло се приближи до нея и я огледа от глава до пети.

— Вие ли сте графиня Балфур?

Доста странен въпрос. Досега никой не се бе осмелил да й го зададе направо, макар че отдавна се носеха слухове. Понечи да отрече, но реши, че една ли си струва.

— Аз съм, а вие кой сте, господине?

— Казвам се Уокър Джонстън, адвокат от Бостън — отвърна той и слезе от коня си.

Изглеждаше премръзнал и уморен, но Сара нямаше никакво желание да го покани в дома си. Поне докато не разбере какво иска. Старият индианец, който го придружаваше, като че изобщо не се интересуваше от разговора им.

— Имам писмо за вас от съпруга ви.

В първия миг помисли, че говори за Франсоа и че нещо се е случило с него, но внезапно разбра. Гласът й потрепера, докато задаваше следващия въпрос:

— Той в Бостън ли е?

— Не, разбира се. Негово превъзходителство е в Англия. — Той я изгледа смаяно. — Нает съм от адвокатска кантора в Ню Йорк. Проследили са ви до Америка отдавна, но им е било нужни доста време, за да стигнат дотук.

Изглежда очакваше да му се извини за причинените неудобства.

— Какво иска Едуард от мен? — Сара внезапно се уплаши, че този човек и старият индианец ще я метнат на седлото и насила ще я откарат в Бостън, макар че доколкото познаваше Едуард, едва ли бе толкова вероятно. Той по-скоро би наел хора да я застрелят, а този мъж все пак бе адвокат. Може би се касаеше за нещо друго. Или просто се представя за адвокат? Боеше се от него, но бе решена да не го показва по никакъв начин.

— Трябва да ви прочета писмото на Негово превъзходителство — додаде адвокатът. — Не може ли да влезем.

По лицето му бе изписана решимост, а и явно му беше студено.

— Добре — отстъпи тя.

Покани го в кухнята, където бе най-топло, и му предложи чаша чай, след като си свали палтото. Даде на индианеца царевичен хляб и го покани да влезе, но той предпочете да изчака отвън. Носеше топли кожи и времето не го притесняваше.

Адвокатът от Бостън се изду като грозна черна птица и я изгледа наперено, докато разгъваше писмото от Едуард. Очевидно се канеше сам да й го прочете.

— Мога ли да го прочета сама, господине? — попита решително Сара и протегна ръка за писмото с поглед, който би убедил всекиго в благородническия и произход. Надяваше се да не проличи, че ръката й трепери.

Веднага разпозна почерка на Едуард и усети познатата злоба в думите. Не се изненада. Той очевидно бе бесен, че го с напуснала. Наричаше я с всички обидни имена, за които се бе сетил, най-мекото, от които бе пачавра. Смяташе я за пропаднала жена и твърдеше, че Англия е спечелила, като се е отървала от нея. В края на първата страница се отказваше от нея. Не била никаква съпруга, след като не могла да му роди наследник. На втората страница й напомняше, че никога няма да получи пари от него, нито ще може да си върне нещо, което някога е притежавала или е получила в наследство от баща си, и й съобщаваше, че е променил завещанието си и че няма да наследи нищичко след смъртта му. Дотук нищо не я изненадваше. Заплашваше дори да повдигне обвинения срещу нея, задето бе откраднала скъпоценностите на майка си, или още по-добре — за държавна измяна, защото бе откраднала от дома на пер. Но Сара знаеше, че не може да направи нищо, освен да я засипе с обиди, защото британците отдавна не управляваха Масачузетс. Би могъл да повдигне обвинения срещу нея единствено в Англия.

Предупреждаваше я кракът й да не стъпва повече там, след което й напомняше с жестока наслада, че където и да отиде, каквото и да направи, не би могла да се омъжи отново, ако не иска да я обвинят в двубрачие, а ако имала деца и ако те оживеели, което би било доста странно при досегашните и провали, те щели да бъдат незаконородени. Подобна перспектива съвсем не й се нравеше, но отдавна бе обмислила всичко това. Прекрасно знаеше, че не може да се омъжва докато Едуард е жив. Франсоа също го знаеше и щяха да го преживеят. Така че заплахите на Едуард бяха съвсем напразни.

На третата страница от писмото Едуард пишеше за Хавършам. Изненадваше се, че не е взела брат му със себе си, наричаше го безгръбначен червей и много тайнствено споменаваше за обезумялата от скръб вдовица и четири осиротели дъщери. Сара отначало не схвана за какво говори, но продължи да чете. Хавършам изглежда бе загинал в инцидент по време на лов преди шест месеца, докато двамата братя отстрелвали фазани. Сърцето й се сви докато четеше. Знаеше колко силно бе мразил брат си Едуард и че никога не би тръгнал на лов с него при нормални обстоятелства, така че и беше съвсем ясно какво се е случило. Воден от скука, от ярост или от алчност. Едуард го бе убил.

В последния параграф на писмото я уверяваше, че някой от незаконните му синове ще наследи не само цялото му състояние, но и титлата. Колкото до нея, да бъдела проклета навеки и се надявал да гори в ада цяла вечност. Подписал се бе Едуард, граф Балфур, сякаш не знаеше кой е. Но тя твърде добре го познаваше и бе наясно на какви низости е способен. Все така го мразеше, а сега дори още повече заради онова, което бе сторил на брат си Хавършам.

— Вашият клиент е убиец, господине — каза тихо Сара и подаде писмото на адвоката.

— Всъщност никога не съм го срещал — сопна се той, бездруго ядосан, че се е наложило да дойде чак в Шелбърн в този студ.

Прибра писмото и извади някакъв друг документ, които размаха пред лицето й.

— Трябва да подпишете това.

Нямаше представа какво може да е, но го взе и го прочете. Беше декларация, с която заявяваше, че доброволно се отказва от всичко, което би могла да получи от Едуард. Земите му, титлата, каквото и да било наследство, независимо откъде се е сдобил с него. Искаше от нея да се съгласи да се лиши от всичко. Но тя всъщност не се интересуваше от наследството му, така че за нея бе без значение. Казваше се също, че от този ден нататък трябва да се откаже от титлата графиня. Това я развесели. Като че ли използваше титлата из цял Диърфийлд.

— Не виждам никакъв проблем — каза тихо и се запъти решително към бюрото в съседната стая. Извади мастилницата, потопи перото в нея и подписа, после също тъй решително се върна при господин Джонстън. — Значи нямаме други дела с вас.

Стоеше права до вратата, за да му покаже, че трябва да си върви, когато внезапно забеляза някаква сянка край прозореца. Не беше сигурна какво е, но изглеждаше доста заплашително и тя грабна мускета. Адвокатът подскочи уплашено.

— Недейте… Аз нямам никаква вина, нали разбирате… Сигурно вие сте го разгневила с нещо.

Беше пребледнял от страх. Сара му направи знак да мълчи и се заслуша. В следващия миг Франсоа връхлетя в кухнята. И двамата подскочиха уплашено, защото изглеждаше ужасяващо в зимните си индиански дрехи.

На двете рамена бе пришита по една глава от рис, а опашките висяха отстрани. Носеше кожена шапка и огърлица от мъниста и кости, която му бяха дали в Охайо. Като излизаше, съвсем не бе облечем по този начин и Сара внезапно осъзна, че ги е сложил, за да изплаши непознатия. Старият индианец отвън сигурно му бе казал за какво е дошъл Джонстън или може би Франсоа сам се е досетил за целта на посещението му от онова, което индианецът е знаел. Във всеки случай се беше вживял напълно в ролята си и махна на Сара да отиде до стената, сякаш изобщо не я познаваше. Адвокатът от Бостън целият трепереше, вдигнал ръце над главата си.

— Застреляй го! — кресна той на Сара, но тя стоеше като парализирана и само прошепна.

— Страх ме е!

— Вън! — изръмжа Франсоа и посочи вратата, сякаш се канеше да го завлече в гората и да го убие.

Крещеше толкова яростно, че мъжът дори не си и помисли да спори. Грабна палтото си и изтича навън. Втурна се към водача си, но старият индианец само се подсмихваше, защото прекрасно знаеше кой е Франсоа. Всички тук го познаваха. Всъщност бе останал навън, за да го намери и да го предупреди. Този мъж едва ли бе дошъл за добро. Толкова бе бързал насам, че не му бе оставило време за почивка и храна по пътя.

— Върви! — Франсоа посочи конете и адвокатът побърза да се метне на седлото. Франсоа посегна към лъка и стрелите си.

— За бога, човече, нали имаш пушка — викна адвокатът на водача си, но старият индианец само го погледна безпомощно и дръпна юздите.

— Не мога да стрелям по братя индианци — обясни той, а Сара забеляза, че едва се сдържа да не се разсмее. Цялата ситуация беше доста комична, а нонотоките имаха силно развито чувство за хумор.

Франсоа се метна на коня си и го изправи на задни крака, сякаш се канеше да препусне след тях. Виждайки това обаче, адвокатът на Едуард срита наетия кон и буквално излетя от полянката, а старият индианец пое след него, като се смееше на глас. Франсоа се престори, че ще го последва, но след по-малко от пет минути се върна на поляната с широка усмивка.

— Беше много глупаво от твоя страна — побърза да го нахока Сара. — Ами ако беше въоръжен? Можеше да те застреля.

— Щях да го убия — отвърна уверено Франсоа. Водачът му ми каза, че е дошъл да ти стори нещо лошо, но не знаеше точно какво. Надявам се, не е имал възможност… — добави загрижено той. Не успях да дойда по-бързо.

— И по-добре — усмихна се Сара, все още развеселена от маскарада. Доста добро представление се бе получило. — Горкият глупак ще си помисли, че Шелбърн е нападнат от боен отряд.

— Хубаво. Дано това го научи да си стои в Бостън. Какво искаше?

— Бяха го изпратили да ми отнеме титлата — отвърна Сара с още по-широка усмивка. — Сега отново съм от простолюдието или може би от дребната аристокрация, към която принадлежах, преди да се омъжа. Вече съм просто лейди Сара. Можеш само да съжаляваш.

Франсоа я погледна в очите и се усмихна:

— Някой ден ще бъдеш моята графиня. Кой беше този?

— Просто адвокат, когото Едуард с наел. Донесе писмо от него. Заплашва, че ще ме лиши от наследство. Но аз всъщност никога не съм очаквала да го получа, така че всичко това е без значение.

Беше я разстроила единствено новината за смъртта на Хавършам. Разказа на Франсоа, че Едуард вероятно е убил брат си.

— Ама че негодник! — възмути се той. — Не ми харесва, че знае къде си.

— Той никога не би дошъл тук — увери го Сара. — Искал е само да ме унижи и да ми отнеме нещо, на което смята, че държа, но мен всъщност никога не ме е интересувало наследството или титлата. Вероятно е смятал, че вестта за гибелта на Хавършам ще ме довърши — прошепна тъжно след малко. — Наистина ми е мъчно за него, а също и за горката Алис и дъщерите им. Но всъщност не съм изненадана. Винаги съм се опасявала, че Едуард ще направи това, а и Хавършам го усещаше струва ми се.

— Имаш късмет, че не е убил и теб! — избухна Франсоа, но се сепна и довърши с виновна усмивка, като се взираше в очите на жената, която наричаше своя съпруга — Всъщност аз съм късметлията.

Взе я в прегръдките си и дълго я притиска към гърдите си. Не му бе приятно, че Едуард я е открил, и съжаляваше, че не е бил у дома, когато с пристигнал онзи адвокат от Бостън. Но тя като че не бе особено разтревожена от случилото се. Единствено смъртта на девера й я бе натъжила. Смяташе постъпката на Едуард за непростимо злодеяние.

 

 

Прекараха един щастлив месец, без никакви тревоги, а през февруари, макар земята все още да беше покрита със сняг, Франсоа я заведе в селото на ирокезите. Взеха разни неща, с които да търгуват, и дарове за Червения плащ и потеглиха. За Сара гостуването им там бе невероятно преживяване. Вече разбираше напълно защо Франсоа бе останал да живее сред индианците. Впечатлена бе от силното им чувство за чест и достойнство. Обичаха да се смеят и непрекъснато разказваха разни истории. Всички много я харесаха, а тя от своя страна бе очарована от непознатата култура, от легендите и от мъдростта им. Особено й хареса да общува с жените. Една вечер, докато Франсоа пушеше лулата на мира със старейшините, една старица хвана ръката й в своята и заговори тихо и напрегнато. Беше сестрата на шамана, която също бе гадателка, но Сара не можеше да разбере какво й казва. След малко Франсоа се върна и тя го помоли да превежда. По лицето му се изписа тревога, докато слушаше думите на старата жена. Поглеждаше неспокойно към Сара.

— Какво казва? — попита разтревожено тя. Ако съдеше по лицето му, сигурно бе нещо ужасно.

— Каза, че си дълбоко угрижена и че се боиш от нещо — отвърна тихо Франсоа. — Вярно ли е?

Питаше се дали не се бои от Едуард. Но той вече не би могъл да й стори почти нищо. Поне докато е тук, а и двамата знаеха, че тя няма да се върне в Англия.

— Казва, че си дошла от далеч и си оставила голяма мъка зад себе си.

Беше толкова вярно, че Сара неволно потръпна, макар че беше облечена с кожена пола и гети, които й бяха дарили ирокезите, а и в дългата постройка, която използваха зиме, бе топло и уютно.

— Наистина ли те тревожи нещо, любов моя? — попита тихо Франсоа и тя му се усмихна нежно, но в думите на старицата имаше много повече истина, отколкото би могъл да си представи. Сара погледна със страх проницателката, която продължаваше да говори:

— Казва, че скоро ще пресечеш една река, от която винаги си се бояла, и в която неведнъж си се давила в миналото. Но този път няма защо да се боиш. Ще излезеш невредима на отвъдния бряг. Казва също, че ако помислиш, ще разбереш какво означава видението й. Или може би вече си се досетила.

Жената замълча внезапно. Седяха близо до огъня, само тримата, така че никой друг не беше чул думите й.

След малко излязоха навън да се поразходят, но Франсоа изглеждаше разтревожен. Попита дали знае какво е искала да каже ясновидката. Тя беше мъдра жена и цялото племе я почиташе, а виденията й рядко се оказваха безпочвени или безсмислени.

— От какво се боиш? — попита той и я привлече към себе си под наметката. В тези дрехи приличаше на индианка и двамата бяха прекрасна двойка. Но усещаше, че Сара крие нещо от него и това никак не му харесваше.

— Не се страхувам от нищо — отвърна Сара не съвсем убедително и по лицето й разбра, че не казва истината.

— Криеш нещо от мен — каза само и я привлече към себе си, защото искаше да усети топлината на тялото й. — Какво има, Сара? Да не би да си нещастна тук?

Бяха прекарали в селото три седмици и щяха да си тръгват след няколко дни. Досега си бе мислил, че й харесва. Изглеждаше толкова щастлива.

— Щастлива съм… Дори много… Би трябвало да го знаеш.

— Да не съм направил нещо, което те е разстроило? — попита Франсоа и я притисна до гърлите си. — Няма да те пусна, докато не ми кажеш.

— Щях да ти кажа рано или късно — промълви тъжно Сара и той неволно настръхна. Боеше се, че ще чуе нещо, което би могло да ги раздели. Ами ако бе решила да си тръгна? Нямаше да го понесе? Животът им със сигурност не би могъл да се нарече обикновен. Тя може би копнееше за други светове, за живота, който бе водила в Англия или в Бостън, макар да не му се струваше вероятно. Нещо явно я тревожеше дълбоко, и то от доста време.

— Какво има, Сара? — прошепна едва чуто Франсоа. Сърцето му се изпълни със страх.

— Аз… Не знам какво да кажа — отвърна тя и очите й се наляха си сълзи, а той я гледаше безпомощно, удавен в мъката й — Не мога. Не мога.

Не успя да продължи Франсоа не знаеше какво да направи за нея и само я притисна по-силно в прегръдките си. Най-сетне тя успя да излее мъката си в сломен, задавен шепот.

— Не мога да ти родя деца, Франсоа. Нямаш си синове, а би трябвало да ги имаш. Не мога да ти дам това, което заслужаваш — хлипаше тя, отпусната отчаяно на гърдите му, и всяка дума пронизваше сърцето му.

— Все ми е едно, любов моя… знаеш, че е така… Няма никакво значение. Моли те, не плачи. Знаеш колко те обичам. Не бива да плачеш. Това не е важно — шепнеше той, но каквото и да казваше, не би могъл да я утеши.

— Всичките ми деца умират — проплака тя и се вкопчи още по-силно в него.

Франсоа се пита да я утеши, да й каже колко го боли за нея, но следващите й думи го разтърсиха.

— Знам, че и това ще умре — прошепна отчаяно Сара и той внезапно разбра. Гледаше я невярващо, уплашено.

— Ти си бременна? — промълви задъхано накрая.

Тя кимна.

— О, боже! Горкичката ми Сара. Не се бой, този път нищо няма да се случи. Няма да позволя — притискаше я в прегръдките си, а в очите му напираха сълзи, защото най-сетне разбра от какво се бе страхувала. Внезапно си спомни думите на мъдрата проницателка и прошепна: — Забрави ли какво ти каза тя? Този път ще преминеш на другия бряг. Този път няма да се случи любов моя.

Тя кимна.

— Тя каза, че аз ще оцелея — напомни му Сара. — Не детето. Как би могло да оцелее, след като всички досега умираха? Не мога да повярвам, че този път ще е по-различно.

— Аз ще се грижа за теб. Ще вземаш отвара от целебните треви и ще наддаваш. Ще се чувстваш здрава и щастлива и ще родиш здраво и хубаво бебе — увери я с усмивка Франсоа и тя се сгуши доверчиво до гърдите му. — Сега всичко в живота ти е различно, Сара. За теб това е съвсем нов живот, а и за двама ни, и за детето ни.

Внезапно си спомни, че не е попитал.

— Кога ще се роди?

— В края на лятото, струва ми се — отвърна тихичко тя. — Може би през септември.

Вероятно бе заченала още първия път, защото бе усетила първите признаци по Коледа. Вече бе някъде в третия месец, но не бе имала смелост да му признае и носеше бремето сама. Но онази жена, ясновидката, веднага бе разбрала.

Двамата се върнаха бавно до къщата, пълна с хора, и тя заспа почти веднага, щом си легнаха. Франсоа лежеше до нея и я гледаше, а сърцето му се изпълваше с нежност и обич. Молеше се боговете да се смилят над тях. И над детето им.