Даниел Стийл
Призракът (14)

Глава четиринадесета

Сара не спомена пред никого за срещата си с индианския воин предишната нощ, защото се боеше, че няма да й позволят повече да се разхожда сама из гарнизона. За нейна радост полковникът бе удържал на думата си да й намери придружител и можеше да излезе да разгледа наоколо. Оказа се съвсем млад войник, чийто началник го беше освободил за един ден от задълженията му, за да бъде на нейно разположение. Беше много стеснителен младеж, попаднал съвсем отскоро на това място. Никой не му бе казал какво се очаква от него, освен да се държи любезно и възпитано. Когато я попита какво точно би желала да види, тя само каза, че иска да се поразходи из околността и че една от гостенките на полковника предишната вечер споменала за някаква местност, наречена Шелбърн, която се намирала наблизо, и където имало много красив водопад, макар по всяка вероятност в този сезон да е замръзнал. Младият Уил Хътчинс, когото бяха пратили да я придружава обаче, не бе чувал за подобно място и двамата поеха напосоки. Яздеха на север сред удивително красива местност, поне според Сара. Плавните заснежени хълмове, гъстите гори и сърните, които мяркаха между дърветата, всичко наоколо приличаше на вълшебна приказка, а възторгът й растеше колкото повече се отдалечаваха от Диърфийлд.

Към обяд Уил предложи да се прибират, защото се бе заоблачило, но Сара настоя да продължат още малко нататък. Все още не бяха видели никакви водопади. Момчето бързо се съгласи, тъй като конете се справяха добре и още не изглеждаха уморени. Нямаше да е проблем да се върнат по светло.

Продължиха нататък. Като огладняха, хапнаха от дисагите, а малко след два най-сетне го видяха. Великолепен водопад, който се спускаше от снежните висоти, а в подножието му бяха скупчени огромни скали. Още щом го зърна, Сара разбра, че тъкмо за това място й бе говорила жената. Беше съвсем сигурна, че е Шелбърн Фолс^[1].

Младият редник Хътчинс се зарадва заради нея, макар да не бе чак толкова развълнуван от гледката. Вече бяха яздили часове по доста неясна пътека и той бързаше да тръгнат обратно, за да могат да стигнат в гарнизона преди мръкнало. Подозираше, че полковникът и прекият му командир ще да побеснеят, ако нещо се случеше с тази жена, а и всеки знаеше, че е по-добре да не замръкваш извън стените на гарнизона. Колкото и миролюбиво настроени да бяха индианските племена наоколо, все още се случваше по някой инцидент. Пък и лесно биха могли да се заблудят в тъмнината, тъй като Уил не познаваше местността много по-добре от нея. Дошъл бе тук едва през ноември и не бяха ги изкарвали много навън в дебелия сняг.

Още щом видя водопада обаче, тя настоя да слязат от конете и да отидат да се разходят дотам. За нея това бе най-красивата гледка в целия свят. Щеше й се да има време да скицира.

За разлика от полковника, който бе общувал повече с нея, а и познаваше по-добре човешката природа, момчето наивно си бе мислило, че тя просто иска да се поразходи на кон около гарнизона. Нямаше представа, как жадува да изследва всичко наоколо, нито колко далеч ще ги отведе тази й страст. Бяха изминали дванадесет мили и тъкмо както бе предположила Сара, се намираха в Шелбърн, малко отдалечено селище на север от Диърфийлд.

Най-сетне, макар и с огромна неохота, Сара се качи отново на коня си и поеха назад към Диърфийлд, но само след миля тя внезапно спря, сякаш бе изгубила нещо и не смята да продължи, докато не го намери.

— Какво има? — Уил я гледаше тревожно, решил, че може би нещо я боли, но тя само стоеше и се оглеждаше внимателно, като че заслушана в нещо свое. Младият редник без малко да се разплаче. Не искаше да попада на боен отряд сам с тази жена.

Но тя явно не бе чула конски тропот, просто беше видяла нещо, което я бе накарало да се закове на място като поразена от гръм. Проследи погледа й, но единственото, което той виждаше, бе малка полянка и няколко стари дървета, между които се откриваше гледка към долината.

— Какво има? — повтори мрачно той. Беше му студено и копнееше да се върне при другарите си.

Но тя изобщо не му обърна внимание, защото бе открила тъкмо онова, което търсеше.

— Знаеш ли чия е тази земя? — попита тихо, загледана в поляната насреща, като че имаше видения. Всъщност бе тъкмо така, защото хиляди пъти си бе представяла това място, откакто бе решила да дойде тук. Беше идеално за нейния бъдещ дом.

— На американското правителство, струва ми се, но е по-добре да попитате полковника.

Някога всичко, разбира се, принадлежало на индианците, но им било отнето насила. Веднага си бе представила къщичка, построена на това вълшебно място. В дъното на полянката имаше изворче, а и водопадът бе наблизо. Струваше й се, че дори можеш да го чуеш, ако затвориш очи. Насред поляната стояха елен и сърна с малките си и гледаха право към нея, като че й предаваха някаква вест от царя ма вселената, за когото й бе разказвал Пеещия вятър… Кийтан.

Не можеше да си го обясни, но бе съвсем сигурна, че й е било писано да попадне тук. Седеше неподвижна на коня, а младият й придружител се озърташе неспокойно наоколо, защото бе започнало да се здрачава.

— Трябва да тръгваме, госпожо Фъргюсън — не издържа накрая Уил. — Става късно.

Не искаше да го признае пред нея, но се боеше, беше само на седемнадесет и не можеше да разбере с какво точно, но тази жена го плашеше.

— Трябва само да слезем по този хълм в долината и да я прекосим в посока югоизток — отвърна спокойно Сара, която имаше много добро чувство за ориентация. Не й се щеше да тръгва от това място, но знаеше, че лесно ще го намери отново. Трябваше само да стигне до водопада и да тръгне насам. Беше съвсем лесно. За да угоди на момчето, поеха отново на път. Прав беше, че е започнало да се здрачава, но за разлика от него Сара не се боеше.

Яздиха мълчаливо около два часа без почивка. Пътуването бе уморително, но приятно. Движеха се по-бързо отпреди, тъй като искаха да изпреварят нощта, но конете им не бяха много уморени, освен това пътеката през повечето време се виждаше ясно. Един-два пъти се разклоняваше наистина или излизаше на някоя полянка, откъдето не бяха съвсем сигурни накъде да поемат, но чувството й за ориентация бе наистина добро и стигнаха почти до Диърфийлд.

Излязоха на една по-широка поляна и Сара реши, че са стигнали най-ниската част на долината. Но когато за втори път попаднаха там, вече не беше съвсем сигурна. Веднага се досети, че е виждала мястото само преди двадесетина минути. Вече бе доста тъмно и започваше да се съмнява, че ще се справи в полуздрача, но не каза нищо. Когато обаче се върнаха на полянката за трети път, наистина се разколеба.

— Не може да сме много далеч от гарнизона — заяви храбро и се огледа за пролуките между дърветата, които се бе старала да запомни на идване. Баща й я бе научил на това като малка, за да не се изгуби в гората, а нещата, които бе научила от нето, винаги й помагаха. Но този път познанията й явно не достигаха.

— Изгубихме се, нали? — попита Уил, вече наистина уплашен.

— Не съвсем. Ще намерим пътя, няма страшно. Трябва ми само време да се огледам.

Но вече падаше мрак, местността й беше съвсем непозната, а и всичко наоколо бе затрупано в сняг. Подсъзнателно бе запомнила няколко ключови места по пътя сутринта, но те изглеждаха съвсем различни на здрачаване. Странни, зловещи звуци изпълваха полуздрача и момчето си представяше яростни индиански воини зад всяко дърво, макар за трите месеца, откакто бе дошъл, изобщо да не бяха виждали боен отряд. Дори в тъмнината се виждаше, че е пребледнял и уплашен.

— Сигурна съм, че ще намерим пътя — опита се да го успокои Сара и му предложи глътка вода от манерката, която носеха. Тя самата също не бе във възторг от положението, в което се намираха, но се владееше по-добре. Все пак бе доста по-възрастна от него.

Опитаха друга пътека, но след малко отново се озоваха на същото място. Приличаше на омагьосана въртележка, от която не можеха да слязат, и продължаваха да се реят безпомощно, като всеки път спираха все на същата поляна.

— Добре — въздъхна накрая Сара. Вече бяха опитали три пътеки и оставаше само още една, четвъртата. Струваше й се погрешна, защото щяха да поемат на север вместо на юг, но реши да опита — Ще тръгнем нататък и ако пак не успеем, просто ще продължим да яздим. Дори да не намерим пътя до гарнизона, в крайна сметка ще стигнем в някой от фортовете по реката или до някоя ферма. Ще прекараме нощта там.

Идеята съвсем не му харесваше, но реши да не спори с нея, защото вече бе разбрал, че е много упорита. Нали всъщност тя ги беше вкарала в беля, като настоя да отидат чак до водопада, а после седя и зяпа онази поляна, като че беше отрупана не със сняг, а със злато. Вече започваше да мисли, че нещо й хлопа не на шега, а това съвсем не му се нравеше. Така или иначе обаче не му хрумваше нищо по-добро и когато Сара тръгна в посоката, накъдето бе решила, той неохотно пое след нея. Тя така или иначе бе поела водачеството.

Този път не се озоваха отново на поляната, но Сара разбра по звездите, че яздят в погрешна посока. Е, поне вече не обикаляха в кръг и ако стигнеха до реката, бе сигурна, че ще намерят подслон. Яздиха дълго, без да видят нищо познато, и съзнаваше, че вече наистина са се изгубили. Бяха минали повече от два часа, откакто бе паднал мрак, и полковникът сигурно вече беше изпратил хора да ги търсят. Не й беше никак приятно да му създава подобни грижи, но за момента много повече се безпокоеше, че са останали без храна и вода. Наоколо имаше сняг, разбира се, но не бяха взели достатъчно неща, за да пренощуват на открито, а въздухът внезапно бе станал леденостуден, така че и двамата трепереха. Не им оставаше нищо друго, освен да продължават да яздят.

Конете им вече започваха да се препъват от умора, когато Сара дочу конски тропот в далечината. Не би могла да го сбърка. Обърна се към момчето до себе си. Уил явно също го бе чул и гледаше с див уплашен поглед, готов да пришпори коня и да хукне нанякъде.

— Не мърдай от мястото си — нареди строго Сара и за по-сигурно хвана юздите с една ръка и издърпа коня му назад, по-дълбоко в гъсталака. Тук беше още по тъмно. Знаеше, че конете не ще ги издадат, но може би ако онези бяха достатъчно далеч, нямаше да си направят труда да ги търсят. Не можеха да направят нищо друго, освен да се молят на господа. Беше не по-малко уплашена от Уил, но знаеше, че не бива да го показва по никакъв начин. Съзнаваше, че по нейна вина са изгубили пътя и ужасно съжаляваше, че го е забъркала в тази каша, но вече нищо не можеше да направи. Освен да се опита да го измъкне.

Тропотът на копита ставаше все по-силен и отчетлив. Конете им се размърдаха неспокойно, но не издадоха звук. В очите им искреше същият див ужас като в тези на момчето.

Видя ги внезапно. Изсипаха се като порой от коне и хора. Около дузина индианци, които вероятно познаваха пътеките наоколо като опакото на дланта си, защото яздеха диво през гората като че беше посред бял ден.

Подминаха ги, но в следващия миг един от тях извика нещо и всички се заковаха на място на няколко крачки от тях. Конете им пристъпваха неспокойно на място. Сара не беше съвсем сигурна дали са ги забелязали. Искаше й се с Уил да скочат от конете и да избягат, но не смееше да помръдне, а и беше сигурна, че тези мъже ще я догонят. Твърде добре познаваха гората. Сложи пръст на устните си и погледна към момчето. Той кимна. Индианците се връщаха обратно към тях. Яздеха бавно едни след друг като огромен змей и се оглеждаха внимателно. Бяха вече почти до тях и Сара с усилие успя да сподави ужасения вик, който напираше в гърлото й. Впи пръсти в ръката на младия редник. Искаше й се да затвори очи, за да не види как я убиват, но просто не можеше да откъсне поглед от индианците, които се приближаваха към тях. Бяха толкова близо, че виждаше дори мокасините, завързани на седлата им. Спряха на пътеката на не повече от десет стъпки. Единият мъж извика нещо, а останалите замръзнаха по местата си и само той продължи бавно към тях. Яздеше гордо изправен, докато стигна може би на лакът от тях в тъмнината, и очите им се срещнаха. Сара усети как по гърба и ръцете й полазват ледени тръпки, защото го позна.

Беше водачът на ирокезите, когото бе видяла в гарнизона. Не знаеше името му, но това като че ли нямаше особено значение. Този път нямаше да я остави да му избяга. Продължаваше да стиска ръката на войничето, но очите й не се отделяха от лицето на индианския воин. Погледът му бе напълно безизразен. Хората му стояха все тъй безшумно зад него, без да слизат от конете си. Явно не бяха съвсем сигурни какво да правят, но Сара не смяташе, че той би ги възпрял, ако се нахвърлят отгоре им. Беше готова да умре от ръката му и нямаше да моли за милост, защото за нея вече беше без значение дали ще живее. Но смяташе да се бори за живота на момчето. На него му оставаха още дълги години на този свят, ако извадеше късмет.

Воинът изглеждаше също тъй зловещ, както и последния път, когато я бе заговорил, и тя потрепери леко.

— Казах ти още преди, че мястото ти не е тук — започна гневно той. — Не познаваш тези земи. Тук не си в безопасност.

— Знам — отвърна тя с глух глас, който едва се процеждаше през пресъхналото й гърло, но не отмести поглед от неговия и остана изправена на седлото. Момчето до нея плачеше, но мъжът като че изобщо не забеляза. — Съжалявам, че дойдох тук неканена. Тези земи са ваши, не мои. Исках просто да ги видя.

Опитваше се да говори по-спокойно, отколкото се чувстваше, но знаеше, че той всъщност не дава и пукната пара за обясненията й. Все пак трябваше да изпълни човешкия си дълг към момчето.

— Пуснете войничето — помоли тя и гласът й внезапно стана по-силен. — Той не може да ви навреди. Толкова е млад.

— А теб? — Погледът на индианския воин се впи в нейния. Бяха толкова близо един до друг, че ако протегнеше ръка, би могла да го докосне. — Нима си готова да жертваш себе си заради него?

Английският му беше много добър, личеше си, че е живял и сред белите, но изразът на лицето му, косите, облеклото, суровият му вид показваха, че се гордее с произхода си.

— Защо да не пожаля теб и не убия него? — попита мрачно, като я гледаше с нескрит гняв.

Не би могла да му го обясни. Щеше й се да знае името му, но това може би нямаше значение.

— Тук сме по моя вина.

Няколко мига воинът и жената се гледаха мълчаливо. Никой от двамата не сведе поглед. Най-сетне мъжът дръпна коня си назад. Сара не беше съвсем сигурна какво смята да прави, но й се стори, че диша по-свободно, когато не е толкова близо до нея. А и той не посегна да свали Уил и нея от конете, макар да виждаше съвсем ясно двата мускета през рамото му.

— Полковникът е много разтревожен за вас — каза само, като продължаваше да я гледа яростно. — Напоследък в района се появиха мохоуки. С глупостта си можеше да предизвикаш истинска война. Не знаеш какво правиш!

Последното изръмжа през зъби и конят му се размърда стреснато. Тя кимна мълчаливо, дълбоко засегната от думите му.

— Индианците имат нужда от мир, а не от стълкновения, причинени от нечия глупава прищявка. Вече имаме достатъчно проблеми и без това.

Мъжът извика нещо на другарите си на техния език и всички ги заоглеждаха с интерес. После се обърна отново към нея и Сара зачака да чуе присъдата си.

— Ще ви отведем обратно до гарнизона — каза той вече с по-тих глас и ги огледа от глава до пети. — Не сме много далеч.

С тези думи се обърна и поведе колоната напред. Всички го последваха, с изключение на един, който ги изчака да минат, за да не се изгубят пак.

— Всичко ще е наред — прошепна Сара на момчето до нея, което най-сетне бе престанало да ридае. — Не мисля, че ще ни сторят зло.

Той кимна безмълвно, все още замаян от онова, което се бе опитала да направи за него. Чувстваше се малко засрамен и същевременно дълбоко благодарен. Тя се бе опитала да замени своя живот за неговия и Уил не можеше да си представи, че някога ще срещне друга жена, готова да направи такава жертва за него.

След по-малко от час излязоха от гората и видяха гарнизона. Индианските воини спряха, скупчиха се около вожда си и след кратко съвещание решиха да ги съпроводят дотам. Вече бяха изгубили няколко часа, така че можеха да прекарат нощта в гарнизона и да тръгнат призори. Като минаваха през портата, часовият им подвикна, а Уил се ухили широко. Сара едва сега усети огромното изтощение. Не можеше дори да се усмихне. Някъде се чу рог и полковникът изтича от щаба с разтревожено лице, на което се изписа огромно облекчение щом я видя.

— Изпратил съм два отряда да ви търсят заяви той, като местеше поглед от нея към редник Хътчинс. — Решихме, че ви се е случило нещо.

После хвърли поглед към индианците, които бяха спрели наблизо. Някои вече слизаха от конете, а водачът им бавно се запъти към тях. Сара не смееше да слезе от коня си, защото коленете й трепереха, но полковникът й помогна. Надяваше се да се задържи на крака и воинът, който ги бе довел, да не забележи колко изтощена и уплашена е. Тук като че ли беше по-трудно да се изправи срещу него, отколкото в гората, където се бореше за живота си.

— Къде я намери — попита с усмивка полковникът.

Двамата изглежда се познаваха добре и личеше, че се уважават взаимно. Но Сара не би могла да знае, че индианският вожд е настроен доброжелателно. На нея й се бе сторил ужасно разгневен на белите. Още от мига, в който го бе видяла за пръв път, се бе изплашила. Но очевидно бе образован мъж и кой знае защо имаше чувството, че полковникът го харесва.

— Намерих ги на по-малко от половин час път. Бяха се изгубили в гората — отвърна той, после погледна Сара право в очите и допълни: — Вие се много смела жена.

Беше първият признак на уважение, проявен от него при срещите им досега. Обърна се отново към полковника и обясни:

— Мислеше, че се каним да ги убием. Опита се да предложи своя живот срещу живота на момчето.

Никога не бе срещал жена, готова на подобно нещо, и се съмняваше, че има много такива по света. Но все пак смяташе, че мястото й не е тук.

— Сара! Защо сте направила това? Редник Хътчинс бе там, за да ви защитава.

Чутото наистина бе изумило полковника, но същевременно го изпълни с възхищение. Забеляза, че в очите й напират сълзи. Доста бе преживяла през този ден, а в края на краищата беше жена, не воин.

— Той е още дете — отвърна тя с леко дрезгав от вълнение глас. — Вината, че се изгубихме, беше моя… забавих се при водопада… а и не се ориентирах добре по пътя… Мислех си, че съм запомнила откъде минахме, но изглежда не бях.

Сред забърканите извинения Сара изведнъж си спомни защо се бяха забавили и разказа на полковника за поляната, но без да споменава, че иска да я купи. За това щяха да говорят по-късно. Той се обърна да благодари още веднъж на младия индианец, а после сякаш внезапно си припомни добрите маниери и добави:

— Предполагам, че двамата вече сте се запознали, макар и при малко странни обстоятелства. — Усмихна се, сякаш ги представяше един на друг в бална зала, а не в мразовита нощ, в която Сара си бе мислила, че те ще загинат. — Франсоа де Пелерин… Или може би трябва да кажа граф Де Пелерин?

Мъжът, когото досега бе смятала за индианец, се намръщи гневно, а Сара направо зяпна от изумление.

— Но аз мислех, че вие… че сте… — заекна тя като местеше объркано поглед от единия към другия. — Какво? Как така? Как можахте! — кресна внезапно, обзета от ярост. — Знаел сте какво ще си помисля. Можехте да ми кажете нещо още снощи или поне тази вечер, когато ни открихте.

Не можеше да повярва, че я бе оставил дори за миг да си мисли, че ще бъдат убити. Безподобна жестокост! Искаше й се да го удари по лицето.

— Можеше и да съм — започна той с онзи мек акцент, който вече бе чувала, и сега осъзна, че е френски, а не индиански.

Той беше французин, макар още да не й беше ясно как е попаднал тук. Според нея приличаше на най-свирепия индиански вожд, но би могла да си го представи и в тесни до коленете панталони и разните модни труфила. Както бе облечен в момента, приличаше на воин от ирокезите, но в други дрехи би могъл да е доста елегантен. Знаеше обаче, че никога няма да му прости жестоката измама.

— Можеше да съм мохоук — довърши той без сянка на извинение в тона си. Тя трябваше да проумее какви опасности крие страната, която бе решила да посети. За тях това не беше игра. Можеше вече да я откарват нагоре към Канада, овързана с въжета, и да я убият по пътя, ако не върви достатъчно бързо. — Можехме да сме мохоуки, или още по-лошо.

Наскоро бе ходил на запад и видял какво могат да направят шуаните. Не беше красива гледка. Вече бяха настървени за мъст, а на този етап правителството не беше в състояние да ги спре.

— Дори и снощи. Можеше да съм се промъкнал през оградата, докато часовите се сменят. Тук не сте в безопасност. Изобщо не е трябвало да идвате. Това не е Англия. Няма какво да търсите тук.

— Вие защо сте тук тогава? — попита предизвикателно тя, събрала смелост.

Полковникът не се намеси, само следеше с интерес разговора им, а Уил отдавна се бе върнал при другарите си и вече бе изпил две чаши неразредено уиски.

— Дойдох с братовчед си преди тринадесет години по време на революцията — отвърна той с тон, който казваше, че всъщност не й дължи обяснение.

Не й каза, че този му братовчед е самият Лафайет и че кралят официално бе забранил и на двамата да идват в Америка, но те не се подчинили. Лафайет се бе върнал във Франция преди десет години, но за разлика от братовчед си, Франсоа бе приел Америка като своя съдба и не бе могъл да се раздели с приятелите си тук.

— Сражавал съм се за тази страна и съм проливал кръвта си за нея. Живял съм дълго с ирокезите и съм техен брат. Имам всички основания да се намирам тук.

— Графът вече два месеца преговаря от наше име с племената, които живеят на запад оттук. Червения плащ, вождът на ирокезите, го има за свой син — обясни полковникът с видимо уважение, но не й каза, че Франсоа е бил зет на вожда преди Плачещото врабче и синът им да бъдат убити от хуроните. — Тази вечер беше тръгнал на север, на посещение при мохоукския вожд в Монреал и обеща пътьом да ви потърси. Много се обезпокоихме, като не се върнахте до залез-слънце.

— Много съжалявам, господине — извини се Сара, но между нея и френския граф, който се обличаше като индиански вожд, все още не бе настъпил мир. Не можеше толкова лесно да му прости, че нито предишната нощ, нито при срещата им по пътя и беше казал кой и какъв е. Беше я уплашил до смърт и прекрасно го знаеше.

— Би било по-разумно да се върнете в Бостън — отвърна французинът, без да сваля очи от лицето й. Той също не изглеждаше много доволен от случилото се, макар че в погледа чу проблясваше някакво уважение. Беше го казал и на полковника, като научи, че не се е върнала от езда.

— Ще живея, където реша аз, господине — отвърна рязко Сара. — Благодаря ви, че ме придружихте дотук.

Стисна ръка на полковника с изящен поклон, сякаш се намираха в някоя бална зала в Англия, и му се извини още веднъж за тревогите, които бе причинила с безразсъдството си. Поклони се още веднъж и се запъти към къщичката на Ребека, без да каже и дума повече. Краката й трепереха, но пресече половината гарнизон, без да спре, без да се обърне да погледне назад. Открехна тихо вратата на дървената къщурка и влезе в тъмната стаичка. Затвори внимателно вратата зад себе си и тутакси се свлече безсилно на пода, обляна в сълзи. Сълзи на облекчение и тиха ярост.

Франсоа де Пелерин остана загледан в нея докато се отдалечаваше, но не каза нито дума. Полковникът го наблюдаваше внимателно, любопитен да види реакциите му. Не беше лесно да отгатнеш какво мисли. В душата на този мъж имаше нещо диво и непокорно и Стокбридж понякога се питаше дали приятелят му не е станал отчасти индианец. Със сигурност познаваше техния начин на мислене и често се държеше досущ като тях. Няколко години се беше изгубил напълно и се бе появил между белите едва след смъртта на съпругата си индианка. Доколкото му бе известно, Франсоа никога не говореше за нея, но всички в областта знаеха историята им.

— Тя е забележителна жена — отбеляза с въздишка полковникът, все още озадачен от писмото, което бе получил от жена си същата сутрин. — Твърди, че е вдовица. Но Амелия чула невероятен разказ от една жена, която току-що пристигнала в Бостън от Англия. Изглежда, че всъщност е бегълка и съпругът й е жив в Англия… но изглежда не е бил особено мил с нея. Граф Балфур… значи тя е графиня, нали? Ама че съвпадение. Вие сте граф, а сега тя се оказва графиня. Понякога ми се струва, че половината аристокрация на Европа се е преселила тук.

Всички бегълци и отстъпници, мечтатели и безумци.

Франсоа се усмихна тъжно, спомнил си за братовчед си преди години, и за хората, които се бяха сражавали редом с него, и които му бяха станали скъпи, а сега и това момиче, готово да даде живота си за непознат войник. Беше се държала толкова смело и достойно тази вечер в гората. Никога не беше виждал подобно нещо.

Все пак това не обясняваше историята на Сара. След малко пожела лека нощ на полковника и се върна при хората си. Те спяха отвън, пред стените на гарнизона, както правеха винаги индианците, и Франсоа се настани безмълвно и безшумно при тях.

По това време Сара вече беше в леглото и си мислеше за мъжа, който допреди минути приемаше за свой враг. В съзнанието й изникваше ту яростният поглед на тъмните му очи, впили се безмилостно в нейните, ту буйният му кон и силните ръце, които го овладяват с уверени движения, ту проблясващото под лунните лъчи оръжие. Запита се дали пътищата им отново ще се пресекат. Надяваше се да не се случи никога повече. Затвори очи и се опита да прогони образа му от мислите си.