Даниел Стийл
Призракът (11)

Глава единадесета

В крайна сметка презокеанското им пътешествие продължи точно седем седмици и два дни. Капитанът обясни, че можели да пристигнат и по-рано, но за жалост са попаднали в доста бури и той предпочел да се движи внимателно. Но всички неудобства на пътуването бързо бяха забравени, когато най-сетне зърнеха брега. Всички крещяха от радост и тичаха по палубата. Бяха минали почти два месеца, откакто напуснаха Англия. Беше двадесет и осми октомври хиляда седемстотин осемдесет и девета и времето в Бостън бе слънчево, но хладно.

Слязоха на дългия пристан, като пристъпваха малко несигурно, усетили твърда земя под краката си, но всички разговаряха оживено и се смееха. Пристанището гъмжеше от народ. Имаше заселници, както и мъже в униформи и войници от близкия гарнизон. Стотици хора продаваха какво ли не. Безброй животни се товареха и разтоварваха от корабите. Товарни каруци поемаха стоките, а елегантни екипажи возеха пътниците до лодките или към града.

Капитан Маккормак, все така загрижен за нея, любезно й помогна да събере багажа си и дори уреди да я откарат до пансиона, който й беше препоръчал, докато другите се суетяха да търсят дилижанса или да наемат коне, за да се придвижат до домовете си или до близките странноприемници. Ейбрахам Левит не пропусна да се сбогува със Сара, както и аптекарят и свещеникът, който заминаваше на Запад. Неколцина моряци също дойдоха да й стиснат ръката, а малката Хана обви ръчички около коленете й и се разплака. Умоляваше я през сълзи да не си отива, но Сара й обясни, че се налага и обеща да й пише. Поне щеше да опита, макар че писмата сигурно щяха да пътуват дълго.

После я целуна притисна силно в прегръдките си. Стисна ръката на Сет, който все още се смущаваше да я погледне в очите. Щеше му се Сара да се бе съгласила да стане негова жена и да тръгнеха заедно към Охайо. Тя се бе отнесла толкова майчински с малкото му момиченце, а и беше ужасно красива. Сигурно дълго щеше да я сънува нощем.

— Грижете се един за друг — изрече тихо гласът, към който така се бе привързал.

— Ти също Сара. Не прави глупости. Внимавай много, ако купуваш ферма. Гледай да не е твърде далеч от града.

— Добре — отвърна тя, макар да знаеше, че не казва истината. Тъкмо това искаше. Да вкуси опияняващата свобода и независимост на този нов свят. Какъв смисъл имаше да си купува къща в града или да се настани някъде около гарнизона? Искаше място, където да може да препуска на воля и да се наслаждава на свободата си.

Качи се в екипажа, който капитан Маккормак бе повикал и даде на кочияша адреса на пансиона на вдовицата Ингърсол на пресечката на Корт и Тремънт. Нямаше запазена стая, не познаваше още никого и не бе решила какво ще прави, но изобщо не се страхуваше от бъдещето, като помаха за сбогом на спътниците си, докато екипажът й бавно се отдалечаваше от пристанището по Стейт стрийт към Бостън. Нещо й подсказваше, че тук всичко ще бъде наред.

Като довърши записките от този ден. Чарли се облегна назад в креслото и се замисли. Доплака му се. Колко храбра е била! Преживяла бе толкова болка и все пак с готовност е продължила нататък. Не се бе страхувала да опита отново. Дори мисълта за пътуването с Конкордия през океана го плашеше. Сигурен бе, че той самият никога не би го преживял. Тази жена бе направо невероятна! Не се е страхувала от нищо. Все едно четеше роман, най-добрия, на който бе попадал, а най-хубаво от всичко бе, че героите му не бяха измислени и всичко това наистина се беше случило. Питаше се дали е успяла да си купи фермата.

Изправи се, разкърши рамене и остави дневника. Вече дотолкова бе свикнал с почерка й че все едно четеше свое писание. Погледна разсеяно часовника си и се сепна. Колко неусетно бе хвръкнал денят. А смяташе да навести Гладис Палмър и да се отбие в историческия клуб, за да върне книгите, които бе взел преди седмица. Зачуди се дали Франческа е още там.

Мина да вземе книгата и да изпие чаша чай с Гладис. Умираше от желание да й разкаже какво е открил на тавана, но искаше първо да дочете дневниците и да ги обмисли, а едва тогава да ги сподели с друг. Дори с Гладис. Като че за момента Сара бе негова. Съзнаваше, че е малко странно да е толкова погълнат от жена, която отдавна бе мъртва. Но докато четеше думите й и преживяваше вълненията й, тя неусетно бе станала за него по-реална от всяка жива жена.

Побъбриха за новините в града. Гладис винаги имаше какво да му разкаже. Предишния следобед една от приятелките й получила инсулт, а стар познат отпреди много години й писал от Париж. Като заговориха за Франция. Чарли се сети да я попита за Франческа. Каза му, че я е виждала един-два пъти и че когато дошла да живее тук, всички в града се възхищавали на красотата й, но тя не общувала с никого и всъщност никой тук не я познавал. Гладис нямаше представа защо е избрала да дойде точно в Шелбърн Фолс.

— Но все пак е много красива жена — завърши тя с предпазливо възхищение и Чарли се съгласи.

Би искал да научи повече за нея. Сдържаността й го беше заинтригувала, а малката й дъщеричка бе наистина очарователна.

Тръгна от дома на Гладис малко след четири и половина, но докато стигне до историческия клуб, там бяха затворили, така че не можеше да върне книгите. Постоя нерешително на стълбите. Помисли си да ги остави на горното стъпало, но се боеше да не ги откраднат или да не се повредят от снега, така че ги върна обратно в жабката и пое към търговския център, за да си напазарува, като си обеща да мине на следващия или последващия ден.

Докато си избираше каша за закуска, вдигна разсеяно поглед и забеляза Франческа на няколко крачки пред себе си. Неволно си спомни какво бе казала Гладис за нея, защото тя се поколеба за миг, преди да се усмихне доста неуверено и да кимне едва-едва за поздрав. Забеляза, че е сама. Моник не се виждаше никъде.

— Значи съм ви изпуснал за малко — отбеляза небрежно Чарли, докато слагаше избрания пакет в количката. — Опитах се да върна книгите. Ще намина пак до ден-два.

Тя отново кимна. Изражението й бе все така сериозно и строго, но погледът й като че бе станал по-мек от последния път като се срещнаха. Не беше сигурен какво изразяват, но поне не видя в тях същия ням ужас както когато я бе поканил да пийнат в новогодишната нощ. Зачуди се дали се е случило нещо. Всъщност тя просто бе премислила случилото се и бе осъзнала, че се е държала доста грубо с него. Трябваше да признае, че не е някой подозрителен тип и вероятно се бе държал мило с дъщеря й просто от добро сърце. Нямаше никакво желание да се сприятелява с Чарли, но той все пак бе проявил любезност към Моник и нямаше причина да го отбягва толкова яростно. Доста неща й се бяха изяснили след последната им среща.

— Как мина новогодишната нощ? — попита тя, като се опитваше да прикрие нервността си.

— Чудесно — отвърна той с широка усмивка, на която повечето жени не биха устояли, но тя като че изобщо не я забеляза, или умело се напрани на разсеяна. — Легнах си доста рано, а на другия ден се прибрах. Оттогава съм доста зает. Нали се настанявам в нов дом.

И чета за Сара… помисли си, но не го изрече на глас. Това все още бе негова тайна.

— Открихте ли някакви други сведения за Сара и Франсоа? — Въпросът й бе съвсем невинен и тя доста се изненада от реакцията на Чарли, който подскочи като ужилен и я погледна виновно, като че криеше някаква тайна.

— Ами, всъщност не, ъъъ… — запъна се той и побърза да прехвърли разговора към нея самата, макар да знаеше, че с подобен ход най-вероятно ще я смути и отблъсне. Затова пък щеше да отвлече вниманието й за известно време. — Моник ми каза, че пишете книга.

Но сега бе негов ред да се изненада. Защото в очите й внезапно проблесна нещо като ентусиазъм.

— По-скоро материал за местните индиански племена. Засега само сухи факти, но си мисля да го преработя в книга след време.

За разлика от дневниците на Сара затрогващо непосредствени. Неволно се запита какво ли би казала Франческа, ако научеше за тях. Усещаше, че тя го наблюдава внимателно през цялото време, и напрегнато се опитва да прецени дали е приятел, или враг.

— Как е Моник? — попита, за да смени отново темата. Струваше му се ужасно тъжно да се боиш от всичко, което срещаш в живота си. Толкова бе различно от онова, за което четеше в дневниците на Сара. Нея нищо не я плашеше и нищо не би могло да я спре, дери бруталната жестокост на Едуард. Макар че ако трябваше да бъде съвсем честен, на Сара й е било нужно известно време, за да се реши да избяга. Не беше се впуснала да търси свободата още първия път, когато я е ударил. Минали бяха цели осем години, преди да събере смелост да го напусне. Но, слава богу, беше се решила. Чарли нямаше търпение да прочете за срещата й с Франсоа.

— Моник е добре — отвърна Франческа. — Пак ме врънка да ходим на ски.

В първия момент понечи да предложи той да я заведе, но знаеше, че не бива. Франческа веднага би се отдръпнала. Трябваше да се държи много предпазливо с нея, като че му е все едно как ще реагира. Дори не знаеше защо си дава толкова зор, защо така държи да я предразположи. Каза си, че вероятно е заради хлапето, което толкова му харесваше. Всъщност Моник бе страхотно момиченце, но трябваше да си признае, че има и още нещо. Дали не го предизвикваше тъкмо тази недостъпност? Би било толкова банално, че не му се искаше да си го признае.

— Тя е страхотна скиорка!

Каза го с искрено възхищение и този път Франческа наистина се усмихна, а погледът й стана по-мек. Понечи да каже нещо, докато вървяха заедно към касата, но очевидно размисли и се спря.

— Какво се канехте да кажете? — Чарли реши да хване бика право за рогата, за да види дали няма да я принуди да се държи по-свободно.

— Ами… просто исках да ви се извиня… задето се държах толкова грубо, когато се видяхме в Шарлмънт онзи ден… на обяд. Просто не обичам тя да общува с непознати или да позволява на чужди хора да й купуват разни неща, за които би могла да им се чувства задължена. Или да си плати по начин, който все още не й е ясен.

— Разбирам ви напълно — отвърна тихо той и срещна открито погледа й. Видя как отново започва да се отдръпва, но този път не тъй уплашено. Приличаше на красива горска кошута, която се подава от скривалището си в гората и се ослушва предпазливо, готова да побегне при най-малкия шум. Все пак се усмихна мило.

— Наистина.

Франческа извърна лице, но той успя да зърне болката в очите й. Какво ли толкова ужасно й се беше случило? Дали бе по-лошо от онова, което бе преживяла Сара? Дали бе по-жестоко от онова, което му бе сторила Карол, като избяга със Саймън? Какво ли таеше в сърцето си? Нима то бе по-крехко от сърцата на другите хора?

— Да бъдеш родител е огромна отговорност — продължи Чарли, докато чакаха да им дойде редът. Искаше му се да й покаже, че уважава това, което бе постигнала. Би искал да й каже още много неща, но се съмняваше, че някога ще му се удаде възможност. Все пак Франческа бе единствената жена горе-долу на негова възраст, която познаваше в Диърфийлд. Останалите бяха или седемдесетгодишни като Гладис, или на осем като Моник. Или отдавна мъртви като Сара. Франческа бе единствената истинска, жива и свободна жена наоколо и му се струваше уместно поне да се опита да разговаря с нея от време на време, за да не отвикне напълно. Малко странна причина да се сближиш с някого, но докато се приближаваха до касата, Чарли си каза, че вероятно е основателна. Още повече че и двамата бяха преживели разочарование и болка. Биха могли да се сприятелят. Но би било прекалено смело да иска подобно нещо от Франческа. Никой от двамата нямаше представа какво точно се е случило с другия. Знаеше за нея само онова, което бе разбрал от Моник за времето, когато са живели в Париж.

Без да каже нищо повече, той й помогна да подреди покупките си на щанда. Хамбургери и пържоли, замразена пица, сладолед, пликче бонбони, три вида бисквити, много плодове и зеленчуци и голяма кутия мляко. Предположи, че са все неща, които Моник обича.

В неговата количка имаше само газирана вода, замразени полуфабрикати и сладолед, плюс кашата, която бе взел последна. Съвсем ергенско меню.

— Не се храните много здравословно, господин Уотърстън. — Тя се усмихна леко, а Чарли се изненада, че помни името му. Не мислеше, че му е обърнала толкова внимание.

— Доста често се храня навън.

Или поне така бе в Лондон и Ню Йорк… а тя нямаше право да го гледа изненадано при тези думи.

— Бихте ли ми казал къде точно? — попита със закачлива усмивка.

Всъщност в Диърфийлд имаше доста добри ресторанти, както и двамата знаеха, но повечето от тях не работеха през зимата, а местните хора предпочитаха да се хранят у дома, освен при специални случаи. През повечето време бе твърде студено да се излиза.

Франческа продължаваше да го гледа развеселена.

— Вероятно ще трябва отново да започна да си готвя — смотолеви смутено той й се усмихна съвсем по момчешки. — Утре ще мина да си донапазарувам.

Изчака учтиво, за да й помогне с багажа. Франческа бе напълнила три чанти, които изглеждаха прекалено тежки за нея, и му се стори съвсем нормално да ги вземе, но тя като че се смути от жеста му. Все пак й помогна да прехвърли покупките си на задната седалка затвори вратата и й се усмихна. Тя се качи в колата с предпазлива усмивка, но изглежда вече не се страхуваше толкова от нето.

— Поздравете Моник от мен — каза само. Искаше му се да добави, че ще се отбие след ден-два, но не посмя. Докато вървеше към колата си, неволно се запита отново какво ли бе нужно, за да стопи леда.