Даниел Стийл
Призракът (2)

Глава втора

Кацането на летище Кенеди бе доста тежко и Чарли се събуди от разтръскването. Беше спал дълбоко няколко часа, изтощен от всичко, което му се бе струпало да свърши и преживее през последните дни, или седмици, а може би месеци. Беше истински ад. Часовникът сочеше малко след три следобед местно време. Когато стюардесата му подаде палтото, Чарли й се усмихна мило и момичето отново се почувства разочаровано, че не се е събудил по-рано да я заговори по време на полета.

— С нас ли ще летите обратно за Европа, господин Уотърстън? — Кой знае защо само по вида му бе решила, че живее в Европа. Тя самата имаше квартира в Лондон като повечето си колежки.

— За жалост не. — Той й се усмихна разсеяно, като си мислеше колко хубаво би било да се върне в Лондон, и обясни, сякаш би могло да я интересува: — Местя се в Ню Йорк.

Но дори да не се интересуваше, защо да не й каже. Тя кимна и отмина нататък, а той наметна шлифера и взе куфарчето си.

Пътниците се изсипваха от самолета бавно като траурна процесия, но накрая Чарли все пак се озова навън. Взе двете чанти от багажното и намери едно такси да го откара до града. Като се качваше в него, си помисли изненадано, че тук е доста студено. Беше още ноември, а замръзваше от студ. Вече бе към четири следобед и той реши да отиде направо в апартамента, който му бяха наели от фирмата, докато се устрои в Ню Йорк.

Беше на Петдесет и някоя източна улица, между Лексингтън и Трето авеню и дори да не бе кой знае какво, поне мястото бе удобно.

— Откъде пристигате? — попита шофьорът на таксито, докато си палеше цигара и задминаваше една лимузина и две други таксита. Едва не се удари в кимиона, идваш насреща, но успя да се влее в бясното движение. Ако не друго. Чарли поне това си спомняше — какво става по улиците в петък следобед.

— От Лондон — отвърна той и се загледа в профучаващия край прозореца Куинс.

— Колко време бяхте там? — попита дружелюбно шофьорът, докато продължаваше да се промъква уверено между колите. Наближаваха центъра, а този час винаги имаше задръствания и не беше нужно да бърза.

— Десет години — отвърна Чарли, без да мисли, и шофьорът го погледна смаяно в огледалото.

— Дългичко. На гости ли сте тук?

— Местя се отново в Ню Йорк — обясни Чарли и внезапно се почувства изтощен. За него беше девет и половина вечерта, а кварталите, край които минаваха, бяха толкова мрачни и потискащи. В този град просто не можеше да се влезе по красив път. Не че в Лондон се влизаше през зелени ливади, но там поне имаше чувството, че се прибира у дома. Докато Ню Йорк му беше чужд. Живял бе тук седем години, след като завърши архитектура в Йейл, но всъщност бе роден и израсъл в Бостън.

— Все те влече насам, нали? — ухили се широко таксиджията и махна с цигарата си към гледката навън. Тъкмо минаваха по моста и небостъргачите, очертани в небето, наистина изглеждаха величествено, но дори видът на Емпайър стейт билдинг не можеше да разведри Чарли и той мълча до края на пътуването.

Като стигнаха пресечката на Петдесет и четвърта улица и Трето авеню, плати на шофьора, слезе и се представи на портиера. Очакваха го. От фирмата бяха оставили ключовете и той се почувства благодарен, че поне има къде да отседне. Но като видя апартамента, който му бяха наели, се постресна. Всичко в малката неуютна стая като че беше или от пластмаса, или от фаянс. Дълъг бял плот със златисти ръбове и два високи стола с тапицерия от изкуствена кожа. Диван, който се разтегляше за спалня, евтини мебели с пластмасови седалки в неприятно зелен и цвят. Имаше дори и изкуствени растения. Всъщност те бяха първото, което му се наби в очи щом светна лампата. Остана без дъх като огледа тази грозота. Това място приличаше на евтина хотелска стая и само му напомняше за всичко, което бе загубил. Значи дотам бе изпаднал? Нямаше съпруга, нито дом, нищо свое. Не му хрумваше нищо хубаво, което да се е родило от сътресенията през последната една година. Можеше да мисли единствено за загубите.

Остави саковете и се огледа още веднъж с въздишка. Съблече палтото си и го хвърли на единствената маса в апартамента. Със сигурност му даваха стимул бързо да си намери жилище. Взе си бира от хладилника и седна на дивана. Спомни си за хотел Кларидж и за къщата им в Лондон и за миг безумно му се прииска да й се обади и да й каже: Няма да повярваш колко е грозно тук!

Защо винаги му се искаше да споделя с нея всичко смешно, тъжно или неприятно? Дори не беше сигурен към кое спада този апартамент. Вероятно комбинация от трите. Но дори не посегна към телефона. Просто продължи да седи на дивана, изтощен от всичко, и се опита да забрави за тази стая. На едната стена имаше фототапет с красив залез и мече панда, а когато надникна в банята, установи, че е колкото тоалетна кабина. Но беше прекалено уморен дори да си свали дрехите и да вземе душ. Просто седеше на дивана, зареял поглед в пространството, докато постепенно се отпусна и затвори очи, отивайки се да не мисли за нищо и да забрави откъде е дошъл. Дълго лежа така, а накрая отвори сгъваемото легло и преди девет вече беше заспал, без дори да вечеря.

 

 

Когато се събуди на другата сутрин, слънцето струеше неумолимо през прозореца. Беше десет часът, но часовникът му показваше три следобед лондонско време. Чарли се прозина и се изсули от леглото. Стаята изглеждаше ужасно разхвърляна и още по-тясна с неоправеното легло в средата. Имаше чувството, че са го сложили да живее в кутия за обувки. Отвори хладилника. Бяха го заредили със сода, бира и кафе, но нямаше нищо за ядене, така че взе душ, навлече джинси и пуловер и към обяд се престраши да излезе на улицата. Изяде един сандвич в супера на Трето авеню и бавно тръгна към центъра, като се зазяпваше във витрините и се чудеше колко различно изглеждат хората тук. Ню Йорк не можеше да се сбърка с никой друг град в света. Беше великолепен зимен ден, слънчев, но студен и той си спомни, че някога бе обичал това място. Тук бе срещнал Карол и бе започнал кариерата си. Тук бе постигнал първите си успехи като архитект. И все пак нямаше желание да се върне да живее тук. Харесваше му да идва за кратко, но изобщо не можеше да си представи да остане тук за постоянно. Тъкмо това обаче се налагаше да направи в момента. За добро или за лошо. Късно следобед си купи Ню Йорк Таймс и се зае да чете обявите за жилища. Дори отиде да огледа две, но бяха твърде грозни, твърде скъпи и не достатъчно големи. Все пак биха по-добри от онова, в което пребиваваше за момента. Не можеше да понася този кич, но още бе леко замаян от часовата разлика и дори не си направи труда да излезе за вечеря. Прекара вечерта надвесен над документите за някои текущи проекти, които му бяха изпратили в Лондон. На следващия ден отиде до офиса макар че беше неделя.

Грозният едностаен апартамент беше само на няколко преки от службата, заради което вероятно го бяха наели. Бяха му предложили хотел, но Чарли предпочиташе свое жилище.

Нюйоркският клон на Уитакър&Джоунс се помещаваше на петнадесетия стаж в красива страда между Петдесет и първа улица и Парк авеню. Като се озова и приемната, Чарли постоя известно време до прозореца, после се разходи да огледа моделите. Щеше да е интересно да поработи отново тук. След толкова години обстановката му се стори доста различна.

Но нищо не го бе подготвило за действителната разлика между Ню Йорк и Лондон, която откри в понеделник сутринта.

Беше се събудил в четири, защото организмът му все още бе настроен към лондонското време, и няколко часа работи над различни документи, докато стане време да тръгне за службата. Още щом влезе, усети някакво напрежение и стаена враждебност. Не можеше да го определи точно, но служителите като че непрекъснато си разменяха удари под кръста. Когато ги извика един по един в кабинета си, за да се запознаят, повечето правеха злостни забележки относно работата на другите. Много скоро му стана ясно, че не разполага с колектив, а с група талантливи съперници, всеки от които се мъчеше да изпълзи в йерархията за сметка на другите и не се колебаеше да им постави динена кора. Но онова, което го изуми най-много, беше с какво всъщност се занимават. Предполагаше, че са талантливи архитекти и остана с впечатление, че работят здраво, но проектите, които правеха, бяха много изостанали в сравнение с разработките на същата фирма в Европа. При кратките си пътувания до Ню Йорк вероятно не го бе забелязал, увлечен в работата, за която отговаряше той самият в Лондон. Това тук бе доста по-различен и не особено творчески стил на работа.

Двамата старши съдружници. Бил Джоунс и Артър Уитакър, бяха дошли да го представят на служителите. Всички изглеждаха доволни, че ще работят с него, но и доста предпазливи. Бяха им казали кой е и го очакваха. Чарли се познаваше със старши архитектите и дори бе работил с двама от тях преди десет години, преди да замине за Европа. Онова, което го смути, бе, че те сякаш не бяха се развивали професионално оттогава. Като че задоволяваха да предъвкват едни и същи неща и все още работеха по начина, който си спомняше оттогава. За Чарли това бе истински шок. Обиколи бюрата на всички и огледа работата им. Младите архитекти и чертожници изглеждаха по-консервативни и от хората, за които работеха.

— Какво става тук? — попита възможно най-небрежно Чарли по време на обяда си с трима от колегите си. — Защо имам чувството, че всички тук се боят от нещо? Проектите ви са невероятно консервативни. Можете ли да ми го обясните някак?

Бяха поръчали храна от близкия ресторант и Чарли ги бе поканил в кабинета си — огромна ъглова стая, облицована в светло дърво, от чиито прозорци се разкриваш великолепна гледка чак до Ийст ривър. Двамата старши архитекти се спогледаха многозначително и никой не отговори.

— Хайде, момчета. Да говорим откровено. Преди Петнадесет години тук се влагаше повече творчество и правеха по-новаторски неща. Тази фирма като че върви назад.

Единият се засмя учтиво в отговор сякаш бе подхвърлил някаква шега, а другият сведе поглед, но поне третият. Бен Чоу, бе достатъчно смел да отговори искрено. Тъкмо това искаше Чарли. За да ръководи тази фирма ефективно, му бе нужна преди всичко информация.

— Тук ни налагат доста ограничения — обясни Чоу. — Това не е Европа. Големите шефове са тук и през цялото време ни дишат във врата. Те, както сам знаеш, са доста консервативни и не обичат да рискуват. Смятат, че старите, изпитани методи са най-добрите, и не ги интересува особено какво се прави в Европа. Искат от нас горе-долу същите неща, които са правили винаги. Твърдят, че фирмата е известна тъкмо с това и това се очаква от нас. Смятат европейския ни клон за един вид ексцентрично гнездо от модернисти, необходимо зло в този бизнес.

Тъкмо това им схващане бе донесло на Чарли свободата, с която се бе ползвал през последните десет години. Тук положението му щеше да е доста различно.

— Сериозно ли говориш? — попита смаяно той и Чоу кимна, а другите му колеги упорито избягваха да го погледнат. Ако някой само чуеше за какво са говорили, можеше да има сериозни последици за тях.

— Затова никой от стажантите не се задържа за дълго — продължи невъзмутимо Бен. — Играят им по свирката известно време, а после отиват на работа в Ай Ем Пеи или Кей Пи Еф или Ричар Майер или някоя друга фирма, където могат да осъществят идеите си.

Чарли слушаше с интерес.

— Тук просто не можеш да пробиеш със свой проект — продължи възмутено Бен Чоу. — Ще се увериш в това, освен ако не те оставят да промениш нещата из основи. Но вероятно ще се опитат да командват и теб, ако сметнат, че могат.

Чарли само се усмихна под мустак. Не беше извървял толкова път като професионалист и не беше работил толкова здраво, за да започне да чертае еднотипни сгради или пък да ги предлага на клиентите си.

Но много скоро разбра, че тъкмо това се очаква от него. Побързаха да му го изяснят от самото начало. Бяха го докарали в Ню Йорк, за да заеме чисто административен пост и изобщо не се интересуваха от новаторските проекти, които бе разработвал в Европа. Не че не били запознати с тях, но според Уитакър&Джоунс пазарът в Америка бил съвсем различен. Хората в нюйоркския клон създавали проекти, каквито се очаквали от фирмата и с които тя била известна. Като му сервираха това, Чарли изпадна в истински шок и две седмици след пристигането си беше на път да напусне. Чувстваше се измамен, изигран по най-долен начин и напълно безполезен тук. Не за това се бе върнал в Ню Йорк. Проявяваха уважение към заслугите му, представяха го на всички важни клиенти, но всъщност бе една кукла за показ. Искаха да използват опита и уменията му на бизнесмен, за да продадат проекти, с които не само не би могъл да се гордее, но дори не се чувстваше удобно да ги представя на клиентите. Опита се да промени всичко това, но всеки път щом се отклонеше и на милиметър от правилата или променеше някой проект дори съвсем бегло, един от старши съдружниците или и двамата се появяваха в кабинета му и му обясняваха спецификата на нюйоркския пазар.

— Трябва да поговорим сериозно и откровено за съвместната ни работа — заяви един ден Чарли на Артър Уитакър, с който обядваше в университетския клуб — Спецификата, за която говорите, ме кара да се потя от неудобство пред клиентите.

— Разбирам — отвърна съчувствено Артър, който не искаше да разстройва Чарли. Имаха нужда от него, защото никой не можеше да поеме ръководството в Ню Йорк. — Но трябва да проявиш малко търпение, Чарлз. Това все пак е най-важният пазар за нас.

Не беше истина и двамата го знаеха. Просто фирмата бе създадена тук и двамата старши съдружници живееха тук, а те очевидно предпочитаха да я карат постарому.

— Не съм сигурен, че ще се съглася — отвърна Чарли възможно най-меко. — Европейският клон от години докарва по-голям дял от печалбите заедно с Японския. Проектите ни там просто не са толкова мащабни и известни като тези, които правите тук. Но в много отношения са не само по-печеливши, но и по-интересни. Бих искал да опитам да внеса малко от този европейски дух в работата ни тук.

Старши съдружникът не отговори веднага, но само един поглед към лицето му бе достатъчен на Чарли, за да разбере, че той просто търси тактичен начин да се измъкне, защото никак не му харесва онова, което е чул. Единственото, което не разбираше, беше защо толкова държат нюйоркският клон да остане затворен към света. Бяха напълно изостанали от времето.

— Струва си да се помисли над това, Чарлз — отвърна колебливо Уитакър и се впуска в дълга тирада за това, че Чарли се бил откъснал от американската действителност, но с тяхна помощ бързо щял да се ориентира. Всъщност вече планирали обиколка на най-крупните обекти и строеж. В момента се осъществявали половин дузина мащабни проекти в различни градове.

На следващата седмица Чарли ги обиколи с фирмения самолет, но единственото, което го впечатли, беше колко си приличат всичките. Концепции, които преди петнадесет години вероятно са били смели и новаторски, но сега бяха напълно изтъркани. Просто не можеше да повярва на очите си. Докато той и колегите му са влагали истинско творчество в проектите на Уитакър&Джоунс в Тайпе, Милано и Хонконг, тук май бяха дремали блажено и сега се противяха на всички опити да ги разбуди и да промени нещата. Всъщност като се върна от обиколката, двамата старши съдружници изслушаха какво има да им каже и му дадоха недвусмислено да разбере, че последното, което искат, е да променят стила на работа. След този разговор Чарли бе още по-объркан относно преместването си тук и как да върши онова, заради което бе дошъл. Като че единственото, което се искаше от него, бе да си затваря устата и да движи нещата в офиса. Чувстваше се като бавачка в детски ясли. Служителите непрекъснато се спречкваха за нещо, вероятно от скука и недоволство от проектите, които им се възлагат. Положението му се струваше направо безнадеждно и преди Деня на благодарността вече бе напълно отчаян. Ненавиждаше работата си и дотолкова бе погълнат от проблемите тук, че дори не бе направил планове за празника. Предишния ден и двамата старши съдружници го бяха поканили на гости, но той се чувстваше доста неловко в тяхната компания и излъга, че вече е обещал да гостува на свои далечни роднини в Бостън. В крайна сметка си остана в тесния апартамент, гледа футболен мач по телевизията и си поръча пица, която изяде на фаянсовия плот.

Чувстваше толкова гадно, че в един момент дори му стана забавно. Двамата с Карол винаги правеха печена пуйка и канеха приятелите си на гости, най-вече защото обичаят се струваше на английските им приятели ексцентричен и бе добър повод за купон. Сега Чарли неволно се питаше дали тази година Карол е празнувала Деня на благодарността със Саймън. Опита се да не мисли за това и отиде на работа през почивните дни. Все още имаше да преглежда доста снимки, папки, чертежи и да се запознае с документацията по редица проекти. Но видът им бе неизменно същия. От време на време му се струваше, че дори са използвали същите чертежи. В края на уикенда вече бе сигурен в онова, което до празниците само подозираше. Не би могъл да работи по този начин. Но нямаше представа как да им го каже.

В понеделник, докато вървеше отново към службата осъзна, че дори не беше разгледал някой апартамент през уикенда. Вглеждаше се в лицата на служителите, които все още се държаха сковано в негово присъствие, и му мина през ум, че може да е поличба. Половината от колегите му го гледаха подозрително, а останалите го считаха за ексцентрик. Колкото до старши съдружниците, те през повечето време се опитваха или да го контролират, или да не го забелязват.

— Е, какво мислиш да правиш? — попита Бен Чоу, който се бе отбил в кабинета му за нещо.

Беше умен и талантлив тридесетгодишен мъж, завършил Харвард. Чарли харесваше както работата му, така и искреността му.

— Честно ли? — попита той, като го гледаше право в очите. Вярваше, че Бен няма да го предаде. Беше истинско облекчение да може да поговори открито с някого сред непрекъснатите дрязги и интриги наоколо. — Не съм сигурен, че разбирам това място. Малко съм объркан от еднотипните проекти. Като че всички тук се боят да създават нещо по-оригинално или да вложат свои идеи. Пълна безмозъчност. В това има нещо потискащо. Дори отношенията им един към друг ме карат да се чувствам неловко. Непрекъснато ми доносничат и през повечето време не знам какво да отговоря. Това определено не може да се нарече задружна и творческа атмосфера.

Бен Чоу се разсмя на определението, после се облегна назад и погледна Чарли право в очите:

— Мисля, че си схванал същината, друже. Тук само преработваме стари проекти, вероятно от времето, когато си постъпил на работа.

В думите му имаше повече истина, отколкото подозираше. Уитакър&Джоунс не беше правила нищо ново и оригинално от десетина години, горе-долу от времето, когато Чарли бе заминал за Лондон. Най-невероятното беше, че никой в европейския клон не го бе разбрал.

— Но защо? От какво толкова се страхуват всички?

— Вероятно от прогреса. От промяната. Използват формулата на успеха отпреди години. Искат да играят на сигурно. Преди петнадесет години са спечелили доста награди и малко по малко са изгубили смелост да експериментират. Виждаш, че никой тук не го прави. Всички интересни проекти се разработват в Европа. — Той погледна с уважение към Чарли.

Двамата се усмихната съзаклятнически. За всеки бе истинско облекчение да поговори с другия. Бен Чоу ненавиждаше работата си тук не по-малко от Чарли, които трябваше да отговаря за всички.

— Но защо не ви оставят да творите? — попита Чарли все още озадачен.

— Защото това е тяхна територия отвърна без колебание Бен и като го слушаше. Чарли осъзна, че има право. Двамата мъже, които притежаваха фирмата, нямаше да позволят на никого да създаде нещо, което не отговаряше на представите им. Според тях нещата, които бе правил Чарли в Лондон, бяха екстравагантни приумици, каквито можели да виреят само в Европа или в Далечния изток.

— Защо още стоиш тук? — попита Чарли с искрено любопитство. — Работата едва ли ти е много интересна, а и не можеш да си я включиш в представителните.

— Знам. Но името им все още привлича внимание. Повечето хора още не са разбрали това, за което говорим с теб. Вероятно ще минат поне още пет години, преди да се сринат. Смятам да се върна в Хонконг догодина, но първо искам да поработя още една година тук.

Чарли кимна. Звучеше му разумно.

— А ти? — попита на свой ред Бен. Вече бе споделил с неколцина приятели, че Чарли едва ли ще издържи тук и шест месеца. Беше твърде напредничава и творческа личност, за да си губи времето да преработва боклуци.

— Обещаха да ме върнат в Лондон след една година — отвърна Чарли, макар че тайничко да се тревожеше. Дик Барнс едва ли щеше да се откаже с готовност от ръководния пост и това можеше да се превърне в истински проблем.

— Не бих разчитал на това — отвърна откровено Бен. — Ако харесват работата ти, ще се опитат да те задържат за постоянно тук.

— Не съм сигурен, че мога да го понеса — отвърна Чарли също тъй искрено.

Беше съвсем различно от работата му в Европа… Все пак можеше да издържи една година. Беше им обещал и се чувстваше длъжен да спази обещанието си. Но в понеделник подхвана доста бурен спор с Бен и Артър относно един голям строеж в Чикаго. Спорът им прерасна в едноседмичен дебат, а постепенно се превърна в идеологически диспут, където се подлагаха на съмнение личностните качества и ценностна система на всеки от тях. Чарли изобщо не смяташе да отстъпва. Постепенно всички във фирмата бяха въвлечени в конфликта и служителите се разделиха на две групировки. В края на седмината нещата се поуспокоиха и страстите поутихнаха. Повечето от участниците бяха приели някакво компромисно решение, макар че основните проблеми не бяха разрешени напълно, поне според Чарли. След няколко дни възникна нов спор, този път за един проект във Финикс. Отново проблемът бе архитектурната разработка и смелостта да предлагаш нови решения, а не вариации на една и съща тема, с която да залъгваш нищо неподозиращите си клиенти. Във Финикс щяха да строят нещо, което бяха преработвали преди, и сградата щеше да е почти еднаква с една от построените от тях в Далас, макар клиентът да не знаеше за това. Чарли беше свикал закрито съвещание в кабинета си само седмица преди коледните празници, но тримата главни архитекти не бяха успели да дойдат от предградията, което само увеличаваше напрежението. Битката за Финикс кипеше от ранни зори.

— Какво, по дяволите, става тук? — нахвърли се върху двамата старши съдружници Чарли. — Какво правим, за Бога! Не създаваме нищо оригинално и стойностно. Дори не правим съвременни проекти. Превърнали сме се чисто и просто в строителни предприемачи. Тъкмо това сме в момента! Не разбирате ли?

Двамата мъже, седнали насреща му, се наежиха при тези обвинения и побързаха да му напомнят, че са едно от най-престижните архитектурни бюра в страната.

— Тогава защо не работим по подобаващ начин? — парира Чарли. — Защо не започнем отново да правим архитектурни проекти, а не скици, които може да начертае всеки дилетант? Наистина не мога да оставя нещата така.

Двамата старши съдружници се спогледаха тревожно. Чарли бе с гръб към тях, вперил поглед в снега навън. Онова, което правеха тук, го вбесяваше все повече. Чувстваше се унизен, че го карат да продава такива проекти.

— Знаем, че си преживял големи трудности напоследък… разбрахме за развода ти… — започна предпазливо Артър.

Чарли се обърна рязко към тях. Изтичащата година бе пълен провал за него във всяко едно отношение. Знаеше го, но не очакваше да му го напомнят.

— Сигурно е било огромно напрежение за теб. Чарлз. А и да се преместиш отново тук след десет години в Европа не е лесно. Може би сгрешихме, че те накарахме да се захванеш веднага за работа, без да ти дадем дори няколко дни отдих между Ню Йорк и Лондон. Може би ти е нужно време да се пренастроиш, да влезеш в ритъм. Какво ще кажеш за една малка ваканция? Има един проект за Палм Бийч. Можеш да отидеш да ръководиш строежа. Всъщност не виждам защо да не останеш там известно време. Да кажем месец.

Предложението бе направено като канон и двамата го гледаха смутено, с очакване. Вече го бяха обсъждали преди няколко часа. Опитваха се да намерят изход от това доста деликатно положение.

— Цял месец? Във Флорида? Това да не е някакъв безболезнен начин да се отървете от мен? Защо просто не ме уволните?

Всъщност бяха обсъдила и тази възможност, но като имаха предвид огромния му успех и чужбина и договорът, който бяха подписали, струваше им се малко конфузно да го уволнят, а можеше да се окаже и доста скъпо удоволствие. Подобен ход щеше да ги представи в лоша светлина, а и двамата държаха да се избегнат съдебни разправии и публичните скандали. Чарли бе много уважаван професионалист в своята област и ако го уволняха с всички произтичащи от това последствия, най-малко биха предизвикали противоречиви коментари, което можеше в крайна сметка да им навреди доста. Мислеха си, че ако го пратят за известно време във Флорида, ще го поохладят, а и ще имат време да обмислят бъдещите си действия и да обсъдят положението с адвокатите си.

— Да те уволним?! — възкликнаха двамата в смаян хор. — Чарлз! Не ни е хрумвало подобно нещо!

Но по вида им Чарли се досети, че не е точно така. Знаеше, че искат да го изпратят във Флорида, само и само да се отърват от него за известно време. Съзнаваше, че не само той се чувства зле в Ню Йорк, а и те са изнервени от присъствието му. През тези години в Европа той се бе превърнал, поне професионално, във въплъщение на всичко онова, което ненавиждаха. Беше прекалено авангарден за нюйоркския клон, но в бързината да намерят човек за работата някак си бяха пропуснали тази подробност.

— Защо просто не ме изпратите обратно в Лондон? — попита Чарли с надежда.

Истината беше, че не можеха, дори и да искаха. Дик Барнс си беше намерил много ловък адвокат и вече бяха подписали договор, който му гарантираше мястото на Чарли поне за пет години. Чарли обаче изобщо не подозираше за това, защото всичко бе станало тихомълком.

— Бих бил много по-полезен там, както сами разбирате. — Той се усмихна на двамата си шефове.

Не бяха лоши хора, просто нямаха творческо мислене и въображение, а напоследък май им липсваше и смелост, та налагаха полицейски методи на работа, за да държат нещата такива, каквито им се иска.

— Нужен си ни тук. Чарлз — обясниха двамата старши съдружници и повече от друг път му заприличаха на сиамски близнаци. — Просто ще трябва да преодолеем някои различия в началото.

Не изглеждаха особено очаровани от тази перспектива, както и самият Чарли. По-скоро отчаяно се опитваха да намерят някакво решение.

— Защо? — попита Чарли в един от онези необясними пориви, когато човек се чувства внезапно свободен. Вече бе загубил всичко, още когато Карол го беше напуснала. Нямаше съпруга, деца, роднини. Нямаше дом, а вещите му се намираха на съхранение. Сега имаше единствено работата си, а не понасяше работата в Ню Йорк. Всъщност я ненавиждаше, както не бе ненавиждал нищо друго през живота си. Внезапно осъзна, че няма никаква причина да е тук, като се изключи договорът му. Но може би някой добър адвокат ще се оправи с това. Защо да остава тук? Тази мисъл му бе хрумна съвсем ненадейно докато говореха и Чарли внезапно се почувства свободен. Не беше нужно да остава тук. Всъщност, ако си вземеше неплатен отпуск, сигурно и те ще са доволни. Вече знаеше всичко, което бе нужно да знае. Те не му бяха господари, можеше да напусне, когато си пожелае.

— Може би трябва просто да напусна — предложи делово, с абсолютно безизразно лице. Но старши съдружниците много повече се тревожеха да не го загубят, отколкото той да не остане без работа. Освен това за момента нямаше кой да поеме ръководството, а никой от двамата не искаше да се нагърбва с това.

— Може би ти е нужен творчески отпуск — предложиха предпазливо те, за да видят как ще реагира.

Но той се усмихна по-щастливо, отколкото се бе усмихвал за седемте седмици тук. Тъкмо това си бе мислил и той самият. В края на краищата можеше да се върне в Лондон дори ако не работи за тях.

— Мисля, че това е страхотна идея — заяви с широка усмивка, леко замаян от вълнение. Имаше чувството, че скача с парашут и се рее безметежно из въздуха, напълно свободен, волен като птичка. — Бих ви разбрал ако решите да ме уволните — добави съвсем небрежно, а двамата мъже насреща потръпнаха. По силата на договора, който бяха подписали, ако го уволняха, трябваше да му платят за две години или можеше да ги даде под съд.

— Защо просто не си вземеш няколко месеца творчески отпуск… платен, разбера се. — Бяха готови дори да му платят, само да се махне от главата им за известно време. Непрекъснатите спорове ги подлудяваха. — Обмисли спокойно какво искаш да правиш по-нататък. Като прецениш нещата от разстояние, може дори да решиш, че не сме толкова старомодни.

Ако само се съгласеше да играе по техните правила, можеха да се сработят. Но за момента поне на Чарли това му изглеждаше невъзможно.

— Можеш да вземеш до шест месеца отпуск, Чарлз, ако имаш нужда. Ще обсъдим отново всичко, като се върнеш.

Беше добър архитект и биха могли да се възползват от опита му, но не и ако смяташе вечно да плува срещу течението и да оспорва всяко тяхно решение за строеж. При все това Чарли имаше чувството, че не са напълно откровени с него. Питаше се дали не му готвят нещо и дали изобщо са възнамерявали да го върнат в Лондон. Винаги можеше да се върне сам, разбира се. Но след като и така и така беше тук, помисли си, че може да направи едно пътуване. Може би до Филаделфия и Бостън. След това смяташе да се върне в Англия.

— Бих искал да се върна в Лондон — обясни съвсем искрено Чарли, защото не искаше да ги заблуждава. — Не мисля, че ще се впиша добре в нюйоркския клон дори след шест месеца или след дълга отпуска. Атмосферата тук е много различна. Мога да поработя тук известно време, ако наистина имате нужда от мен, но мисля, че присъствието ми не е много продуктивно.

— Ние също смятаме така, поне за момента — отвърнаха двамата с видимо облекчение.

По тяхно мнение през тези години, прекарани в чужбина. Чарли се бе превърнал в саможивец и скандалджия. Прекалено дълго бе работил самостоятелно, нагълтал се бе с твърде много европейски идеи, за да може да промени мисленето си дори като се върне в Америка.

Все пак бе възможно в крайна сметка да постигнат компромис помежду си, поне за известно време, помисли си Чарли. Може би след шестмесечен отпуск ще се почувства готов да се върне в Ню Йорк, макар да се съмняваше в това. Тук изобщо не се чувстваше в свои води и не би могъл да върши онова, с което се гордееше като архитект. Шест месеца щяха да са им предостатъчни да го обмислят и да решат къде да го изпратят.

Неволно се питаше дали не са прави и за друго. Намекнали му бяха, че е съсипан и преуморен заради проблемите с Карол. Може би наистина му трябваше известно време да се възстанови. Но да зареже работата и си вземе половин година отпуск, щеше да е най-шантавото нещо, което бе правил досега. Никога преди не се бе случвало нещо подобно. Дори не му се бе приисквало да го направи. Рядко използваше цялата си годишна отпуска, а толкова дълга почивка не беше си давал от студентските си години. Но в положението, в което се намираше сега, идеята внезапно му се стори много привлекателна. Имаше договор с фирмата, но съзнаваше, че трябва да се махне от Ню Йорк, преди да са го подлудили.

— Къде ще отидеш оттук? — попитаха загрижено. Макар съвместната им работа след завръщането му да се бе оказала истинско разочарование, те винаги го бяха харесвали.

— Нямам представа — отвърна съвсем искрено Чарли. Всъщност неизвестността не го плашеше, по-скоро бе вълнуваща. Нищо не го свързваше с това място, а в момента и в Лондон не го очакваше нищо приятно. Не искаше да се сблъсква непрекъснато с Карол и Саймън. По-разумно бе да остане в Америка поне за известно време. — Може да отида в Бостън — добави неопределено. Беше отраснал там, но вече нямаше роднини в онзи край. Родителите му отдавна бяха починали, както и повечето от хората, които познаваше от детството си. Не беше търсил никой от тях от години, а нямаше особено желание да ги види, особено сега, когато имаше голяма опасност да загуби работата си и трябваше да им разправя тъжната история с Карол.

Помисли си, че може да покара ски във Върмонт седмица-две, да попътува известно време и да се върне Лондон, преди да вземе окончателното си решение. Още нямаше планове за празнините, но бе напълно свободен. Имаше доста добра сметка в банката след продажбата на къщата при развода, а и щеше да си получава заплатата, така че можеше да се поотпусне. Би могъл дори да отиде на ски в Швейцария или Франция като се върнеше в Европа. Съзнаваше обаче, че там вече няма свой дом. Всъщност нямаше свой дом никъде по света. Вещите му бяха на някакъв кораб в Атлантическия океан, на път към някакъв склад. Но каквото и да решеше да прави, накрая, сигурен бе, че ще е по-приятно, отколкото да се задушава в тягостната атмосфера на нюйоркския офис.

— Ще държим връзка — избъбриха в хор, когато излезе иззад бюрото да им стисне ръцете. И двамата очевидно изпитваха неимоверно облекчение от тона и развоя на разговора. Изглежда се бяха опасявали да не им създаде цял куп проблеми. А той наистина би могъл да го направи. Според договора си имаше право да настоява да остане и те прекрасно съзнаваха, че войната с него би била дълга и изтощителна.

— Ще се свържа с вас, когато реша какво ще правя след отпуската.

Бяха се споразумели за шест месеца и Чарли бе решил да я използва цялата и да се забавлява, макар че все още не знаеше какво ще прави толкова време.

Поблагодари на двамата старши съдружници и, затворил вратата след тях, се почувства някак опиянен. Не бе съвсем сигурен дали в крайна сметки ще напусне, ще бъде уволнен или наистина просто заминава за дълга ваканция. Което и да се окажеше, за пръв път в живота си не се тревожеше за развоя ма кариерата си. Знаеше, че ако бе останал тук, щяха да го унищожат като творец. Докато прибираше малкото лични вещи по бюрото си, се питаше дали някога изобщо ще се върне в Уитакър&Джоунс, на каквато и да било длъжност в който и да било град. Вече бе започнал да мисли, че е малко вероятно. Доста се съмняваше, че би могъл отново да работи за тях. Със сигурност не в Ню Йорк, във всеки случай, а въпреки уговорката им да го върнат в Лондон след година, усещаше инстинктивно, че има някаква пречка. Струваше му се, че само го залъгват, докато уредят нещата и не грешеше много. Дик Барнс бе получил старата му длъжност с малко изменено название и старши съдружниците във фирмата искрено го харесваха. Беше много по-податлив на влияние от Чарли и можеха да се разберат с него.

По-късно същия следобед мина да се сбогува с всички в службата. Беше им върнал проектите и в куфарчето нямаше нищо, над което да работи, да преглежда и да обмисля. Никакви срокове, никакви проекти, никакви чертежи. Вече беше свободен. Единственият тук, с когото съжаляваше, че се разделя, беше Бен Чоу, който му се ухили широко и измърмори под нос:

— Откъде изкара тоя късмет.

Двамата се разсмяха съзаклятнически.

„А сега накъде?“ — питаше се Чарли, докато крачеше към апартамента си. Беше им казал, че ще го освободи още утре сутрин.

Студеният въздух и снега го поотрезвиха. Какво щеше да прави оттук нататък. Къде можеше да отиде? Наистина ли му се искаше да покара ски, както им беше казал, или направо да вземе самолета за Лондон. А ако го направеше, какво? До Коледа оставаше една седмица, а Чарли много добре знаеше, че ако се върне в Лондон за празниците, само ще се терзае и ще мисли за Карол. Щеше да му се иска да я докосне, да я погали или поне да й се обади. Да й купи подарък и да се срещнат, за да й го поднесе. Усети как старата въртележка от болезнени чувства го залюлява отново само като си помисли това. Може би в някои отношения щеше да е по-лесно да не е близо до нея.

Трудно беше да не си мисли, че за пръв път от десет години те празнуват Коледа поотделно. Спомни си, че Карол бе дошла при него в Лондон за празниците още първата година след като го преместиха, доста преди да се оженят. Но тази година бе съвсем различно. Сега тя щеше да празнува със Саймън.

Идеята да отиде на ски му се стори най-добра и още щом се прибра, се обади в една фирма за коли под наем. За своя изненада успя да наеме кола за следващите дни.

Нали всички търсеха коли по празнините да ходят при приятели и роднини или да занесат подаръците на близки хора. Договори се да плати за една седмица и помоли да го снабдят с карти на Върмонт, Ню Хемпшър и Масачузетс. Реши, че ски екипировка може да намери и на място. Седна на дивана да обмисли ходовете дотук. Току-що бе сложил край на една успешна кариера, но това изобщо не го тревожеше. Напротив, чувстваше се като хлапе, избягало от училище. Беше толкова нелепо и откачено, че се зачуди дали не с изгубил разсъдъка си след толкова проблеми през последната година. Искаше му се да се обади на някои приятели в Лондон, просто за да чуе мнението им и да се увери, че постъпва разумно, но отдавна бе прекъснал връзка с почти всички познати. Отначало не искаше да дели скръбта с никого и бе изтощен от въпроси, предположения и клюки. Дори съчувствието им беше изтощително. Накрая бе решил, че е по-лесно да остане сам, а и се досещаше, че повечето от тях се виждат с Карол и Саймън, за което също не искаше да слуша. Така че сега просто продължи да си седи на дивана и да се пита какво ли би казала Карол, ако знаеше, че току-що е напуснал фирмата за няколко месеца, а може би и за постоянно. Вероятно ще остане смаяна, реши той. Но от друга страна сегашното му положение имаше поне една хубава страна. Не дължеше обяснение на никого, за нищо.

Същата вечер опакова багажа си, почисти апартамента, изхвърли някои неща от хладилника и в осем часа на следващата сутрин бе готов за действие. Хвана такси до центъра, за да вземе колата, и докато минаваха край големите магазини с искряща коледна украса по витрините, се почувства безкрайно доволен, че се маха от града. Нямаше да е лесно да гледа как всички в службата празнуват и правят планове за почивните дни, да слуша за семействата им, съпругите, децата.

Не му бе останало нищо от това. Нямаше си никого. Нямаше дори работа. Само преди година имаше съпруга, собствен дом, кариера и всички отговорности, каквито предполага един десетгодишен брак. Внезапно беше загубил всичко и сега имаше само кола под наем, два сака с багаж и карти на няколко щата на север.

— Колата е с добри гуми — обясни човекът от фирмата. — Но ако ще ходите много на север, сложете и веригите. Всъщност препоръчвам ви да го направите още щом минете Кънектикът.

Чарли му благодари за услужливостта.

— Значи заминавате за Коледа в Нова Англия, — попита от учтивост онзи, като му даваше ключовете.

— Мисля да покарам ски — кимна Чарли.

— Тази година има доста сняг. Внимавайте да не си счупите нещо — усмихна се мъжът и още веднъж му пожела приятно прекарване по празниците.

Преди да тръгне. Чарли се осведоми дали може да върне колата и в Бостън. Наистина смяташе да покара ски, а после да остави колата и да вземе самолет за Лондон направо от Бостън. Не виждаше защо изобщо да се връща в Ню Йорк, поне засега. Може би след шест месеца… А може би никога.

Хвърли набързо багажа си в бялото комби и подкара през града. Колата я биваше, а и имаше място за ски, ако решеше да наеме. За момента отзад бяха само двата му сака и веригите за колата, които бяха оставили от фирмата. Беше облякъл дънки, дебел вълнен пуловер и скиорската парка, която незнайно защо бе взел от Лондон. Усили парното, пусна радиото и затананика с усмивка.

Малко преди да излезе на магистралата, спря да си вземе нещо за закуска и докато си пиеше кафето, огледа картата. Потегли уверено, макар че всъщност нямаше представа къде отива. На север, както беше отговорил на мъжа. Кънектикът, после Масачузетс, може би Върмонт? Върмонт, като че беше подходящо място да прекара Коледа. Можеше да кара ски по празниците, а и всички там ще са в добро настроение, нали са отишли на почивка. Засега обаче трябваше само да кара, да внимава в пътя, да слуша прогнозите за времето и да не обръща поглед назад. Вече бе разбрал, много по-ясно отпреди, че там няма нищо за него. Нищо, към което да протегне ръка. Нищо, което би могъл да вземе със себе си.

Чарли продължи да си тананика под нос като излезе от града, все още с усмивка, вперил поглед в шосето напред. Сега му оставаше само бъдещето.