Даниел Стийл
Призракът (3)

Глава трета

Започна да вали сняг още щом премина през моста Трайбъро и се отправи внимателно към Хътчинсън ривър, но това не му пречеше. Всъщност това повече приличаше на Коледа, а от тази сутрин се чувстваше никак празнично. Настроението му бе много бодро за човек, наскоро останал без работа, и за своя изненада дори си тананикаше коледни мелодии, докато караше на север.

Все още не можеше да се нарадва на свободата си. Повтори си на няколко пъти разговора със съдружниците в съзнанието му изникна неизбежният въпрос. Дали дните му в Уитакър &Джоунс са преброени? Не би могъл да знае какво ще се случи през следващите няколко месеца, но вече бе решил да попътува, а може би да се хване с рисуване. От години не му бе оставало време дори да помисли за подобно нещо, но сега идеята му се стори добра. Можеше дори да се хване като преподавател известно време, ако му се удадеше такава възможност. Отдавна си мечтаеше също да обикаля из Европа и да разглежда средновековните замъци, които го бяха запленявали още като студент. Но първо отиваше да покара ски във Върмонт, а после щеше да се върне в Лондон, за да си потърси жилище. Изглежда бе стигнал до някаква повратна точка в живота си. От една година насам за пръв път не просто реагираше на събитията, а бе направил избор и предприемаше нещо, което сам бе решил.

Снегът беше започнал да се трупа на преспи и след три часа шофиране Чарли реши да спре в Симсбъри. Намери едно симпатично малко ханче, където предлагаха подслон и закуска. Беше идеално място да пренощува и възрастните собственици много му се зарадваха. Настаниха го в най-хубавата си стая и той отново изпита огромно облекчение, че се е махнал от потискащата Йоркска гарсониера. Всъщност целият му престой в Ню Йорк се бе оказал неочаквано неприятен и Чарли бе ужасно доволен, че е приключил.

— Сигурно отивате на гости при роднини за празниците? — попита любезно жената, докато му показва стаята. Беше доста едра, с изрусена коса и приятни обноски.

— Не съвсем. Всъщност отивам на ски.

Тя кимна със задоволство и побърза да го осведоми кои са двата най-добри ресторанта в града, на около половин миля от хотела. Попита дали да му направи резервация за вечеря. Чарли се поколеба, но само за миг. Поклати глава и се наведе да запали огъня с жарта, която му бе донесла, и каза:

— Ще хапна един сандвич някъде. Благодаря все пак. — Не обичаше да ходи сам на ресторант и никога не бе разбирал хората, които го правеха. Струваше му се ужасно тъжно да седиш сам пред половин бутилка вино и жилава пържола и да няма с кого думичка да размениш. Самата мисъл бе потискаща.

— Заповядайте да вечеряте с нас, ако искате. — Жената го огледа с интерес. Беше хубав мъж, и то доста млад и се зачуди защо ли е сам. Струваше й се странно да не е женен и реши, че вероятно е разведен. Жалко, че дъщеря й не си беше дошла още от Ню Йорк.

Чарли, който нямаше и най-малка представа какво му мисли, й поблагодари още веднъж и затвори вратата след нея. Той винаги будеше интерес у жените, макар че никога не го бе осъзнавал, а и от години не бе мислил за жени. Не беше излизал с никого, откакто Карол го напусна. Беше прекалено зает да тъгува за миналото.

Но сега внезапно се бе освободил от всичките си отговорности и се чувстваше много по-добре. Малко по-късно вечерта излезе да си вземе хамбургер и се изуми колко сняг се е натрупал. От двете страни на внимателно почистената пътека имаше поне половин метър. Тук бе толкова красиво, че неволно се усмихна, докато се отдалечаваше от малкото хотелче. Искаше му се да го сподели с някого. Беше му малко странно сред напълно непознати хора, където няма с кого да сподели мислите си или просто да побъбри. Все още не бе свикнал с тишината. Но изяде хамбургера си сам на една маса и си взе пакетче кроасани за другия ден. В хотела му бяха предложили закуска, но той искаше да тръгне рано, ако снегът не е засипал пътищата, и си поръча само кафе.

Нощта беше ясна и тиха и като се върна до малкия хотел. Чарли постоя известно време отвън. Небето бе невероятно красиво, а студеният зимен въздух щипеше леко лицето му. Внезапно се разсмя високо и се почувства много по-добре откогато и да било през последните години. Искаше му се да хвърли снежна топка по някого. Загреба в шепа твърдия, хрупкав сняг и направи една, после я хвърли по близкото дърво, просто така, и се качи в стаята си усмихнат, защото внезапно се бе почувствал отново дете и най-сетне бе усетил, че наближава Коледа.

Едва когато се пъхна под уханните завивки на голямото легло с балдахин, усети познатата тежест в гърдите. Искаше му се Карол да лежи до него. Би дал всичко, за да прекара отново поне една нощ с нея, и сърцето го заболя като си спомни, че това вече е невъзможно. Никога вече не би могъл да прекара нощта с нея. Никога нямаше да се любят отново. Дълго лежа, загледан в пламъците, измъчван от копнеж по нея, макар да знаеше, че е безсмислено. Не биваше да продължава да се самозалъгва и да страда. Но беше ужасно трудно да не го прави. Бракът им бе продължил толкова дълго и за него бе толкова щастлив, че все още се питаше дали не страда от някаква форма на слепота, та не е забелязал как всичко загива и я губи завинаги. Но дори и да го беше видял, вероятно не би могъл да го предотврати. Все едно да се виниш, че не си могъл да спасиш някого. Само че живота, който не бе успял да опази, бе неговият, а жертвата — собственият му брак. Чудеше се дали някога ще изпита същите чувства към друга жена. Питаше се как може Карол да е толкова уверена в чувствата си, че да отиде при Саймън. Той самият не можеше да си представи, че отново ще се довери така безрезервно на някого. Всъщност знаеше, че никога вече няма да се влюби.

Мина дълго време преди да заспи и огънят вече догаряше, когато най-сетне се унесе в мекото сияние, с което жарта озаряваше стаята. Когато се събуди сутринта, навън бе престанало да вали, а собственичката чукаше на вратата му с топли кифлички със сладко от боровинки и каничка ароматно кафе.

— Реших, че това ще ви хареса, господин Уотърстън — усмихна се тя, когато Чарли й отвори вратата само с една кърпа, вързана около кръста, защото беше сложил всичките си пижами в багажа и все забравяше да си купи нови. Но тя нямаше нищо против да се полюбува на стегнатото му, мускулесто тяло. Дори и се прииска да беше с двадесет години по-млада.

— Много ви благодаря — усмихна се той, все още сънен и малко разчорлен.

Дръпна завесите и ахна. Навън беше толкова красиво! Снегът се стелеше на меки пресни, а собственикът тъкмо разчистваше пътеката.

— Внимавайте по пътищата днес — предупреди го жената.

— Заледено ли е? — попита от учтивост Чарли, макар че никак не беше обезпокоен.

— Все още не, но по-късно ще се заледи. Казаха, че следобед пак ще вали. Задава се снежна буря откъм канадската граница.

Но Чарли изобщо не се разтревожи, защото всъщност не бързаше за никъде. Разполагаше с достатъчно време да прекоси щата дори ако се наложи да минава само по двадесет мили на ден. Нямаше нищо спешно да прави, макар да му се караха ски. Не беше ходил на ски в Щатите, откакто не живееше тук. Някога, още докато живееха в Ню Йорк, двамата с Карол бяха карали в Шугърбраш, но сега смяташе да отиде на някое друго място. Не му трябваха още стари спомени, особено по Коледа.

Половин час по-късно Чарли излезе от хотела, след като бе взел душ и облякъл грейката. Носеше термоса с кафе, който бе купил. Излезе без проблем на Междущатска магистрала 91 и пое към Масачузетс. Караше доста бързо, защото пътят бе в изненадващо добро състояние и снегът почти не го забавяше. Дори не се наложи да слага веригите, които му бяха дали от фирмата. Шофирането не беше проблем поне докато стигна Уейтли, където отново започна леко да вали. Чарли гледаше как снежинките се трупат върху предното стъкло. Вече бе уморен, а и се изненада колко километра е минал. Караше от часове и бе стигнал в покрайнините на Диърфийлд. Не беше решил къде точно ще нощува, но можеше да продължи още малко, така че на другия ден да е по-близо до Върмонт. Докато влезе в Диърфийлд обаче, вече валеше доста силно.

Историческото градче Диърфийлд беше много живописно и Чарли се изкушаваше да спре да го разгледа. Като дете беше идвал тук с родителите си и помнеше, че много го бяха впечатлили старите къщи отпреди триста години, запазени все още. От малък се интересуваше от архитектура и може би затова посещението в Диърфийлд се бе запечатало в паметта му. Но реши, че е твърде късно да спира, а и искаше да продължи. С малко късмет можеше да влезе във Върмонт преди мръкване. Нямаше определени планове, просто му се искаше да продължи, защото бе запленен от красотата на околния пейзаж и очарователните градчета, пълни с исторически забележителности, през които минаваше по заснежени мостове. Знаеше, че наоколо има водопади и ако беше лято, би спрял да се разходи, дори да поплува в реката. Отраснал бе в Нова Англия и чувстваше това място като свой дом. Внезапно осъзна, че неслучайно е поел насам. Имал бе нужда да дойде тук, да се докосне до нещо познато, за да излекува душевните рани. Може би тук най-сетне щеше да престане да страда за миналото и да се възстанови. Преди шест месеца дори не би могъл да си го представи, но откакто бе тръгнал на път, имаше чувството, че оздравяването му е започнало.

Мина край форта на Диърфийлд и си спомни момчешкия си възторг пред това място, но само се усмихна продължи нататък. Още си спомняше прекрасните истории за индианците, живели по тези места, които му бе разказал тогава баща му. За ирокезите и алгонкините. Като дете Чарли обожаваше да слуша за тях, а баща му, професор по американска история в Харвард, бе неизчерпаем източник на знания. Подобни пътувания, както и историите, които му разказваше, бяха нещо специално и за двамата и пейзажът наоколо събуди хиляди спомени у Чарли. Прииска му се да можеше да каже на баща си за Карол, но мисълта за нея отново го накара да се просълзи. Каза си да престане да се самосъжалява и да внимава в пътя, защото снегът бе завалял по-силно след Диърфийлд. Доколкото можеше да прецени, бе минал не повече от десетина мили за последния час, а видимостта вече бе съвсем слаба.

Спря до една табела и установи, че се намира в Шелбърн Фолс, на десетина мили северно от Диърфийлд. Малко, но живописно, градчето Шелбърн Фолс бе скътано в подножието на хълмовете, а замръзналата долина край пътя бе Диърфийлдска река.

Снежната фъртуна фучеше все по-яростно и Чарли се отказа от мисълта да кара към Върмонт. Не беше разумно да продължава и се зачуди дали ще намери някое ханче, или малък хотел в Шелбърн Фолс. Наоколо се виждаха само малки, добре поддържани къщички. Продължи да кара, макар че вече не виждаше почти нищо.

Спря за малко и свали стъклото, чудейки се накъде да поеме. Една уличка завиваше някъде наляво и Чарли реши да пробва нататък. Зави много внимателно, защото се страхуваше колата да не се подхлъзне, но гумите издържаха. Пое бавно по улицата, която вървеше успоредно на реката, и тъкмо мислеше, че се е загубил и по-добре да се връща, когато видя спретната къщичка с широка алея отпред и бяла дъсчена ограда. Отвън висеше табела с надпис: Полупансион Палмър.

Тъкмо това му трябваше.

Чарли влезе внимателно в алеята. Отпред имаше пощенска кутия, която приличаше на къщичка за птици, а отнякъде дотича голям ирландски сетер, очевидно подушил гост, и размаха дружелюбно опашка в снега за поздрав. Чарли се наведе да погали кучето, като криеше лицето си с другата ръка, за да се предпази от снега. Добра се някак до входната врата и дрънна излъсканото месингово клепало. Почака известно време, но отвътре не се чу никакъв шум. Помисли си, че къщата е празна, но в едната стая светеше. Кучето бе клекнало до него и го гледаше предано. Зачакаха заедно.

Тъкмо се бе отказал и тръгваше надолу по стълбите, когато вратата се открехна предпазливо и дребничка беловласа старица погледна през процепа, сякаш се чудеше защо е дошъл. Беше спретнато облечена в сива вълнена пола и светлосин пуловер, на врата си носеше перлена огърлица, а косата й беше съвсем бяла и прибрана в стегнат кок на тила. Ясните сини очи го огледаха изпитателно от глава до пети. Приличаше повече на някоя от старите аристократки в Бостън, които помнеше от детството си, отколкото на съдържателка на хотел, и го гледаше с интерес, но не особено гостоприемно.

— Какво обичате? — Жената отвори вратата малко по-широко, колкото да може да мине кучето. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Вероятно хотелът работи само през лятото, помисли си Чарли. Доста хора правеха така.

— Видях табелата… Помислих си… Сигурно не работите през зимата?

— Не очаквах посетители по празниците — отвърна предпазливо жената. — На магистралата за Бостън има голям мотел. Точно след Диърфийлд.

— Благодаря ви. Съжалявам, че… — Чарли заекна от смущение, притеснен, че я е обезпокоил. — Аз…

Изглеждаше толкова достолепна и възпитана дама, неволно се почувства като хулиган, нахлул в жилището й без покана и без предупреждение. Жената се усмихна мило на извиненията му и Чарли се изуми колко се промениха очите й. Изпълниха се с такава енергия и жизненост, че сякаш внезапно го прониза електричество. Ако се съдеше по вида й, трябваше да е към седемдесетгодишна и веднага си личеше, че някога с била много красива. Дори сега беше крехка и изискана.

За негова изненада тя отстъпи назад и отвори вратата достатъчно широко, та да може да влезе.

— Не се извинявайте — усмихна се отново старицата — Просто ме изненадахте. Не очаквах гости и, боя не се държах много възпитано. Не искате ли да влезете да пийнете нещо? Не съм подготвена да приемам гости. Обикновено отваряме само през сезона.

Чарли се поколеба на прага. Чудеше се дали не е разумно да продължи, докато още може да се кара, да открие мотела, който му беше препоръчала, но накрая изкушението да й погостува надделя. Къщата бе доста стара и много хубава. Вероятно дори от войната за независимост, ако се съдеше по дебелите греди на тавана и красивия дървен паркет. От прага се виждаше, че дневната е много красиво обзаведена, имаше и множество изящни, старинни предмети и картини на английски и американски художници от миналия век.

— Заповядайте… Обещавам, че двете с Глинис ще се държим прилично. — Тя посочи кучето като назова името му и огромният сетер размаха буйно опашка, сякаш потвърждаваше обещанието. — Нямах намерение се покажа негостоприемна. Просто ме изненадахте.

Заслушан в мелодичния й глас. Чарли просто не можа да откаже поканата и влезе в топлата, уютна дневна. Чувстваше се като герой от вълшебна приказка. Обстановката беше дори по-хубава, отколкото бе предполагал. В камината с изящна метална решетка гореше буен огън, а в ъгъла се мъдреше разкошно старо пиано.

— Съжалявам, че ви се натрапих така. Пътувам на север за Върмонт, но бурята стана твърде силна, за да продължавам нататък.

Минаха в кухнята и забеляза, че всичко блести от чистота. Жената сложи големия меден чайник на огъня, а Чарли гледаше с неволно възхищение колко елегантно е облечена и колко грациозно се движи въпреки възрастта.

— Имате много хубав дом, госпожо. — Спомни си табелата отвън. — Госпожа Палмър, предполагам?

— Да. Благодаря ви. А вие сте? — Тя го погледна като учителка, която очаква отговор, и този път Чарли се усмихна. Не знаеше коя е тази жена и по каква случайност бе попаднал тук, но я чувстваше необяснимо близка.

— Чарлз Уотърстън — представи се той и й протегна учтиво ръка.

Здрависаха се. Дланта й беше мека и стегната, като на много по-млада жена, а маникюрът — безупречен. На безименния пръст носеше обикновена златна халка, която бе единственото й украшение, освен перлите. Всички средства, които си докарваше, Гладис Палмър влагаше в старинни предмети и картини, които се виждаха наоколо. Чарли, който бе виждал твърде много подобни неща в детството си и в Лондон, за да отличава истинското от имитацията, веднага прецени, че са доста ценни.

— А откъде сте, господин Уотърстън? — попита учтиво госпожа Палмър, докато приготвяше подноса за чай. Чарли нямаше представа дали го е поканила само на чай, или ще може да прекара нощта тук, но не смееше да попита. Ако не смяташе да го остави да пренощува, би било добре да потегли, преди бурята да се е развихрила и пътищата да са се заледили съвсем, но не й каза и дума за това.

— Интересен въпрос — отвърна с усмивка, докато гледаше как подрежда сребърния чайник върху бродирана ленена покривчица, която вероятно бе много по-стара от самата нея. — През последните десет години живея в Лондон и смятам да се връщам там след празниците. Но всъщност идвам от Ню Йорк, тоест вчера тръгнах оттам. Прекарах там последните два месеца и смятах да остана една година, но се оказва, че мога да се върна в Англия по-рано.

Не знаеше как да обясни по-просто, без да навлиза в подробности, но тя само се усмихна и му направи знак се настани на удобното кожено кресло до камината в кухнята, пред което имаше малка масичка в стил Джордж Трети, където обичаше да сервира чая.

— Значи променихте плановете си?

По погледа й разбра, че се досеща за много повече, отколкото й казва.

— Може и така да се каже — отвърна той и потупа кучето по гърба, после отново вдигна поглед към домакинята, която тъкмо слагаше на масата чиния бисквити с канела.

— Не позволявайте на Глинис да ви ги изяде — предупреди го тя и Чарли се разсмя щастливо. Помисли си, че би трябвало да я попита дали не пречи. Беше почти време за вечеря и нямаше причини да му сервира чай, особено след като хотелът не приемаше гости през зимата. Но тя като че ли се радваше на посещението му.

— Глинис най-много ги обича с канела, макар че се прехласва и по овесените — обясни госпожа Палмър.

Чарли се усмихна на четирикраката унищожителка на бисквити. Питаше се дали господарката й е прекарала тук целия си живот. Госпожа Палмър изглеждаше толкова елегантна и изящна, че внезапно му се прииска да узнае каква ли е историята й.

— Ще се връщате ли отново в Ню Йорк, преди да отлетите за Лондон, господин Уотърстън?

— Не мисля. Тръгнал съм да карам ски във Върмонт и вероятно ще взема самолет направо от Бостън. Боя се, че Ню Йорк не ми е любимия град, макар да съм живял там известно време. Изглежда съм се разглезил от пребиваването си в Европа.

Тя се усмихна майчински и се настани срещу него до малката масичка.

— Съпругът ми беше англичанин. Ходехме там от време на време, за да видим роднините му, но той беше щастлив тук и когато те умряха, изобщо престанахме да ходим в Европа. Той твърдеше, че всичко, което го правело щастлив, си имал тук, в Шелбърн Фолс.

Тя отново се усмихна на гостенина си, но в погледа й имаше нещо недоизказано и Чарли неволно се запита дали е скръб, или просто спомен за любовта към един мъж, с когото бе споделила по-голяма част от живота си. Питаше се дали на нейната възраст той самият ще поглежда така, когато заговори за Карол.

— А вие откъде сте? — попита Чарли, като отпиваше ароматния чай на малки глътки. Беше ценител на тази напитка, но досега не бе опитвал подобно нещо, макар да го бе запарила от кутийка Ърл Грей. Може би тази жена наистина беше вълшебница.

— Ами оттук — отвърна тя с усмивка и остави внимателно чашата в чинийката. Сервизът за чай беше крехък и изящен като самата нея, а обстановката в дома й напомняше на Чарли за разни места и хора, с които се бе запознал по време на обиколките си из Англия. — Цял живот съм живяла в Шелбърн Фолс. Всъщност в този дом. Той беше на родителите ми. Синът ми учеше в Диърфийлд.

Чарли я погледна смаяно. Трудно му беше да го повярва. Струваше му се някак по-светска дама, съвсем не като жена, прекарала целия си живот в затънтено градче в Нова Англия. Инстинктивно усещаше, че животът й съвсем не е минал толкова безметежно.

— Когато бях много млада, живях една години при леля си в Бостън. Смятах, че е ужасно вълнуващо място и тъкмо там се започнах със съпруга си. Той беше гост-преподавател в Харвард. Когато се оженихме, се преместихме да живеем тук. Беше преди около петдесет години. Всъщност те точно толкова и станаха. Това лято ще навърша седемдесет. — Тя се усмихна мило, а на Чарли му се прииска да се наведе през масата и да я целуне по бузата.

Разказа й за преподавателската кариера на баща си, че той също бил професор в Харвард, по американска история. Зачуди се дали двамата с господин Палмър са срещали някога. Разказа й за пътуването им до Диърфийлд, когато бил малък, и колко са му харесали къщите наоколо и ледниковите образувания в огромните канари над Диърфийлдската река.

— Все още си ги спомням — обясняваше разпалено той, докато домакинята му наливаше втора чаша чай и се суетеше из кухнята.

Тя се обърна към него с топла усмивка. Изглеждаше толкова искрен, че и за миг не й хрумна да се бои от него. Очевидно бе много мил и възпитан младеж. Зачуди се защо ли пътува сам, но не каза нищо, само го погледна въпросително. Странно, че не беше с близките си по празниците.

— Искате ли да останете тук да пренощувате, господин Уотърстън? За мен не е проблем да отворя някоя от стаите за гости — предложи тя и погледна отново навън, където бурята вилнееше все по-яростно. Вятърът фучеше толкова страшно, че щеше да се чувства виновна, ако го изпрати навън по това време. Освен това и бе допаднал. Надяваше се да приеме поканата й, за да има с кого да си поговори.

Той кимна неуверено.

— Сигурна ли сте, че няма да е проблем? Не искам да ставам досаден. — Чарли също бе видял бурята навън и никак не му се щеше да тръгва. Освен това домакинята беше невероятна. Като че идваше от друга епоха, но същевременно бе стъпила здраво в реалността. В нейната компания се чувстваше много уютно. — Ако имате други планове, не е нужно да се занимавате с мен. Но ако няма да ви преча, с удоволствие бих останал.

От учтивост се поколеба още няколко минути, но накрая прие поканата и тя го заведе на горния етаж да му покаже стаите. Цялата къща бе построена с много любов и Чарли бе по-заинтригуван от необичайните архитектурни решения, отколкото от това къде ще спи. Но като видя стаята, в която бе решила да го настани, остана възхитен. Леглото бе огромно, а чаршафите поизлинели, но много фини. Завесите и покривката на леглото бяха от синьо-бяла басма, а над камината бе подреден красив старинен сервиз. На едната стена висеше модел на платноход и няколко хубави картини, все морски пейзажи, където платноходи се носеха величествено в спокойно море или се бореха с бурята. Чарли дълго стоя на вратата с щастлива усмивка. Имаше чувството, че е отново дете и се прибира у дома. С удоволствие би прекарал и година в тази стая. Имаше голяма камина като в останалите стаи, а няколко дебели дървета бяха наредени вътре, готови за запалване. Всичко в този дом изглеждаше премислено и поддържано с много обич, като че всеки момент очакваха любимите си роднини или цял куп гости.

— Тук е просто невероятно — поблагодари топло Чарли. Наистина бе много мило от нейна страна да го приюти и той оценяваше гостоприемството и старанието й. Тя от своя страна изглеждаше доволна, че всичко толкова му е харесало. Обичаше да споделя дома си с хора, които умееха да ценят красивите неща. Повечето от гостите, които отсядаха тук, идваха с препоръка. По принцип не даваше обяви и едва миналата година беше сложила табелката.

От седем години насам приемаше гости срещу заплащане, за да си помага, а и хората, които идваха тук, бяха единствената й компания. Така не се чувстваше толкова самотна.

От седмици се ужасяваше от идващите празници и неочакваната поява на Чарли на прага й, й се струваше истински дар божи.

— Радвам се, че къщата ви харесва, господин Уотърстън — отрони тихо тя.

Чарли тъкмо разглеждаше картините в стаята и се обърна много изненадан.

— Не мога да си представя кой не би я харесал — отвърна с такова благоговение, че тя се разсмя. Но в същия миг си спомни за сина си и изражението й стана сериозно.

— Аз мога — отвърна тъжно, но и леко иронично. — Синът ми мразеше всичко, свързано с този град и старинните ми вещи. Той обожаваше новите неща. Беше пилот. Воюва във Виетнам, а като се върна, остана във флота. Беше изпитател на новите модели изтребители. Повече от всичко обичаше да лети.

Нещо в тона й и начинът, по който го каза, смути Чарли и той не посмя да попита каквото и да било. По очите й се виждаше, че темата е много болезнена, но нещо в позата й, в движенията й погледа й му подсказваме, че на тази жена никога не й е липсвала смелост. Гладис Палмър сама продължи разказа си:

— И двамата с жена си бяха летци. След като се роди дъщеря им, си купиха малък самолет. — В ясните сини очи се появиха сълзи, но тя не сведе поглед. — Не смятах, че е добра идея, но човек трябва да остави децата си да живеят самостоятелно, а и дори да се бях опитала да ги спра, нямаше да ме послушат. Разбиха се близо до Диърфийлд преди четиринадесет години, като идвали да ни видят, и загинали на място. И тримата.

Чарли усети някаква буца в гърлото, докато слуша разказа й, и инстинктивно протегна ръка и докосна лекичко нейната, сякаш искаше да спре потока от думи и болката в тях. Не можеше да си представи нещо по-ужасно, дори преживяното от него самия при раздялата с Карол. Тази жена бе изгубила много повече. Запита дали има други деца.

— Съжалявам — прошепна тихо той, без да сваля ръка от нейната. Никой от двамата не забеляза. Погледите им се срещнаха и Чарли внезапно изпита усещането, че винаги е познавал Гладис Палмър.

— Аз също. Беше прекрасен човек. Когато загина, беше само на тридесет и шест, а дъщеричката му едва петгодишна. — Тя въздъхна и изтри очите си. — Беше ужасно.

Прииска му се да я прегърне и утеши, но в същия миг тя вдигна поглед към него и онова, което прочете в очите й, го порази. В тях имаше толкова искреност и смелост, такава готовност да разбере другите, въпреки болката, която бе преживяла тя самата.

— Предполагам, че поне научаваме нещо от скръбта си. Не съм сигурна какво точно, а и на мен ми отне доста време. Минаха цели десет години, преди да мога отново да говоря за това. Съпругът ми така и не го преживя. Още като млад имаше проблеми със сърцето и изобщо не се възстанови след случилото се. Почина три години по-късно.

Госпожа Палмър бе преживяла много по-големи загуби от него самия и белезите от старите рани все още личаха, но тя бе продължила напред. Държеше се гордо изправена и не бе позволила на суровите удари на съдбата да я съсипят. Чарли неволно се запита дали пътищата им не са се пресекли, за да се поучи от нея, защото наистина бе странно как се бе озовал тук.

— Имате ли… други роднини? — попита предпазливо, защото не дръзваше да произнесе думите други деца. Сякаш мъртвият й син можеше лесно да бъде заменен от братя и сестри. И двамата знаеха, че е невъзможно.

— Никакви. — Тя се усмихна храбро и Чарли отново бе поразен от жизнеността й. У тази жена нямаше горчивина, тъга или потиснатост. — Вече съм съвсем сама. Всъщност от единадесет години. Тъкмо затова започнах да приемам гости в дома си през лятото срещу заплащане. Иначе сигурно щях да се чувствам ужасно самотна.

Просто не можеше да си го представи. Тя изглеждаше прекалено жизнена натура, за да се заключи у дома и да тъгува за онези, които е изгубила завинаги, излъчваше някаква неизтощима енергия.

— Освен това не бих искала да зачерням тази къща. Тя е толкова прекрасна, че ми се струва ужасно да не я споделям с някого. Синът ми Джеймс… двамата с Катлийн никога нямаше да дойдат да живеят тук. Предполагам, че в крайна сметка щеше да се наложи да я продам, дори Джеймс да не беше загинал.

Сигурно се измъчваше, че няма на кого да остави съкровищата в този дом. Натъжи се при мисълта, че той самият един ден щеше да се озове в същото положение, ако не направеше нещо с живота си. Например да се ожени отново и да има деца. Но подобна перспектива не го привличаше особено за момента. Нямаше никакво желание да се жени отново или дори да живее с някоя жена.

— А вие? — Тя хвърли поглед към него, преди да излезе от стаята. — Имате ли семейство, господин Уотърстън?

Според нея беше на подходяща възраст да се ожени и да отгледа няколко деца. Предполагаше, че е някъде на възрастта на Джеймс, малко по-млад, отколкото всъщност беше. Според нея на четиридесет и две отдавна би трябвало да е задомен.

— Не — отвърна тихо Чарли. — Нямам си никого, също като вас. Родителите ми загинаха отдавна, а деца никога не съм имал.

Тя го погледна изненадано. Изглеждаше й твърде привлекателен, мил и чувствителен, за да е избягнал по-дълбоко емоционално обвързване. Зачуди се дали не е хомосексуален, но някак си не й се струваше вероятно. Срещна погледа му и се досети, че има още за разказване.

— И никога не сте бил женен?

— Доскоро бях. В момента се развеждам. Бяхме женени десет години, но така и не ни се роди дете.

— Съжалявам — промълви меко тя, с такива майчинска топлота в гласа, че Чарли усети как се просълзява. — Разводът сигурно е ужасно преживяване. Раздяла на двама души, които някога са се обичали, но са изгубили вярната посока. Сигурно е много болезнено.

— Така е. — Чарли кимна замислено. — Беше ми много трудно. Никога не бях губил близък човек, освен родителите си, разбира се, но двете преживявания са много близки. Имам чувството, че през последната година живея в някакъв транс. Тя ме напусна преди девет месеца. Но най-безумното в цялата история е, че аз до края си мислех, че сме напълно щастливи — завърши той с тъжна усмивка. — Не говори много добре за мен. Сигурно съм напълно сляп за хорските чувства.

Тя се усмихна съчувствено в отговор, сякаш се познаваха много отдавна, макар че се бяха срещнали едва преди няколко часа. Чарли имаше чувството, че би могъл цял живот да седи и да си говори с нея.

— Струва ми се, че сте прекалено строг към самия себе си. Не сте първият човек, който си е мислел, че в живота му всичко си е наред, и е установил, че съвсем не е така. Все пак трябва да е било тежък удар. Не само за чувствата, но и за гордостта ви.

Попадна право в целта. Измъчваше го не само болката от загубата на близко същество. Карол бе наранила жестоко гордостта и достойнството му.

— Звучи жестоко, като ви го казва някой отстрани, но ще го преживеете — продължи госпожа Палмър. — На вашата възраст просто няма друг избор. Не можете да робувате на миналото до края на живота си. Не би било честно. Ще ви трябва време, разбира се, но съм сигурна, че в крайна сметка ще излезете от черупката си. Дори на мен ми се наложи. Можеше да се затворя в този дом след смърт и на Джеймс и Катлийн и просто да чакам да умра. Или после, когато си отиде и Роланд. Но каква полза би имало? Нямаше смисъл да пропилявам напразно годините, които ми оставаха. Не съм ги забравила, разбира се. Все още ги оплаквам. Няма ден, нито час, нито миг, в който да не мисля за тях, а понякога толкова ми липсват, че ми се струва, че няма да го понеса, но ето че все още съм тук. Трябва да продължа напред. Да оставя нещо след себе си, за да съм сигурна, че животът ми не е минал напразно. В противен случай ще пропилея дните, които са ми отредени свише, а мисля, че нямаме право да го правим. Според мен човек е длъжен да преодолява болката.

Права беше, разбира се, и думите й го впечатлиха дълбоко, защото тъкмо това бе имал нужда да чуе в този момент. Но преди да успее да каже нещо в отговор, тя вдигна поглед и се усмихна:

— Каня ви на вечеря, господин Уотърстън. Смятах да правя агнешки ребърца и салата. Не ям много и едва ли ще е вечеря, на каквато сте свикнал, но най-близкият ресторант е доста далеч, а навън е буря. — Тя не довърши.

— С най-голямо удоволствие. Ще разрешите ли да ви помогна с готвенето? Справям се доста добре с агнешките ребърца.

— Би било много мило — усмихна се старината, а Глинис помаха весело с опашка, сякаш разбираше за какво си говорят. — Обикновено вечерям в седем. Слезте, когато решите — добави съвсем тържествено тя. Този хубав млад мъж по някакъв неуловим начин й напомняше за Джими.

Погледите им се срещнаха за миг. Този следобед си бяха разменили скъпоценни дарове и двамата го съзнаха напълно. По някакъв неразбираем и за самите тях начин те се нуждаеха един от друг.

Чарли запали огъня в камината си и дълго седя загледан в него. Мислеше за старата жена и за всичко, което му бе казала. За онова, което бе преживяла, когато синът й е загинал. Разказът й го бе трогнал дълбоко и сърцето му преливаше от възхищение към нея. Каква забележителна жена! Можеше само да благодари на съдбата, че я е срещнал. Може би щеше да намери покой сред уюта и красотата на малкия й сеят, заобиколен от доброта и сърдечност.

Взе набързо вана, обръсна се и се преоблече, преди да слезе отново долу. Помисли си да облече костюм за вечеря, но после му се стори прекалено и се спря на сив вълнен панталон и тъмносин пуловер с поло яка. Но както винаги изглеждаше безукорен в идеално подбраните дрехи и с наскоро подстригана коса. Гладис Палмър се усмихна широко, като го видя да влиза. Наистина беше хубав мъж. Рядко грешеше в преценката си за хората, които приемаше в този дом, и вече знаеше, че не е сгрешила с него. Отдавна не беше срещала някого, който толкова да й допадне, и също като него усещаше някаква предопределеност в срещата им, защото й напомняше за сина й и за семейството, което толкова бе обичала преди много години. Струваше й се, че би могла да му даде толкова много, или поне топлината и уюта на своя дом сред бурята навън. Коледа винаги бе най-тежкия момент от годината за нея.

Чарли сготви агнешките ребра, тя направи салатата и вкусно картофено пюре, а за десерт си поделиха хлебния пудинг. Тъкмо такава вечеря би му приготвила и майка му, а подобни ястия често си правеха и двамата с Карол в Лондон. Като слушаше разказите на госпожа Палмър, му се приискваше Карол да е тук с него и трябваше да си напомня, че е безсмислено да храни подобни надежди. В някакъв момент трябваше да преодолее желанието си да я включва във всичко. Тя вече не беше част от живота му. Вече принадлежеше на Саймън Все пак бе болезнено да си го припомня и започваше да си мисли, че вечно ще е така. Като гледаше госпожа Палмър, се питаше как ли е оцеляла след загубата на сина си, снаха си и на единственото си внуче. Вероятно е било истинска агония. Усещаше се, че все още изпитва болка, както като изгубиш крак или ръка, те продължават да те болят. Но тя все пак бе продължила напред и Чарли вече осъзнаваше съвсем ясно, че той също трябва да го направи, каквото и да му струва.

Госпожи Палмър направи още чай и двамата говориха с часове за историята на този щат, за Диърфийлд и хората, които някога живеели там. Също като баща му тя познаваше добре легендите и историческите личности на този край. Говореше за индианците, които живели тук, и разказът й възкреси спомена за отдавна забранените истории, които баща му му бе разказвал преди много години. И двамата бяха зажаднели за топлина и компания. Той й разказа за провала си в Ню Йорк и откри, че е имал нужда да го обсъди с някого. Тя го посъветва да използва добре времето, което са му дали. Трябваше да преосмисли живота си и да си изясни дали иска да се върне на работа там след изтичането на шестте месеца. Според нея това бе една страхотна възможност да пробва нови неща и да развие таланта си. Може би дори да отвори своя фирма. Чарли й разказа за влечението си към готическата архитектура и средновековните замъци, които му се струваха невероятни в архитектурно отношение, както и старите къщи като тази.

— Има толкова неща, в които би могъл да вложиш таланта си, Чарлз. Не е нужно да го ограничаваш само в грандиозни проекти. Изглежда имаш да обмисляш неща през следващите няколко месеца.

Беше й признал, че винаги му се е искало да проектира летище, но за това трябваше да остане на работа в голяма фирма. Колкото до другите неща, които му харесваше да прави, тях лесно би могъл да осъществи и в малко проектантско бюро.

— А също и да се позабавляваш. Струва ми се, че напоследък в живота ти не е имало много забавления — добави шеговито. Всичко, което й бе разказал за двата месеца в Ню Йорк и онези преди това, звучеше ужасно потискащо. — Струва ми се, че ски ваканцията във Върмонт е добра идея. Може би дори ще имаш време за някоя авантюра.

Той се изчерви при тези й думи.

— Не мога дори да си го представя след всички тези години. Дори не съм поглеждал друга жена, откакто се запознах с Карол.

— Значи може би е дошло време да започнеш — отвърна непоколебимо тя и двамата се разсмяха.

Чарли изми съдовете, а като свърши, тя прибра приборите и чаения сервиз. Двамата продължиха да си говорят, а Глинис дремеше до камината. Обстановката беше толкова уютна, че минаваше полунощ, когато се сетиха да погледнат часовника. Чарли пожела лека нощ на госпожа Палмър и се качи в стаята си. Едва успя да си измие зъбите да се съблече и минути по-късно вече спеше дълбоко в огромното топло легло. За пръв път от месеци насам сънят му бе спокоен като на младенец.

Когато се събуди на следващата сутрин, минаваше десет и той малко се засрами, че е спал толкова до късно. Но всъщност не бързаше за никъде. Нямаше задължения, нито ангажименти. Не беше нужно да рипва като ужилен от леглото и да хуква към службата. Докато се обличаше, се загледа през прозореца. Беше натрупало още няколко педи сняг и за негово удивление продължаваше да вали. Мисълта да кара за Върмонт не му се нравеше особено, но пък не му се искаше да злоупотребява с гостоприемството на госпожа Палмър. Реши, че е най-добре да тръгва, дори ако трябва да остане следващата нощ в мотел или частен пансион в Диърфийлд. Но като слезе долу, намери госпожа Палмър да се суети край печката. Както и предишната вечер, кухнята бе безупречно чиста, а Глинис лежеше до камината. Из стаята се носеше аромат на курабии.

— Курабии с овесени ядки? — попита той и вдъхна с наслада.

— Точно така — усмихна се тя и му наля чаша кафе.

— Навън май е доста неприятно — измърмори Чарли и се загледа в снега, който фучеше край прозореца. Сигурно е страхотно за ски, ако човек успее да стигне до пистата.

Тя кимна и попита разтревожено:

— Бързате ли да отидете във Върмонт?

Вероятно нямаше да се среща с никого там, ако й бе казал истината предишната вечер. Все пак от дискретност може да не беше споменал за някое младо момиче, но се надяваше да не е така. Надяваше се да остане още малко.

— Всъщност не бързам — отвърна разсеяно Чарли. — Но предполагам, че вие си имате други планове. Реших, че все ще се добера до Диърфийлд.

Тя едва успя да скрие разочарованието си.

— Не бих искал да ви обърквам нещата по Коледа — добави учтиво Чарли, а старицата поклати глава, като се опитваше да не издава колко самотна се чувства.

Всъщност е глупаво, помисли си тя. Почти не го познаваше, а и той рано или късно щеше да си тръгне. Не можеше да го задържи завинаги в Шелбърн Фолс, колкото й да й се искаше.

— Щом нямате някаква конкретни планове, ще се радвам да останете тук, — отвърна любезно тя, като се стараеше гласът й да не звучи отчаяно, защото нямаше причина да се отчайва. Просто толкова дълго се беше чувствала ужасно самотна и бе толкова благодарна, че има компания. Да си поговори с някого, й се бе сторило дар божи. — Не е проблем за мен. Всъщност… — Тя замълча. Внезапно му се стори ужасно крехка и беззащитна и отново си представи колко хубава трябва да е била на младини. — За мен е приятно да имам компания, Чарлз. Наистина ми бе приятно да си поговорим снощи, но за вас, разбира се, сигурно ще е по-весело да срещнете с приятели, с млади хора. Все пак ще ми е приятно да останете. Няма да ми провалите плановете, защото нямам такива.

Освен да преживея и тази Коледа, прошепна сломено сърцето й.

— Сигурна ли сте? Не ми се тръгваше в това време, но не искам да ви досаждам. — Беше двадесет и първи декември, само четири дни преди Коледа, а и двамата се бояха от този ден, макар че никой не изрече страховете си на глас.

— Не бива да ходите никъде в тази буря — заяви твърдо тя, като се увери, че вече го е убедила да остане. Изпита огромно облекчение, че няма да го загуби веднага. Искаше й се да остане завинаги, но дори и няколко дни бяха по-добре от нищо. От години не се бе чувствала толкова щастлива и искаше да му покаже безброй неща наоколо. Стари къщи, които щяха да го заинтригуват, един каменен мост, отдалечен форт, който не беше толкова известен като онзи в Диърфийлд. Имаше и индиански паметници, които би искала да види, защото от разказите му предишната вечер знаеше, че ще му е интересно, но за жалост беше невъзможно да го направи в това време. Може би ако се върнеше да й погостува през лятото. Но междувременно можеше да му покаже куп други неща и тя се усмихна широко, докато му поднасяше закуската, а той смутено отвърна на усмивката. Чарли донесе дърва за камината, докато тя му разказваше за къщите наоколо. Изобщо не приличаше на съдържателка на хотел. По-скоро имаше чувството, че гостува на майката на някой свой приятел. Все едно че бе познавал Джими и бе наминал да я види. Искаше му се да й зададе безброй въпроси. Тя внезапно вдигна поглед към него и изражението й го озадачи. В очите й блестеше игриво, загадъчно пламъче, като дете, което крие някаква тайна.

— Изглеждате много тайнствена — усмихна се той и облече палтото си, за да донесе още дърва. Тя му бе казала, че синовете на съседите обикновено й помагат за това, но докато беше тук, Чарли искаше да й се отплати с всичко, което бе по силите му, за гостоприемството. Тя го заслужаваше.

— Тъкмо ми хрумна нещо. — Госпожа Палмър продължи да го гледа със същата загадъчна усмивка и той се зачуди за какво ли мисли. — Има нещо, което искам да ти покажа. Не съм ходила много отдавна там, но това място ми е много скъпо. Става дума за една къща, която ми остави баба ми, а нейният дядо я купил през хиляда осемстотин и петдесета. Двамата с Роланд живяхме там една-две години, но той не я обичаше като мен. Смяташе, че е твърде отдалечена и предпочиташе да живеем в града. Преместихме се тук преди около четиридесет години, но аз така и не можах да се разделя с онази къща. Запазих я като накит, който държиш в дъното на кутийката с бижута, и знаеш, че никога няма да го сложиш, но от време на време го вадиш, излъскваш и просто си го гледаш. В онова място има нещо особено. Много бих искала да го видиш.

Изражението й внезапно стана някак свенливо. Говореше така, сякаш ставаше дума за ценен предмет, картина или накит и внезапно го обзе нетърпение да види тази къща. Тя бе казала, че е на хълма и се чудеше дали ще се доберат дотам в този сняг, но държеше да опитат. Изглеждаше толкова сигурна, че ще му хареса, че Чарли бе готов да тръгне веднага. Искаше непременно да я види. Старите къщи винаги го бяха очаровали. Госпожа Палмър му разказа, че къщата била построена през хиляда седемстотин и деветдесета година от французин, много известен по тези места. Бил граф, братовчед на Лафайет, и дошъл в Америка през хиляда седемстотин седемдесет и седма с него, но останал. Не каза почти нищо друго за него, освен че построил къщата за една дама.

Тръгнаха чак след обяда, с неговата кола, защото бе по-голяма, а и на нея й беше приятно да се повози. По пътя му показваше различни забележителности, които го очароваха, разказа му и още много легенди и предания, свързани с тези места, но не спомена нищо повече за къщата, където отиваха, освен че е високо на хълма и гледа към Диърфийлдската река, а като наближиха, му разправи как ходела там като малка и колко много обичала това място. Всъщност никой от семейството й не бил живял там, макар че притежавали къщата от почти сто и петдесет години.

— Трябва да е нещо наистина стойностно. Жалко, че толкова малко сте живели там?

Питаше се дали е от чисто практични съображения, или има и нещо друго. Начинът, по който тя говореше за къщата, го заинтригува.

— Това място наистина е забележително, има своя душа. Невероятно усещане, сякаш там още витае духът на онази жена, за която била построена. Опитах се да предложа на Джими и Катлийн да я ползват като вила. Те отидоха веднъж, но на Катлийн не й хареса. Джими й разправял куп глупости за призраци и толкова я уплашил, че не пожела повече да стъпи там. Срамота е, защото всъщност е едно от най-романтичните места, на които съм била.

Той се усмихна на думите й, но не им обърна много внимание, защото бе прекалено зает да се бори със снега. Бурята се бе усилила още и край пътя се бяха образували високи преспи.

Стигнаха докъдето можеха по пътя, после госпожа Палмър му каза къде да остави колата. Чарли не виждаше нищо от дърветата наоколо и се боеше, че ще се изгубят, но тя само се усмихна, загърна палтото си и му махна да я последва. Знаеше точно къде отива.

— Приличаме на Хензел и Гретел в гората — каза след малко той и двамата се засмяха щастливо. — Трябваше да ме предупредиш да си нося трохички.

Беше навел глава надолу, за да не му вее в лицето и я придържаше да не падне. Беше я хванал здраво под ръка, но тя бе силна и издръжлива, а и очевидно бе свикнала да идва тук във всякакво време, макар и отдавна. Това място сякаш я подмладяваше и от време на времето поглеждаше с щастлива усмивка, сякаш ей сега ще му поднесе страхотен подарък.

— Коя е била жената, за която е построена къщата? — попита Чарли, докато вървяха нататък, свели лица заради вятъра. Спомняше си, че някакъв французин построил къщата заради една жена.

— Казвала се Сара Фъргюсън — отвърна тя, като се хвана по-здраво за него, за да не се подхлъзне.

Бяха наистина като майка и син и той малко се безпокоеше за нея, защото бурята се усилваше и през последните няколко минути наистина му се струваше, че са изгубили в гората. Или ако бяха на пътека, той не я усещаше. Но тя бе сигурна в посоката и не се поколеба дори за миг. Разказа му историята на Сара.

— Била забележителна жена. Дошла от Англия съвсем сама. За нея се разказват много тайнствени и романтични истории. Избягала от съпруга си, който се държал ужасно с нея. Бил граф. Граф Балфур. — Дори името звучеше малко страшно. — Когато дошла тук през хиляда седемстотин осемдесет и девета, била графиня Балфур.

— Къде срещнала французина? — попита Чарли, вече наистина заинтересуван. Нещо в начина, по който разказваше историята, с недомлъвки и загадки, бе събудило любопитството му.

— Това с дълга история, но мен винаги ме е очаровала — отвърна Гладис Палмър и го погледна, присвила леко очи заради снега. — Тази жена е притежавала невероятна смелост и душевна сила.

Не успя да каже нищо повече, защото дърветата пред тях внезапно се разтвориха и те се озоваха на малка полянка. Очевидно и в снега бе знаела съвсем точно къде отива. Чарли впери невярващ поглед в красивия миниатюрен замък точно пред тях, построен до малко езеро, в което някога според Гладис Палмър е имало лебеди, но отдавна изчезнали. Дори в силния снеговалеж Чарли усети невероятната красота на природата тук. Никога не бе виждал подобно нещо. Отдалеко къщата бе като красиво малко бижу и той се приближи с необяснимо благоговение. Нямаше търпение да надникне вътре.

Гладис се усмихваше доволно, докато се качваха по стълбището, което за негова изненада се оказа мрамор. Тя извади дълъг железен ключ и докато го нагласяше в старината ключалка, хвърли поглед през рамо към Чарли.

— Едно от най-невероятните неща около тази къща е, че Франсоа де Пелерин я построил изцяло с помощта на местните племена и занаятчии. Показал им какво точно иска да се получи и ги научил как да правят всичко. А изглежда така, сякаш е излязло от ръцете на европейски майстори.

Щом пристъпиха прага, сякаш се озоваха в друг свят. Високи тавани, красиво подреден паркет, големи стъклени врати, които водеха от стая в стая, и мраморни камини. Пропорциите на всяка от стаите бяха съвършени. Беше толкова красиво, че Чарли веднага си представи как е изглеждало някога, пълно с изискани, елегантно облечени хора, много слънце, цветя и прекрасна музика. Беше като пътуване назад във времето. Толкова красота и спокойствие, че на човек му се приискваше да седне и просто да се наслаждава на усещането. Чарли никога не бе изпитал подобни чувства другаде. Оглеждаше се възхитен и не можеше да отдели поглед от тази красота. Дори цветовете на стаите бяха идеално подбрани. Кремаво, млечножълто и бледосиво, синьо, светло като лятно небе в трапезарията, а онова, което вероятно е било будоар на Сара, бе в цвят на узряло жито. Това бе най-прекрасната къща, която бе виждал някога, и си я представяше изпълнена със смях, обич и щастие.

— Коя е била тя? — прошепна развълнувано, докато обикаляше от стая в стая. Вдигна поглед и откри стенописите и нежните златисти листенца по корнизите. Всичко бе направено с вкус, всяка подробност бе внимателно обмислена и съвършено изпълнена. Чарли се опита да си я представи докато разглеждаха стаята, където вероятно е спяла. Дали е била красива? Млада или стара? Какво ли бе накарало френския граф да построи този прекрасен малък замък за нея? Каква ли е била, че я е обичал толкова безумно? Чарли знаеше само, че бил граф, а тя графиня, но този дом казваше много повече. Красотата и атмосферата говореха без думи, че те са били живи хора. Внезапно му се прииска да узнае повече за тях, но информацията на Гладис бе съвсем оскъдна.

— Според преданието Сара Фъргюсън била много красива. Виждала съм само един неин портрет, миниатюра, която се пази в музея в Диърфийлд. Била много известна по тези места. Като дошла в Америка, си купила ферма и заживяла съвсем сама, което предизвикало доста шум, а когато той построил този дом за нея, двамата заживели заедно, без да са женени, което в онези дни било считано за скандално.

Чарли се усмихна. Искаше му се да може да я види. Дори му хрумна да отиде право в историческия музей и да вземе всичко, с което разполагат за нея. Но личността на графа, построил този замък за нея, го очароваше не по-малко.

— Какво станало с тях в крайна сметка? Върнали ли се в Европа, или останали тук?

— Той умрял, а тя продължила да живее в тази къща още дълги години. Изобщо не я напуснала. Живяла тук до смъртта си и е погребана недалеч оттук, до езерото. Наблизо има водопад, който индианците считат за свещено място и където двамата се разхождали почти всеки ден. Той бил много близък с индианците и уважаван от местните племена. Бил женен за индианка от племето ирокези, много преди да срещне Сара.

Разказът й само събуди още повече любопитството му.

— Но какво ги е тласнало един към друг, щом и двамата са били обвързани с някого? — попита той, очарован и объркан. Искаше да научи всички подробности, но дори Гладис не ги знаеше.

— Онова, което ги е тласнало един към друг, се нарича страст, предполагам. Мисля, че не са били дълго заедно, но ги е свързвала дълбока и искрена любов. Сигурно са били забележителни хора. Джими се кълнеше, че я е видял онова лято, когато отседнаха тук, но не мисля, че е вярно. По-скоро съм му разказвала твърде много за това, а понякога подобни неща предизвикват зрителни илюзии.

Чарли с удоволствие би изживял тази зрителна илюзия. Тази къща и околностите й събудиха в гърдите му невероятно силни чувства, които направо го задушаваха. Искаше му се да научи всичко възможно за Сара Фъргюсън… Като че ли бе сънувал някаква жена и отчаяно се опитваше да я намери.

— Това е най-красивият дом, който съм виждал някога — прошепна той, докато обикаляше отново всички стаи. Не можеше да се откъсне от това място, мъчеше се да попие всичко с очи. Слязоха отново долу.

— Радвам се, че ти харесва, Чарли. — Гладис Палмър наистина изглеждаше доволна. Тази къща означаваше много за нея, още от ранното й детство. Съпругът й никога не бе споделял този възторг, а синът й дори се бе отнасял присмехулно към него. Но тук изпитваше нещо, което просто не можеше да се обясни или сподели, освен с хора, които също го усещаха. А Чарли очевидно го усещаше. Беше толкова развълнуван, че едва говореше. Сякаш бе докоснал дълбините на собствената си душа. Тук бе усетил някакъв покой, който му убягваше от години. Дори само да седи тук и да гледа снега в долината, създаваше усещане за нещо, което не бе преживявал досега. Не искаше да си тръгва. За пръв път от месеци насам имаше чувството, че е намерил онова, което търси, че най-сетне се е завърнал у дома и тя изглежда го усети, като срещна погледа му. Очите му бяха изпълнени с дълбок копнеж.

— Знам как се чувстваш — промълви тихо и взе ръката му в своята. — Затова така и не я продадох.

Обичаше тази къща повече от всяка друга, в която бе стъпвала някога. Собственият й дом в града бе посвоему хубав и удобен, но не притежаваше магията и великолепието на това място. Къщата сякаш бе жива, все още пълна с топлината и с красотата на невероятната жена, която бе живяла тук. Гладис знаеше, че винаги ще е така. Тук още се усещаше следата, оставена от Сара върху всичко, до което се бе доковала, а любовта на Франсоа към нея озаряваше всичко с някакво магическо сияние. Това място бе наистина невероятно, затова следващите думи на Чарли я изненадаха, но не напълно. Може би затова се бе почувствала длъжна да го доведе тук.

— Ще ми я дадеш ли под наем за известно време? — попита той, като я гледаше умолително.

Никога не бе копнял за нещо толкова силно, както сега копнееше да поживее тук. Вярваше, че сградите имат своя душа и своя съдба, и бе усетил тази да му заговаря. Не беше го изпитвал никога досега. Дори в лондонския си дом, който толкова обичаше. Това бе съвсем различно. Беше усетил мигновено някаква притегателна сила, която не можеше да разбере или обясни, сякаш бе познавал хората, живели някога тук.

— Никога не съм се чувствал така — опита се да обясни той, а Гладис Палмър го погледна замислено. Никога не бе пожелала да даде къщата под наем на някого. Самата тя бе живяла тук едва около година, и то преди почти половин век, а синът й бе прекарал тук само едно лято със семейството си. Като се изключи това в този дом не бе живял никой след смъртта на Сара Фъргюсън. Никой от предците на Гладис не се бе заселил тук. Просто я бяха запазили като малка прищявка, добра инвестиция. По едно време бяха говорили да я превърнат в музей, но никой никога не бе направил нещо по въпроса. Предвид всичко това къщата бе в много добро състояние, но само благодарение на Гладис. Тя винаги бе полагала големи усилия да я поддържа и често минаваше насам.

— Знам, че звучи налудничаво — призна Чарли, опитвайки се да я убеди за онова, което копнееше безумно — Но имам чувството, че тъкмо затова съм дошъл тук, затова сме се срещнали. Сякаш е било предопределено. Имам чувството, че най-сетне съм се върнал у дома.

Изрече го с такова благоговение, свел очи към земята, а когато отново вдигна поглед, разбра, че му е повярвала. Тя кимна. Имаше някаква причина, поради която пътищата им се бяха пресекли. Неслучайно бе попаднал тук. Животът на двамата бе толкова различен, между тях зееше пропастта на годините и все пак можеха да си дадат взаимно много. Тя бе изгубила толкова скъпи същества, а той — единственото, и двамата бяха останали сами. Но житейските им пътища се бяха преплели, за да изпитат нещо ценно и рядко, по предопределение на някаква неведома сила, която и двамата усещаха, макар да не разбираха напълно. Той бе дошъл от Лондон в Ню Йорк, а после тук, а тя сякаш го бе очаквала точно в този миг, на това място. Чарли беше коледният й подарък и тя също искаше да му даде нещо, защото знаеше, че ако го направи, той ще остане наблизо поне за известно време.

Ще може да се радва на компанията му още няколко месеца, може би дори година, или повече. Само това искаше. Не беше синът, когото бе изгубила, но бе дар от бога, който бе получила неочаквано. Не можеше да му откаже. Знаеше, че ще се грижи добре за къщата. Само като го погледнеше, бе ясно, че се е влюбил в това място. Никой в семейството й не го бе усетил, освен нея.

— Добре — каза тихо тя и усети как сърцето й потръпва. Беше израз на невероятно доверие да му позволи да живее тук, но знаеше, че той осъзнава какъв огромен дар е това, и вече обича това място. Без да каже и дума повече, той се приближи до нея и я прегърна силно, после я целуна, както би целунал майка си. В очите й имаше сълзи, но се усмихваше, а лицето на Чарли направо сияеше.

— Благодаря прошепна той с нескрито вълнение. — Благодаря. Обещавам да се грижа добре за нея.

Едва не загуби дар слово. Двамата стояха до прозореца в прекрасния хол и гледаха как снегът се сипе тихо над долината.