Нелсън Демил
Обречен на мълчание (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Дейвид Тайсън влезе в кухнята, където баща му пиеше кафе и четеше, седнал на дългия бар-плот.

— Лягам си — каза Дейвид.

Тайсън вдигна глава и погледна часовника на стената — часът бе почти единайсет. Марси щеше да се върне скоро от вечерното си пазаруване в денонощния гастроном. Вечерта бе топла и Тайсън бе бос и гол до кръста, само по джинси с отрязани крачоли.

— Какво четеш? — попита Дейвид.

— Фотокопия на извадки от списания, които взех от библиотеката. Това са разкази на очевидци за битката при Уей.

— Точно дотам сме. Имам предвид, до Виетнам. В училище. По история.

Тайсън се усмихна.

— По мое време, докато бях за първа година в гимназията, стигахме до Айзенхауер, когато изпраща войските срещу Ливан.

Дейвид изтегли стол и седна срещу баща си. Тайсън бутна фотокопията настрани.

— Как я караш в училище?

— Добре.

— Аз пък не чувам същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Чувам, че си си завъдил доста противници. Дейвид го погледна.

— Ще се оправя.

— Ще можеш ли?

— Винаги си ми казвал да се оправям сам с проблемите си. Веднъж ме изгони навън, когато като малък се прибрах разреван вкъщи, защото някой ме бе обидил. Оттогава се опитвам да не цивря вкъщи.

Тайсън се загледа в сина си за няколко секунди.

— Но сега е по-различно. Сега вината е моя. Можеш да ми се оплачеш.

— Не обичам да се оплаквам. При това не всички са зле настроени. Някои момчета… и момичета… са някак си по-дружелюбни от преди.

Тайсън кимна.

— И при мен е същото. Но внимавай и с такива като тях.

— Знам.

Тайсън осъзна, че вече гледа на сина си по нов начин. Дейвид бе едно от момчетата, които смятаха, че бащите им са по-добри от любимите им рок-идоли или спортисти. Рядко срещано явление днес, но може би и не чак толкова рядко; за това просто не се говореше, липсваха и социални проучвания. Но това бе факт и със сигурност си бе семейна черта, защото Тайсън също винаги бе боготворил баща си.

— Искаш ли една бира?

Дейвид се поколеба за момент, после кимна. Отиде и извади две бири от хладилника. Отвори ги и подаде една на баща си, после отново седна.

Тайсън и Дейвид пиеха. Тайсън си мислеше за Джийн Конрой, който го бе заговорил в мъжката тоалетна. Един мъж, когото той смътно познаваше и който му се извини заради поведението на сина си Дерек към Дейвид. Тогава Тайсън за пръв път разбра за проблемите на сина си. Предполагаше, че подобно нещо може да се случи и че у децата е скрита една потенциална жестокост. Хлапетата от рота „Алфа“ му бяха показали границите на жестокостта. И той се питаше дали Дейвид би могъл да бъде един от членовете на рота „Алфа“. Надяваше се, че синът му притежава поне малка част от тази жестокост, защото в противен случай нямаше да оцелее в света, в който живееше.

— Почти всяко младо поколение е подмамвано от възрастните да умре заради тях и техните „велики“ каузи. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да.

— Аз не искам ти да се биеш заради мен. Имам предвид случаи като този с Дерек Конрой.

Дейвид се зачете в етикета на бирената бутилка.

— Няма да се оставям другите да ме обиждат.

— О’кей. Когато защитаваш себе си и отвръщаш на лични обиди или нещо подобно, да. Но не искам да защитаваш моята чест.

— Защо не?

— Току-що ти казах. Възрастните подмамват младите поколения да се бият заради тях самите.

— Но ти не си ме подмамвал.

— Не съм ли?

Много боли, мислеше си Тайсън, когато в юношеските години младият човек започва да губи малко по малко от невинността си, присъща на детството, и получи жесток удар от човек, когото много е уважавал. Време е, реши Тайсън, Дейвид да се раздели с илюзиите си, че баща му е невинен. Така той ще израсне и ще може да се бие заради истинския Бен Тайсън, ако намери за необходимо, а не за идеализирания му образ.

— Ще те посветя в една тайна, която знаят единствено членовете на моя бивш взвод. Ще ти разкажа колкото ми е възможно по-подробно онова, което се случи в болница „Милосърдие“. Става ли? — попита той.

Дейвид кимна малко нерешително:

— Става. Тайсън започна:

— Първото нещо, което трябва да знаеш е, че в по-голямата си част онова, което Пикард е написал в книгата си, е вярно. Хората от моя взвод убиха повече от стотина мъже, жени, деца и бебета. Най-младият във взвода бе почти на твоите години. Казваше се Симкокс и аз го видях как застреля една медицинска сестра почти на неговата възраст. Искаш ли да продължавам, или да спра?

Дейвид хапеше долната си устна. Най-после каза:

— Не — и се изправи. — Това няма никакво значение. Знаех, че е описана самата истина. Не ме е грижа. Ще се кача горе.

— И ще се завиеш през глава ли?

— Не искам да слушам това, татко. Тайсън кимна.

— Добре. Щом разбираш, че това, което хората пишат или говорят за мен, е поне отчасти истина, искам също да разбереш, че то няма нищо общо с тебе. Ти няма за какво да се срамуваш. Ти си Дейвид Тайсън и отговаряш единствено за себе си.

Дейвид тръгна към вратата на кухнята, след това се обърна:

— Ами това, което хората говорят за мама? Тайсън не знаеше как да реагира на този въпрос.

Някак си той бе по-подготвен да говори със сина си за едно масово изтребление, на което е бил свидетел, отколкото да обсъжда миналото на Марси.

— Личното минало на един мъж или една жена си е само тяхна работа и на никой друг. Твоята майка никога не е наранила никого и никой няма право да я огорчава или да се опитва да огорчи мен или теб заради нея. Не се поддавай на никакви приказки. Дейвид отговори:

— Ще бъда откровен с теб, татко. Оня гадняр Конрой не обиди теб, а мама.

Тайсън си пое дълбоко дъх.

— Идиотщина!

— Заключих ония проклети бележки горе в чекмеджето си. Татко, ако искаш да поговориш с мен, разкажи ми за всички тия подмятания по адрес на мама.

— Няма какво да ти казвам. Повечето от тях са лъжи.

— Наистина ли?

— Да. А сега отивай да си лягаш. Стана много късно. Ще поговорим някой друг път.

— Лека нощ — кимна Дейвид в знак на съгласие и излезе.

Тайсън отпи от бирата си. Господи, мислеше си той, между нас и това дете има огромна пропаст. Въпреки че досега не го е показвал с нищо. Тайсън допи бирата си. Реши, че Дейвид е много по-жилав, отколкото бе предполагал. Но трябваше доста да се поизпоти до края на учебния срок, за да се справи със създалата се ситуация.

Горкият Дейвид. Горката Марси. Горкият Бен.

* * *

Марси Тайсън остави чантата с покупките на бар-плота. Бен Тайсън все още седеше на стола и четеше с чаша кафе в ръка.

— Здрасти. Върна ли се най-после? — каза той, без да вдига очи към нея.

— Не, все още съм в супермаркета.

— Добре — той прелисти една страница и се прозя.

— Странно — рече Марси. — Просто невероятно. Искам да кажа — там, на касата в магазина. Видях себе си върху корицата на „Америкън Инвестигейтър“. Можеш ли да си представиш? Сбъднатата мечта на една домакиня.

Тайсън вдигна очи от вестника. Марси продължи, като вадеше покупките от чантата:

— Отпред ми сложили една черна лепенка. Но циците ми се виждат. Мили Господи! На кого е нужно всичко това? Права ли съм?

Тайсън я следеше с поглед, докато прибираше покупките по шкафовете. Не изглеждаше разстроена, но той подозираше, че всъщност е. Тази вечер му се стори много млада, облечена в зеленикава памучна пола, със сандали и със светлосиня плетена блузка, разкопчана горе при яката.

Той погледна кухненския часовник. Беше почти полунощ, час, в който обикновено те не пазаруват. Погледна и продуктите, струпани на бара.

— Да не би да си купила оня боклук, как му беше името?

— „Америкън Инвестигейтър“. — Тя се ослуша, после добави: — В колата е.

Той кимна. Животът в къщата им бе станал някак си неестествен, дори би могло да се каже — потаен и отчужден. Той бе започнал да пътува до Ню Йорк по най-различни начини и най-различно време, въпреки че Марси продължаваше да взема обичайния си влак. Общо взето, избягваха всякакви социални контакти, а той отпадна и от тенис турнира в своя клуб. Вече не ходеха да се хранят в местните ресторанти, въпреки че той все още посещаваше Мъжкия клуб, който сам по себе си бе един затворен свят.

Тайсън си играеше с кубчетата захар и ги подреждаше в кула върху плота. Говореше, без да поглежда нагоре:

— Като човек, които се занимава с връзките с обществеността, можеш ли да ми обясниш как стана всичко това? Искам да кажа, как се превърнахме в тема на деня?

Марси прибра някакви консервени кутии.

— Съществуват много причини за това. Първо, тема на деня е Андрю Пикард. Говори много добре по телевизията. А е и доста симпатичен. Може би този месец и обичайните новини са по-малко. Но запомни, Бен, основното правило в бизнеса на връзките с обществеността е: „Няма лоша популярност.“

— Да-а, изглежда, е точно така. — Той добави още един ред кубчета захар на кулата си. Пикард. След излизането на прегледа на книгата в „Таймс“ Пикард се появи по радиото и телевизията да разгласява стоката си. А той добре знаеше от какво се интересува публиката. Това съвсем не бе битката при Уей. Тя бе абстрактна тема, твърде досадна за електронните масмедии. Пикард изразходваше програмното си време в ефир доста разумно, като се спираше предимно на масовото убийство в болница „Милосърдие“.

Всъщност една сутрин Тайсън чу Пикард и по радиото в колата си и ако не бе чел книгата, щеше да остане с впечатлението, че всичките трийсет и девет глави са посветени на Бенджамин Тайсън и смахнатата му паплач, която изтрепала всички до един в една болница, а голямата битка, продължила цял месец, е само фон, съпътстващ това събитие с първостепенно значение.

Марси прекъсна мислите му:

— Това е нещо, за което се моли всеки публицист. Целта е да се издигне от блудкавите занимателни страници до страниците с новините. Всички писатели мечтаят да бъдат споменати в нечий материал.

Тайсън само кимна, защото се бе съсредоточил върху клатещата се кула. „Уей: смъртта на един град“ Малко място бе отделено на книгата и в „Нюзуик“. Да не би списание „Тайм“ да е изостанало? Преди две седмици в неделния „Таймс“ книгата се появи в списъка на бестселърите и вече се издигаше нагоре в класацията. Пикард вероятно беше доволен.

Тайсън нагласи едно кубче, за да стабилизира неустойчивата кула.

— Подобни истории привличат своя собствена аудитория — обясни Марси. — Разбираш ли? Случилото се се е превърнало в новина. Това съвсем не означава, че става въпрос за някоя безинтересна историйка. Нека бъдем обективни, Бен. Ние сме само на двайсет и пет мили от световния информационен център. Щяхме да се отървем по-лесно, ако живеехме в Омаха. Това е факт.

Тайсън духна леко с уста шестоъгълната кула и тя се заклати.

Какво, по дяволите, правиш?

— Това е блестящата бяла мраморна кула, която се извисява сред безлюдните кафяви равнини на Гетинакса. Тя е последният бастион на цивилизацията в един умиращ свят. Тук са се събрали последните образовани мъже и жени… — Той духна отново и едно кубче се търколи на пода. — Но кулата е обградена от туземци и…

— Добре ли си? Искам да кажа, искаш ли да повикам линейка или…?

Той вдигна очи.

— Просто си играя. Мъжете винаги си остават деца. Мисля, че фразата е твоя.

— Както и да е. Тя се обърна и прибра някакви пакети във фризера. Тая сутрин ченгетата от пътната полиция се отнесоха с разбиране. Все пак, както изглежда, законите за ограниченията, за спиране на движението, за нарушаването на обществената безопасност и така нататък важат само за простосмъртните, а не за онези от медиите, в случай, че не си получил призовка или нещо подобно… Ако ония лайна утре отново извадят камерите си… — тя затръшна вратата на фризера.

Тайсън се сети за местната телевизионна станция, която излъчи общо около половин час новини, докато се въртеше поредната телевизионна драма. Имаше интервю с Пикард, а от време на време пускаха документални снимки от битката при Уей. Войната отново се бе завърнала във всекидневието на американците. Материала си го биваше — Въздушни снимки на горящия град, после дадоха в едър план как пехотата се опитва да премине река Пърфюм през единствения оцелял железопътен мост, а накрая показаха претъпкания с нещастни бежанци университет. Не показаха типичните селяни, а някакви среднозаможни виетнамци — студенти, лекари, свещеници, монаси и администратори. Каймака на обществото — мръсни и окаяни, които ридаеха пред камерата. Много добър материал.

Шоуто завърши с репортер, застанал пред някаква къща, и на Тайсън му бе необходимо известно време, за да разбере, че това е неговата собствена къща. Репортерът казваше заключителните си реплики на фона на околните къщи, а камерата бе уловила и няколко любопитни съседи. После показаха в едър план входната врата на Тайсън. Журналистът завърши с думите: „Зад тази врата живее единственият човек, който може да отговори на въпросите на Андрю Пикард. Но този човек не иска да говори. Ще трябва да почакаме, за да видим дали той ще проговори някога за онова, което се е случило в онази болница преди осемнайсет години.“

Тайсън потупа доста силно най-горното кубче. Кулата се разклати, после пак се успокои, без да се срути.

— Земетресение. Страшна разруха, но кулата, построена от последните световноизвестни майстори строители, си стои непокътната. — Той отново се прозя, после се обърна към жена си: — Знаеш ли, Марси, въпреки целия интерес, който хората проявяват към мен и моите проблеми, подозирам, че значителна част от тях изобщо не са прочели онази глава от книгата на Пикард. И въпреки това си въобразяват, че знаят за какво става въпрос.

Марси също се прозя.

— Те изчакват историята да се филмира и да я дадат по телевизията, Бен. — Марси прибра и последните покупки. — Благодаря ти, че ми помогна.

— Извинявай… Бях се замислил. — Той се наведе така, че главата му се изравни с нивото на захарната кула. — Виждам основната повреда…

Марси щракна с пръст и кулата се срути в една купчина.

— Много си гадна.

Тя събра кубчетата в единия край и издуха кристалчетата захар.

— Искаш ли да ти пресъздам битката при Уей с кубчета захар?

— Хайде утре сутринта.

— Сега, след като прочетох книгата на Пикард, знам какво се случи. — Той набързо подреди няколко кубчета в една редица. — Това е южната стена на Цитаделата. Всяка стена бе дълга две мили. Точно така, южната стена се простираше до северния бряг на река Пърфюм… — Той се огледа, видя каната с мляко и изсипа вадичка мляко покрай най-крайното кубче: — Това тук е река Пърфюм. Представяш си го, нали? Добре, това е каналът — той пресече ивицата мляко с пръст и направи малък канал. — Така. А сега ми помогни с другите три стени. Имаме ли още захар на кубчета? Ей тук трябва да построим имперския дворец, а в североизточния ъгъл на цитаделата трябва да обградим със стени територията, където Пикард е попаднал в клопката на южновиетнамските войници. Това е ето тук. Откъм север се задаваха три цели батальона на Първа кавалерия. Задачата им бе да облекчат положението на морските пехотинци и на южновиетнамците, да блокират изходните пътища на север и да осуетят опитите на врага да получи боеприпаси, продоволствия и подкрепления. Ясно ли ти е? Ето тази щипка за захар и тия две лъжици представляват трите кавалерийски батальона. Следиш ли ме? Добре, щипката е моят батальон — Пети батальон на прочутата Седма кавалерия. Но моята рота се бе откъснала и ние се намирахме много на запад. Ето тук. Взводът ми бе още по-надалече и аз действах съвсем сам. Ей тук. Напредвах покрай северния бряг на реката. Пред мен Уей гореше. А сега това малко кубче захар е оная шибана болница. Ясно ли ти е? — той я погледна. — Защо не подреждаш тия стени?

Марси Тайсън се обърна с гръб към него и тръгна към шкафчето над кофата за боклук. Измъкна оттам бутилка „Гранд Марниър“ и наля една водна чаша до половината.

— Искаш ли малко?

— Не, благодаря.

Тя видя, че той бе подредил четирите стени на цитаделата без нейна помощ.

— Бен, зарежи. Сериозно ти говоря.

Той вдигна глава и очите му срещнаха нейните. Усмихна се и разбута захарните кубчета. Тя въздъхна едва забележимо.

— Ще си лягаш ли?

— Не, все още не. Мислех си… сигурно са били съседите. Говоря за снимката в списание „Лайф“. Журналистите не са попаднали на нея току-така. Твоето име дори не се споменаваше на оригиналната снимка.

Марси разклати оранжевото питие в чашата си.

— Всъщност, Бен, аз им помогнах. Уморих се пресата да пише само за теб.

Тайсън се усмихна.

— Според мен един добър служител по връзките с обществеността трябва да стои далече от прожекторите.

Марси вдигна чашата към устните си.

— Е, и аз си имам собствено его — и тя отпи.

— Сигурно е някой от тукашните. Но защо е трябвало да го прави? Чудя се с каква цел въвличат и теб в цялата тая бъркотия?

Марси се облегна на мивката.

— Хората са дребнави, завистливи, а и побъркани. Мислех си, че всички знаят за това.

— А аз пък мислех, че ти вярваш, че добротата е присъща на хората, че всички са братя и сестри и тем подобни.

— Аз наистина вярвам в това. Искрено и страстно. И все пак една голяма част от хората са отвратителни отрепки — тя допи чашата си до дъно.

Тайсън се загледа навън през прозореца. В лятната беседка на Томпсънови светеше и той видя дъщеря им Гини — седемнайсетгодишна девойка, да се разхожда из нея по сутиен и бикини. Видя и някаква фигура да се приближава. Вратата се отвори и фигурата влезе вътре. Лампата изгасна. Марси също погледна през прозореца.

— Гини ли е там? — Да.

— И ти си имал такива похождения, когато си бил млад и нафукан сваляч, нали?

— Естествено. Познавах всеки заден двор и всяка ограда в този град.

Марси се засмя.

— Божичко, при нас бе съвсем различно. Ние се натискахме по парковете, а когато се стигаше до нещо по-сериозно, се качвахме на нашия покрив. А през зимата се криехме в парното помещение.

— Примитивно. — Тайсън отиде до хладилника и го отвори — Всичко тук е храна за котки. Кисело мляко, маруля, ягоди. — И той затвори вратата.

Марси каза:

— Два инцидента: Уей и парка Грифит. И двата са станали почти по едно и също време. Какво каза „Ню Йорк Пост“? Нещо от рода на „Марси прави любов, докато Бен прави война“. Господи, дай ми малко почивка. — Марси се усмихна. — Знаеш ли, че човек се появява на обществената сцена, когато вестниците започват да пишат за него, наричайки го с малкото му име. И като човек, чиято първа специалност в университета е журналистика и специалист по връзките с обществеността, мога да ви уверя, господин Тайсън, че все още нищо не сте видели.

Тя допи и второто си „Гранд Марниър“ и Тайсън забеляза, че очите й бяха започнали да блестят, а погледът да се премрежва.

Той седна на любимия си стол до бар-плота.

— Странно, не съм сънувал оня кошмар, откакто започна всичко това.

— А защо ти трябва да го сънуваш? Та ти го преживяваш наяве. „Животът е сън в нощта, страх сред страховете, един гол бегач, изгубен сред дъжд от стрели.“ — Артър Саймънс. — Тя доля полупразната му кафена чаша с „Гранд Марниър“.

— Благодаря — каза Тайсън на жена си. — Трябва да измъкнем Дейвид оттук веднага след като свърши учебният срок. Горкото дете, навярно изживява някакъв ад, но не е обелил нито дума досега.

Марси кимна.

Тайсън отпиваше от кафето си, в което бе сипал малко портокалов ликьор. Той знаеше, че Дейвид е научил за прословутата снимка много отдавна. Преди около година Тайсън го бе намерил седнал на пода в бърлогата си с въпросния брой на „Лайф“ на колене и облещил очи в снимката на майка си. Тогава реши да не остави нещата без коментар. Няколко дни по-късно седна на разговор с Дейвид и му изнесе кратка социологическа лекция за „Епохата на водолея“. Тогава смяташе, че е странно мъж на средна възраст да защитава разпуснатия морал на своето поколение пред един юноша. Но моралът, подобно на войната и мира, имаше цикличен характер. Викторианците никак не са одобрявали морала, дрехите и литературата на предишната епоха от времето на крал Джордж. Поколението на Дейвид, макар и да не бяха светци, все пак не бяха толкова свободомислещи като родителите им някога.

Дейвид го бе изслушал от началото до края, бе кимал в знак, че разбира, но нещо подсказа на Тайсън, че момчето не може да приеме не само снимката, на която майка му е гола, но и начина на живот на родителите си.

Тайсън осъзна, че той самият бе смекчил до известна степен детайлите, отнасящи се до снимката преди всичко по отношение на миналото на Марси и тяхната брачна връзка. Веднъж Марси сподели пред приятели: „Бен е станал по-либерален и по-разкрепостен, а аз станах по-консервативна сега, когато съм на средна възраст. Това е отпечатъкът на осемдесетте години.“

Тайсън съзнаваше, че се дразни от миналото на Марси, както и от настоящата и работа, която й налагаше непрекъснато да се среща с преуспяващи мъже. Тя трябваше да ходи по командировки, закуски, обеди, късни вечери, ангажименти в службата и да присъства на най-различни обществени прояви. Съществуваха безброй основания да бъде ревнив и те бяха имали не малко разгорещени разговори, когато Марси се бе прибирала вкъщи по малките часове, леко клатушкайки се. Единственото нещо, което досега не бе сполетявало брака им, бе скуката. Той й каза:

— Добре се справяш с всичко. И си съвсем права. Нямаш нужда от него.

Тя си наля трето питие. Гласът й бе станал леко провлачен.

— За добро или лошо? За какво, дявол да го вземе, е всичко това. — Замисли се за момент, после добави: — Ти също се справяш не по-лошо от мен. Аз… аз винаги съм те уважавала… но имаше едно време… нали знаеш, когато те намирах за блудкав и сантиментален. Мисля, че сама малко допринесох за това… Никога не съм искала да те лишавам от твоята мъжественост… Никога… И се радвам, че се държиш като истински мъж… Искам да кажа, че характерът се изгражда в трудни ситуации, не съм ли права?

Всички имаме нужда да сме под някакво напрежение, за да чувстваме, че живеем… това може да ни направи по-силни и да заздрави брака ни… Но прекалено силно напрежение и стрес… — Тя надигна чашата, отпи и се уригна. — Не знам.

Тайсън кимна. Марси бе самоуверена жена и той отдавна знаеше това. Тя живееше в пълния смисъл на тази дума, а там, където има живот, има и проблеми.

Погледна я.

— Сега се сещам за оня път, когато доведох на вечеря у нас Кимура, Сайто и жените им. А ти им сервира китайски замразени ястия от кулинарния магазин.

Марси каза невинно:

— Да не би да съм се изложила? Тайсън се усмихна.

— Никога досега не си ми споменавал за това. — Тя се ухили. — Та нали им сервирах ония лайна с пръчки, за Бога. — И добави малко обидено: — Освен това им приготвих и онова питие-убиец от саке и бърбън — „Бомбата над Хирошима“. Всички го харесаха.

Тайсън се засмя.

— Не ми се смей, надут, досаден нахалник. Тайсън спря да се смее и пристъпи към нея.

— Кой е нахалник?

— Ти, ти, надут пуяк, дето все недоволничиш… Той я сграбчи за раменете, вдигна я във въздуха и я тръшна на бар-плота сред чашите от кафе, кубчетата захар и вестника му.

— Какво, по дяволите, правиш, Тайсън?

— Ще те чукам, госпожо.

— Тук?

— Тук. — Той разкопча ципа й и смъкна полата заедно с бикините надолу към глезените, измъкна ги над сандалите и ги метна на пода. — Разтвори си краката.

Тя разтвори крака, бутайки чаши и пепелници от бара. Той смъкна гащетата си надолу и се метна на бара между бедрата й. Без много подготовка влезе в нея и усети, че тя е влажна и готова.

Марси разпери ръце и се вкопчи в ръбовете на плота.

Движенията на Тайсън бяха къси и резки, но усети, че се хлъзга по гладката повърхност. Изправи се на колене.

— Обърни се обратно.

Марси се прекатури по корем, след това се повдигна на ръце и колене. Тайсън се намести отзад, хвана я за раменете, проникна в нея и започна бързо и енергично да я тласка. Марси се приведе напред и главата й опря в ръба. Плотът се разклати, захарницата се залюля и се разби на пода, а след нея и каничката за кафе.

Марси разтвори колене още по-нашироко и наведе глава още по-ниско, като насочи поглед назад между гърдите си към плъзгащия се член и полюшващите му се топки.

Съвсем неочаквано Тайсън свърши, измъкна се от нея и скочи от бара. Плесна я по дупето и тръгна да излиза от кухнята, като се провикна:

— Изчисти тая свинщина тук.

Марси остана вцепенена известно време, като усещаше как спермата се стича между бедрата й и капе върху кухненския бар-плот. Съвсем бавно тя се смъкна на пода и се втренчи в бъркотията наоколо. Все още гола от кръста надолу, тя събра млякото и захарта заедно с парчетата порцелан, после коленичи на пода и с една гъба набута всичко в кофата за боклук. Изправи се и започна да трие плота, изплескан с мляко и сперма. Изведнъж спря и се вторачи в блестящите ивици сперма, стичащи се надолу по бар-плота. Почувства се унижена и ограбена. Но тази вечер от нея се очакваше да се чувства точно така. Това бе част от техния репертоар в секса: Марси се присмива на Бен, Бен се отнася с Марси като с робиня. Просто изиграваха сцената на една взаимна сексуална фантазия. И на нея й бе доста приятно да играе ролята на унизена веднъж месечно. Но този път имаше нещо по-различно… нещо не бе в ред… Очите й се напълниха със сълзи, а ръцете й затрепериха, докато продължаваше да трие плота.