Нелсън Демил
Обречен на мълчание (29)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

Генерал Уилям Ван Аркън седеше в задните редове на залата и слушаше как преподавателя, полковник Амброуз Хортън, привършва лекцията си пред двайсет и петимата слушатели офицери, седнали на първия ред. Плътният глас на Хортън, обагрен с вирджински акцент, отекваше без помощта на каквито и да било микрофони из почти празната амфитеатрална зала на Правната школа към военната прокуратура на армията на Съединените щати. Школата бе разположена в университетското градче на Вирджинския университет в Шарлотсвил, на три часа път с кола от Пентагона.

Погледът на полковник Хортън се отклони към задните редове и се спря на генерал Ван Аркън, облечен в тъмносин цивилен костюм. Хубаво би било да представи шефа, главния военен прокурор на американската армия на студентите от школата на военната прокуратура. Те определено щяха да се чувстват поласкани. Но инстинктът на полковник Хортън му подсказа, че генералът желае да остане незабелязан. Хортън пренасочи обратно вниманието си към първия ред и каза:

— Армейските командири твърдят, че бойното поле е най-достойното място на този свят. А правистите като нас знаят, че при разследване на военновременни престъпления няма нищо по-трудно от разкриването на истината за поведението на войника по време на изпълнението на войнския му дълг.

Генерал Ван Аркън се заслуша в думите на полковник Хортън, чието ехо постепенно заглъхваше в заобикалящото го пространство. Камбаната на часовниковата кула удари осем часа. Но никой от студентите не се помръдна. Лъчите на слънцето угаснаха в огромните високи прозорци и стайното осветление сякаш стана по-ярко.

— При следващата ни среща — заключи полковник Хортън, — ще обсъдим тези две твърдения и ще се опитаме да ги примирим едно с друго. По-конкретно ще обсъдим военновременните зверства, в какво и как се проявяват те, и как ние — военните користи — трябва да се отнасяме към тях. Благодаря ви.

Студентите се изправиха едновременно в момента, когато полковник Хортън слезе от катедрата и тръгна нагоре по централната пътека в аудиторията. Генерал Ван Аркън го пресрещна по пътя.

— Добър вечер, генерале — каза полковник Хортън. — Каква приятна изненада.

Те си стиснаха ръцете.

— Това е неофициално посещение — отвърна генерал Ван Аркън. — Хайде да се поразходим.

Двамата мъже напуснаха залата, излязоха навън в топлата нощ и тръгнаха по улиците на почти напълно опустялото градче.

— Бих искал да знам мнението ви за делото Тайсън — каза Ван Аркън.

— Неофициално? — кимна полковник Хортън.

— Разбира се.

Ван Аркън погледна косо към Хортън. Той вече значително бе прехвърлил седемдесетте и се гордееше с това, че бе единственият човек в армията, взел участие в Нюрнбергския процес. Мнозина го смятаха за доайен на военното правосъдие и той предаваше философия и етика на правосъдието не само на военни, но и на цивилни студенти. Независимо от качествата си, Хортън вече на два пъти бе пренебрегван при повишаване в чин бригаден генерал и във всеки друг род войски в армията вече щяха отдавна да са го помолили или принудили да си подаде оставката.

— Искате ли да поседнем за малко? — попита Ван Аркън и посочи към една дървена пейка.

Хортън кимна и тежко се отпусна върху пейката.

— Днес имах много натоварена програма — отбеляза той.

Ван Аркън седна на пейката срещу него и отговори дипломатично:

— И аз съм изтощен от горещината. — Той погледна възрастния мъж право в очите. — Мога ли да говоря с вас поверително?

Полковник Хортън разкопча зелената си куртка и разхлаби връзката си.

— Стига да не засягаме забранени теми, генерале — отговори провлачено той.

Ван Аркън се загледа за момент в полковник Хортън. Хортън леко го притесняваше. Беше човек със собствено мнение и често създаваше проблеми. Четеше много лекции за Нюрнбергския процес, за делото Коли — Медина и за много други противоречиви области от военното право. А армията не винаги споделяше неговите възгледи. Ван Аркън също не ги споделяше, което бе и една от причините Хортън да е все оше полковник. Но Ван Аркън се нуждаеше от прями и недвусмислени отговори, а полковник Хортън единствен беше човекът, който можеше да му ги даде.

— Говори се, че майор Керън Харпър неволно е компрометирала делото на армията срещу лейтенант Тайсън — каза генерал Ван Аркън.

— Вижте — отвърна полковник Харпър, — според мен случилото се между Тайсън и майор Керън Харпър е нещо като магия. В правото има доктрина, която гласи, че не можем да се радваме на забранения плод. Но знаем, че той има приказен вкус. Затова, генерале, можете да гледате на разследването по член 31 като на успех. Съветвам ви да го приключите. И то бързо.

— Вече го направих — заяви Ван Аркън.

— Това е добре. Имате ли някакви предположения относно препоръката, която ще даде Харпър?

Ван Аркън поклати глава.

— Тайсън всъщност е единственият човек, който може да дискредитира показанията на Бранд. Ако той го направи и това, което каже за Бранд, каквото и да е то, изглежда достатъчно добре обосновано, то онова, което Бранд е казал за Тайсън, няма да има особено значение. Не бих искал да влизам в съдебната зала, докато единствените доказателства, с които разполагам, са двама съмнителни свидетели. И не вярвам да се намери военен прокурор, който да иска да го направи.

— Но както изглежда засега показанията на д-р Бранд са непоклатими, нали? — попита полковник Хортън.

— Доколкото ми е известно, да. Но не забравяйте, че нямам никаква връзка с майор Харпър. — Ван Аркън погледна към Хортън. — Искате ли да повървим?

— Да — той стана и закопча куртката си.

Те тръгнаха по пътека, която пресичаше по диагонал Зелената ливада. Многобройните светещи прозорци на къщите рисуваха ярки шарки по тъмната трева.

— По време на делото Коли — каза Ван Аркън, — хората от военната прокуратура не симпатизираха особено на обвиняемия. Сега обаче положението е различно. Някои хора на върха — в Белия дом и в Министерството на правосъдието — започват да се колебаят. Вярвам, че дълга ни към армията и към нацията ни повелява да настояваме за свикване на военен съд. Бих искал да знам дали и вие споделяте моето мнение.

Полковник Хортън огледа осветените сгради. Той обичаше стария университет, основан от Томас Джеферсън преди близо две столетия. Архитектурата на зданията беше великолепен образец на неокласицизъм: колонади, куполи, ротонди и балюстради. Но имаше и още нещо — тук все още се ценяха човешките отношения и се отдаваше значение на такива понятия като кавалерство, достойнство и традиция.

— А какво би ни посъветвал Джеферсън, генерале? — замислено каза Хортън.

Ван Аркън реши, че въпросът е риторичен и замълча. Полковник Хортън си отговори сам:

— Джеферсън не е гледал на закона като на самоцел, а като на средство за разбиране на историята, културата, морала и институциите, създадени от обществото. Мисля си, че ако можехме да го срещнем тук на тази пътека, той щеше да ни попита как е могло да се стигне дотам, американското правителство да не е сигурно дали има правото да съди гражданите на страната си.

— Въпросът, който исках да ви задам — отвърна генерал Ван Аркън, — е дали дългът към нацията ни повелява да продължим да настояваме за процес, независимо от всеобщата ни вина за събитията от 15 февруари 1968 — а?

Полковник Хортън се усмихна иронично:

— Да не би да искате да напиша писмено становище, генерале? Писмо до Белия дом или до Министерството на правосъдието?

— Всъщност, да. Нещо като представяне на вашето мнение в качеството ви на уважаван юрист. От правна гледна точка, ние сме на верен път. Но застъпниците и на двете гледни точни в този случай повдигнаха някои морални и етични въпроси. Бихме искали да се обърнем към тях и да основем правната процедура на солидни философски аргументи.

Полковник Хортън се почеса по носа с показалеца си и замислено каза:

— Вижте, генерале, когато като млад лейтенант работех за прокурорския екип на Нюрнбергския процес, на практика целият свят беше на наша страна. Пресата отразяваше всяка минута на процеса, но както знаем днес, не всичко бе проверено както трябва. В следствие на което имаше и много пропуски. Процедурни грешки и други подобни. Но по-важното бе, че в много случаи подминахме и закона. Обесихме онези, които искахме да обесим, и сами оставахме учудени, когато осъждахме престъпниците на затвор, вместо на смъртно наказание. Нямаше никаква възможност за обжалване на присъдите. Смъртта означаваше смърт. — Хортън се замисли за момент преди да продължи. — Срещу трибуналите на Съюзниците се надигнаха само отделни гласове. И аз не бях сред малцината достатъчно мъдри, за да прозрат, че онова, което вършехме не бе раздаване на правосъдие, а отмъщение. Но дори да бях осъзнал това, нямаше да имам достатъчно смелост, за да го кажа. — Той погледна към Ван Аркън. — За Бога, та Холивуд ни награди със Спенсър Трейси в „Нюрнбергския процес“. И нямаше ни най-малко съмнение, че сме изцяло на страната на ангелите. — Известно време те продължиха да вървят в мълчание, после полковник Хортън добави: — Генерале, когато като млад капитан са ви били включили в прокурорския екип по случая Май Лай, вие сте работил в друг свят сред друг морален климат. Медиите тогава проведоха свое независимо разследване, което всъщност повлия на разследването, провеждано от военните. Президентът не погледна на случая като на нещо, с което бихме могли да се гордеем, а проучването на общественото мнение в национален мащаб показа, че болшинството иска обвиняемият да бъде пуснат на свобода.

— Да, спомням си всичко това много добре.

— И ето ни сега тук, и двамата ветерани на два от най-значимите военни съдебни процеси на този век. Надявам се, че няма да забравим урока, който и двамата получихме. Нямаме извинения за допускане на нови съдебни грешки.

— Онова, което научих от процеса Май Лай, полковник — отвърна му Ван Аркън с нотка на нетърпение в гласа си, — е че нацията ни и целият свят няма да толерират варварско поведение от страна на въоръжените сили на Съединените щати, независимо дали някой се опитва да представи варварските прояви като сражение. — Ван Аркън си пое дъх и продължи: — Независимо от всички допуснати грешки, Нюрнберг показа на света, че нашата цивилизация няма да толерира варварството, дори ако то се превърне в национална политика на някоя суверенна държава. Аз съм дълбоко убеден, че ако някога отново ни се наложи да съдим враговете си, би трябвало първо да съдим себе си. Все едно какви страдания може да ни струва това. И независимо от това какъв характер ще има процесът срещу Бенджамин Тайсън — продължи Ван Аркън, — той трябва да послужи като предупреждение за всички бойни командири в бъдеще, за да знаят, че ще бъде търсена отговорност за действията им до деня, в който умрат. Полковник Хортън се почуди доколко казаното от генерал Ван Аркън бе в интерес на правосъдието, човечеството, армията или нацията, и доколко в интерес на самия генерал Ван Аркън и неговата кариера. Но не искаше да бъде несправедлив към човека. Напълно възможно бе и да е искрен. Хортън каза примирително:

— Това, което казвате, генерале, разбира се, е истина. Но ако напуснем сферата на теорията, бих искал да привлека вниманието ви към това колко невероятно трудно е да се установи истината за действията на войник по време на изпълнение на войнския му дълг. Тайсън е бил изпратен във Виетнам, за да убива. И военният съд, пред който евентуално ще го изправим, няма да трябва да установява дали е убивал или не, а дали е убил нужните хора по нужния начин.

— Най-много се притеснявам, че защитата ще постави под въпрос моралността на войната изобщо — отвърна рязко Ван Аркън. — В Нюрнберг все пак сте действали от позицията на морална сигурност.

— Същото правеха и нацистите. Ако се опитате да повдигнете подобни философски въпроси и въвлечете и мен като застъпник на правителствената кауза, само ще придадете още по-голямо значение на случая. А то ще бъде единствено от полза на защитата. Това е съветът, който мога да ви дам, макар и без особено желание, защото честно казано изобщо не съм убеден, че става дума за раздаване на правосъдие.

— Защо мислите така?

— Защото атмосферата през 1968 година допускаше не само процъфтяването на престъпността, но и прикриването й. Етиката и понятията на офицерския корпус, армията и цялата нация се бяха объркали основно. Вече сме поправили много от допуснатите тогава грешки. Но не можем да се върнем назад и да почнем да съдим целия младши офицерски състав, като продължим така, докато не потърсим сметка и от генералите. А после и от цивилните, участвали в предишните правителства. Това също го научих в Нюрнберг.

— Точно това се опасявам, че ще каже и защитата. Страхувам се, че ще ни предложат нещо като нюрнбергска защита.

— Толкова по-добре — изсумтя Хортън. — Често съм си представял как провеждам следствие в национален мащаб и призовавам пред съда всички кучи синове, които ни въвлякоха във войната с Виетнам.

Те продължихада вървят в мълчание, докато стигнаха до един разклон. Ван Аркън спря.

— Мога ли да те поканя на вечеря, Амброуз?

— Благодаря, генерале — поклати глава полковник Хортън, — но трябва да подготвя утрешната си лекция. — За момент той се загледа във Ван Аркън, после каза: — Виж, Бил, имам чувството, че си бил доста настоятелен в развитието на този случай, а не съм сигурен дали това ти е влизало в задълженията. Не се опитвам да те критикувам. Ти запълни празнината, породена от факта, че Министерството на правосъдието, което трябваше да се нагърби с тази задача, не я свърши както трябва, и аз те поздравявам за всеотдайността ви. Ала знаеш ли, имам чувството, че цивилните шефове ни използват. Те също са научили нещо от случая Май Лай. И както биха казали войниците ни, ние свършихме мръсната работа.

— Това го разбрах и аз — кимна Ван Аркън. — Но то с нищо не променя задълженията ни. Или поне моите задължения.

— Доста си сигурен в себе си — нетърпеливо каза полковник Хортън. — Сякаш си убеден, че справедливостта и моралното право са на твоя страна. Само че аз не съм чак толкова сигурен в това.

— Какво имаш предвид?

— Ти сам заговори за равносметка. Мисля си, че ако Бен Тайсън наистина е бил командир на взвод, избил близо сто мъже, жени и деца, то какво морално оправдание имаш ти, та да гарантираш неприкосновеност на оцелелите войници от взвода — на онези, които действително са натиснали спусъка?

Ван Аркън не отговори.

— Виждаш ли, генерале, затова не ми ги разправяй тия, че искаш този процес от някакви морални подбуди, защото такива няма. Това е най-важният урок, който научих в Нюрнберг.

Ван Аркън понечи да отговори, но Хортън го прекъсна:

— По време на Нюрнбергския процес често си задавах въпроса защо толкова малко от есесовците, палачите и мъчителите бяха призовани да отговарят пред съда. След това осъзнах, че дори и да ги бяха призовали, те щяха просто да кажат: „Аз само изпълнявах заповеди.“ Както сам добре знаеш, генерале — добави Хортън, — армията създава една уникална културна подсистема, чиито постулати подменят всичко, което човек е научил в църквата или в неделното училище; всичко, което е научил от родителите и учителите си и от обществото; дори всичко, до което е успял да стигне сам и да го скъта в душата си. Така че, когато един войник каже „Аз само следвах заповедите“ той разполага с неопровержима защита, която поставя началниците му в много неудобно положение. Това е нюрнбергската защита. И така топката се предава все по-нагоре и по-нагоре, и на всеки по-горен ешелон на командването чуваме все същото: „Аз само изпълнявах заповеди“ — преки заповеди, непреки заповеди, подразбиращи се заповеди, неизменни заповеди и така нататък. Докато накрая стигнем до върха на пирамидата, откъдето бримката се спуска отново надолу, както видях да става в Нюрнберг. Нацистките военачалници казваха „Не можех да знам, че заповедите ми са били разбрани неправилно“. Или изречението, което непрекъснато чувах да повтарят: „Нямах никаква представа какво правят подчинените ми“.

Ван Аркън рязко си пое дъх и каза бавно и отмерено:

— Твърде дълго си преподавал философия на правораздаването, Амброуз. Както се казва, трябва да се върнеш отново към конкретните казуси. Но пък този случай изобщо не бива да го разискваме.

Полковник Хортън се усмихна, после отговори замислено:

— Тогава нека да обсъдим случая с лейтенант X, когото съдят по обвинение в убийство. Всички приемат, че дори ако бъде признат за виновен, той няма да получи максималната присъда — няма да застане пред стената за разстрел. И това е твърде правдоподобно предположение, защото през последните двайсет години нито един американец не е заставал пред стената за разстрел. Но според моята философия на правото, ако съдиш човек по обвинение в едно от най-тежките престъпления — независимо дали става въпрос за убийство или за заспиване на пост във военно време, то трябва да го правиш с пълното съзнание, че всъщност би могъл да го осъдиш и на смърт. И нямаш право да се позоваваш на факта, че присъдата може да бъде обжалвана или екзекуцията може да бъде отменена по административен път. Това означава да си играеш със смъртта, а законът не е игра. Затова, ако съзнанието ти отказва да приеме мисълта, че ще изправиш един човек пред стената за разстрел и ще го надупчиш с десет куршума, ако нямаш смелостта да го направиш, то трябва да смекчиш и обвинението.

— Няма по-леко обвинение, за което срокът на давност вече да не е изтекъл.

— О, разбирам — полковник Хортън присви очи. — Пак стигнахме до конкретните случаи. Значи, ако в някакъв минал момент във времето Бен Тайсън би могъл да бъде значително по-справедливо обвинен в — да кажем съзаклятничество и укриване на престъплението сега, в настоящия момент, той трябва да бъде обвинен в предумишлено убийство или в нищо. Така ли е?

Ван Аркън кимна едва забележимо. Полковник Хортън също кимна, сякаш току-що бе открил нещо много интересно.

— Е, трябва да тръгвам — каза той. — Мисля, че вече знам за какво ще бъде утрешната ми лекция. Благодаря, генерале. — Полковник Хортън козирува, обърна се кръгом и се отдалечи.

Генерал Ван Аркън се загледа за няколко секунди след него, после се обърна и тръгна в обратната посока. За пръв път се почувства разколебан в правотата на собствената си позиция. Лично той смяташе, че Тайсън е виновен, но както бе изтъкнал Хортън, не искаше да го изпрати на разстрел. Искаше само да го изправи като назидателен пример пред целия офицерски корпус. Но в усилията си да постигне тази своя цел, в усилията да подкрепи промяната на етиката в армията след войната във Виетнам, той бе извадил отново на бял свят проблеми и спорове, които беше по-добре да бъдат погребани в миналото.

Но сега вече колелото се беше завъртяло и нямаше почти никаква възможност да спре развитието на събитията. Също като викът, който предизвиква свличането на лавината, случаят се разрастваше и набираше сила и инерция, насочвайки се със смъртоносен устрем към Бенджамин Тайсън.