Нелсън Демил
Обречен на мълчание (23)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

Бен Тайсън изостави тъмната улица и си проправи път през папура направо към водата. Над залива бе паднала мъгла и луната изглеждаше забулена в тънък воал. Въпреки това светлините на отсрещния бряг на около триста метра надалеч се виждаха над леко поклащащата се вода. Посред залива се олюляваха и примигваха червените светлинки, ограничаващи плавателния път, и една платноходка безшумно, се насочи към проливите. Отливът беше настъпил и откритите подводни тераси бяха обсипани с камъчета, миди и водорасли.

Светлините на Бей Пойнт сякаш го зовяха и го примамваха към тихо плискащите се на плажа вълни. Той ясно си спомни една нощ преди Тетската офанзива, когато стоеше на северния бряг на река Пърфюм и се взираше в хипнотизиращите го светлини на европейския квартал на другия бряг. Сега се чувстваше също така спокоен, както и тогава, застанал близо до ръба на водата — В мир със себе си, омагьосан от разноцветните светлини, отразени върху повърхността й, примамван от ритмичното плискане на вълните. Без да се замисля, Тайсън се съблече по шорти и захвърли дрехите си върху куп изсъхнали водорасли. Навлезе във водата. Започна да плува, първоначално в кръг, а водата охлаждаше и пречистваше горещото му запотено тяло. След това, без да си дава сметка, той заплува през залива към Бей Пойнт. Отливът се усилваше и го отнасяше на изток към външното пристанище, а той компенсираше отклонението като плуваше под ъгъл на северозапад. Вълните бяха по-големи, отколкото изглеждаха от брега, и Тайсън с нежелание се насочи към маркировката на плавателния път и заплува, придържайки се към сигналните му шамандури. Установи, че започва да се изморява.

Вече виждаше къщата си съвсем ясно на по-малко от двеста и петдесет метра разстояние на север. Пое си дълбоко дъх и се насочи натам. Приблизително на половината път към брега почувства, че дясното му коляно започва да го боли, после то се вдърви и кракът му увисна напълно безжизнено във водата. Тайсън тихо изруга и се обърна по гръб. Течението го понесе на изток към моста Норт Хевън.

Водата изглеждаше топла и вълните го поклащаха в успокоителен ритъм. Замъглената луна, увенчана с красивия си ореол, гледаше надолу към него и той почувства, че е в някаква странна хармония със света.

Смътно осъзна, че се носи по течението под моста Норт Хевън, през протока, и покрай светлините на големия кей, които останаха на няколкостотин метра вляво от него. Премина през плавателния канал в каменния вълнолом и се озова в откритите води на пристанището. Опита се да раздвижи левия си крак, но откри, че коляното му се е схванало напълно.

— По дяволите! — Беше се случвало и преди и щеше да мине, ако го оставеше да си почине.

След известно време, което му се стори твърде дълго, той почувства, че силата на отлива намалява. Малко по-късно Тайсън усети, че посоката, в която го отнасяше океанът, се е променила поради бриза, идващ откъм остров Шелтър на север от него. Опита се да си представи картата на крайбрежието около Саг Харбър и заключи, че ако вятърът продължи да духа предимно от север, а приливът започне да приижда, ще го отнесе чак до дискотеката на големия кей. Както беше по долни гащи. Засмя се и изруга едновременно. Опита се да сгъне коляното си, но то изглеждаше още по-сковано.

След известно време Тайсън забеляза, че вятърът се усилва и над него започват да се появяват все още малки, но заплашителни бели гребени. Още по-лошото бе, че вятърът се бе обърнал и сега духаше от юг и от запад, като го отдалечаваше от Саг Харбър и го отнасяше към открития океан. Водата, която му се бе сторила толкова топла, сега бързо изстудяваше, полъхът на вятъра също беше доста хладен. Откри, че трудно си поема дъх, което намаляваше шансовете му да остане да плава по гръб. — Лошо.

Той изправи тялото си във водата и заплува с ръцете и подвижния си крак. Огледа хоризонта за някой кораб или лодка, но кръгозорът му бе крайно ограничен от развълнуваното море, в което се появяваха първите, все още малобройни вълни, и за пръв път почувства страх.

Тайсън се издигна на върха на една голяма вълна и бързо се огледа. Навсякъде на хоризонта се виждаха светлините на кораби и лодки, но нито един от плавателните съдове не беше достатъчно близко, за да го чуе. Светлините на Саг Харбър проблясваха съблазнително на около половин километър на юго-запад, но със същия успех можеха да бъдат и на забулената луна. Приливът беше твърде слаб, за да го приближи обратно към брега, и надигащият се от югозапад вятър всъщност определяше посоката, в която го отнасяше водата. Тайсън видя фара на Седар Пойнт на североизток, зад който се намираше заливът Гардинърс, накъдето се насочваше той, а зад него се простираше Атлантическия океан, със следваща спирка Франция.

Вълната се спусна надолу и Тайсън попадна в дупка. Той се опита да се дистанцира от проблема и да погледне на него обективно, както бе правил и по време на сражение. А плаващите в залива кораби и яхти трябваше да минат дяволски близо до него, за да го забележат в нощта при тези вълни. Ако определяше правилно посоката, в която го отнасяха вятърът и приливът, нямаше особено голяма вероятност да го изхвърлят някъде на брега. Но дори ако това случеше, надали щеше да бъде пясъчен плаж, защото по-голямата част от крайбрежието наоколо се състоеше от отвесни скали, обрасли с гори. И така, това бяха лошите новини, ако не се броят акулите, но за тях той изобщо не искаше да мисли. Добрата новина бе, че изобщо можеше да мисли.

Напълно според очакванията му, вълните започнаха да се извисяват и вече не можеше да плава по гръб. Опита се да улавя вълните и да се задържа на върха им, след което да се спуска надолу в междината, преди вълната да се извиси напълно и да се разбие, след което да издебва следващата преди да е стигнала до него, така че да може да се издигне отново на гребена на надигащата се вълна и да се хлъзне в следващата междина. Дължината на вълните и интервалът между разбиването им бяха още достатъчно големи, за да прави всичко това, а и височината им още не надвишаваше метър — метър и половина. Но изглежда положението се влошаваше.

Стори му се, че от гребена на една вълна забелязва светлините на преминаващ наблизо кораб. Но морето вече беше твърде бурно, за да си хаби силите да вика. А и кръгозорът и зрителното му поле бяха ограничени до заобикалящите го стени от черна вода и бяла пяна. Той почувства гадене в стомаха от миризмата и вкуса на океана и повърна известно количество солена вода.

Сега вече се бореше за живота си. Изведнъж осъзна, че ако не успееше да оцелее, щяха да решат, че се е самоубил.

— Не. Не!

Представи си къщата си в Бей Пойнт, с осветения пристан в далечината и му се стори, че се приближава до нея. Марси и Дейвид спокойно вечеряха около кръглата маса от червено дърво в столовата. Между тях гореше свещ, той видя лицата им на премигващата светлина и долови тихия шепот на радиото, което свиреше песен на Уили Нелсън.

* * *

Както се бе опасявал, колкото по-високи ставаха вълните, толкова повече се скъсяваше дължината им и интервала между разбиването на гребените им. Междините бяха по-кратки, по-малко от три метра от гърба на една вълна до приближаващата се стена на следващата. Гребенът на висока два метра и половина вълна закри небето над него подобно на спускащ се балдахин и се разби, като го оглуши и ослепи с пяната си.

Докато се бореше да излезе на повърхността за глътка въздух, Тайсън осъзна, че няма да издържи дълго така. Още една-две такива вълни щяха да го довършат.

Той се съсредоточи върху вдървеното си коляно, напрягайки се да го накара да откликне, да се раздвижи и да заработи отново. Докато беше още млад, преди Виетнам и Пурпурното сърце, беше плувал и в по-бурни води, далече навътре в коварния Атлантически океан, откъдето изобщо не можеше да види брега. Това е само едно проклето пристанище. Бенджамин Тайсън няма да се остави да се удави в пристанищни води при умерено бурно море и посред лято. Не. „ПО ДЯВОЛИТЕ ВИЕТНАМ! ПО ДЯВОЛИТЕ ВИЕТНАМ! ПО ДЯВОЛИТЕ ВИЕТНАМ!“ Вика, докато думите станаха нечленоразделни дори за самия него. „По дяволите, по дяволите, по дяволите…!“

* * *

Той се загледа очарован в ярката светлина и в невероятно чистите ръце. Белите чаршафи създаваха усещане за хлад около голото му тяло, а кръжащите около него сестри бяха много грижовни. Тайсън си помисли, че кораба на медицинските служби на американската армия бе просто междинна спирка между смъртта и живота — спасителен кораб, който събира отломките и останките от опустошените брегове.

Отиваш си вкъщи, войниче.

Коляното ти се оправи напълно.

О, сестрите в Летърман определено ще го харесат.

Ето личните ви вещи, лейтенанте.

Няма да останете сакат.

Доста гадости си видял, нали, шампионе?

Бен, довечера дават филм в заседателната зала. Искащ ли да те закарам?

Тази война е мръсна. Мръсна.

Капитан Уилс и лейтенант Меркадо са преместени в друго отделение. Добре са. Не, не можете да ги видите.

Няма нужда от консултации с психиатър. Този изглежда напълно с всичкия си.

Бригадният командир дойде на борда да ви закачи медали на болничните пижами. Някои се преструват на заспали и той ги оставя на чаршафите. Изборът е ваш.

Утре отлитате за Да Нанг. Искат да присъствате на специална тържествена церемония в Уей следващата седмица.

Не знам къде държат телата, лейтенанте. Какво значение има това?

Ще можете да тичате, плувате, да играете тенис и дори да се катерите по планините.

Няма да се връщате на бойното поле.

Късмет, Тайсън.

Довиждане, Бен.

След месец коляното ви ще бъде като ново. Плуването му се отразява добре.

* * *

Белият спасителен пояс лежеше на около три метра вляво от него, после се отмести надалече върху една издигаща се вълна и изчезна. Появи се отново и се стрелна над разбушувалия се океан право към него, сякаш го направляваше някакво дистанционно устройство.

Тайсън го сграбчи здраво с двете си ръце, гмурна се под него и се промуши в дупката. Спасителното въже се опъна и изскочи над водата. Тайсън проследи мокрото въже с очите си и и за пръв път забеляза осветеното корабче на петнайсетина метра от него. Корабчето представляваше моторна лодка с кабина, дълга дванайсетина метра, с подвижен мостик. Тайсън се мяташе в разпенената диря, оставяна от корабчето, а когато се приближи повече, усети и биенето на витлата. Докато го притегляха към яхтата, той успя да прочете името на лодката, изписано на белия й борд: „Транкилити 2“. След това всичко потъна в мрак.

* * *

Тайсън отвори очи. Почувства, че е загърнат в някаква дреха. Опита се да се изправи, но не можа. Някакъв мъж коленичи до него.

— Аз съм Дик Кеплър. — Той отметна частта от халата, закриваща дясното коляно на Тайсън. — Бойна рана, а?

Тайсън го погледна.

— Те веднага се познават по малките червени точици, където парченца и отломки от снарядите са се забили в кожата от силата на експлозията. При футболна травма няма такова нещо. Виждал съм такива белези и преди. Това ли ви създаваше проблеми? — попита Дик Кеплър.

Тайсън си рече, че мъжът вероятно е лекар.

— Просто се уморих — отговори той. — Кракът ми се схвана.

— Възможно е. След седмица ще сте отново на терена.

— Без бойни задачи.

— Добре — разсмя се лекарят. — Нека ви помогна да се изправите.

Тайсън се хвана за ръката му и стана. Една жена, която се представи с името Алис, му подаде двуметрова кука за вадене на риба и той се подпря на нея. Попита дали могат да го закарат до Бей Пойнт, и след петнайсет минути те вече се приближаваха към полуострова. Тайсън огледа близкия бряг и посочи:

— Там.

Кеплър намали скоростта и зави надясно, насочвайки се към дългия кей. Тайсън усети как килът на няколко пъти одра дъното, преди лодката да спре до кея. Алис метна въжето на един от пилерсите и всички си стиснаха ръце за довиждане.

— Ако изчакате малко — каза Тайсън, — ще ви върна куката и халата.

— Запазете ги за спомен — отвърна д-р Кеплър. — Имате ли нужда от помощ да се изкачите по скалите?

— Не, само да стъпя на брега.

Кеплър скочи на кея, хвана го за ръката и му помогна да слезе от лодката.

— Още веднъж много ви благодаря. Те се сбогуваха.

Тайсън стоеше на разнебитения кей и гледаше как „Транкилити“ се отдалечава по канала. Те му помахаха и той също им махна с ръка, после се опря на рибарската кука и се обърна с лице към брега.

Той се изкачи заднешком нагоре по скалите и стигна до поляната над тях. Изправи се и погледна към къщата на стотина метра от него. Верандата беше осветена и някой лежеше на шезлонга. Прекоси поляната, използвайки рибарската кука като бастун. Когато се приближи повече, видя през парапета на верандата, че в шезлонга лежаха всъщност двама души, обърнати с лице един към друг, и се галеха. Жената беше с гръб към него и той забеляза, че тениската й е вдигната до раменете. Тайсън се изкашля и пристъпи още няколко крачки напред.

Мъжът, който лежеше на шезлонга, скочи на крака, оправи панталона си и бързо пристъпи към парапета.

— Кой е?

— Здравей, Дейвид.

— Татко! Татко!

Дейвид прескочи парапета, приземи се на ливадата и замръзна на място.

— Какво е станало?

— Къде?

— Какво… защо?… — Дейвид се смути.

Тайсън видя, че момичето вече се е оправило и стои до парапета на верандата. Предполагаше, че изглежда доста странно, както бе загърнат в белия си халат, бос, с разчорлена коса и опрян на рибарската кука.

— Бяхме излезли на разходка с яхта с едни приятели. Скочих да поплувам, схванах се и те ме докараха дотук. Запознай ме с приятелката си.

— А… да. — Дейвид хвърли поглед назад през рамото си, след това отново погледна към баща си, и после момичето. — Да. Това е баща ми, a това:

— Мелинда.

— Здравей, аз съм бащата — каза Тайсън.

— Много ми е приятно — усмихна се Мелинда. Тайсън тръгна към стълбите и Дейвид го хвана под ръка.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Просто едно много неприятно схващане. — Той се изкачи на верандата и седна в един сгъваем стол. — Къде е майка ти?

— Излезе. Ще се върне в десет. Тайсън кимна.

— Тук ли ще останеш… — попита Дейвид, поглеждайки набързо към Мелинда.

— Предполагам, че да. — Тайсън се прозя. — Нали живея тук. Какво ще кажеш да ми донесеш нещо ободряващо. Веднага.

— Разбира се. — Дейвид се втурна вътре в къщата. Известно време Тайсън и Мелинда се наблюдаваха. Тайсън прецени, че тя е няколко години по-голяма от Дейвид. Леко закръглена, но привлекателна, със златистокафяв загар.

— Тук ли живеете?

— Само през лятото Иначе сме от Манхатън.

— Къде сте отседнали?

— Малко по-надолу на същата улица. Къщата със сивите камъни.

— Това ограничава избора само до двайсетина такива.

— Има зелени капаци разсмя се тя. — фамилното ми име е Джордан. Баща ми идва при нас за уикенда. Майка ми днес вечеря с госпожа Тайсън.

Тайсън кимна. Получи отговор на въпроса, който не искаше да зададе на Дейвид, а същевременно установи, че партизанското им име Андерсън вече не важеше. Реши, че това всъщност няма значение.

— А вие с Дейвид се наглеждате взаимно, така ли? Мелинда се усмихна с точно толкова смущение, колкото да покаже, че знае, че трябва да е притеснена, но всъщност не беше. Тайсън си спомни за лятото, когато баща му го беше намерил в един покрит с брезент скиф, изтеглен на плажа. Поклащащата се върху пясъка лодка вероятно бе изглеждала доста подозрително, даже призрачно. Тайсън се усмихна.

— Какаов ликьор. Става ли? — Дейвид се беше върнал с полупълно шише в ръцете.

Не ставаше, но Тайсън го увери, че е добре.

— Извинявайте, че ви се натрапих в такъв момент. Дейвид и Мелинда се опитаха да му възразят, въпреки че Тайсън бе сигурен, че са разочаровани. Той отпи от ликьора. Почувства странно парене в гърлото и в стомаха и помисли, че ще повърне. Остави чашата на страничната облегалка на стола и пое дълбоко дъх.

— Не изглеждаш много добре — отбеляза Дейвид.

— Просто съм уморен. Не съм болен или нещо такова. Отивам горе да взема душ и да измия солта от себе си — добави той. — След това ще поспя. — Стана, опирайки се на облегалките на стола и сграбчи дръжката на рибарската кука с дясната си ръка. — Не, нямам нужда от помощ. Просто отвори вратата. Мелинда дръпна плъзгащата се врата и Тайсън влезна в дневната.

— Дейвид — извика той след себе си, — уговорил съм рибарска лодка за утре. Ще се срещнем долу в пет часа сутринта.

— Дадено, сър.

Тайсън се изкачи по стълбите както се бе изкатерил и по скалите, с гърба напред, след което изпълзя до голямата спалня. Остави рибарската кука на стъпалото пред леглото, качи се на него и се изтегна. Прозя се.

— Душ.

Прозя се отново. Вечерта бе придобила нереално измерение: стария град, мъглата, Пикард, залива, „Транкилити“ и екипажът й, изкачването до къщата му, и накрая Дейвид, погълнат от сериозен флирт. Малкият Дейвид. Времето лети. Той затвори очи и последната мисъл, която мина през съзнанието му бе, че не биваше да е тук. Знаеше, че в този момент би трябвало да се намира на дъното на океана.