Нелсън Демил
Обречен на мълчание (15)

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

На Тайсън му се стори, че мис Бийл е доста бледа. Забеляза също, че през последните седмици тя отслабна и напоследък бе малко нервна и неспокойна. Предполагаше, че си има някакви лични проблеми, но внезапно му хрумна странната идея, че мис Бийл се притеснява за него. Попита я:

— Какво има?

Тя му подаде голям кафяв плик. Първото нещо, което забеляза, бе, че цветът му е малко по-тъмен от пликовете, които се използват за бизнес кореспонденция. Второто нещо, което го впечатли, бе правителственият щемпел за безплатно изпращане по пощата. Накрая установи, че писмото е изпратено от Министерството на отбраната. Но той знаеше от кого е още когато мис Бийл прекрачи прага на стаята.

— Пристигна препоръчано. Аз се разписах при получаването… — каза тя.

Тайсън видя, че пликът е адресиран до лейтенант Бенджамин Дж. Тайсън. Остави го на бюрото си.

— Благодаря. Напечатахте ли договора за „Тейлър“?

— Почти съм готова… — Мис Бийл като че ли нямаше желание да си тръгва.

— Има ли още нещо? — попита я Тайсън.

— Не… — тя погледна към вратата и попита: — Ще ни напускате ли?

— Така изглежда — отвърна той.

Мис Бийл изплю камъчето:

— О, всички смятаме, че това е ужасно, господин Тайсън. Ужасно. Не е… не е честно. Всички сме разтревожени.

Той предположи, че тя очевидно има предвид групичката секретарки, с които обсъждаше всичко по време на обед в стола. Колегите му от заседателната зала не можеха да проявят такова съчувствие. Спомни си, че в пехотата след всяка битка следваха повишения и хората, които се стремяха към тях, не ги бе грижа дали са получили по-висок чин благодарение на някоя В1 — милиметрова минохвъргачка или на 122 — милиметров ракетен огън. Светът на корпорацията не бе по-различен.

— Ценя вашата загриженост. — Мис Бийл все още не помръдваше, сякаш се бе вкаменила. Забелязал това, Тайсън добави: — Вие може да останете да работите тук, докато желаете. Говорил съм за това с господин Кимура.

— Благодаря ви.

Най-сетне тя се обърна и излезе.

Тайсън бе както трогнат, така и озадачен от този изблик на загриженост. Не бе смятал, че се ползва с особена популярност сред редовите членове на компанията му, но очевидно те са решили, че светът се е отнесъл зле с него. Може би защото си мислят, че светът се е отнесъл по същия начин към тях самите. Всъщност от това, което четеше във вестниците, излизаше, че обществеността е на негова страна. Някъде прочете, че някакъв човек от щата Вирджиния открил фонд в защита на Тайсън, въпреки че досега никой не бе потърсил нито него, нито пък Слоун във връзка с това. Странно, мислеше си той, как реагират американците на разпространяваните от медиите истории за нещастието на другите. Искаше му се да вярва, че в страната цареше някакъв неподправен алтруизъм и всеобщо чувство на милосърдие, а може пък и наистина да е така, или пък може би той ще се научи да вярва в това.

Гледаше вторачено кафявия плик пред себе си, после го отмести настрани.

* * *

— Жена ви иска да разговаря с вас — обади се мис Бийл по вътрешния телефон.

— Свържете ме — Тайсън натисна мигащото копче и се обади — Ало?

— Здрасти! — гласът на Марси прозвуча доста приглушено.

Последва кратко мълчание, после Тайсън каза:

— Дай ми телефонния номер там. Тя му продиктува номера.

— Тия два дни валя през цялото време. А там? Той погледна навън през прозореца зад себе си.

— И тук е същото.

— Понякога тук времето е по-различно от там.

— Да, понякога е така. Как е Дейвид?

— Добре. Намери си приятели и дъждът изобщо не им пречи да ходят на лов. Откриха си и свърталище — една дискотека недалеч от Мейн Стрийт.

— В Саг Харбър ли? Как се казва? Да не е „Горната палуба на плачещия кит“? Накъде е тръгнал тоя свят?

— Кой знае? На Лонг Уорф вечер свири духов оркестър.

— Така ли?

— Да, а и онова място, на което Джон Стайнбек е обичал да се разхожда, „Черната шамандура“, сега вече има нов вид.

Тайсън се чудеше откъде знае тя тия неща.

— Е, понякога не е много добра идея да се връщаш там, където си бил преди, нали? Искам да кажа, че това понякога ти причинява болка.

— Понякога.

Той завъртя стола си и се загледа в капките дъжд по прозореца. Общо взето нямаше нищо против дъжда по принцип, но откакто преживя два влажни периода, всеки от които продължи три месеца, бе започнал да мрази дъждовното време.

— Все още ли сме си приятели? — попита Марси.

— Разбира се.

— Добре. — Гласът й звучеше несигурно: — Нещо ново в работата ти?

— Нищо. Надпреварата с оръжията е замаяла главите на всички. Затънали сме до гуша в работа.

Тя се чудеше дали да продължи, но накрая се престраши:

— Мислех си… дали… ами, бих помислила по въпроса да дойда с теб в Токио… Искам да кажа, че със сигурност ще дойда… ако го искаш.

Тайсън й отговори:

— Въпросът за Токио вече не подлежи на обсъждане.

— Защо?

— Защото отново съм назначен на активна военна служба.

— Моля…?

Тайсън погледна листата на бюрото си.

— Писмото започва с поздрав, но след това всичко върви надолу.

— О… Бен!…

— Е, вече имах среща с Кимура и го информирах за новото ми положение. — Мислите на Тайсън се върнаха към състоялата се само преди един час среща. Изражението на господин Кимура просто го издаде.

Тайсън бе сигурен, че Кимура е знаел за повиквателната предварително, въпреки че се правеше, че чува за нея за пръв път: — Кимура ми предложи да ми плаща половин заплата докато съм на служба в армията. Не можах да разбера дали това включва и времето, което ще изкарам в затвора. Марси не каза нищо. Той продължи:

— В добавка ще ми изплати и отпуската, болничните и някои премии в края на годината.

— Много… много е щедър.

— Така е.

Но той не смяташе, че тук става въпрос за щедрост. Всичко това се субсидираше по един или друг начин от държавата. Не искаха да го оставят без средства. И тук вече не ставаше дума за никакъв алтруизъм, а за стратегия на връзките с обществеността. Но на него никак не му се искаше да играе по техните правила.

— Не знам каква е заплатата на първи лейтенант днес и хич не ме е грижа, но струва ми се, че с тия пари и с твоята заплата след една година ще бъдем абсолютно разорени.

— Какво искаш да кажеш? Отказа ли предложението на Кимура?

— Не. Всъщност смятам, че по принцип трябва да си подам оставката.

— Но защо? Това е абсурдно, Бен. Приеми половината заплата. Толкова години си работил безупречно за тази компания…

— Ами къде отиват принципите ми? Ти си принципен човек и си мислех, че ще ме разбереш. Смятах, че в случая ще ме подкрепиш. При това не си и материалистка. Така че не би трябвало да се тревожиш за парите.

— Подиграваш ли ми се?

— Навярно да.

Марси замълча за известно време.

— Заради кои твои принципи ще подадеш оставка?

— Заради правото си да бъда финансово разорен. Заради правото си да откажа пари, които не съм заработил. Заради правото си да понеса последствията на това, което съм извършил. Заради правото си да ядосам правителството. Как ти се струва това като реч, произнесена от човек, който се противопоставя на ония, дето стоят по върховете? Не се ли гордееш с мен?

— Чуй ме… не ти се обадих, за да се караме… и мисля, че те разбирам… Но ти имаш семейство…

— Ще се оправим.

Последва мълчание, след това Марси каза:

— Да, ще се оправим. Направи това, което смяташ за най-добре.

Тайсън кимна сам на себе си. Имаше чувството, че тя наистина казва това, което мисли.

— Какво означава тази повиквателна? Трябва ли да ходиш някъде другаде? — попита тя.

— Ами, да. Получих и заповед за назначението. — Той погледна листа, който лежеше настрани от другите. — Можеше да бъде и по-зле.

— Къде?

— Форт Хамилтън. Бруклин. Знаеш ли къде е това? Близо до моста Верацано.

— Да… ами, не е зле. Длъжен ли си да… Ще те арестуват ли?

— Не знам. Знам само, че до петнайсети ми трябва да се явя пред скапаните военни. — Той замълча за момент. — Ей, кога щях да ходя на лов за акули? — Той погледна дневника си. — На четиринайсети. Добре. Мога да отида, а на следващия ден ще се явя там, където ме викат. Ще им занеса и една акула, ако хвана, разбира се.

Тя не каза нищо, но на него му се стори, че тайничко се разплака.

Тайсън запали цигара и вдигна краката си на перваза на прозореца. Ако не беше женен, помисли си той, досега да е напуснал работата си и да се е чупил в Хонг Конг — един град, за който си спомняше с най-добри чувства, в който бе прекарал времето на своя отпуск за възстановяване по време на войната. Всички, включително и правителството, щяха да са доволни от неговото заминаване. Но за нещастие не за Хонг Конг, който бе британска колония. Той трябваше да се чупи, както му обясни старият Чет, на някое място, откъдето правителството не може да го върне, и по този начин ще може да оправдае своята безпомощност. Точно това щеше да направи, ако не беше съпруг и баща. И въпреки това тази мисъл го съблазняваше. Гледаше как дъждът се стича по стъклото, после каза:

— Какво ще кажеш, ако офейкам от страната? Имам предвид дали това ще сложи край на цялата тая бъркотия?

— Да, определено. Но твоето силно его и прекалено силното ти чувство за отговорност ще те задържат тук.

На Тайсън му се стори, че гласът й сега прозвуча по-уверено, че това вече е същинската Марси. Тя винаги отстъпваше бързо.

— Но по тоя начин ще спестя много ядове и неприятности на теб, на Дейвид и на правителството — възрази той. — Сигурно във Вашингтон се молят на Господа да се измъкна нанякъде и да не ги притесня. Вам повече.

— Ами, ако наистина е така, тогава трябва да се споразумееш за някаква сделка с тях…

Тайсън помисли, че Марси и Чет Браун много ще си паснат.

— Точно така. Самолетен билет и пенсия. След време да изпратят и семейството. Не могат да ме екстрадират от Бразилия, но не си падам по тропиците. Може би Швеция. Там съществуват някои ограничения върху екстрадирането. Ще си намеря някоя работа да се возя с волво. Ще си поръчам вътре в модела с четири врати да ми сложат електронни устройства за целене по ракети. Какво ще кажеш?

Марси се опита да звучи закачливо:

— Ще си намериш някоя истинска блондинка — потомка на викингите. Нали винаги си си падал по блондинките.

Тайсън се усмихна.

— Ами… трябва да си помисля. Да се боря ли, или да отлетя? Имам още няколко седмици да помисля.

И двамата замълчаха, Марси започна първа:

— Как ще се оправим?

Тайсън се учуди на себе си, когато произнесе:

— Обичам те.

Тя веднага му отговори:

— И аз те обичам. — А след малко добави: — Но ми се струва, че си решил да не се връщаш у дома.

Тайсън не отговори. Тя каза:

— Сигурно си имаш доста проблеми на главата, за да мислиш и за семейните. Нали така?

Той не отговори веднага.

— Намерих си едно местенце в града. Собственикът е Пол Стайн. Знаеш го. Той отива в Хемптънс. Аз ще плащам разноските по жилището, ще плаша крадците, ще му препращам пощата и ще приемам съобщенията за него по телефона.

Отново последва дълга, неловка пауза, после Марси се обади:

— Ще ти разрешат ли да живееш… как се казва…?

— Извън гарнизона. Надявам се. За предпочитане е пред общежитията за ергени… Тая сутрин в хороскопа ми пишеше: „Ще се откажете от добре платен ръководен пост заради работа като иконом. В армията пред вас ще се разкрие перспектива за нова кариера. Може да заминете на дълго пътешествие на държавни разноски или пък може да отидете на собствени разноски някъде, където правителството не може да ви открие. Интимната ви половинка ще се отнесе с разбиране, ако получи пощенска картичка от Рио де Жанейро, подписана «Яо».“

— Дръж ме в течение.

Тайсън завъртя стола си обратно към бюрото.

— Добре. Имаш телефонния номер на Стайн. Този уикенд ще се местя там.

— Ей… и внимавай с ония „работни“ момичета.

— Поздрави Дейвид.

— Непременно.

— Пази се.

— Да. И ти.

— Довиждане.

— Довиждане.

Никой не затваряше и Тайсън каза:

— Чао.

— Чао.

Остави слушалката и забеляза, че ръката му трепери.

— По дяволите! — удари с юмрук по бюрото и всичко отгоре подскочи. — По дяволите!

Той се изправи и ритна кошчето за боклук в другия край на стаята.