Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Word of Honor, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Люба Енчева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- crecre (2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
Нелсън Демил
Обречен на мълчание
Първо издание
Делакорт & Матекс, София, 1999
ISBN 954-8415-47-х
История
- — Добавяне
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
В единайсет без десет някой звънна на вратата на Бенджамин Тайсън. Той излезе в антрето и се огледа в голямото огледало. Изпъна памучния си блейзер в морскосин цвят и нагласи червената копринена кърпичка в джобчето си. Ръбът на бежовия му панталон бе остър като бръснач, както казваха военните. Черните му мокасини бяха излъскани, а снежнобялата памучна риза подчертаваше тена му. Искаше му се да изглежда проспериращ, самоуверен, недосегаем. Тази къща бе неговата крепост, а дрехите — неговата броня.
Звънецът иззвъня отново. Тайсън се доближи до входната врата, протегна ръка и я отвори бързо.
В представите си бе очаквал да види жена в светла униформа, но тя бе облечена с униформата, която в армията наричаха „униформа — клас А“: Тъмнозелена пола, кител в същия цвят, светлозелена блуза и черна вратовръзка на кръстчета. На главата й имаше леко килната зелена гарнизонна фуражка с офицерски златни кантове. През рамо бе преметнала черна чанта, а в ръка държеше черно кожено дипломатическо куфарче. Тя се усмихна приветливо.
— Господин Тайсън?
— Не. Аз съм лейтенант Тайсън. Предполагам, цивилното ми облекло ви обърка. — Той протегна ръка. — Златният дъбов лист ми подсказва, че вие сте майор, а картичката с името ви ми казва, че сте Харпър. Здравейте, майор Харпър.
Здрависвайки се с него, тя каза:
— Не е необходимо да носите униформа.
— Добре. — Той я изгледа бързо. Косата й бе меденожълта, очите — бледосини, и целият й вид подсказваше, че е израсла на воля, сред чист въздух. Представи си я сред царевични поля и в обкръжението на провинциални богомолци. Някъде под обезличаващата женския силует униформа се криеше хубаво тяло. Той се отмести: — Моля, заповядайте.
Тя влезе, като свали фуражката си. Размениха си няколко думи за облачното време, за полета й насам и за неговия дом.
Тайсън пое фуражката й и я остави върху шкафа в антрето, после попита:
— Да взема ли куртката ви? Тя се поколеба:
— Да, ако обичате.
Остави куфарчето и чантата си, после разкопча четирите медни копчета на куртката си и я свали. Тайсън забеляза, че светлозелената й блуза също бе добре скроена и й стоеше доста по-прилепнала по тялото, отколкото би се понравило на шефовете в армията. Той прибра куртката й в гардероба в антрето и се обърна към нея. Няколко секунди се гледаха един друг.
— Насам.
Преведе я през всекидневната към кабинета си в задната част на къщата. Посочи й едно кожено кресло и тя седна, отбелязвайки:
— Хубава стая.
— Благодаря. — Той бе изнесъл кашоните и всички други неща, които биха могли да издадат, че възнамерява да се изнася от жилището си. Тайсън се доближи до шкафа, където се намираше барчето, върху което стоеше кафеварка и наля кафе в две чаши: — Ще пийнете ли малко ликьор или коняк с кафето? Или може би в обновената ни армия офицерите вече не пият, когато са на дежурство?
— Пият. Но аз ще се въздържа засега.
Тайсън си сипа малко ирландски ликьор в кафето.
— Клин клин избива. — Реши, че тя е забелязала зачервените му очи, но след като бе изпуснал тая забележка, мислеше, че трябва да се изясни. — Снощи, след като ми се обадихте, пих с едни приятели. Всъщност, бе нещо като благотворително парти за моята защита — излъга той. — Всяка година на Четвърти юли в клуба организират подобни неща — в моя клуб — и всички бяха патриотично настроени, така че решиха да раздадат шапката за събиране на средствата. — Тайсън се усети, че не е много добър в тая си роля, но въпреки това добави: — Имам доста поддръжници тук — В моя град. Научих също, че се организира и защитен фонд в национален мащаб… В случай че ми потрябва.
Керън Харпър извади малко картонено листче от куфарчето си:
— Нека първо да започнем с формалностите. Да изясним правата ви и всичко останало. Длъжна съм да повторя това сега, когато сме лице в лице, макар че вече ви го казах по телефона. Нали знаете?
— Сметана?
— Да, ако обичате.
— Захар?
— Да… Бих искала да ви прочета правата ви. — Тя погледна листчето.
— Слушам. — Той сипа сметана и захар в чашата й.
— Добре… имате право да мълчите…
— Извинете. Една или две бучки?
— Само една, моля. Имате право да задавате въпроси на свидетелите. Имате право да бъдете защитаван от военен адвокат. — Тя продължаваше да чете от листчето, докато Тайсън постави чашата с кафе пред нея.
Той реши да седне на бюрото си, после се отказа от това свое намерение. Седна в креслото срещу нея, от другата страна на масичката и остави чашата си. Загледа се в нея, докато тя четеше краткия списък с правата му. Поне десетина пъти бе чел тоя списък на заподозрени лица и всеки път наново изпитваше онова неудобство, онова напрежение, което се появяваше между него и войника, седящ насреща му.
Керън Харпър вдигна очи от листа.
— Ясни ли са би правата според Наказателния кодекс на военното правосъдие?
— Да, госпожо.
— Желаете ли да си вземете военен адвокат?
— Не, госпожо.
— Желаете ли на разговора ни да присъства вашият собствен адвокат?
— Той сега играе голф.
Тя го погледна въпросително.
— Както ви казах и по телефона, не желая. Тя кимна небрежно:
— Длъжна съм да ви информирам за съдебните обвинения, предявени към вас. Засега не съществуват такива. Но очевидно това, което имаме предвид, е обвинение в убийство.
Тайсън не каза нищо. Тя продължи:
— Както ви казах, засега няма свидетели, но ако се появят, имате право да им задавате въпроси, в случай че се заведе съдебно дело. На този етап имате право да посочите свидетели, които биха свидетелствали във ваша полза или поне биха смекчили обвиненията срещу вас със своите показания. Имате ли предвид такива свидетели?
— Не, госпожо.
— Имате право и да направите някакво изявление, ако желаете. Желаете ли?
— Не, госпожо.
Последва дълго мълчание, после Тайсън каза:
— Готов съм да отговарям на вашите въпроси. Започвайте.
Тя погледна записките си.
— Добре… Чели ли сте книгата „Уей: смъртта на един град“?
— Да, госпожо.
— Оставете това обръщение. Вие ли сте лейтенант Бенджамин Тайсън, за когото се споменава в книгата?
— Така изглежда.
— Вие ли сте командвал взвода, за който пише в глава шеста на горепосочената книга?
— Да, аз.
— Там имаше ли и други командири с по-висок чин от вашия?
— Не. Действах отделно от моята рота и батальон.
— Имахте ли радиовръзка с по-горестоящото командване?
— Отчасти. Батериите на радиотелефона бяха изтощени. Голям проблем беше да ни снабдяват редовно с батерии.
Тя кимна, после му зададе още няколко въпроса. Тайсън знаеше, че тя просто го предразполага да отговаря на въпросите й, като на този етап избягва всякакви намеци, навеждащи на мисълта за парливата тема на разговора — масовото убийство. Бива си я, помисли. Той самият бе вършил това преди и сега си спомняше миналото.
Тайсън реши да прекъсне потока й от въпроси. Стана и доля кафе и в двете чаши.
— Хайде да си починем.
Тя се усмихна, сякаш идеята бе добре дошла, но на Тайсън му бе ясно, че съвсем няма това предвид.
— Една цигара? — предложи й той.
— Не, благодаря.
— Имате ли нещо против да си запаля?
— Не, съвсем не.
Тайсън се облегна на ръба на бюрото и запуши цигарата си. Погледна майор Керън Харпър. „Сигурно е малко притеснена, въпреки спокойната й външност“, помисли си той. Тя бе хванала една осемдесет-килограмова риба на въдицата си, а той можеше да пререже кордата когато си пожелае.
Тя започна лек разговор, който сякаш нямаше връзка с интервюто, но Тайсън знаеше, че има:
— Намерих нещо много интересно в досието ви — оная забележка, която сте написали върху въпросника. Спомняте ли си за нея?
Той помълча за момент.
— О… оная ли… Сигурно са ми били потънали гемиите в оня ден.
— Така предположих и аз. Много разобличителна забележка за един офицер, при това върху нещо, което остава завинаги в досието ви.
— Тогава не бях офицер.
— Но сте били преди това. Вие и сега сте. Винаги сте бил такъв от момента, в който сте се заклели след излизането ви от колежа.
— Щяха ли с нещо да се променят нещата, ако бях зачеркнал онази кутийка, с което да искам да ме отпишат от списъците на запасните офицери?
— Не знам. Това не е към моя отдел. Беше ми любопитно да разбера какво ви е накарало да я напишете.
— Имате ли някакви спомени от войната? От превземането на Сайгон? Изглеждате ми доста млада.
— По времето на офанзивата около Тет през 1968 — а съм била на около петнайсет години.
— Петнайсет? Господи! Как ми се иска и аз да съм бил на петнайсет тогава. Между другото, Тет означава време, а не място. Знаехте ли това преди?
— Разбира се. Както и да е, когато Сайгон бе превзет през 1975 — а, бях на двайсет и две. Спомням си, тогава ми се струваше, че войната продължава откакто се помня. Радвах се, че свършва.
Жена ми също. Тя вдигна тост в чест на Националния освободителен фронт.
— Мисля, че една от причините, поради която са ме избрали да водя това следствие е, че не съм обвързана по никакъв начин с въпросните събития.
— Твърде вероятно.
Тайсън помисли, че тя проявява някаква откровеност, зад която се крие известна лукавост. Или пък, допусна той, наистина бе естествена и наивна. Осъзна, че бе започнал да я изучава по-подробно. Това не се дължеше нито на цвета, нито на кройката на униформата й, а на нейното лице, на косата, на гласа й и на нейните движения. Устата й, забеляза той, бе изразителна и предполагаше силна чувственост при други обстоятелства. Той попита:
— А какви са другите причини, поради които са ви избрали? Искам да кажа, защо именно вас?
Тя сви рамене.
— Сигурно опитът ви при разследване на убийства?
— Никога досега не съм разследвала убийство.
— И аз никога досега не съм бил заподозрян в убийство. Колко е малък светът.
Тя взе бутилката с ликьор от малката масичка.
— Нямате нищо против да си налея, нали? — Сипа си малко в кафето. — Както и да е, във връзка с онова, което сте написали във въпросника, се чудех дали не възнамерявате да се противопоставите на призоваването ви обратно на активна военна служба.
— Вижте, майоре, след като правителството веднъж реши да те довърши, нищо не може да те спаси. Освен ако си с неограничени възможности.
Тя се наведе към него през масичката.
— Не трябва да смятате, че са ви вдигнали мерника. Ако мислите, че заповедта е неоснователна, предлагам ви да намерите необходимите средства — финансови и всякакви там други — и да се борите против нея. Това ще бъде първата стъпка към вашата защита според главнокомандващите в армията.
Тайсън не отговори.
Седяха и мълчаха известно време, после той се изправи и се доближи до библиотеката, отвори едно чекмедже и извади оттам някаква дървена кутия. Изсипа съдържанието й върху масичката.
И двамата се вторачиха в купчината медали и почетни ленти, сред които бяха „Пурпурното сърце“, значката „Отличник в пехотата“, медалът „Отличник-десантчик“ и виетнамският „Кръст за храброст“. Тайсън повдигна кръста за храброст за жълто-оранжевата му лента и го разклати.
— Това е виетнамско отличие. Дадоха ми го на една церемония, на която се раздаваха почести сред развалините на цитаделата при Уей в един безумно горещ следобед след превземането на града. Няма никога да забравя дребния виетнамски полковник, който раздаваше медалите. Беше зле обгорял, миришеше на риба, на синтетично японско уиски, на пот и воняща плът. Когато ме прегърна и ме целуна, ми идваше да повърна. — Тайсън гледаше медала. — Но беше невероятен боец. Сигурен съм, че не е останал жив в тая война. И правителството му я загуби. Така че, ето ме тук — държа безполезен медал, даден ми от покойно правителство. — Той го пусна на масата. — Трябва ли ми сега за нещо?
Тя кимна.
— Разбира се. Военният съд — ако има такъв — ще го вземе предвид. Пазите ли и документите, с които са ви го връчили?
— Като че ли съм ги забутал някъде. Но си спомням, че съм отличен заради храбростта ми, проявена… по време на акцията, проведена на 15 февруари 1968 година в и около селото Ан Нин Ха. Документът е на развален английски и езикът е доста елементарен, но на армията ще й бъде малко трудно да ме съди за убийства, станали по време на една операция, за която съм бил награден. А вие как смятате?
— Опитайте се да намерите документа.
— В досието ми нямаше ли копие от него?
— Не, нямаше, а и не смятам, че сегашното правителство на Сайгон, вече град Хо Ши Мин, би ви помогнало.
— Щяха да ме наградят и със Сребърна звезда заради същата операция. Обикновено виетнамците оповестяваха своя списък с имената на американците, които са определени да бъдат отличени от тях, и приравняваха своите медали със съответните американски отличия за храброст. Точно така ми бе връчен и виетнамският кръст. Но така и не получих Сребърната звезда.
— Защо?
Той сви рамене.
— Видях лично предложението за награда на моя ротен командир Браудър, вече покойник. Но сигурно са я забутали някъде. Нещо обичайно за ония времена.
— Може би са решили, че не я заслужавате.
— Може би, но не ми се вярва.
— Капитан Браудър, предполагам, е направил предложението въз основа на устните доклади на вашите подчинени. Браудър, както казахте, не е бил в болницата.
— Точно така. Такава бе обикновената практика по принцип.
— Кой от вашите подчинени ви предложи за наградата?
— Кели, моят радист. Още някой трябваше да подкрепи доклада му за проявената от мен храброст, но не си спомням кой. От взвода ми не оцеляха много момчета. Открихте ли някой от тях?
— Да.
— Колко? Кои?
— Ще изпратя до вас или до адвоката ви списък с имената и адресите… ако е необходимо. Може да не ви се наложи да си губите времето и да си създавате главоболия. А пък и на мен също. Може просто да се откажем от това. — Тя придърпа тефтерчето към себе си. — Ще си отбележа да направя проверка за „Сребърната звезда“.
— Ще ми направите голяма услуга, майоре.
— Искам още веднъж да ви припомня, че аз не работя за обвинението. Тук съм, за да събера някои факти.
— Да. Спомням си.
Тя гледаше лентите и медалите, разхвърляни върху масичката. Тайсън изучаваше лицето й. Изглеждаше впечатлена, дори малко тъжна. Но това, разбира се, е поза, мислеше си той. Той играе своята роля, а тя — нейната. Като спомени за умрелите, извикани за момент в съзнанието сред почтителна тишина. Естествено, мислеше си той, и тя, и армията, ще се отнесат доста скептично към какъвто и да е медал, за който той е бил предложен или в действителност е получил на 15 февруари 1968 година. Но да сподели на глас това, което мислеше, би било почти равно на светотатство.
— Четох почетните грамоти за двете „Пурпурни сърца“. Виждам…, надявам се, това няма да ви разстрои — Виждам белега на дясното ви ухо — каза тя.
Тайсън не наруши последвалата тишина известно време.
— Да, раниха ме при едно село на име Пху Лай на първия ден от офанзивата Тет. В онзи ден загубих почти половината от хората от моя взвод. Проклетият куршум бе адресиран до мен, но… на рамото ми седеше един ангел… и бутна главата ми два сантиметра наляво.
Тя кимна с глава. Той продължи:
— После, както вероятно вече сте научили, бях ранен от шрапнел в дясното коляно. Това бе на 29 февруари. 1968 — а беше високосна. Битката при Уей бе официално обявена за приключила на 26 февруари, но някой забравил да каже на жълтите за това.
Тя отново кимна с глава. Тайсън реши да престане с покъртителните си разкази. Неочаквано се усмихна.
— Искате ли да видите белега на коляното ми? Тя също му се усмихна.
— Не точно сега. — А след малко добави: — Очевидно линията на живота ви е много дълга.
— Всичко бе като магия.
Тайсън задържа усмивката си, но спомените му се върнаха към онзи последен ден на февруари през въпросната високосна година. Шрапнелът се пръсна от лявата му страна и той се просна на земята. Когато погледна надолу към краката си, чудейки се какво ли ще види там, видя, че дрехите му са потънали в кръв. Разкъса плата и пред него се разлюля едно голямо парче месо — сланина, плът, сухожилия — всичко се бе обърнало навън и отдолу се подаваше капачката на коляното му. Спомняше си, че гледаше оголената кост без да вярва на очите си. Никога през живота си не бе виждал подобно нещо. И ако преди това у него се прокрадваха някакви съмнения относно неговата тленност, в онзи момент — вперил очи в материята, от която бе сътворен, всички те се разсеяха.
Тайсън отново седна.
— Искате ли да продължим?
Керън Харпър се наведе напред. Тя му зададе още няколко по-общи въпроса, после, без изобщо да промени тона или изражението си, попита:
— Можете ли да ми опишете събитията през онзи ден — 15 февруари 1968 година, така както сте ги видели вие?
Тайсън се вгледа в очите й.
— Ще ви опиша в общи линии случилото се, но не желая да се впускам в подробности.
Тя отмести химикала и тефтерчето си.
— Както виждате, почти нищо не си записвам, а и при това сега изобщо не става въпрос за клетвени показания.
— А мога ли да получа и вашата честна дума на офицер, че нямате никакви записващи устройства?
Тя се облегна назад и кръстоса крака.
— Да, честна дума.
Тайсън замълча за момент, докато събере мислите си и започна:
— Бяхме се окопали в едно защитено местенце сред малка горичка, на около пет километра западно от Уей. Предишната нощ се бяхме натъкнали на една минохвъргачка и огън от стрелкови оръжия и двама от нашите бяха ранени. Валеше и беше доста студено. През февруари в северните провинции става студено. И така, ние напуснахме онова място и се насочихме към Уей, както ни бяха заповядали по радиостанцията.
* * *
По радиостанцията се чу някакъв шум, после се появи някакво пращене, последвано от гласа на капитан Браудър:
— Мустанг — 16, тук Мустанг — 6. Чувате ли ме? Край.
Тайсън грабна слушалката от Даниел Кели, неговия радист, и натисна копчето.
— Мустанг — 6, тук 16. Чувам те слабо, но е ясно. А ти как ме чуваш?
— По същия начин. Заповед от „Голямата шестица“. Продължавайте в посока на Сиера Еко към хотел „Юниформ Еко“.
Тайсън отговори в микрофона:
— Много общо. Нещо по-конкретно?
— Нищо. Действай по своя собствена преценка. Не влизайте днес в града. Довечера и ние ще наминем натам и тогава заедно ще се доближим към западната стена.
— Прието…Не е ли по-добре да се свържем сега? От хората ми е останала едва една девета част, а по всичко наоколо личи, че жълтите са навсякъде, по дяволите. А и са много повече. Снощи преди залез слънце видях следите им. Според мен са петстотин и дори повече. Отиват към града.
— Прието, Мустанг — 16. Заповедта си е заповед. Редиците навсякъде са станали много рехави. Ей, ще се поозорим малко, нали?
Тайсън погледна към Кели, който бе хванал антената на радиостанцията и я галеше. Това бе неговият начин да намекне, че ония отгоре пак си правеха гаргара. Тайсън си пое дълбоко дъх и се обади:
— Трябва да отида да видя какво става с двамата ми ранени.
— Ясно — Браудър се колебаеше, — движете се по откритите оризови полета. Избягвайте шубрака и селата.
Тайсън не смяташе, че това бе свързано с принципа „претърсвай и унищожавай“, или пък с другия — „измъчвай и пречуквай“. Звучеше му по-скоро като „избягвай опасността и се измъквай“. Чудеше се дали Агенцията за военна сигурност или някои от другите шефове ги чуваха. Тайсън предупреди:
— Внимавай за големия брат с големите уши.
— Майната им — отсече Браудър, на който очевидно също му бе пламнала главата. — Нещо друго?
— Имам нужда от подкрепа. Освен това нямам карта за района отвъд Нин Ха.
— Ще ви пратя подкрепа по въздуха. Ще се погрижа и за картата. Още нещо?
Тайсън си помисли да докладва, че краката на всички са се възпалили от влагата, че дрехите им са на парцали, че обувките им бяха целите изпокъсани и че всички повръщаха от водата, подложена предварително на обработка с халоген. Но Браудър знаеше това. Затова каза само:
— Няма нищо друго. Край.
— Прието. Продължавай все така. Справяш се чудесно. Край.
Тайсън подаде слушалката на Кели.
— Хайде да действаме. Ред за поход: Първо отделение — отпред, след него — група В, после трето отделение, група А, а най-отзад — Второ…
Мощният глас на Кели се разнесе наоколо:
— Приготви се! Тръгваме! По-бързо! Движение! Първо отделение — най-отпред!
Тайсън излезе от окопа и отиде да огледа терена около някакъв отводнителен канал малко по-надолу. Кели тръгна след него, придружен от старши офицер 4 — ти клас Стивън Бранд — Взводния фелдшер, който остави медицинската си чанта насред калта.
Тайсън гледаше как хората му се появяваха на групички от горичката с върбите и се доближаваха покрай канала към него. Първо стрелково отделение наброяваше всичко на всичко пет човека от общо десет първоначално, всички — редници 1 — ви клас. Всяко отделение обичайно се ръководеше от сержант, но сега първо бе под командването на Боб Муди — едно деветнайсетгодишно черно хлапе, избрано от Тайсън само защото бе изкарало тук един месец повече от останалите четирима. Освен това той бе единственият, който имаше желание да поеме командването. Зад първо отделение следваше група В — едната от двете картечни групи, състояща се от картечар, помощник-картечар и носач на боеприпаси.
Следваше трето стрелково отделение: три момчета, командвани от старши редник Лари Кейн. Най-отзад бе картечна група А и взводният командир на двете картечни групи — Пол Садовски, двайсетгодишен младеж, от пет дни сержант.
Дори когато взводът губеше част от състава си, Тайсън поддържаше броя на членовете на картечното си отделение на необходимото ниво, като добавяше нови картечари към двете групи. Общоизвестен факт е, че смъртността сред картечарите по време на бой е по-голяма отколкото сред офицерите и радистите. И Тайсън бе убеден, че е така. При Пху Лай всички до един от първоначалния състав на четвърто отделение бяха или убити, или ранени. Хората не искаха да ги включват в картечните отделения и с основание, но в същото време се чувстваха необяснимо горди, когато това се случваше. Защото само най-добрите, най-умните и най-силните имаха честта да получат тая извънредно трудна и смъртоносна задача. Картечниците трябваше да се насочват и зареждат, а когато картечарят е повален, мястото му се заема от някой друг, така както някога в кавалерията някой винаги е поемал знамето, ако знаменосецът падне в боя.
Управление на личния състав, мислеше си Тайсън. Точно както ги бяха учили в Обърн. Въпреки че тук всичко бе малко по-сложно.
Тайсън проследи и последния човек да излиза от горичката, това бе редник Ернандо Белтран, як мъжага от кубински произход, единственият оцелял от второ отделение. Белтран твърдеше, че сега той е командир на второ и отказваше да бъде прикрепен към което и да е от останалите две стрелкови отделения или пък към картечното отделение. Тайсън се отнесе с разбиране към основанията му и го остави да командва своето отделение-фантом, винаги в тила. Белтран носеше автоматичен „Браунинг“, а през рамо бе преметнал гранатомет М — 79. На колана му висеше и револвер „Колт“, и Тайсън забеляза, че е с абаносова дръжка и украшения от хром, което го наведе на мисълта, че той едва ли е от стандартното бойно снаряжение. Сигурно си го е набавил тайничко от родния Маями. Контрабандно Белтран бе пренесъл във Виетнам и своето мачете, изработено от бляскава хирургическа стомана и с дръжка от слонова кост. Белтран обясни, че е на покойния му баща, който притежавал захарна плантация в Куба, преди Фидел Кастро да дойде на власт. Освен всичко останало Белтран твърдеше, че една нощ му се явила Нуестра сеньора дел Кобре и му наредила да избие сто комунисти, за да отмъсти по този начин за нещастието, сполетяло семейството му. Тайсън се отнесе с известен скептицизъм към тия приказки, но не виждаше причина защо трябва да разубеждава редник Белтран, след като каузата си струваше.
Командната група на взвода на Тайсън, обикновено петима човека, сега се състоеше от него самия, Бранд и Кели. Вторият му радист, Джонсън, бе убит при Пху Лай, а взводният сержант Феърчайлд по това време вече бе в Япония и съзерцаваше хлътналите чаршафи там, където трябваше да се намират краката му. Загубата на Феърчайлд, мислеше си Тайсън, бе голямо нещастие, Феърчайлд бе единственият редовен военнослужещ сред всички тях. Със своите трийсет и осем години той имаше благотворно влияние върху целия взвод и беше нещо като баща на редниците, повечето от които бяха все още невръстни юноши. Тази война, мислеше си Тайсън, бе война на децата. А децата, както ще ви каже всеки учител, ако се оставят без надзор, са способни на изумителни прояви на бруталност.
Тайсън се доближи до края на канала и се вгледа в колоната мъже. Когато минаваха покрай него, Тайсън подаваше ръка на всеки и им казваше по нещо.
— Какви са клюките из джунглата днес, Уокър?
— Скорело, следващия път стой още по-близо до огъня, момчето ми.
— Колко ти останаха, Питърсън? Осемнайсет дни, така ли беше? Не се бутай много напред. След ден-два ще те върна в тила.
Бранд раздаваше хапчета против малария и Тайсън наблюдаваше как всички покорно ги слагаха в устата си. Няколко крачки по-нататък почти половината от тях изплюваха хапчетата. Между маларията и това, на което вече всички гледаха като на сигурна смърт или поне като на раняване в боя, маларията като че ли бе за предпочитане.
Тайсън се вглеждаше в очите на всеки, когато те минаваха покрай него и забеляза, че повечето от тях гледаха с оня особен поглед, който тук наричаха „взиране в отвъдното“.
Но навярно днес или утре рота „Алфа“ ще бъде изтеглена в тила, което ще рече, че ще има отпускане, почивка, ново оборудване и нови попълнения. Да не говорим и за разврата, ако, разбира се, публичните домове в Куанг Три са оцелели след „очистителната“ програма на врага. Тайсън се обърна към радиста си:
— Е, Кели?
Кели кимна, разбрал командира си, и прошепна:
— Давам им един или два дни, ако всичко е в ред, т.е. няма мини, няма снайперисти, няма капани в земята и няма повече от ония при Пху Лай. Ако и това скапано време се оправи малко, цена няма да има.
Тайсън си запали цигара и издиша дима в сивия, прогизнал от дъжд въздух. Кели, като повечето радисти, бе малко над средното ниво на обикновените войници. Офицерите избираха своите радисти заради умението им да мислят бързо и да говорят бързо по радиостанцията. Радистите наблюдаваха и копираха своите офицери и понякога между тях се появяваше известно търкане по отношение на командването. Всъщност Тайсън смяташе, че Кели притежава добри качества за командир.
Неизбежно Кели се бе превърнал в своего рода приятел на Тайсън, въпреки че в армията се гледаше с лошо око на офицерите, които се сближават със своите подчинени. Това понякога водеше и до сблъсъци, но благодарение на факта, че в рота „Алфа“ бяха останали само двама от общо шестимата командни офицери — Браудър и самият Тайсън, кръгът от потенциални приятели на Тайсън се ограничаваше единствено до Браудър. Тайсън си мислеше, че на върха човек е доста самотен.
— Мисля, че никой от тях не гори от амбицията да стигне до Уей — допълни Кели.
Тайсън се замисли за момент.
— Там има много от морската пехота, които очакват с нетърпение помощта на пехотата.
Кели сви рамене.
— Тая шепа войници няма много да им помогне. — След малко добави: — Освен това пехотинците сами се набутаха в тия лайна, сега сами да се измъкват оттам.
Тайсън хвърли овлажнената си цигара на земята и го погледна, чудейки се какво повече от него знае Кели за душевното състояние на човека.
— Заповедта си е заповед Кели каза рязко:
— Хайде, стига, лейтенант. — Той се колебаеше, но добави малко по-спокойно: — Вече не им вярвам.
— На кого? На ония отгоре ли? Кели смънка:
— Откакто дойдох в тая скапана държава, изобщо не съм им вярвал на тия задници. Имам предвид на ония. — И той посочи взвода, който се изтегляше пред тях.
Тайсън кимна. Преди една седмица, когато Феърчайлд стъпи върху мина, и той самият загуби вяра в тях. Дойде му наум, както без съмнение това бе хрумнало и на неговите подчинени, че лейтенант Тайсън е последната отломка от военната власт в взвода, че ако той изчезне от хоризонта, нещата може по някакъв необясним начин да станат малко по-добри.
Но той се надяваше, че между желанието да се елиминира един офицер и действителното му елиминиране има доста съществена разлика. Повечето от хората му го уважаваха и му имаха доверие. Дори поражението при Пху Лай не можа да разклати неговото положение в взвода — той ги бе въвлякъл в оная касапница, но и той ги измъкна оттам здрави и читави.
Кели, който сякаш четеше мислите му, отбеляза:
— Вие сте единственият в този взвод, който знае как да разчита топографските карти и как да извиква артилерията.
Тайсън не каза нищо.
— Ако не бяхте тук сега, полковникът щеше да ни разреши да се присъединим към ротата. Или пък още по-добре, тъй като Браудър е единственият офицер, останал жив тук, щеше да издаде заповед да си седим там, където си бяхме.
— Щяха да изпратят някой лейтенант от ешелона в тила да заеме моето място.
— Той нямаше да изкара дълго.
Тайсън си помисли „Да, той нямаше да издържи дълго“. Погледна и последния войник, който мина покрай него — Белтран. Колоната от войници, движещи се на интервал от десетина метра, се простираше на дължина от около почти четвърт километър покрай калния, препълнен от дъжда канал. Тайсън се почеса по ръката, където му се бе забила една пиявица, и се загледа в кръвта, която потече по бледата му кожа.
— По дяволите!
Бранд погледна ръката му.
— Главичката й все още си стои, лейтенанте. Ще се инфектира.
Тайсън стисна силно зачервеното място и усети микроскопичната главичка на пиявицата в месото си. Тя се бе наместила в ръката му през нощта и когато той се събуди, вече се бе вгнездила в една сива, пулсираща подутинка с размерите на върха на химикалка. Пиявиците вкарваха в кръвта на човека някакъв антикоагулант и Тайсън знаеше, че са необходими часове наред, докато дупчиците се съсирят.
Според него пиявицата бе единственото нещо, което продължаваше да предизвиква отвращение дори у старите закоравели ветерани, свикнали отдавна с противната флора и фауна на Югоизточна Азия, които един друг си пощеха въшките и нощем вадеха отровни змии от спалните си чували. Пиявицата, смучеща човешка кръв, се бе превърнала в метафора; сякаш това бе самият Виетнам, който изпиваше тяхната кръв.
Бранд намаза ухапаното място с йод.
— По-късно ще ви дам една игла, за да извадите главичката. Не е трябвало да я измъквате. Те трябва просто да се изгарят с цигара. Само така се свиват и напускат тялото ви.
— Знам. — Но Тайсън бе смачкал проклетата гадинка с юмрук и не съжаляваше за това. — Да вървим.
Тайсън, Бранд и Кели се забързаха след колоната, за да заемат позицията си в средата на строя. Тайсън се обърна към Бранд, който се бе превил под тежестта на санитарната чанта, а дъждът се стичаше по маскировъчната му мрежа, и го попита:
— Някой да е идвал при теб тая сутрин?
Бранд вдигна глава и Тайсън се сепна от цвета на лицето му. И преди бе виждал цвета на болен — на някои кожата бе като тебешир, на други — на петна или жълтеникава, или пък сивкава. Но лицето на Бранд бе тъмносиво, като глина. Тайсън предположи, че е ял някакво нитратно вещество, най-вероятно експлозив от някой снаряд, за да се направи на болен, но бе попрекалил. Копеле.
— Искам да кажа, дали има някой болен, Бранд? Бранд отговори вяло:
— Само Скорело. Вика, че нервите му не издържали.
— Казах ти такива да ги препращаш при мен — отвърна Тайсън.
Бранд сви рамене.
Тайсън продължаваше да гледа техния фелдшер, докато вървяха напред. Бранд, единственият във взвода освен него завършил колеж, бе следвал за фелдшер в Бакнел, преди да дойде тук. След като не успял да влезе в медицинския институт, по-късно отказал да служи във войската поради религиозни причини и веднага го призовали в медицинските части.
— Следващия път, когато решиш да хапнеш малко експлозив, докторче, направи ми, моля те, една услуга: глътни и една запалена кибритена клечка.
— За какво намеквате? — Бранд се обърна на другата страна и продължи да върви.
Тайсън си спомни, че Бранд е тук от около шест месеца. Много от тези като него, които искат да се измъкнат от военната служба по този начин, започваха, като отказваха да носят оръжие, но само след месец вече приемаха пистолет за самозащита. След известно време, в зависимост от дълбочината на тяхната вяра и от това колко пъти са били на косъм от смъртта, вземаха в ръце и автомат М — 16. Някои започваха да правят заявки за ръчни гранати и друго армейско снаряжение. За разлика от тях, Бранд бе дошъл на бойното поле в пълно бойно снаряжение. Тайсън не си правеше никакви изводи от това, но бе започнал да гледа на Бранд по друг начин.
— Никой ли не се оплака от някакво физическо неразположение? — попита го той.
Бранд поклати глава.
Тайсън се замисли върху това. Със сигурност във взвода нямаше човек, който да е физически добре. Не е необходимо да е лекар, за да чуе дрезгавите кашлици и да види резултатите от дизентерията, треската и повръщането. От изгнилите ботуши се стичаше кръв и гной от мазоли, и едва ли имаше някой от момчетата, който да върви нормално. Въпреки всичко никой не се бе опитал да изклинчи отпуск по болест поне от една седмица насам. В това се криеше някакво послание и според Тайсън то бе следното: оцелелите от първи взвод, рота „Алфа“, бяха превъзмогнали болката и това го плашеше.
Тайсън, Бранд и Кели стигнаха до средата на колоната и заеха местата си сред редиците. Кели се обърна към Бранд:
— Един ден, докторче, когато си седиш в лекарския кабинет и слушаш някой дебел началник да се оплаква от хемороидите си, си спомни, че тук си направил нещо добро за другите. Не се измъквай от тоя взвод, докторче, защото иначе няма да си спомниш подобно нещо.
Погледът на Бранд срещна очите на Кели.
— Майната ти.
Тайсън отвори едно целофанено пакетче вафлички със сметанов пълнеж, които сестра му му бе изпратила от щатите и го подаде на Кели, после на Бранд. Сам Тайсън си взе една и я сложи в устата си, оставяйки я да се разтопи бавно като нафора, а устата му започна да се пълни със слюнка в отговор на ароматичната ванилова есенция и сладостта на сметаната и захарта. „Благословена да си, Лори, помисли си той. Благословена да си, задето ми изпрати тези вафлички. Като се върна у дома, ще ти купя десет кашона такива вафлички.“
Те напредваха бавно сред мъртвата, напълно утихнала природа. След един час Тайсън извади топографската карта с пластмасова подвързия от джоба си и я отвори. Разглеждаше картата в движение, като оглеждаше от време на време терена наоколо. Стигна до извода, че са почти на средата между Първа магистрала на северозапад и река Пърфюм на юг. Уей се намираше на около три километра на изток, но го нямаше на тая карта. Всъщност, всеки път, когато дъждът отслабваше и вятърът започваше да духа откъм Южнокитайско море, той долавяше тътена на далечната битка.
Като интелектуалец Тайсън бе изумен от хаоса. Съзнаваше, че е пряк участник в едно историческо събитие. Животът на двайсетте милиона жители на тая страна сякаш вече не съществуваше. Нейната социална мрежа и институции бяха опустошени, а армията и бе почти унищожена. Глад и болести вилнееха из градовете и селата. От това, което сам виждаше, и от това, което чуваше по радиото и четеше в информационните бюлетини, Тайсън установи, че положението е изключително сериозно. И ако рота „Алфа“ бе само един микрокосмос от американските воюващи части, то тогава Зелената машина бе на прага да се разпадне на съставните си части.
Радиостанцията на Кели изпращя и по микрофона долетя гласът на командира на челното отделение Муди:
— Ей, тук има от ония жълтите — на североизток, на около двеста метра.
Кели подаде радиостанцията на Тайсън. Той се вгледа в прогизналите от дъжда оризови полета и заговори в слушалката:
— Прието. Виждам ги. Задръжте. Аз ще огледам. Прикривайте ме.
Постепенно взводът спря и момчетата коленичиха в калта насред широкия канал, оглеждайки се ту вляво, ту вдясно. Нагласиха двете картечници обърнати към групичката виетнамци, които се намираха на една открита могила.
Тайсън кимна към двама автоматчици — Фарли и Симкокс.
— Хайде да поразгледаме.
Тайсън, Кели и двамата войници тръгнаха нагоре по канала, после свиха надясно по едно по-малко разклонение и излязоха на откритото оризище. От един пластмасов калъф Тайсън извади бинокъл и го фокусира. Оказа се, че хората са цивилни граждани.
— Обикновени граждани или пък умело прикрити вражески елементи.
Симкокс вметна:
— О, не съм виждал истински невинни граждани, откакто напуснах Сан Франциско.
Отново завиха по друг, още по-малък канал, в който водата бе до колене, и се устремиха напред към виетнамците. Тайсън видя, че те копаят гробове, очевидно за да погребат някого. Преброи хората на могилата: петима старци, един младеж и четири жени — две по-възрастни и две девойки. Такова бе и съотношението на жителите по селата. Изглежда бяха селяни. Носеха черни „пижами“ и конусовидни сламени шапки. Обикновено облеклото им бе смесица от западни дрехи, но след Тет селяните започнаха да се обличат според традицията, без съмнение, помисли си Тайсън, за да се харесат на новата власт. Ако комунистите паднат, селяните отново ще облекат дънки и ризи с хавайски мотиви. Трудно е да си селянин в тия времена.
Някои от хората се обърнаха към приближаващите се американци, но иначе продължаваха с тъжната церемония. Кели каза:
— Чак оттук подушвам миризмата на умрелите. Тайсън се доближи на двайсетина метра от могилата, издигаща се сред мътната вода и се провикна:
— Dung cu don!
Виетнамците застинаха на място и се обърнаха към него. Те сякаш знаеха правилата, защото се раздалечиха един от друг, така че той да може да ги види всички, и поставиха ръцете си отпред. Момчето и една млада жена пуснаха лопатите на земята.
Тайсън и Кели излязоха от водата и се покачиха на могилата, Фарли и Симкокс ги прикриваха. Тайсън застана точно пред групичката от хора, после погледна телата на мъртвите. Преброи осем, обвити хубаво в бели памучни чаршафи, което го накара да смята, че телата са пристигнали от Уей. Един от загърнатите трупове бе на малко дете. Тайсън огледа наоколо и срещна очите на виетнамците.
— Карти за самоличност — cho toi xem gian can cuoc. Карти за самоличност.
Шестимата мъже и четирите жени извадиха картите си за самоличност от джобовете на „пижамите“. Тайсън ги погледна отгоре-отгоре, после, както изискваше протоколът, се обърна към най-възрастния от всички — един плешив мъж с оредяла, посивяла брада.
— Ong lam gi o day?
Възрастният погледна младото момче, което отговори на английски:
— Ние погребва мама-сан, папа-сан. Виетконгци убили beaucoup — Виетконгци много лоши, те били десет…
— О’кей, остави тия глупости.
Тайсън погледна наскоро изкопаните гробове и преброи шест готови и два току-що започнати. На виетнамците им бе строго забранено да заравят мъртъвците си в общи гробове и сигурно са копали часове наред, за да изкопаят тия дупки само с две лопати. Той знаеше, че всяко тяло първо се обвива в черно платно, след това — в бяло. В устата на мъртвеца се поставят зърна ориз. В края на краищата дори една умираща цивилизация се опитва да погребе подобаващо своите покойници.
Тайсън не можеше да си представи нещо по-потискащо от тая картина на уплашени виетнамски селяни, погребващи своите семейства в студения зимен дъжд. Той се обърна отново към възрастния:
— Ong lam gi o den?
И отново му отговори младежът:
— Hue om Ah Huhx Xa. Beaucoup виетконгци дошли убиват папа-сан, мама-сан, бебе-сан…
— Окей, малкия, по-спокойно. — Тайсън погледна в картата си и намери Ан Нинх Ха. — В коя посока е вашето село? Con bao xa nua den lang?
Момчето посочи в далечината една редица от дървета, над които се стелеше мъгла. Тайсън прецени, че са на около километър от тях. Насочи компаса си, после отново погледна картата и каза на Кели:
— Според картата там има болница. Кели надникна в картата на Тайсън.
— Не й вярвай.
Тайсън отново погледна белите вързопи и се обърна към момчето:
— Nha Thuong — hopital? Момчето поклати енергично глава.
— Beaucoup виетконгци в Нха Тхуонг. Погледът на Тайсън срещна очите на Кели и Кели каза:
— Трябва да се махаме оттук. Тайсън му отговори:
— Целта, Кели. Целта на пехотата е да…
— Намери врага и го унищожи. Майната им, лейтенанте. — Кели кимна леко към двамата стрелци в подножието на могилата и каза тихичко: — Никой не иска и да чува за шибаните beaucoup виетконгци. Никой не дава пет пари за тях.
Тайсън отново заговори към момчето:
— Виетконгците в Нха Тхуонг ли са? Момчето кимна.
— Francais. Francais. Catholique. Catholique. Тайсън отново погледна Кели. Изражението на Кели подсказваше, че не го е еня, дори и ако самият Папа се намираше в болницата. Неочаквано той се обърна и коленичи до един от мъртъвците. През белия чаршаф бе избила кръв и Кели се загледа в червеното, прогизнало от дъжда петно.
— Вони. — Той хвана трупа за рамото и го разклати. — Скапан труп.
Кели измъкна своя военен нож и разцепи белия чаршаф от челото до гърдите. Виетнамците започнаха да реват. Кели разряза двойното покривало и отвътре се показа посинялото тяло на млад мъж. Нокът на Кели бе нарязал безкръвното му лице. Кели разцепи чаршафите още по-надолу и се показа зелената куртка на северновиетнамски войник.
Ревът на виетнамците секна и над могилата настъпи тягостна тишина. Кели бавно се изправи и погледна свирепо селяните, после се обърна към Тайсън:
— Тия копелета погребват убити войници. Тайсън си помисли, че изобщо не го е грижа.
— Забрави.
— Бога ми! — Кели вдигна карабината си и виетнамците веднага се събраха накуп и се притиснаха един в друг. Кели изкрещя: — Всички сте мъртви!
Една от младите жени падна на колене и започна да крещи:
— Не! Не ме убивайте!
— Кели, остави! — извика Тайсън. Кели свали пушката си.
— Мръсни жълти отрепки!
Тайсън се обърна и кимна на Фарли и Симкокс. Двамата се покачиха при тях на могилата. Тайсън им каза:
— Разрежете тия чаршафи.
Момчетата се колебаеха, после извадиха ножовете си. Кели се бе вторачил в двете лопати.
— Погледни! — обърна се той към Тайсън. — Американска армейска лопата. — Той вдигна едната от тях и я метна към момчето, което се приведе, и изкрещя: — Откъде взехте това, гадове? О dau?
Момчето трепереше, но като повечето оцелели навсякъде, помисли си Тайсън, то не само можеше да говори матерния език на окупационната армия и да се измъква бързо, когато се наложи, но вероятно си имаше и готов отговор на въпросите, заплашващи го със смърт.
— Купили го от ваши войници! На черно. Купили.
Дали осемстотин пиастра.
— Ти си гадняр! — каза Кели. Симкокс се провикна:
— Още двама северновиетнамци.
— Изхвърлете ги във водата. — Тайсън погледна виетнамците. — Няма да ги погребват. — Направи знак с ръката, сякаш прерязва гърлото си. — Ясно?
Bue biet?
Всички до един кимнаха едновременно, преструвайки се на разкайващи се.
— Biet! Biet!
Тайсън чу плясък във водата и се обърна. Първият вражески войник пльосна в гьола с лицето надолу. След него Фарли и Симкокс метнаха и другите двама. Потокът отнесе труповете на изток, надолу към крайбрежните равнини, към Уей, откъдето бяха започнали своето погребално шествие. Докато гледаше нататък, отдясно на единия труп се появи някаква диря и Тайсън видя един воден плъх да се качва върху тялото. Плъхът затегли чаршафите с дългата си сива муцуна. Тайсън извърна глава. Фарли измърмори:
— Дано тия трима скапаняци са били при Пху Лай.
Симкокс кимна в знак на съгласие, погледна замислено селяните и подхвърли безизразно:
— Да ги унищожим.
— По-спокойно, Симкокс. — Тайсън се почувства нищожен. Дори и ако са били при Пху Лай, тримата бяха войници и заслужаваха достойно погребение. Но на бойното поле, където липсваше действаща правова система, Тайсън се чувстваше задължен да раздава справедливо правосъдие на живите и мъртвите. Той се чудеше какво да прави с тия виетнамци, когато Кели извика:
— Трябва да ги претърсим.
— Да, трябва — съгласи се Тайсън.
Кели изкрещя някаква заповед на виетнамски и селяните започнаха да се събличат. Отначало нерешително, после, когато Кели насочи своя М — 16 към тях, по-бързо.
Стояха пред тях, голи под студения дъжд — петимата мъже, момчето, двете по-възрастни жени и двете млади жени — захвърлили дрехите и конусовидните си шапки в калта до краката си. Кели, Фарли и Симкокс се доближиха до тях, подритвайки дрехите им в тинята, тъпчейки сламените им шапки, изработени с толкова труд.
Тайсън се обърна с гръб и запали цигара. Радиостанцията изпука и гласът на Лари Кейн прозвуча в слушалката:
— 1 — 6, тук 1 — 3. Какво правят твоите хора там горе?
Тайсън взе слушалката от Кели и се загледа отвъд наводнените оризови полета, разделени на квадрати като дъска за шах, на север — там, където покрай канала се бе спрял неговият взвод.
— Тук 1 — 6. Тръгвайте. Насочете се към редицата от дървета на 4 — 5 градуса. Гледайте да се движите по сухото. Ние ще ви пресечем. Край. — Той върна слушалката на Кели, после се вгледа в нещастните селяни, застанали до изкопаните гробове, голи и треперещи под зимния дъжд, и каза тихо: — Господи, Кели, ние сме нацисти.
Кели кимна в знак на съгласие.
— Ние сме едни лайна, лейтенанте. Исках да ви го кажа; ние сме лайна.
Фарли каза, без да им обръща внимание:
— Мръсни жълти гадове.
— Скапани копелдаци — съгласи се Симкокс. Изгледа кръвнишки окаяните нещастници, които инстинктивно се бяха скупчили близо един до друг, за да се топлят, въпреки очевидното им смущение. Тайсън забеляза, че възрастните мъже бяха прикрили жените. Най-отпред стоеше момчето, готово да предприеме преговори, ако работата започне да клони към убийство, мислеше си Тайсън.
— Вие всички сте скапани виетконгци! Виетконгци! — изрева Фарли.
Това стандартно обвинение предизвика стандартните възклицания на протест и обичайното клатене на глави.
— Не! Не! Не виетконгци! Не виетконгци!
Тайсън осъзна, че ако се обърне на другата страна, Фарли, Симкокс и навярно Кели щяха да изтрепят тия хора без никакви угризения, така, както щяха да окастрят някое злощастно лозе с мачете. И най-невероятното бе, мислеше си той, че Фарли бе от клас по вероучение, а Симкокс винаги даваше дребни подаръчета, като сапунчета и химикалки, на селските учители. Кели пък добре се разбираше със старците и възрастните жени по селата. Но така беше през миналия и по-миналия месец. Така беше, когато слънцето все още грееше, така беше преди членовете на рота „Алфа“ да започнат да пълнят един по един зеленосивкавите чували за убитите.
Тайсън осъзна, че днес войната изцяло бе окупирала съзнанието им, бе се врязала дълбоко в сърцата им и бе поболяла душите им. Да се каже, че войната прави човека по-брутален, бе като да се каже, че гладът прави хората по-гладни.
Изведнъж Тайсън се почувства остарял, изморен и отпуснат. Все пак им е останало някакво уважение към човешкото достойнство, опитваше се да увери сам себе си. Той тихо каза, без никакво изражение на лицето си:
— Накарайте ги да легнат в гробовете и ги застреляйте.
Кели го стрелна с поглед. Очите на Фарли се ококориха. Симкокс наведе автомата си надолу. Никой не говореше. Никой не помръдваше. Мина една цяла минута, след което Тайсън каза рязко:
— О’кей, герои, конфискувайте им лопатите. Могат да погребат своите мъртви и с ръце.
Фарли вдигна военната лопата, а Симкокс взе другата, с дългата дръжка. Кели направи знак на виетнамците да се обличат:
— Chao ond. Сбогом, скапаняци. Отбийте се да ме видите, когато дойдете в Щатите.
Фарли се изхили. Симкокс ритна една буца пръст, която се пльосна върху слабините на момчето.
Четиримата войници слязоха по другата страна на могилата, а Тайсън ги поведе покрай тясно, опасано от храсти оризище. Видя останалите момчета от взвода да се движат по една залята от дъжда пътечка, за да ги пресекат.
Кели вървеше точно зад Тайсън. Той каза доста тихичко, така че другите да не го чуят:
— В оная болница ли ще ходим? Тайсън му отговори, без да се обръща:
— Сигурно.
— Не насилвай нещата, лейтенанте.
— А ти не ми се бъркай, Кели. Всъщност затваряй си мръсната уста.
Повървяха малко в пълно мълчание, после Кели се обади:
— Ей, аз се грижа за задника ти, а ти!
— Грижи се за собствения си задник.
— Та аз си се грижа. Какво ще стане с мен, ако те опаткат? Ще си бъда отново един обикновен войник. — Той се усмихна насила.
Тайсън се наведе надолу и запали овлажнена цигара със запалката си. Огледа я — бе неръждаема и му бе подарък за Коледа от неговия взвод. От едната й страна бе гравиран гербът от пагоните на Първа кавалерия. От другата страна беше изписан един циничен вариант на двайсет и трети псалм: „Да, въпреки че бродя през долината на сянката на смъртта, не ме е страх от злото, защото аз съм най-жестокият шибач в тази долина“.
Той пусна запалката в джоба си и подаде цигарата на Кели.
— Само ще надникнем. Любопитен съм. Ако се окаже напечено, просто ще заобиколим или пък ще повикаме артилерията. А ако всичко изглежда о’кей, може да поостанем малко там. Може да имат душове, нещо топло за кльопачка, тоалетна хартия и бог знае какво още. Пламенни и засукани френски медицински сестрички.
Кели се засмя.
— О’кей. Само ще надникнем. И без друго не горя кой знае от какво желание да стигна до Уей.
— Ти го казваш.
— И утре пак ще го кажа.
Четиримата засякоха останалите петнайсет човека от взвода на едно място, където се пресичаха две оризови ниви.
Муди се обърна към Тайсън:
— Какво, за Бога, стана там горе, лейтенанте?
— Погребение. Местни селяни заравяха някакви северновиетнамци. Взехме им лопатите. Мисията приключи успешно. — Тайсън се обърна към Кели: — По-късно се свържи с Браудър и му съобщи, че сме видели с очите си трима убити северновиетнамци. Хайде, да тръгваме.
Взводът потегли покрай тая страна на оризището, която водеше към Ан Нинх Ха. Както си вървяха, Симкокс се провикна към Тайсън:
— А сега накъде сме тръгнали, лейтенанте?
— Към Уей, синко.
— Майната му на Уей.
— Майната му на Уей — съгласи се Тайсън. — На улица Тихн Там има едно малко кафененце, френски тип, с мацки — чистокръвна порода, Симкокс. Там сервират от оня коняк „Мартел“ с кроасани.
— Вече не сервират. А какво е това…? Как го каза?
— Кроасан. Така му викат на френски на минет под масата. Върви заедно с брендито.
— Да не ме будалкаш?
— Няма будалкане, бе. — След малко той каза на Бранд, Симкокс и няколко други момчета, които бяха наблизо: — Междинна цел: Болница на около два спусъка от западната стена на цитаделата. Предайте назад.
Взводът напредваше бавно напред в дъжда и калта. Дърветата в далечината ставаха все по-големи, а приглушените тътени на експлозиите се чуваха все по-ясно. Уей, мислеше си Тайсън, Уей му звучеше като месомелачка. Какъв друг вид от живата природа на създадената от Господ земя ще влезе с желание или без желание в една месомелачка? От всичко това тук човек можеше да получи някакъв урок, замисли се той, но Бог да го убие, ако знаеше какъв е този урок.
В канала лежеше раздул се от водата, вмирисан труп на бивол, търбухът му бе пълен с плъхове, а по козината му гъмжаха безброй мухи. Взводът мина покрай него и продължи сред прогизналите, пълни с пиявици оризови поля, стиснали носове и псувайки тая допълнителна гадост.
Тайсън отново се изкачи на дигата с помощта на Кели, който му подаде приклада на автомата си, за да го изтегли нагоре. Хората му спряха и започнаха да се чистят от пиявиците. Тайсън погледна картата и намери малкото квадратче с кръст сред селото Ан Нинх Ха. Нха Тхуонг. Буквално това означаваше „къща на любовта“. И той се надяваше да е така. Те всички се нуждаеха от малко любов.
* * *
Тайсън погледна майор Харпър.
— Извинете, какво казахте?
— Да обобщим: казахте, че сте потеглили по изгрев слънце. Получили сте заповеди по радиостанцията от капитан Браудър да продължите към село Ан Нинх Ха, някакво предградие на Уей, за което са ви съобщили, че е овладяно от врага. Ан Нинх Ха се е намирало по трасето, по което врагът е снабдявал Уей със снаряжение и нови попълнения. Някакъв хеликоптер е забелязал голяма бетонна сграда в селото. Над сградата се е развявало вражеско знаме. Вашата задача е била да прецените обстановката в Ан Нинх Ха и да установите дали бетонната сграда наистина е била в ръцете на врага и ако е така, да я превземете и да свалите знамето. Така ли е?
— Точно така — кимна Тайсън. Тя се замисли за момент.
— Разбира се, няма начин това да бъде потвърдено. Тайсън сви рамене. Тя продължи:
— В книгата на Пикард се казва, че сте научили за оная болница от случайни местни селяни, които погребвали някакви убити; че вие сам сте решил да отидете в селото и в бетонната сграда, за която сте знаели, че е болница.
— Това не е вярно — излъга той. — Беше ми наредено да отида там и да нападна врага. Разузнаването ни съобщи, че… сградата — тогава не знаех, че това е болница — че сградата е под вражески контрол. Никой не спомена нищо за никаква болница.
Тя кимна.
— Значи, вие психически сте били подготвени за среща с врага, така ли?
Тайсън помисли и отговори:
— Да, може и така да се каже.
— Вие сте стигнали до онова село… — Тя надникна в записките си. — Ан Нинх Ха… правилно ли го казах?
— Достатъчно добре за случая.
— Срещнахте ли някаква съпротива по пътя? Тайсън отговори доста предпазливо:
— Не… но навсякъде имаше следи от тях.
— От кои тях?
— От минзухарите, виетконгците. Жълтите. Как искате да ги наричаме?
— Какви следи?
— Ами, както обикновено: опънати жици, дупки за паяци — това са ями за размерите на жълтите, току-що изгасени огньове, следи от копита — както наричахме пресните следи от сандалите на виетконгците, те правеха сандалите си от стари автомобилни гуми. Имаше също и следи от ботушите на северновиетнамски войници, всъщност те носеха черни кецове. Навсякъде наоколо имаше множество вражески войски, които се движеха в същата посока, в която отивахме и ние. Към Уей. — Тайсън си запали цигара. — Видяхме и незаровени убити — Виетконгци и северновиетнамци. Мисля, че Пикард пише за това. По всичко личеше, че не се намираме на приятелска територия.
— Очевидно е било така. А знаехте ли, че врагът е пред вас?
— Да. Подозирахме, че ни заобикалят и откъм тила. Мисля, че всички се чувствахме като изгубени овце и доста ни бе хванало шубето от ония дръпнати жълти очички, които ни дебнат от тъмната гора.
Тя отпусна брадичка на дланта си, погледна го и се усмихна.
— Наистина ли? Видях една снимка, на която сте вие със своя взвод. Да използвам думите на херцог Елингтън — не знам какъв ефект са предизвиквали тия момчета върху врага, но, Бога ми, те ми се видяха доста страшни.
Тайсън прикри една усмивчица.
— Е, те наистина изглеждаха жестоки, но бяха същински котенца.
— Както и да е. Вие се доближихте до онова село, така ли?
— Да. Като повечето села и това бе заобиколено от много дървета и ние предпазливо се доближихме през канала към края на дърветата, опасали селото. Според картата, която имах, селото бе разположено в завоя на една рекичка, приток на река Пърфюм. Западната стена на цитаделата при Уей се намираше на около два километра по-нататък, нямаше я на картата. Тогава исках да се обадя и да получа потвърждение на моите догадки от въздуха, но времето бе ужасно лошо и ако изобщо бяха излезли някакви хеликоптери в небето, те очевидно летяха другаде. Така че постъпихме, както се постъпваше в подобни случаи от самото начало на войната — заповядахме на жителите на селото да излязат и да се съберат на открито, така че да можем да ги виждаме. Но никой не се появи. Разузнаването ни бе съобщило, че селото е опразнено още през първите дни на офанзивата. Така че открихме пробен огън…
— Стреляли сте в селото?
— Да. Това бе стандартната процедура след първото предупреждение. Но не получихме ответен огън, така че тръгнахме предпазливо към края на дърветата между два успоредни канала. Това винаги е най-опасната част от процедурата, защото когато се доближиш, да речем на десет-двайсет метра, ако те са там, просто те правят на решето.
— Никой ли не започна да стреля по вас?
— Никой. Но те имаха и още един номер — примамват те вътре в селото, после ти отрязват изхода. Точно това ни се случи при Пху Лай през първия ден от Тет.
— Значи всички бяхте… нервни и нащрек?
— Предпазливи — да, но не и нервни — отговори Тайсън.
— Моля, продължавайте.
— Селото бе доста живописно. Беше, както казахте вие самата, един вид предградие на Уей и в него се чувстваше някакво западно влияние. Имаше няколко вили във френски стил, павирани алеи, добре подредени градини и няколко магазина около пазарния площад. Беше много по-различно от същинските провинциални села, всички от които се състояха само от бамбук и крави. Както и да е, навсякъде по стените бяха надраскани виетконгски и северновиетнамски лозунги…
— На виетнамски ли?
— Повечето, да.
— Вие разбирахте ли ги?
— Не…
— Тогава как разбрахте, че са виетконгски и северновиетнамски лозунги, а не правителствени?
— Ами, бяха изписани с червена боя. Врагът използваше червена боя. Нали знаете — комунистите са „червените“. Разбирате ли?
— Казахте, че повечето от лозунгите били на виетнамски?
— Да, имаше и няколко на английски. Обичайните призиви: „Изхвърлете империалистическите гадове на американския авантюризъм“ или нещо подобно. А пък и по дърветата бяха окачени от ония червени копринени плакати с разни призиви по тях. Стана ми ясно, че за известно време мястото е било в ръцете на врага.
Керън Харпър кимна, после попита:
— А имаше ли някакви плакати на английски, директно засягащи американските войници?
— Да, със сигурност си спомням един от тях: „Войнико, кой спи с жена ти сега?“ — Тайсън се усмихна. — Мисля, че жълтурчетата си бяха наели специален медиен консултант.
Керън Харпър отново кимна:
— А имаше ли някакви заплашителни плакати?
— Естествено. На един от тях пишеше нещо като „Бойци, днес ще дойде Смъртта.“
— А това отрази ли се по някакъв начин на вашите хора?
Тайсън помисли малко и каза:
— Разбира се, плакатите, лозунгите и позивите, които намерихме, малко ни вбесиха. Защо питате?
— Просто се чудех. И така, като изключим лозунгите и посланията за психологическа война, в селото нямаше никой, така ли? Никакви цивилни хора? Никакви вражески войски?
— Поне не се виждаха. Нямаше и никакви следи от присъствие на представители на правителството. Що се отнася до врага, той обикновено не се виждаше. Ние видяхме малката бетонна църква и тръгнахме към нея. Именно там открихме още един площад. Беше настлан с каменни плочи, а наоколо му имаше измазани сгради с червени керемиди по покривите. В другия край на площада, на около петдесет метра разстояние, се виждаше голяма бетонна сграда. Беше на два етажа и отпред се издаваха две крила, които образуваха нещо като двор. От другите две страни имаше няколко по-ниски сгради в същия стил и боядисани в същия кремав цвят като основната постройка. Реших, че това са някакви правителствени сгради. Над вратите на главната сграда се издигаше виетконгско знаме, или пък може да е било на северновиетнамците. Трудно ми бе да ги различавам, а разликата нямаше никакво значение. Та, плакатите и лозунгите са едно нещо, а вражеското бойно знаме е съвсем друго. Както и ние, те също не изоставяха своето знаме, след като се оттеглят от някое място. Вражеското знаме означаваше наличие на вражески елементи.
— А сред двора, на пилон, не се ли издигаше знамето на Червения кръст, както пише в книгата?
— Нямаше такова знаме. Нямаше никакво знаме на Червения кръст, а само знаме с червена звезда.
Керън Харпър бръкна в куфарчето си и извади оттам книгата на Пикард. Тайсън я погледна, но не каза нищо.
— Прочетох цялата книга обясни Керън. — Да бъда по-точна, привърших я току-що в самолета.
— Браво.
Тя отвори книгата на една отбелязана страница и без някакво предварително пояснение, зачете:
* * *
Често явление по времето на офанзивата в провинцията бе да се издига вражеско знаме като знак за предаване; това следваше да покаже, че по сградата и по хората в нея не трябва да се стреля. В Уей множество студенти и будисти симпатизираха на комунистическата кауза; някои европейци в града също проявяваха подобни симпатии. Уей беше космополитен град, изтънчен, либерален и общо взето — антивоенно настроен. Когато по времето на общата офанзива врагът завзе по-голямата част от града, тези елементи от градското население понякога издигаха знамето в знак на победата. Разбира се, местоположението на знамената се променяше с изместването на бойната линия. Ако трябва да бъдем честни и точни, северновиетнамците и виеконгците често издигаха собствените си знамена над завзетите сгради. Така че в случая не е много ясно дали онова червено знаме е било издигнато над болницата от врага или от медицинския персонал на болницата. И ако е било издигнато от медицинския персонал, дали е било с цел да се предпазят, да се предадат или просто, за да изразят своята симпатия? Или пък заради трите заедно?
* * *
Керън Харпър вдигна очи от книгата и срещна погледа на Тайсън.
— Пикард потвърждава, че там е имало вражеско знаме, но посочва, че то може да е било издигнато от медицинския персонал именно поради една от причините, които той изтъква. Защо предположихте, че там е имало вражески войници?
Тайсън загаси цигарата си и отговори с леко раздразнение:
— Тогава не си бях взел книгата на Пикард с мен. Нямах изобщо представа, майоре, какво, по дяволите, става в Уей или пък в неговите околности. Когато видях знамето, съвсем логично допуснах, че се приближаваме към укрепена вражеска позиция.
— Да, разбира се. Моля, продължете.
Тайсън се облегна назад в стола си и се замисли. „Прави се на глупава и ме моли да я образовам. Ето ме тук — отговарям на въпросите на тая невежа жена, като се опитвам да й отворя очите за войната. Само дето тя никак не е глупава. Методите й на разпит са много изпипани. Внимавай, Тайсън!“
— Господин Тайсън? Разказвахте ми за църквата и за площада.
— Да, доближихме се до близкия край на площада. Наоколо, както вече ви казах, нямаше никакви селяни, които да разпитаме. Но дори за момент не ми дойде наум, че това пред мен може да бъде нещо друго освен голяма бетонна постройка, бивша френска административна сграда или нещо от тоя род, над която сега се издигаше вражески флаг и очевидно е укрепление на врага. — Тайсън се наведе напред. — Трябва да осъзнаете, майоре, че за да разбере това, човек не може да бъде етноцентричен. Пикард пише „болница“ и вие си представяте голяма, чиста сграда, с красиви сини знаци, упътващи към паркинга за посетители и разни други неща от тоя род. Сигурно не можете да проумеете как може да се сбърка една болница с административна сграда, така както не може да се обърка бивол със слон. Е, опитайте се да си представите, ако желаете, една страна без неонови светлини, без закусвални „Макдоналдс“ или пък без бензиностанции, една страна, където „предградие“ не означава градска канализация и косачки за трева, а скапано село в достатъчна близост с някакъв мижав град, за да има няколко сгради с прозорци със стъкла и да няма свине по улиците.
Керън Харпър не отговори веднага, а след пауза каза малко хладно.
— Току-що се завърнах от Япония и Филипините, където прекарах цял месец, при това по-голямата част от него, в провинцията. През последните четири години обиколих почти целия свят. Изобщо не съм етноцентрична, но ще имам предвид вашата забележка. — Сетне добави: — И все пак, болниците, и особено болниците във военни зони, се обозначават доста ясно. Както и да е, продължавайте.
Тайсън я погледна, очите им се срещнаха и те задържаха погледите си един върху друг.
— Имате ли нужда от още една почивка? — попита тя, а в тона й се четеше сарказъм.
Тайсън стана и се доближи до прозореца. Времето бе меко и сиво, навън бе влажно и хладно, което бе почти добре дошло след яркото слънце и горещините напоследък. Миришеше му на дъжд. Керън Харпър добре напредваше по плана си. Той съзнаваше, че в тоя момент трябва да приключи интервюто, но неговото его сякаш не му позволяваше. Подобно на баща си, който бе комарджия, и той вярваше, че не можеш да спечелиш наново изгубеното, ако не продължиш да играеш. Обърна се към нея.
— Нямам нужда от почивка. Тя кимна.
— Казахте, че сте стигнали до близката страна на площада.
Тайсън отново седна и отпи от кафето си.
— Да. Заехме прикритие около църквата. Кели, моят радист, който имаше силен глас, се провикна през площада и заповяда на виетнамски, ако в сградата има някой, да излезе. Никой не отговори. Пуснахме няколко пробни изстрела. Не последва ответен огън. Почакахме, Кели отново извика, после пак стреляхме. Никакъв ответен огън. Но ние знаехме, че те са там, вътре. Подушвахме ги. — Той погледна Керън Харпър, но тя не реагира на това, което току-що бе чула. — Усилихме огъня, опитвайки се да ги принудим да се предадат — продължи Тайсън. — Тъкмо бях започнал да се чудя дали вътре наистина има някой, когато всичко започна. Някой, вероятно някое изплашило се хлапе, започна да стреля. Сега вече знаехме. Вдигнахме огъня по-високо и разбихме прозорците. Врагът отвърна с много интензивна стрелба. Стреляха повечето с леки оръжия, но метнаха и няколко ракети и гранати. От покрива затрака картечница. Огънят продължи около пет минути, после аз реших да атакуваме сградата. Площадът не бе открит отвсякъде. Имаше дървета и декоративни градинки, няколко ниски стени, а също и фонтан с малък басейн около него. Започнахме да се изнасяме от укритията си, като продължавахме да стреляме и да правим маневри. Преди да стигнем входа, един от нашите бе убит, а двама — ранени. Това го пише в книгата…
— Да, но в книгата се казва, че основните вражески сили са се били изтеглили от сградата малко преди дори вие да стигнете там. Трите жертви са били повалени от някакъв изостанал снайперист на покрива. Позовавайки се на своите свидетели — двама членове на вашия взвод — авторът на книгата пише, че изобщо не сте започвали огън по сградата.
Че цивилни граждани са ви дали знак от болницата и са развели един бял чаршаф. Повярвали сте, че в сградата няма вражески войници, както очевидно е решил и самият медицински персонал. Виждайки сигнала им, вие веднага сте прекосили площада и тогава единственият снайперист на покрива открил огън по вас. Така че тук отново има разминаване между вашия разказ и това, което пише в книгата.
— Ами, аз ви казвам какво се случи така, както си го спомням. Вражеските сили не се бяха оттеглили. Срещнахме интензивен огън и му отвърнахме по същия начин.
— Добре. Между другото, болницата беше ли обозначена на вашата карта? Какъв е символът за болница? Не е ли едно квадратче, в което има кръстче с равна дължина на пресечените линии, като на Червения кръст? — Погледът й срещна неговия.
Той отговори бавно:
— Да, на картата ми имаше символ на болница… и това вие го знаете много добре, убеден съм в това… но обозначенията върху една стара карта в страна, където войната продължава вече трийсет години, някак си не са много достоверни. Опитайте се да отседнете в някой хотел, който виждате на някоя виетнамска карта, или пък да пресечете река по някой мост, който е срутен преди двайсет години.
— Това ми е ясно, но…
— Има и още нещо. Временно бях загубил ориентация и смятах, че се намираме на другия край на селото. Мислех, че сградата, обозначена като болница, е на север.
— Разбирам. — Тя като че ли се замисли за нещо, а след това бръкна в куфарчето си и извади някаква карта в найлонова обвивка.
Устата на Тайсън пресъхна.
Майор Харпър се изправи и заобиколи масичката. Неочаквано тя приклекна до фотьойла на Тайсън и разгъна картата.
Тайсън погледна в цветната топографска карта. Надписите на картата бяха на три езика — френски, виетнамски и английски. Изведнъж всичко му се стори много познато: оризовите полета, пътеките, могилите, реките и поточетата, горите и хълмовете. След почти цели две десетилетия той все още си спомняше добре мястото. Погледът му се спря върху Ан Нинх Ха.
— Това бе картата, която се е използвала при военните действия, нали? — попита го майор Харпър.
— Струва ми се, да.
Тя като че ли я разглеждаше внимателно, пръстът й се плъзгаше по найлоновата обвивка и се спря върху Ан Нинх Ха.
— Да. Ето го.
— Вижте тук… казахте, че в близкия западен край на площада сте видели църква. Ето я църквата на картата — едно квадратче, ясно отбелязано с християнски или по-точно с католически кръст. Единствената църква в селото. А от другата страна на площада, на източния му край, е болницата, отбелязана с кръст, чиито рамене са с равна дължина. Разликата между двата кръста е съвсем ясна. Но аз се чудя къде сте си мислили, че се намирате. — Тя погледна Тайсън през рамо.
Погледът му се премести от картата към лицето й и те се загледаха един в друг мълчаливо. Близостта й някак си го притесняваше. Усещаше силно парфюма и — някаква необичайно натрапчива миризма. Видя, че косата й тук-там бе на малко по-светли кичури, които не бе забелязал досега. Между копчетата на блузата й имаше процеп и с крайчеца на окото си той мерна издутите й гърди и забеляза, че тя е с полуизрязан сутиен.
— Къде си мислехте, че се намирате? — попита тя отново.
Тайсън си пое дълбоко дъх и се наведе над масичката. Разгледа набързо малкото село. В северния край, близо до завоя на реката, имаше някаква пагода, чийто символ-квадратче с една линия, стърчаща от единия му край — лесно можеше да се обърка със символа на църква. Малко по-встрани, може би на около стотина метра, се виждаше знакът на училище: черно квадратче с вимпелно знаме.
— Ето тук. Мислех, че сме ей тук — отвърна той. Майор Харпър кимна, сякаш прие отговора му.
— Значи сте си помислили, че католическата църква, покрай която сте минали, е пагода, а болницата на другия край на площада е училище? Казахте, че сте си помислили, че е административна сграда.
— Ами… имах предвид — обществена сграда…
— Разбирам. — Тя го погледна, а изражението й сякаш искаше да покаже, че е сконфузена. — Но разположението на тези две сгради една спрямо друга е съвсем различно. Освен това… тук имате открит площад. А тук, между пагодата и училището — има малки черни кутийки, които, предполагам, са къщи, а и разстоянието е доста по-голямо.
— Вижте, майоре, не ми е нужен курс за обучение по разчитане на топографски карти. Знаете ли, много е лесно да си седите тук, в топлата стая, пред тая хубава нова карта и да търсите грешките на другите. А моята карта беше прегъвана и мачкана толкова пъти, че найлоновата й обвивка се бе начупила и в хартията се бе просмукала вода. Ан Нинх Ха почти не се виждаше на моята карта. — Гласът на Тайсън звучеше ядосано. — Дайте да забравим за тия карти, става ли?
Майор Харпър нагъна картата. Все още на колене, тя му я подаде.
— Вече трудно се намират. Предполагам, че не си пазите своята. Подарявам ви я.
Тайсън взе картата.
— Благодаря ви за този спомен. Тя се изправи.
— Разгледайте я внимателно, когато ви остане време. Може да си спомните още някои неща.
Тайсън не отговори. Тя се върна на мястото си от другата страна на масичката. Все още права, попита:
— И така. Докъде бяхме стигнали?
— Атакувахме сградата. Искате ли да ви разказвам за всеки един изстрел поотделно? Или ще изчакате, докато направят филм за това?
— Всъщност искам да се върнем отново там, където сте се прикрили около църквата. Наблюдавате сградата на около петдесет метра отвъд площада. На нея се вее вражеско знаме и вие сте се съсредоточили в него. А не видяхте ли да пише нещо на сградата, на английски или на френски? Знаете ли френски?
— Както сте научили от досието ми, ползвам го в работата си. Нямаше никакви надписи, нито някакви знаци.
Тя му подаде лист хартия.
— Какво означава това?
Тайсън погледна думите, написани на виетнамски. Nha Thuong. Той хвърли листчето на масичката.
— Казах ви, че не знаех езика писмено. Можех да ползвам говоримо няколко думи и фрази, повечето от които колкото да си намеря някое гадже за малко развлечения. — Той се усмихна.
Майор Харпър също се усмихна в отговор на думите му и седна. Тя каза:
— Е, това, разбира се, означава „болница“.
— Така ли?
Тя посочи картата на масичката и отбеляза:
— Картите са били на три езика все пак. — Тя поклати глава сама на себе си, сякаш едва сега откриваше някаква истина, после продължи: — В легендата на картата са включени и такива думи като „Nha Thuong, hopital, болница“. Вглеждали сте се в тая легенда всеки божи ден, когато сте се консултирали с нея. Така че, навярно със сигурност знаете какво значат думите „Nha Thuong“, когато ги видите изписани. Въпросът ми е: Бяха ли изписани те на оная сграда?
Тайсън не отговори. Тя се замисли за малко, поглаждайки брадичката си с пръсти. Най-сетне каза:
— Въпросът дали сте знаели или не, че оная сграда е била болница, наистина има връзка с основната тема на нашия разговор, но тя не е съществена. Да приемем, че не сте знаели, че това е било болница.
— Добре.
— Вие сте се разгърнали в прикритие около църквата, стреляли сте по една сграда с вражеско знаме над нея, получили сте ответен огън и сте започнали атака. Не знам дали ще ми повярвате, но аз много обичам разказите за войната. Гледала съм „Разходка под слънцето“ около десетина пъти. Моля ви, продължавайте.
Тайсън се облегна назад във фотьойла си. Искаше му се да запали цигара, но реши, че сега не му е мястото да прави това, което би се възприело като израз на нервност. — Започнахме със съсредоточен огън. Нали знаете — целехме се във всички прозорци и врати, за да накараме врага да легне долу. После започнахме щурма.
— Извинете ме за момент. В книгата пише, че някой е развял бял чаршаф от един прозорец, което ще рече, че намиращите се вътре или са искали да се предадат, или да покажат, че вътре няма вражески войски. Очевидно Пикард е научил това от двамата свидетели.
— Защо, по дяволите. Врагът ще развява бяло знаме? Пътят им за бягство беше свободен. И защо, по дяволите, ще предприемаме атака, ако аз или който и да е друг от моя взвод сме видели бяло знаме?
— Това отново ни връща там, откъдето тръгнахме. Врагът вече се е бил оттеглил според книгата. Самият медицински персонал е развял белия чаршаф от прозореца, пак според книгата. Те са ви дали знак от прозореца. Но вие отричате всичко това. Така че моля, продължавайте.
— Точно така. Ние започнахме да стреляме и да се придвижваме напред към сградата. Продължихме със съсредоточения огън…
— Извинете ме за момент. Направих едно малко проучване по въпросите на тактиката в пехотата. Разговарях с един пехотен полковник, който е воювал там, мой приятел. Някак си предчувствах, че в случай, че ми се отдаде възможност да чуя вашата версия, в нея твърде вероятно ще има стрелба. Извинете ме за това, но точно така е било и при Май Лай.
— За какво намеквате?
— Този полковник ми каза, че в никакъв случай не би заповядал на хората под негово командване да атакуват фронтално бетонна постройка.
— Сигурно е страхливец.
— Едва ли. Той ми каза, че би наредил да се изстрелят запалителни бомби във въпросната сграда, за да се запали всичко вътре, което, предполагам, е било изключително от дърво. Едва след това вероятно щял да заповяда атака. Той я изгледа и отговори:
— Нямахме никакви запалителни вещества, които да изстреляме с минохвъргачките. Имахме само ръчни гранати — с бризантен, с бял фосфор и ударни гранати. Така че трябваше да се приближим по-близо до сградата.
— Защо не повикахте изтребители, въздушни ракети, мортири или артилерия? Не е ли била такава практиката в американската пехота? Да се изпращат бомби вместо хора.
— Да, наистина такава бе стандартната процедура. Но не можехме да повикаме помощ. Точно тогава нищо не работеше както трябва. Така че предприехме остарялата в тактическо отношение фронтална атака. Стрелба и маневри. Влязохме на първия етаж, точно както по филмите, които обичате да гледате.
— Кога и къде точно бе убит единият от хората ви и къде раниха другите двама? Преди или след като влязохте в… сградата?
— Ами… още при първоначалната атака раниха двамата. Питърсън бе улучен в гърдите… засегнати бяха и двата му дроба… куршумът го бе пронизал от единия до другия край… задушаваше се. Другият — Муди, го улучиха в бедрото… той беше добре… Третият — Лари Кейн, бе убит вътре в сградата.
— Преди малко не споменахте ли, че и тримата са били улучени още отвън? Така пише и в книгата на Пикард, само че там пише, че и тримата са били покосени от един единствен снайперист. И въпреки всичко, вашите жертви са били невероятно малко, имайки предвид, че сте атакували укрепена постройка.
— На всеки му се отваря късметът от време на време. Съжалявам, че не мога да ви доложа за повече ранени и убити.
— Само се чудех. Моля, продължете.
— На първия етаж нямаше никой и все още по нищо не личеше, че това място е болница. Имаше разни канцеларии, параклис, фоайе, няколко спални помещения, кухня и столова. Открихме две стълбища, водещи нагоре. Качихме се на втория етаж и започнахме да влизаме в стаите една след друга, откривайки огън във всяка една от тях. Точно тогава около нас се разхвърчаха няколко ръчни гранати. Всичко наоколо пламна.
— Колко бяха вражеските войници според вас?
— Навярно трийсет или четирийсет — много повече от нас.
— Но когато решихте да атакувате, вие нямахте представа колко войници има вътре. Може да е имало и двеста.
— Но по силата на огъня, идващ от прозорците, ми бе ясно, че не са двеста.
— И в тоя момент, когато сте влизали от стая в стая. Вие загубихте един човек, нали? Някакъв мъж на име Кейн?
— Да, точно така.
— Но точно преди малко казахте, че сте дали и трите жертви още отвън, по време на атаката. Пикард пише същото, макар че неговият разказ за жестокостите по време на битката е малко по-различен от вашия. Сега казвате, че Лари Кейн е бил убит вътре.
Тайсън си запали цигара и вдиша дълбоко дима.
— Е, то е резултатът от това, че съм чел книгата на Пикард. Разбирате ли, в момента всичко извиква старите спомени в паметта ми, но книгата на Пикард ме подвежда да си припомням неверни неща. Кейн наистина бе убит вътре в болницата. Сигурен съм в това. Видях как го уцелиха. На втория етаж, в голямата стая.
Керън Харпър кимна.
— Сигурна съм, че тия неща ще се изяснят, ако се наложи. И разбирам напълно какво имате предвид под фалшиви спомени в резултат на това, че сте чели книгата. Както и да е, господин Тайсън, малко ми е трудно да повярвам на всичко, което чувам. Имам предвид, че сте били само деветнайсет човека и то много изморени, а сте атакували сграда, която е била в ръцете на значителен брой войници от редовната северновиетнамска армия. И защо не обградихте сградата, така че врагът да не може да избяга? Както разбрах, то е било част от стандартната процедура в подобни случаи. И какво, ако мога да попитам, ви накара да предприемете такива геройски действия? След като не сте могли да извикате помощ по въздуха, защо просто не заобиколихте сградата и да продължите нататък, без да я атакувате? Просто да не й обръщате внимание. Цинично ли ви звуча или пък американските войски понякога наистина избягваха сраженията? — Тя се наведе напред. — Не очаквам отговор на нито един от тези въпроси, защото те предполагат, че вие лъжете, що се отнася до цялата история около атакуването на оная сграда.
Тайсън я погледна. Керън Харпър продължи:
— В повечето следствия за убийство се търси мотивът. В случаите с масовите унищожения по време на война следователите в повечето случаи пренебрегват мотива, защото в ръцете на защитата той често се превръща в повод за обжалване и намаляване на вината. С други думи, защитата твърди, че мотивът си е струвал. Така например преди малко споменахте Пху Лай и аз се замислих дали пък вашите хора не са търсели отмъщение… — Тя се вгледа в него. — Това е обяснимо. Тайсън не отговори веднага.
— Ще ви излъжа, ако кажа, че никой от нас не е търсел някакво отмъщение. Жестокостта поражда жестокост, както вероятно знаете. Но жертвите по време на бой не пораждат — не би трябвало да пораждат — убийство. Търсехме отмъщение на бойното поле и го намерихме в болница „Милосърдие“. Всъщност в това се крие и моят мотив за атакуването на сградата и причината, поради която моите подчинени ме последваха. Искахме да си го върнем заради Пху Лай. Но трябваше да бъде око за око, зъб за зъб. Избиването на цивилни граждани нямаше да изравни резултата. Ала изтръгването на оная бетонна сграда от ръцете на врага щеше да направи това. Всъщност резултатът се изравни.
Тя кимна.
— Вие сте много умен мъж.
— Сигурно се изчервих, а?
— И все пак вашият разказ не е… не е… хубава военна история. Всъщност той звучи доста неправдоподобно.
Тайсън дръпна от цигарата си. Чак сега, поглеждайки на случилото се ретроспективно, той осъзна колко невероятно звучи тая история от военно-тактическа и логическа гледна точка. Стана му ясно, че след като един офицер-следовател, при това жена, с бегли познания в областта на тактическите действия в пехотата, като изключим силния афинитет към военните филми и приятелството c един пехотен полковник, може да намери пробиви в неговата история, то тя изобщо не би издържала на по-обстойно разследване. И все пак, когато за пръв път бе съчинена, тя му звучеше доста правдоподобно. Просто бе една стандартна история, скалъпена, за да се прикрият някои гафове във Виетнам. Всеки път, когато по грешка или по още по-невинни причини бяха убивани цивилни граждани, се съчиняваше някаква история за военна схватка, от която косите ти се изправят. Никой не те разпитваше. Никой не казваше нищо по повод липсата на жертви от твоя страна. И един добър офицер винаги носеше със себе си няколко вражески пушки, които при случай да разхвърля сред телата на убитите старци, жени и деца. Такава беше онази война.
Тайсън размишляваше: „Историята тогава звучеше правдоподобно, защото ние си я разказвахме един на друг много пъти сред един вакуум, без никаква критика отвън и защото самите ние искахме да повярваме в нея… Да върви по дяволите тая жена“, мислеше си той. „Болницата не беше ли отбелязана на картата? Защо не повикахте артилерията? Защо сте имали толкова малко жертви по време на атаката?“ Тя прекъсна потока на мислите му:
— И така, както и да е. Болницата вече гори. Вие сте убили доста от вражеските войници. Останалите, предполагам, са избягали. Как?
— Скочиха през прозорците на втория етаж. Тя кимна, после попита:
— Видяхте ли някакви болни, лекари, медицински сестри?
Той отговори без никакво колебание:
— Да, видяхме болни, лекари и медицински сестри. — „Не се отвличай от тая проклета версия. Не се отклонявай. Това е единствената версия, която имаме под ръка. Единствената версия, която всички знаем. Може да звучи невероятно, но в никакъв случай не е невъзможна. Изключи сянката на съмнението“. На глас каза: — Повечето от тях бяха мъртви. Не зная дали са били убити по време на атаката или са били екзекутирани от врага.
Тя мълчеше. Тайсън продължи разказа си: — По това време суматохата бе тотална. Искам да кажа, няма да повярвате какъв хаос бе настъпил — навсякъде имаше ранени виетконгски и северно-виетнамски войници в униформи — човек не можеше да разбере дали бяха пациенти, дали бяха въоръжени, дали се предаваха или пък се канеха да те застрелят. Имаше и няколко жени. Една от тях беше виетконгска медицинска сестра и тя насочи пистолет срещу нас. Някой я застреля. Страшна паника беше, просто невероятно. За всичко бяха виновни проклетите виетконгци и северновиетнамци, защото бяха използвали болница, пълна с хора… Вече ни бе ясно, че това е болница… И така, всичко наоколо гореше и ние започнахме да хвърляме някои от пациентите, тези от педиатричното отделение, през прозорците…, за да ги спасим… Под прозорците имаше храсти… — Той спря. Усети се, че говори несвързано. Преглътна и продължи: — Ами, мисля, че в известен смисъл, това би могло да се нарече масово избиване…, но в никакъв случай от международен мащаб за наша сметка. Сега ми е ясно как онази медицинска сестра от смесен евроазиатски произход е разбрала погрешно онова, което е видяла… Но повечето от жертвите бяха в резултат на атаката или на действията на врага преди още ние да нападнем сградата. Предполагам, че са избили медицинския персонал и пациентите, както и собствените си ранени, когато са усетили, че ще ги надвием…
— А доктор Монту? — попита тя.
— Не си спомням да съм се запознавал с човек с такова име, майоре.
— Но един от източниците на Пикард, т.е. един от вашите хора, разказва инцидент…
— Кой?
— Не знам. Казах ви, че първо идвам при вас.
— Според закона вие сте длъжна да ми кажете кои са източниците на Пикард, ако ги знаете. Нали точно това е причината да дойдете първо при мен.
Тя не каза нищо по повод забележката му, а продължи:
— И онзи австралийски лекар… Той я прекъсна ядосано:
— По дяволите, казах ви, че онова там беше болница, пълна с пациенти и медицински персонал. Да, всички бяха убити. Да, някои сигурно са били убити от нас. Но за нещастие те бяха убити в резултат на военни действия срещу въоръжен враг, който използва едно свято място, за да води своите операции срещу американските военни сили. Запишете си това. Край на изказването.
Тя кимна и го помоли да повтори, за да може да запише всичко. После попита:
— Защо съществува такова голямо разминаване между вашата версия и тази, която двама от вашите хора са разказали на Пикард?
— Сигурно Пикард е изопачил онова, което са му казали те.
— Вероятно. — Тя като че ли се замисли. — Но в книгата си Пикард пише, че е научил за този инцидент при една своя случайна среща във Франция със сестра Тереза. Очевидно тя е използвала думата „масово убийство“…
— В какъв контекст? Масово убийство от страна на кого? И как точно е използвала тя тази дума? Тя се пише по един и същи начин и на френски, и на английски и значението й на френски е близко до това на английски, но на френски думата има и едно допълнително значение на безсмислено убийство, избиване по време на битка, не само необуздано или предварително замислено убийство на невъоръжени хора. Както виждате, и аз съм си подготвил домашното.
— Да, виждам. Въпросите ви са основателни. Ще позвъня в езиковия отдел на армията и ще поискам мнението им по въпроса.
— Открихте ли тази сестра Тереза?
— Не. Спомняте ли си я?
— Струва ми се, да. Ще интервюирате ли Пикард?
— Разбира се. Вашата версия е интересна, защото е много субективна, докато разказът на Пикард ми се струва доста обективен.
— Какво имате предвид?
— Искам да кажа, че вие оставяте място за интерпретиране на събитията, докато той съвсем недвусмислено признава, че е чул историята за масово избиване и я е предал в книгата си.
Тайсън не каза нищо. Тя добави:
— Ако Пикард е преувеличил нещата, сега от вашия разказ ми стана много ясно как е могъл да го направи. Всичко необходимо е налице: болница, много убити, знамена, стрелба в болничните стаи. Ами да, Пикард навремето си е пишел романи. Знаехте ли за това? Свикнал е да си измисля разни истории. Не забравяйте да се посъветвате по този въпрос с адвоката си.
Тайсън като че ли не я слушаше. Тя продължаваше:
— А пък може би двамата мъже от бившия ви взвод са си поукрасили историята или пък са излъгали, когато са разговаряли с Пикард. Но защо ли ще го правят? Със сигурност не им прави чест.
— Да, така е.
— Но пък уронва вашата чест. Имахте ли врагове сред взвода?
— Ще ви кажа, когато назовете имената на онези двама мъже. Тя кимна.
— И след всичко това сестра Тереза е най-неподходящият свидетел. Тя може да не е разбрала онова, което е видяла, или пък може да не го е предала точно на Пикард.
— Възможно е.
Тя се наведе напред:
— Според мен в един момент тя е споделила нещо с представителите на Католическата църква в Сайгон или Франция, които по онова време са организирали и ръководели нещата в болницата. Не мислите ли, че това е възможно?
За Тайсън това винаги е било една твърде вероятна възможност.
— Може би.
— Но доколкото ми е известно, южновиетнамското правителство и до известна степен Католическата църква във Виетнам, са предпочитали да пращат в забвение всякакви истории, неблагоприятни за техните съюзници и застъпници. Не са искали да ядосват американците. Сайгон се опита да сложи край на разследването на случая Май Лай дори след като върховната военна прокуратура вече го бе започнала. Чужденците не могат да разберат защо винаги искаме да си измиваме мръсните ръце на публично място. Така че ако докладът на тази монахиня, ако изобщо е имало такъв, по някакъв начин е разкривал американските войници в неблагоприятна светлина, то той никога не би стигнал до Франция. Това е моята теория.
— Която, както виждам — каза Тайсън, — добре сте обмислили.
— Обмислих добре целия инцидент.
— И аз. — Тайсън се изправи и отиде до прозореца. Без да се обръща с лице към нея, заговори: — Знаете ли, преди един-два месеца щях да разказвам тая история на някое ергенско парти като весела военна случка, в която лошите са убити. Нямах от какво да се срамувам. Проявихме смелост. Много офицери щяха да подминат оная сграда, като вашия приятел — полковника от пехотата. Искам да кажа, жалко, че бяха убити толкова невинни хора, но лошите бяха ония с черните „пижами“. — Той се обърна към нея. — Сега започвам да ставам много предпазлив. Обмислям наново онова, което се случи. А не трябва да обмислям всичко наново. Реакциите ми в оня момент са били единствено правилни.
Тя кимна.
— Знам. Започвате да търсите друга стратегия. Така е с всички военнокомандващи откакто свят светува — всички премислят наново военните си ходове след края на битката. Освен това оттогава е минало дълго време.
— Много дълго.
— Точно затова ще са ни необходими повече свидетели. Така например, ако се открие сестра Тереза и показанията и внесат някакво просветление по въпроса… — Тя го погледна. — Бихте ли искали тя да се открие?
Той не отговори.
— Странното е, че никой друг не е оцелял — отбеляза тя.
Той отново седна.
— Казах ви, че ние спасихме няколко човека. Но не трябва да се надявате някой да ви се обади от Виетнам.
— Прав сте. Това е трудно. От там до тук има много години и километри. Казахте, че бихте познали сестра Тереза, ако я видите. Какво си спомняте за нея?
— Спомням си, че беше много изплашена. Би могло да се каже, че бе изпаднала в истерия. Някой я изхвърли през прозореца. Това е всичко, което си спомням сега. Трябва да си помисля.
— Добре. Да ви кажа, мислех си, че ако следствието се разрасне, бихме могли да опитаме да се свържем с някои виетнамски бежанци посредством техните представителни организации. Това може да ни отведе до още някой оцелял.
— Малко вероятно е да се доберете до друг оцелял по този начин.
— Прав сте. Мислите ли, че сегашното виетнамско правителство ще ни сътрудничи? Те имат достъп до сцената на инцидента, а ние не.
Тайсън започна да усеща, че се бе превърнал в неин помощник, което бе един от методите за водене на разпит.
— Ако се съгласят да сътрудничат, не мисля, че който и да е свидетел, посочен от тях, би имал тежест пред съдебните заседатели на американски военен съд. А вие как смятате?
— Така е. Това бе глупаво от моя страна. Тайсън кимна. И двете предложения бяха глупави.
Опитваше се да го подведе с прословутата техника на неочаквано появили се свидетели. Това, което тя не знаеше все още, бе, че не съществуваха абсолютно никакви оцелели. Освен сестра Тереза… Керън Харпър наля кафе на двамата.
Това му напомни един рекламен агент, предлагащ подобрения в домовете, който смяташе, че докато пие кафе, няма опасност клиентите му да го изхвърлят от къщата си. Но той не бе прав.
— Мисля, че засега това е всичко — каза й Тайсън. Тя отпи от кафето си.
— Много ми помогнахте. Както ви казах още в началото, опитвам се да стигна до истината, както заради вас самия, така и заради справедливостта. Предполагам, че и на вас ви се иска всичко това да се изясни, за да можете да се върнете обратно към нормалния си начин на живот.
— Майоре, не желая никога повече да се връщам към нормалния си начин на живот. Но наистина ми се иска всичко да се изясни и да не се връщам отново на служба. Тоя път ще сложа кръстче в оная проклета кутийка. Даже ще го повторя няколко пъти, за да личи отдалече. Колко ще продължи цялата тая история?
— О… още няколко седмици. Трябва само да се свържа с Пикард и да взема имената на двамата, които са му разказали тая история. Ако е необходимо, може да се свържем и с други служили във вашия взвод, ако успеем да открием настоящето им местоживеене.
— С кои?
— Казах ви, ще изпратя списък до вас или до вашия адвокат веднага, щом решим дали изобщо се нуждаем от техните показания или не. Наистина се надявам да установя, че Пикард просто е преувеличил всичко.
Тайсън се усмихна. Тя отвърна на усмивката:
— Как се чувствате след този разговор? Смятате ли, че въпросите ми бяха поднесени подходящо и коректно?
— Абсолютно. — Той се замисли и добави: — Вие сте забележителна жена. Защо не напуснете армията и се захванете с някаква цивилна професия?
Тя се усмихна.
— Скоро ще се уволня.
— Наистина ли? Не сте ли офицер от редовната армия?
— Не. Стоя в армията, за да си изплатя образованието.
— Разбирам… Имате ли нещо против да ви попитам дали сте омъжена или не?
— Това няма нищо общо с нашата работа…, но не, не съм. Защо?
— Чисто любопитство. — Стана му ясно, че тя нямаше да си тръгне, докато не я поканят, а той искаше да приключи разговора, преди да е казал нещо, за което после да съжалява. Изправи се. — След половин час имам среща за игра на тенис.
Тя също стана.
— Да, извинете. — Прибра нещата си и го последва към антрето. — Аз пък отивам в Манхатън. Разбрах, че има влак дотам.
— Да. — Той погледна часовника си. — Следващият е след около двайсет минути. Гарата е наблизо, можете да стигнете пеш.
— Преди това бих искала да се поосвежа малко.
— О, разбира се. Банята е на втория етаж, вляво. Тя се изкачи по дългото, стръмно стълбище. Той я проследи с поглед и си помисли: Програма за изплащане разходите по образованието. Това е като да признаеш, че си безкрайно беден. Опита се да отгатне от какво семейство произхожда тя. Акцентът й е определено от Средния Запад. Говореше добре и имаше хубави маниери. Беше станала майор през четирите години на своята активна военна служба, което ще рече, че е схватлива. Чудеше се какви бяха доводите на военната прокуратура да я изпрати в дома му. Каква бе тази логика на Макиавели зад всичко това? Той сви рамене. Естествено военната логика, което ще рече — липсата на каквато и да е логика. И все пак, в цялата тая лудост трябваше да има някакъв метод. В неговия случай, реши той, със сигурност имаше някакъв метод…
Тя слезе по стълбите и тръгна към входната врата.
— Имам достатъчно работа за няколко дни напред, но ми се ще да се видим още веднъж. Имате ли нещо против?
Тайсън се замисли:
— Трябва да помисля по този въпрос.
— Ами, нека да си уговорим една контролна среща за след една седмица, ако решите, че нямате нищо против. Защо не дойдете във Вашингтон?
Той знаеше, че не могат да му заповядат да говори по тоя случай. Но можеха да му заповядат да отиде във Вашингтон, във форт Бенинг, Джорджия, Аляска или до което и да е друго място, което те решат. Можеше да се възползва от правото си да мълчи от единия край на континента до другия. Но би предпочел да сътрудничи в Ню Йорк или Вашингтон, отколкото да мълчи в Аляска.
— Навярно ще мога да дойда до Вашингтон — кимна той.
— Чудесно. Ще ви се обадя да ви кажа подробностите относно срещата ни. — Тя му подаде визитната си картичка. — Позвънете ми, ако междувременно си спомните още нещо или ако имате нужда от помощ, или пък ако просто искате да си поговорим.
— Така казвах и аз на заподозрените. Много е банално, майоре.
— Знам. Но доста хора наистина ми се обаждат. Той извади куртката й от гардероба и й помогна да се облече, после отвори вратата. Навън бе започнало да вали лек дъждец. Той взе един чадър от поставката в антрето и двамата тръгнаха заедно надолу по улицата.
— Благодаря за вашето сътрудничество. Чувствам, че започвам да разбирам някои неща около случая — рече тя.
— Тогава вие сте много по-досетлива от мен. — Той помисли и продължи: — Ако в действителност срещу мен се издигнат някакви обвинения… какви са условията сега в армията за… задържането ми?
— Естествено е да се вълнувате от това… Почти съм сигурна… между нас казано… че като офицер и имайки предвид всички особени обстоятелства около този случай, вие ще имате почти пълна свобода… Сигурна съм, че ще можете да живеете извън назначението си, в рамките на вашите задължения, ако изобщо имате някакви задължения. Може само да ви наложат едно единствено ограничение.
— Да не напускам страната.
— Точно така.
— А засега забранено ли ми е да напускам страната?
— Поне аз не знам за такова ограничение. Вие сте в служебен отпуск до момента, в който се явите във Форт Хамилтън. Имате ли някакви планове да излизате зад граница?
— Не. — След кратка пауза той добави: — И това можете да им го кажете.
— На кого?
— На всеки, който се чуди дали смятам да напускам страната, или се е загрижил, или пък се надява да го направя. Предполагам, сте чули за подобни надежди.
Тя кимна.
— Тая история върна толкова лоши спомени от онова време. Вижте, ако сте невинен, съвсем искрено се надявам, че Министерството на отбраната, цялата нация и всички останали, включително и средствата за масова информация, ще ви реабилитират напълно. Това е страна, която знае как да се извинява.
— А кой ще се извини на жена ми? Тя го погледна право в очите.
— Никой. Тази обида е нанесена и никой не може да оправи нещата. Нашата страна, освен всичко друго, се е побъркала на тема… на тема…
— Секс. — Той се усмихна. — Сега, като си помисля, вие сте прекалено честна, за да бъдете цивилен адвокат. — Той замълча и сетне добави: — Е… много мило от ваша страна, че си направихте труда да дойдете чак дотук. Знам, че всичко можеше да стане и по друг начин. Смятам, че тази неофициална среща бе най-доброто нещо.
— И аз мисля така.
Той се загледа в ситния дъждец наоколо.
— Бих ви предложил чадъра, но доколкото си спомням, военните нямат право да носят чадър.
— Глупав обичай… правило. Още по-глупаво е да се намокриш. Ще приема чадъра ви, ако, разбира се, не ви трябва за срещата по тенис.
Размениха си усмивки, докато той й подаваше чадъра.
— Ще ви го върна следващата седмица — добави тя. Тайсън погледна часовника си.
— Трябва да побързате. В края на улицата завийте надясно и след пет пресечки ще стигнете до гарата. Няма да ви козирувам за довиждане. Съседите навярно ни гледат.
Тя подаде ръка и той я стисна.
— Довиждане — тя се обърна и тръгна надолу по улицата.
Той застана под едно дърво и се загледа след нея.
Вниманието му отново бе привлечено от дъжда. Валеше ситно и тихо, а такъв дъжд винаги му напомняше за Виетнам: топъл дъжд, от който се издига пара, ниско над земята се носят облаци мъгла, а капките шумолят монотонно и тихо в листата на дърветата. Миризмата на мухъл, идваща от мократа пръст, го върна към джунглата.
„Виетнам, помисли си неочаквано той, е тук, в собствения ми квартал.“ Усети миризмата му сред влажната, гниеща растителност, чу го в капещия дъжд и го видя в мъглата наоколо. После тръгна бавно към къщата си под дъжда.