Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Word of Honor, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Люба Енчева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- crecre (2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
Нелсън Демил
Обречен на мълчание
Първо издание
Делакорт & Матекс, София, 1999
ISBN 954-8415-47-х
История
- — Добавяне
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Един вторник в седем и половина сутринта Бенджамин Тайсън влезе в голф-клуба „Тардън Сити“, известен като Мъжкия клуб. Още при построяването на сградата през 1899 — а година жените били поканени да напуснат и клубът бе придобил, мислеше Тайсън, уникалната жизнена атмосфера, типична само за чисто мъжкото присъствие. Все пак жените се канеха веднъж в годината да присъстват на турнирите, макар че малко от тях се възползваха от тази съмнителна чест.
Тайсън огледа залата и видя няколко мъже да играят на зарчета на една малка масичка. Продължи навътре, мина покрай бара и влезе в трапезарията, която бе със сводест таван като на катедрала. Прекоси стаята, кимна за поздрав на няколко насядали на страничните масички и излезе на задната тераса.
На малка кръгла масичка под чадър на сини райета седеше Филип Слоун и четеше вестник. Тайсън седна срещу него. Слоун вдигна глава.
— Добро утро — той наля чаша кафе на Тайсън от една калаена каничка.
— Благодаря. — Тайсън набързо изпи кафето си без мляко. Забеляза, че екипът за голф на Слоун се състоеше от трите основни цвята плюс оранжево. Погледна към игрището. Мъже в ярко облекло изпълняваха еднообразни движения с топката и стика, като повтарящ се ритуал.
Слоун вдигна очи от вестника, очевидно току-що забелязал, че събеседникът му е облечен в костюм.
— Мислех, че ще изиграеш една игра с мен, а?
— Не, ще бързам за влака в девет без четвърт. Така че нека да приключим до осем и половина.
Слоун, изглежда, се разочарова, после се загледа замислено в него:
— Какъв е твоят статут там? Тайсън си наля още кафе.
— Къде? Във влака в девет без четвърт ли?
— В службата ти.
Тайсън отпи от кафето си. Най-често жените любопитстваха какво е семейното му положение. Мъжете обикновено се интересуваха от работата му. Почти никой не се интересуваше от психичното му състояние.
— Трудно е да се каже, Фил. Имам предвид, че от една страна имаме прословутото японско „бащинско“ покровителство. От друга страна е японската ефективност. Тия дни работата ми не е много ефективна. Като прибавим към всичко това и манията на ония с дръпнатите очички за външния вид, изражението на лицето и други подобни глупости, доста ги озадачавам. — Той се усмихна и продължи: — Като бивш самурай, който е бил опозорен, аз би трябвало да се измъкна от цялата тази ситуация с чест. Но американските мениджъри все още не са възприели радушно японската некрофилия.
Този ред на мисли никак не се нравеше на Слоун.
— Знаеш ли, ако старият Стуцмън още бе шеф, щеше да ми предложи със защитата ми да се заеме адвокатската кантора на корпорацията. — В гласа на Тайсън се четеше болка.
Слоун махна с ръка.
Към масата им приближи келнер и Тайсън си поръча яйца и портокалов сок, а Слоун кифлички с мармалад и още една каничка кафе. На Тайсън му мина през ума, че изпитва някаква необяснима неприязън към хората, които обичат кифлички с мармалад за закуска.
Слоун бръкна в куфарчето си, измъкна оттам една нагъната страница от вестник и буквално под масата му я подаде. Той я разгъна и видя, че това бе първа страница от „Америкън Инвестигейтър“, не онази със снимката на Марси, а последният брой от седмичника. Едно от многобройните заглавия гласеше: ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТЕ, ЩЕ ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА ЛИ СПРАВЕДЛИВОСТТА? Това въпросително заглавие, установи Тайсън, бе един изкусен начин да се намекне на читателската аудитория, че държавният глава е получил като подарък килим, имитация на килима пред входа на Белия дом. Тайсън попадна и на още едно заглавие: ПРИЯТЕЛИТЕ И ЛЮБОВНИЦИТЕ НА МАРСИ РАЗКАЗВАТ ЦЯЛАТА ИСТИНА. Тайсън отново нагъна страницата без да прочете статията и я върна на Слоун.
— Е?
— Е, ами историята за Марси е раздута извън всякакви граници на общоприето приличие и журналистическа етика. Дори и за този скандален вестник. Това приятелче Джоунс, написало статията, е взело интервю от някои приятели на Марси и… от мъже, които твърдят, че са били в доста интимни отношения с нея.
Тайсън сипа сметана в кафето си. Слоун продължи:
— Статията си е чиста клевета. Тонът й е заядлив и саркастичен, с намеци и предположения за радикални действия от насилствен характер. Марси е била радикалистка, знаем това, но доколкото ми е известно, никога не е била насилница. В статията има и неоснователни твърдения за вземането на наркотици. — Слоун се поколеба, но продължи: — Освен това доста внимателно и предпазливо се споменава за съпружеска изневяра.
Тайсън не отговори нищо.
— Боза — продължаваше Слоун, — абсолютна боза. И си е чиста клевета. Виж, всичко това преминава всякакви граници. Смятам, че тя трябва да заведе дело. Говоря с теб като мъж с мъж, Бен. Не е необходимо ти да се замесваш в делото, но реших, че трябва първо да разговарям с теб. И двамата сме наясно, че Марси е независима жена и изобщо не се нуждае от разрешението на съпруга си, за да заведе дело. Но традицията и условностите на благоприличието изискват да разговарям първо с теб.
— Не го споменавай пред нея.
Слоун се усмихна доста престорено.
— Е, естествено, ще си остане между нас. Но тя е мой клиент и аз ще разговарям с нея.
— Това си е твое право.
Закуската пристигна и Тайсън си намаза препечена филийка с масло, а Слоун задъвка лепкава кифла.
— Вкусна ли е? — попита той.
Слоун кимна с глава, като продължи да дъвче.
— Искаш ли да опиташ?
— Не, благодаря. — Тайсън набоде едно яйце на вилицата си.
Слоун взе пакетче захар и изсипа съдържанието му в кафето си. Тайсън го погледна:
— Вече не използват захар на кубчета, а тези идиотски пакетчета. Ще попитам управителя защо нямат захар на кубчета.
— Пакетчетата са по-хигиенични…
— Но от пакетчетата нищо не можеш да си построиш. Ако имаше кубчета, щях да ти покажа битката при Уей. Но сега мога да ти я нарисувам на хартия. — Той извади химикалка от вътрешния си джоб. — Дай ми един лист от ония жълти тефтерчета, дето всички адвокати все носите със себе си.
Слоун премигна леко от учудване и извади едно жълто тефтерче от куфарчето си.
Тайсън започна да чертае, докато продължаваше да дъвче.
Слоун се огледа наоколо и забеляза няколко души да обръщат глави настрани. Известно време двамата се хранеха без да проговарят, докато Тайсън рисуваше, след това Слоун каза:
— Нека да поговорим малко за твоя процес. Първо те наклеветиха в една книга, след това те злепоставиха и по телевизията, и по радиото. По-голямо зло от това не могат да ти причинят. Личният ти живот е подложен на неимоверни изпитания, кариерата и авторитетът ти са безвъзвратно накърнени и всичко това ти причинява огромна психическа травма…
Тайсън вдигна поглед от рисунката си.
— Така ли смяташ? Аз си се чувствам добре.
— Чуй ме, Бен, ако се помотаем още малко и не заведем дело, ще ни обвинят заради забавянето, т.е. заради това, че не си помръдваме задниците. В закона ясно и точно се казва, че не може безпричинно да се забавя повдигането на дело за нанесени щети. В закона е уточнено, че потенциалните тъжители, които правят така, просто се забавляват, като по този начин се опитват да увеличат вредата…
— Ти самият предложи да оставим името ми да се появи навсякъде из тия дрънканици, така че да можем да поискаме по-голямо обезщетение, Фил.
Слоун преглътна.
— Не казах точно това. Както и да е, проблемът е, че за да избегнем всякакви обвинения в забавяне на делото, трябва да задействаме нещата още сега, имам предвид още днес…
— Проблемът бе в разположението на града. — Тайсън завъртя жълтото тефтерче върху масата. — Виж, гледан откъм цитаделата, старият град се простираше покрай дълги, прави и тесни улички. Няма никакво място за маневри с оръдията. Южновиетнамците се опитаха, но северняците съвсем лесно разбиха танковете им с ракети. И така, вътре в цитаделата се намираха и стените на Забранения град, в който се е издигал императорският дворец на Божествения мир. Ясно ли ти е? Освен това по стените имаше и наблюдателни кули, които още преди това бяха завзети от виетконгците и северно-виетнамците. Нещата се усложняваха и от факта, че точно през средата на града течеше река Пърфюм. Ето точно тук. Малко по на юг от града беше местността, в която се намираха императорските гробници, които по традиция бяха под властта на виетконгците — туристите трябваше да им плащат някаква такса. Смахната война. Както и да е… както виждаш… разположението на града е доста усложнено… доста. Американските главнокомандващи не трябваше да решават да се бият срещу врага според техните условия. Точно това причини толкова много жертви и разруха. Уей се превърна в своего рода вердун, където всички се стичаха към центъра на града, за да се избиват един друг. Лоша тактика. Американците и южновиетнамците трябваше да се оттеглят и да обявят санитарен кордон. Ти как мислиш, така ли е?
— Знаеш ли, Бен — каза Слоун, опитвайки се да овладее яда си, — оставих те да ме мотаеш с всичко това само защото сме приятели. Напълно ми е ясно, че си страшно изнервен. Но е крайно време да сложим край на цялата тая глупост и да действаме.
Тайсън огледа внимателно картата, която бе нарисувал, и добави още някои детайли. Слоун се наведе над масата.
— Въпросът всъщност е: Трябва ли да заведем дело? Или пък Андрю Пикард казва самата истина, позовавайки се на своите свидетели? Ти, Бенджамин Тайсън, участвал ли си по някакъв начин или не в убийството на мъже, жени, деца, монахини, медицински персонал и всички останали в болница „Милосърдие“?
Тайсън отмести адвокатското тефтерче настрани и започна да дъвче замислено филийката си, после погледна към Слоун:
— Предполагам, ти си длъжен да знаеш. Да, както се казва в книгата на Пикард, аз съм виновен за извършените убийства.
Слоун не се престори на изненадан, нито пък се опита да изрази друго чувство, каквото всъщност не изпитваше, и това му правеше чест, помисли Тайсън. Той просто кимна лаконично с глава. Тайсън продължи:
— Така че с глоба приключваме разговорите за едно вероятно гражданско дело. Съжалявам, че те разочаровах и че те мотах досега. Но ти ме разбираш, нали?
Слоун отвърна малко студено:
— Не съм разочарован. Е да, в известен смисъл съм разочарован, че не ми се довери по-рано и че ти самият не се смяташ за невинен…
— Но аз не съм невинен.
Слоун замълча за момент, после каза:
— Това ще реши съдът. Не ти. Чуй ме сега: В случай че се повдигне обвинение срещу теб и след това се отмени или изобщо се потули всичко, или пък ако в действителност те изправят пред съда и докажат, че си невинен, тогава твърде вероятно е да спечелиш едно гражданско дело за клевета. Следиш ли какво ти говоря?
Тайсън кимна с глава. Тоя човек наистина бе последователен и очевидно бе обмислил всичко предварително.
Слоун продължаваше:
— Но трябва да ми позволиш да заведа делото още сега. Можем да отлагаме и да забавяме каквото и да е решение на съда дотогава, докато не се свалят всички възможни обвинения срещу теб. Така се решава проблемът за възможността правителството да заведе гражданско дело. Това ще ги постави в позиция, при която ще трябва да се опитат да ни изместят. В състояние съм да протакам едно гражданско дело години наред, без да се стигне до съдебен процес. А те не могат да те обвинят в криминално престъпление, без да нарушат правата ти.
Тайсън помисли, че съдебната стратегия приличаше на философията на Макиавели много повече от стратегията на политиците. Военната стратегия поне се основаваше на простотата, бързината и разбираеми от всички цели.
— Започва да ми се повдига — отговори той. — Както и да е, както вече ти казах, с няколко малки поправки, Пикард е разказал истината…
— О, та кой го е еня за истината? — Слоун се наведе още повече над масата и каза тихичко: — Чуй ме. Пет пари не давам дали си виновен или не, въпреки че ми загуби доста време, докато се опитваше да прикриеш този незначителен факт. Безпокои ме това, което става сега, в момента. Пресата те оплю, работодателите ти те отблъснаха, приятелите и познатите ти те презират, а оня загубеняк Пикард те клевети по радиото и телевизията. Трябва да се захванем и да изравним резултата.
Тайсън се загледа в далечината, Фред Риърдън, полупенсионирал се педиатър, тъкмо удряше топката. Той се обърна отново към Слоун:
— Пикард изобщо не е загубеняк. Прочетох книгата му и го слушах по телевизията. Ще ми се да е, ама не е. Той наистина е един арогантен нахалник, но никак не е глупав. Освен това да изравниш резултата чрез гражданско дело във време, макар и цивилизовано, също е прекалено нахално и почти толкова низко, колкото да ритнеш някого в топките или да му прережеш гърлото. Ако някога заведа дело за… нещо, то в никакъв случай няма да е за отмъщение. На трето място, разсъжденията ти за нашето правосъдие са съвсем уместни, но аз прочетох доста книги и съвсем не мисля, че един военен трибунал ще ме обяви за невинен.
— Все още нещата се решават от установените факти.
Тайсън сви рамене.
— Иди и изслушай един военен процес. След това пак ще си говорим.
Слоун потропваше с пръсти по масата.
— Знаеш ли, време е да направиш някакво публично изявление. Нещо за… нещо подобно на онова, което ми казваше преди… нещо за самата битка. Нещо от рода на това, че там е бил един неимоверен хаос… Но и нещо повече от това… че всичко е било военна грешка… огромна глупост, довела до множество ненужни жертви…
— Каква ще бъде целта на всичко това, дявол да го вземе?
— О, ще се изненадаш. Твърденията за извършено престъпление все още не са обвинения.
Тайсън проследи с поглед сянката на един самолет, прелитащ над тях. После отново насочи вниманието си към Слоун:
— Да, не са, но има твърдения и твърдения. Аз не съм адвокат, Фил, но позволи ми да ти кажа какво знам за човешката същност. В случая е налице твърдение за едно значително престъпление, за което знае голяма част от обществеността. Както всичко това за теб означава много пачки пари, така съществуват и адвокати от Министерството на правосъдието и от кабинета на главния прокурор, които пък виждат във всичко това слава и предизвикателство. — Той запали цигара и добави: — Пред нас е един публичен спектакъл с всичките му необходими елементи: убийство, заговорничество, Виетнам, мрачни разкрития и разобличения — един цирк с три арени, изпълнени с акробати, жонгльори, илюзионисти, клоуни и въжеиграчи. Ти си прав. Невинността и вината нямат място тук.
— Това си е чист цинизъм! Тайсън се засмя.
— Ти ли го казваш!
— Стига, Бен. Опитвам се да ти помогна. И оня намек за парите никак не ми хареса.
— Знам, че не си се захванал с това само заради парите, Филип. И теб те привлича популярността в пресата. Нещастието за един е слава и късмет за друг. Няма да го правим на въпрос.
— Започваш да полудяваш.
— Някога именно лудостта ме спаси. Слоун наля кафе на Тайсън и на себе си.
— Ти наистина откриваш нови перспективи чрез нашата правова система.
Тайсън като че ли не го чу и добави:
— Важно място за начина, по който в края на краищата ще ме съдят. — В съдебната зала или само в очите на обществеността — заема етническата принадлежност на жертвите.
Слоун го загледа вторачено, но не каза нищо. Тайсън кимна сам на себе си и продължи:
— Някои от тях бяха от бялата раса, Фил. Бели като теб и мен. На войниците при Май Лай им е било лесно. Те е трябвало да дават обяснения само за смъртта на двеста-триста трупа от жълтата раса с дръпнати очички. А аз трябва да давам обяснения за десетина убити от бялата раса. На война, както и при всяка друга ситуация в живота, е важно качеството, не количеството.
Филип Слоун като че ли не долови сарказма в тези разсъждения и кимна в знак на съгласие. Той каза тихо, сякаш на себе си:
— Католици… имало е католици…
— Точно така, Фил. Всички виетнамски монахини очевидно са били католички. Навярно и много от пациентите. В това предградие на Уей живееха изключително католици. Някои от европейците може да са били протестанти. Което е още по-лошо. — Тайсън си запали още една цигара. — Но поне нямаше свещеници.
— Слава Богу.
— Но за сметка на това пък имаше няколко бебета. Бременни жени, деца, болни, ранени…
— Господи!
— Това намира човек в една болница, Фил. На война няма как да избираш.
Слоун го стрелна с поглед:
— Луд ли си?
— Ето ти един интересен въпрос, предполагащ много възможности. — Тайсън премигна и се изправи. Той подаде жълтото тефтерче на Слоун: — Можеш ли да откриеш грешката, която направиха военните там?
В първия момент Слоун не доумяваше за какво става въпрос, после погледна към жълтия лист.
— О…
— Съвсем очевадно е, нали? Виж, вместо да се придвижват на юг отвъд реката към центъра на цитаделата, те трябваше да заобиколят откъм западната страна. После да тръгнат на север и да прекосят реката, за да блокират входа в западната стена на цитаделата. — Той прокара пръст по схемата върху жълтия лист. — В това бе ключът на победата. Оттам комунистите се снабдяваха с боеприпаси, продоволствия и нови попълнения. И никой не бе в състояние да ги спре. Моята рота се движеше към западната стена, но не бяхме в пълен състав и редиците ни бяха доста оредели. Пикард замазва грешката на командването, а това е доста интересно. Разбираш ли, след всичките тия години много малко от войника е останало у него. Недей да злословиш по адрес на военните. Дори когато преследваш самата истина.
— Но той злослови по твой адрес — възкликна Слоун, — и по адрес на твоите подчинени без каквито и да е проблеми. Точно това исках да ти изтъкна преди малко. — Вината на командващите с много по-висок ранг от твоя. Ако те изправят на подсъдимата скамейка, можеш да подведеш под отговорност всички командири, които са се намирали в обсег около трийсетина километра от Уей в онзи ден. Трябва да докажеш на армията, че си бил само една мижава пионка в зле разиграна игра и че ударът не трябва да рикушира единствено върху теб. Трябва да разобличиш и най-горестоящите „шапки“.
Тайсън се вторачи в Слоун, после се наведе напред и се доближи до лицето му.
— Но не ти ли е ясно, приятелю? Това не е честно. Всеки глупак, включително и един лейтенант от Центъра за подготовка на офицери от запаса като мен, може да бъде гениален военен стратег на масата за закуска двайсет години по-късно, след като е прочел доста подробно описанието на някогашната битка. Но истинският гений има способност да прозре същността на ситуацията в момента на самото й развитие. Работата е в това да можеш да мислиш трезво, когато не си стоиш на краката, а си се проснал по корем и в ушите ти пищят пет радиостанции, а около теб крещят и умират от болка, когато си подмокрил гащите си от зор, а върху ти — тра-та-та, се сипят снарядите на минохвъргачките. — Тайсън почука по масата три пъти. — Тра-та-та!
Слоун се огледа дискретно и забеляза, че няколко души ги наблюдават.
Тайсън се изправи и захвърли цигарата си на терасата. След малко каза с по-тих глас:
— Да-а, не осъждай ближния си, за да не бъдеш осъждан и ти самият. Поради глупостта си командващите съюзническите войски при Уей избиха от собствените си войски повече хора, отколкото изби врагът благодарение на висшата си тактика. Но аз бих простил на тези офицери, ако ме помолят за прошка. Защото, знаеш ли, мой човек, никой не трябва да се съди в разгара на боя. Когато боят свърши и на оцелелите поднасят кафе, тогава хората трябва да си спомнят това. Благодаря ти за закуската, Фил.