Нелсън Демил
Обречен на мълчание (7)

ГЛАВА СЕДМА

Бен Тайсън отклони жълтото си волво в алеята. Водеща към хотел „Тардън Сити“ и се присъедини към колоната бавнодвижещи се коли, които чакаха ред за паркиране. Точно пред него се движеше един кадилак. В огледалото видя зад себе си ролс-ройс.

— Хайде да си купим нова кола. Нещо определено декадентско — каза той.

Тя поклати глава.

— В сегашното ти положение дори една нова вратовръзка би направила изключително впечатление. Трябва да не се набиваш в очи, Бен. Ти си темата на деня. Освен това може да имаш и проблеми в службата.

Тайсън кимна с глава. И все пак, мислеше той, старото раздрънкано волво трябваше да се смени с нещо ново. Но сега, почти две седмици след оня вторник, дори всекидневните им лични решения трябваше да бъдат подробно обмисляни по отношение на това как ще бъдат възприети от обществеността.

Придвижи се още няколко метра нагоре по алеята и погледна към хотела. Девететажната сграда се извисяваше в центъра на предградието, обградена от десет акра паркови площи. Сградата бе построена наскоро малко в стил от времето на крал Джордж, а най-отгоре завършваше с купол — копие на предишния, който се е извисявал над стария хотел „Тардън Сити“. Червените лъчи на залязващото слънце се отразяваха в прозорците и Тайсън примижа. Представи си тухлената сграда, която бе на същото това място, когато бе още дете. Майската вечер му напомни за абитуриентския му бал в зала „Риджънси“. Припомни си годишните балове, сватбените тържества и различните празненства, включително двайсет и пет годишнината от сватбата на родителите му в зала „Хънт“. Това беше, мислеше си той, едно привилегировано детство и юношество, едно чудесно време. Времето на надеждите, времето, преди войната и водовъртежът на живота да са го променили, преди те да са променили и всички останали. Такива бяха годините на неговата младост през петдесетте и шейсетте.

— Наслаждавай му се докато можеш — прошепна едва чуто.

— На какво?

— На живота. Танцувай и се весели. Тя го погледна и каза замислено.

— Философските разсъждения съвсем не ти подхождат.

— Може и така да е. Просто се опитвах да поставя своите дребни проблеми в някаква перспектива. Това все още е темата на деня, между другото.

— Радвам се да го чуя.

— Освен това последното убежище на обезпокоения дух е религията. Ще се отбия да разговарям с отец Саймс.

Тя помисли за момент:

— Защо не? Това е много по-добре, отколкото да разговаряш със съпругата си. Пък и той не може да свидетелства срещу теб. Което, между другото, ми напомня, че не си ми казал какво ти е говорил Фил Слоун.

— А защо трябва да ти казвам? Ти сама случайно се издаде, че си разговаряла с него лично. Това, разбира се, са разговори на четири очи. Ще намекна на стария Саймс, че негов свещен дълг е да бъде дискретен.

Марси не каза нищо.

Тайсън се върна към предишните си размисли.

— Но животът е добър. Поне за нас. Няма война, няма депресия, няма глад, няма граждански вълнения.

— Да, няма такива неща в Гардън Сити, известно още като „Райската градина“. Това място е изолирано от реалността.

Тайсън изпусна дълбока въздишка. Помисли си, че съвсем несъзнателно бе повел разговора за Гардън Сити — любимата тема на Марси — за да откъсне мислите си от другите неща. Марси бе продукт на аристократичния западен район на Манхатън и той бе убеден, че на нея й се иска да се върне назад към първоначалните си корени. Сякаш разгадала мислите му, тя каза:

— Не можеш повече да живееш тук, ти го знаеш.

— Мога да живея където си поискам, по дяволите.

— Не можеш.

Марси се замисли. Точно когато Тайсън реши, че са пред поредния семеен скандал, тя неочаквано се разсмя. Той я погледна, а тя попита:

— Замислял ли си се понякога, че винаги започваме да се караме, когато не искаме да ходим някъде?

— Да, замислял съм се. Тая кола е направила много повече обратни завои, отколкото който и да е бумеранг. — Той спря под козирката на хотела. — Но тоя път стигнахме там, където бяхме планирали.

Пиколо в зелена ливрея и цилиндър отвори вратата от страната на Марси. Друг от обслужващия персонал отвори на Тайсън и той му отстъпи волвото срещу квитанция за паркинга. Портиерът ги поздрави, когато минаха покрай него и се запътиха към фоайето, облицовано в розов мрамор. На един плакат на ръка бе написано:

Стрелката сочеше наляво.

— Ела първо да те черпя едно питие — каза Марси. Всички маси в осветената Ловна зала бяха заети, но Тайсън намери свободен стол на бара и Марси седна, а той застана прав до нея. Поръча си скоч, а тя — чаша бяло вино. И двамата се оглеждаха наоколо, докато очите им свикваха с тъмнината, и кимнаха за поздрав на няколко човека.

Донесоха питиетата им. Тайсън разбърка скоча си, после каза:

— Дали не съм полудял, че съм тук? Или пък съм прекалено безочлив?

Марси вдигна чашата си с вино.

— Все някога ще можеш да си отговориш на тоя въпрос. Засега никой не знае как да се отнася с теб.

Тайсън се облегна на бара и отново се заоглежда наоколо. По стените висяха картини, изобразяващи английски ловни сцени, и единствено те напомняха, че първоначално Ловната зала в действителност е била място, където са се събирали членовете на Ловния клуб „Медоу Брук“, след като дълго са тичали подир своите хрътки на лов в гората.

Тайсън разсъждаваше на глас:

— Старата зала ми харесваше повече. Марси облещи очи.

— О, Исусе Христе! Ако още веднъж чуя това от устата на такива като теб, дето се бият в гърдите, че са едни от първите заселници, ще повърна.

— Ами да, това бе страхотно място. — После добави заядливо: — В стария хотел бе седалището на Републиканския клуб на окръг Насау. Навремето работех на доброволни начала за тях. През 62 — ра тук си имахме Златен фонд за събиране на помощи.

— Започва да ми се повдига.

Той се усмихна, после отпи от скоча и си дръпна от цигарата.

— Всичко това е история. Често тук отсядаше Теди Рузвелт. В стария хотел Чарлз Линдбърг прекара седмицата преди своя полет. Веднъж, когато си бях тук в отпуск, наех апартамента на Линдбърг. Казвал ли съм ти някога за това? Спах в леглото, в което е спал Линдбърг.

Марси се опита да сподави една прозявка и каза заядливо:

— Навярно си спал и в неговите чаршафи.

Тайсън се вгледа в тъмните ниши на фоайето. Тук по времето на Първата световна война са отсядали представители на фамилиите Астор, Морган, Вандербилт, Хюит, Джей, Белмон, Харимън, дори Лилиан Ръсел. Но историята непрекъснато се въртеше. Може би някой ще каже, че Бенджамин Тайсън е посещавал новата Ловна зала.

Бенджамин чий?

Оня, дето военният съд го осъди за убийство. Спомняте ли си? всички вестници писаха за това. Случаят с масовото убийство в една болница във Виетнам.

О, да, сетих се. Той е идвал тук да си пийва, така ли? Шегувате ли се?

Но това бе въпрос на бъдещето. В старата Ловна зала, когато си е леко пийнал, той ще си представя разни истории от миналото, особено такива, свързани с големите въздушни асове, които са пили тук между двете световни войни: Глен Къртис, Джими Дулитъл, Били Мичъл, Лорънс Спери, Амелия Еърхарт, Лерой Грумън… Тайсън си спомни как като младеж мечтаеше да стане пилот-изтребител като баща си, сети се за своя пластмасов модел на машината на Грумън Хелкат и се зачуди какво ли стана с него. Светът се въртеше много бързо и Тайсън съзнаваше, че вече никога няма да кара такава машина, но по-лошото бе, че вече не изпитваше и никакво желание.

Марси се опитваше да отгатне за какво мисли той.

— Ще пиеш ли още едно? — Да.

Тя поръча, а той се обърна към бармана, когото смътно познаваше:

— Ед, чувал ли си някога за битката при Уей?

— Някъде в Средния изток ли беше това? А, да, даваха нещо по телевизията.

— Чувал ли си за офанзивата „Тет“? Барманът се обърна и чукна сметката на Тайсън на апарата.

— При Тет ли? Разбира се. Виетнам. Виетконгците нападнали Тет, а американците били разбити. — Той остави касовата бележка на бара пред Тайсън.

— „Тет“ означава период, а не място.

— Шегуваш се.

— Няма майтап.

Ед сви рамене и се зае да обслужва другите клиенти.

— Умно момче — каза Тайсън. Отпи от питието си, после допълни: — Виждаш ли… В края на краищата всички жертви на бойното поле са напразни. Оказва се всъщност, че за тях никой не си спомня. За какво е тогава цялата тая врява?

— Ами отговори ми ти.

Но Тайсън не можеше да отговори. Той усети магията на алкохола и се почувства по-добре.

— Време е да потанцуваме — каза Марси. Тайсън се усмихна и я хвана за ръката. Минаха обратно през фоайето към голямата бална зала, като поздравиха няколко души. Когато влязоха в залата, боядисана в бледозелено, Тайсън започна да оглежда масите със светлосини покривки, подредени в кръг около големия дансинг. Оркестърът не свиреше и като че ли цареше някакво затишие.

— Хайде да се разделим и да се срещнем след малко на бара — каза Тайсън.

— О’кей… О, Господи…!

Госпожа Ливандър, президент на Управителния съвет на болница „Насау“, ги бе забелязала и се задаваше от другия край на залата, разтворила отдалече ръце за прегръдка. Тайсън излезе малко напред, сякаш се жертваше в името на живота на Марси. Госпожа Ливандър зави леко към него и го обви в яките си ръце.

— Бен Тайсън. О, колко сте чаровен. Дяволски красив сте. Само да бях с десет години по-млада, непременно щях да ви преследвам ден и нощ.

Тайсън си помисли, че двайсет години звучат малко по-реалистично, но въпреки това прегърна Лидия Ливандър и я докосна леко по бузата.

Госпожа Ливандър се обърна към Марси и започна да се превъзнася:

— Изглеждате чудесно. Каква зашеметяваща рокля! Как успявате да поддържате добрата си фигура?

Тя хвана Марси за раменете, сякаш за да я закове на едно място, и продължи да излива един непрекъснат поток от комплименти и ласкателства. Очите на Тайсън зашариха наоколо докато най-сетне видя къде е барът.

Без да ги предупреди, Лидия Ливандър ги хвана здраво за ръце и ги поведе към един фотограф от вестник „Тардън Сити Нюз“.

— Сам — зафъфли тя, — Сам, трябва незабавно да снимаш тази красива двойка.

Тайсън и Марси се ухилиха, светкавицата проблесна и преди още да е в състояние да вижда хубаво, госпожа Ливандър отново ги помъкна нанякъде. Тайсън погледна Марси и сви безпомощно рамене. Ако все още държеше да не се набива много на очи, както бе възнамерявал на идване, цялата тая история бе едно лошо начало. Докато госпожа Ливандър ги мъкнеше насам-натам да ги запознава с хора, с които вече се познаваха или пък изобщо не желаеха да се запознават, ясно съзнаваше, че всички глави се насочват към него.

Извини се, че му се налага да ползва тоалетната, отскубна се от госпожа Ливандър и се запъти право към бара. Поръча си уиски със сода и седна в едно затулено ъгълче. Скоро след това при него дойде Марси:

— Разбери, нищо не се е променило. Лидия прави това с всичките двеста семейства, които са тук тази вечер.

Тайсън изгълта половината от питието си.

— Чувствах се като единствения негър на вечеринка на Либералната партия. Не ми е останало почти нищо, което да показвам на другите.

— Стига, Бенджамин, спри. Това са глупости — усмихна се Марси.

— Добре. И въпреки това вечерта ще бъде тежка.

— Но затова пък ще е паметна. И ще бъде последната ти поява на обществено място, ако не се лъжа.

— Може би си права.

Но той предполагаше, че последната му поява на обществено място няма да бъде с черна вратовръзка, а със зелени дрехи, и то при много по-недружелюбни обстоятелства отколкото бяха тези тук.

Бен Тайсън седеше на една кръгла маса и разглеждаше пълните пепелници, празните чаши и разхвърляните наоколо програми: Остатъците от поредната обществена проява за събиране на помощи. Добре би било, ако от събраните средства болницата успее да вземе десет процента, мислеше си той. Партито бе без определени места и през цялата вечер той попадаше при най-различни групи хора. Едва сега успя да остане сам.

Тайсън погледна часовника си. Общо взето, бе доволен, че дойде. Ако в старата поговорка, че общественото мнение изпреварва думата на закона, имаше поне зрънце истина, то той се чувстваше малко облекчен. Никой не го укори и никой не го натика в мъжката тоалетна, за да го линчува с катран и пера, изливайки гнева на съгражданите му.

Долови сконфузеност и насилени усмивки, но живеехме във времето, в което не съществуваше консенсус по отношение правилното поведение към един заподозрян военен престъпник. Що се отнасяше до обществеността, тя все още не бе го отхвърлила. А според закона той бе невинен до доказване на противното. Време беше да си тръгват.

Тайсън се огледа наоколо. Половината от тълпата си бе тръгнала, но не виждаше Марси. Всъщност не я видя почти през цялата вечер, въпреки че не се съмняваше, че е танцувала с доста мъже, досаждала е на още толкова жени, получила е поне едно сериозно предложение и е приела едно-две предложения за обяд в града.

Бе се запътил към изхода, когато забеляза насреща си Филип Слоун. Слоун го пресрещна близо до вратата.

— Бен, добре ли прекара?

— Здрасти, Фил.

— Къде е жена ти?

— А къде е твоята?

Слоун се усмихна малко насила.

— Можеш ли да ми отделиш една минутка?

— Бих предпочел да не ме виждат, че разговарям с адвоката си.

На Слоун като че ли не му беше кеф да го поставят в една и съща категория с данъчните акули или пък ония букмейкъри, дето събират облозите на конните състезания.

— Хайде да излезем навън, а?

Излязоха в голямото предверие и Слоун посочи към мъжката тоалетна.

— Да не би там вътре да си отворил клон на офиса си? — насмешливо подхвърли Тайсън.

Слоун влезе пръв и заговори делово:

— Тук става ли?

— Ако розовият мрамор е по вкуса ти…

— Слушай, Бен, ти изобщо не ми сътрудничиш като клиент…

— А ти изобщо не си дискретен адвокат, Фил. Слоун понечи да обясни, но вместо това каза:

— Както знаеш, нашите две семейства работят заедно от години. За мен ти си нещо повече от обикновен клиент, за мен ти си…

Тайсън се обърна към писоара, за да удовлетвори естествените си нужди.

— Ти си ми приятел. Нашите съпруги са приятелки.

— Ние всички сме приятели.

— Да. Така че не ми минавай с тоя мръсен номер, че не желаеш да ни виждат заедно.

Тайсън се отмести от писоара.

— За какво искаше да говорим?

Слоун се огледа, за да се увери, че са сами. Наоколо нямаше жива душа освен един от обслужващия персонал от испански произход, насаден на една висока табуретка и зачетен в „Ню Йорк Пост“. Слоун заговори:

— Свързах се с един адвокат от града, който е специалист по законодателството в книгоиздаването.

Тайсън си изми ръцете.

— Той ни съветва да заведем дело. — Слоун изчака малко, после продължи: — Неговият аргумент е, че случилото се е толкова отдавна, че вероятността да те подведат под съдебна отговорност е нищожна. Това би доказало, че твърденията на Пикард са просто необосновани слухове. Казано на прост език, ще му се оголи задника на тоя Пикард. Слушаш ли ме? Човекът от обслужващия персонал подаде кърпа за ръце на Тайсън.

— Горе-долу.

— Освен това там не е натопен директно никой друг, освен теб. Всеки друг път, когато пише за някой, който е стрелял по цивилни, Пикард просто не споменава имена.

— Забелязах тоя пропуск.

— Да, но ти си споменат поименно като свидетел на едно масово избиване на невинни хора. Няколко пъти в книгата се повтаря, че не си предприел нищо, за да предотвратиш това. — След малко Слоун добави. — На едно място се намеква, че ти лично си сътворил изопачаването на цялата лъжлива история. Освен това има и още едно двусмислено изказване, според което излиза, че ти сам си заповядал да бъдат избити всички вражески войници.

— Това наистина си е доста двусмислено изказване. Не съм заповядвал да бъдат избивани ранените и пленените вражески войници. Заповядах на хората си да потърсят и унищожат въоръжените вражески войници, които продължават да се съпротивляват, ако все още има такива.

Слоун не се заинтересува от това пояснение.

— Работата е в това, че независимо кой е дал тези сведения на Пикард, неговата цел е била да те унищожи. Според мен Пикард се е вързал на всичките тия глупости и ги е предал като истина. И аз, и онзи адвокат, за когото ти казах, смятаме, че тук безспорно става въпрос за клевета.

Тайсън нагласи вратовръзката си. Слоун продължи:

— Бен, бих желал да те запозная с тоя адвокат. Казва се Бийкман. Същински факир в работата си…

— И за какво, по дяволите, ми е всичко това? За някаква награда ли?

— Ти си пиян, — Слоун се запъти към вратата, после се върна назад и си пое дълбоко дъх. — Бийкман е водил успешно няколко нашумели дела за литературна клевета. Може да си чувал името му.

Тайсън го погледна в огледалото.

— И двамата с теб сме чували за граждански дела, които са били превръщани в криминални случаи. Цялата мръсотия изплува на повърхността, пресата пише за тях така, сякаш става въпрос за процес за убийство, а не за обикновен съдебен процес и накрая, дори ако ищецът спечели, той всъщност губи. — Тайсън взе едно шишенце „Арамис“ и си сипа на дланта. — Дано тая гадост умре. — Ожесточено намаза лицето си с одеколона.

— Няма да умре, ако не я убиеш сам. Ако не заведеш дело и ако не спечелиш, тези обвинения ще ти тежат на съвестта до края на живота. Репортерите ще цитират думите на Пикард, други автори ще преписват оттук-оттам по нещо и тоя инцидент в оная проклета болница ще се превърне в самата истина.

Тайсън не отговори.

— Може би е по-добре да си стоиш мирно и кротко няколко седмици и да изчакаш да видиш какво отражение ще получи книгата в масмедиите.

Тайсън подаде бакшиш на обслужващия и погледна към Слоун.

— Какво значение има това в случая?

— Ами според Бийкман, имайки предвид, че книгата е излязла съвсем наскоро, засега лошите последствия за теб не са много. Те могат да се ограничат още повече, ако книгата бъде спряна от издателя. Въпреки това ние можем да си стоим и да си чакаме… и да се правим, че не сме чули за нея. После, след време и в резултат на, да кажем, интервюта с автора или пък отзиви, както и на нейната реклама и разпространението й на пазара, твоето добро име и репутацията ти още повече ще пострадат. Тайсън не каза нищо.

— Да речем — продължаваше Слоун доста внимателно, — че загубиш работата си. Че синът ти започне да си има проблеми в училище. Че Марси… После ще заведем дело. Ще подведем под отговорност не само Пикард, но и издателя, разпространителя, а навярно и безименните източници, които споменава Пикард. Да предположим, че съдебните заседатели гласуват в твоя полза, твоето възнаграждение ще бъде неимоверно огромно. Ще бъдеш оправдан и ще станеш богат.

Тайсън го прекъсна:

— Щекотливата страна при разрешаването на всеки проблем е наличието на подходяща възможност.

— Точно така.

Тайсън бе заинтригуван от умелата непринуденост, с която Слоун успяваше да скалъпи един заговор. Навярно при един криминален случай, където парите се плащаха съвсем открито и при който единственото нещо, което можеше да загуби, бе свободата на клиента му, той щеше да бъде малко по-етичен.

— Делата за клевета са много редки — каза Слоун. — Не се случва често някой да бъде подведен под отговорност за отпечатването на клевета. Навярно процесите от този род са едва един процент от всички граждански дела. И пресата разглежда абсолютно всички. Разбирам, че искаш да избегнеш погледите и любопитството на обществеността. Но ти си борец, Бен, и не трябва да оставяш тая мръсотия да петни честта ти.

— Стига с тия словоизлияния, Фил.

Слоун прокара пръсти по устните си, сякаш се бореше с някакво много трудно решение.

— Вероятно си мислиш, че никой не ще се вгледа в тая кратка глава на въпросната книга. Е… — той бръкна в джоба си и измъкна оттам една нагъната страница от вестник. — Бийкман ми го даде. Има едно търговско списание, наречено „седмичник на издателя“, където се появяват имената на много книги месеци преди тяхното издаване. Това е един преглед на заглавията, отпечатан преди седем седмици. — И той подаде на Тайсън едно фотокопие на страница от вестник.

Тайсън го погледна. На страницата имаше шест кратки прегледа на книги. Погледът му се спря на заглавието „Уей: смъртта на един град. Андрю Пикард“. Имаше някаква информация за издаването на книгата, последвана от бегъл обзор в около стотина думи. Прочете го набързо и установи, че, общо взето, отзивите са положителни. Някъде по средата бе написано:

В книгата се съобщава за масовото убийство от американски войници в една френска болница, пълна с местни пострадали и европейски обслужващ персонал. Пикард пресъздава събитията изключително образно и оставя читателя в недоумение защо досега не е проведено официално разследване по случая, който, наред с инцидента при Май Лай, се нарежда в аналите на жестокостите във Виетнам.

Тайсън сгъна листа и го върна на Слоун.

Слоун потупа хартията по дланта си.

— Ясно ли ти е? видя ли, че дори и в това кратко резюме тая история се набива на очи?

— Видях.

— А какво да кажем за по-дългите отзиви във вестниците и списанията.

В тоалетната влязоха двама мъже. Тайсън излезе и Слоун го последва. Хората излизаха откъм балната зала и се спираха наоколо, за да довършат разговорите си или пък продължаваха към фоайето. Тайсън забеляза, че няколко души гледаха към тях.

— Знаеш ли, Фил? — каза той. — Когато от фондовете за обществено осигуряване ме наградиха с отличие за изключителни успехи по време на службата ми във Виетнам, като че ли никой не го беше еня. Но две седмици, след като ме споменават в някаква си невзрачна книжка като военен престъпник, всички са научили „добрата новина“.

— Такъв е животът, приятелю.

— Това вече съм го чувал. Слоун хвана ръката на Тайсън.

— Трябва да ти кажа, Бен, че много хора тая вечер ми зададоха следния въпрос: „Ще заведете ли дело?“ Не зная какво да отговарям.

Тайсън усещаше, че Слоун се опитва да го подмами да заведе дело, така както хирургът се опитва да подмами пациента да легне на операционната маса. Чувстваше, че трябва да поиска мнението на още някой, но в никакъв случай на Бийкман.

— Ако заведем дело и се стигне до съдебен процес, колко военни адвокати ще има в съдебната зала? А колко ще бъдат от Министерството на правосъдието?

Слоун не отговори. Тайсън продължи:

— Разбери, в едно такова гражданско дело, било то спечелено или загубено, правителството няма как да не вземе отношение. Това идвало ли ти е наум, господин адвокат? Слоун сви рамене.

— Това, разбира се, е възможно. И все пак, Бен, от чисто съдебна гледна точка ти не носиш никаква вина за убийство. Точно това ще бъде заключението на правителството, ако се заведе граждански съдебен процес.

Тайсън се наведе по-близо до Слоун.

— Те няма да стигнат до такова заключение, приятелю мой. — Тайсън нагласи червената кърпичка в джобчето на Слоун. — Лека нощ.

Обърна се и се запъти към фоайето, където откри Марси, седнала в един фотьойл. Когато се доближи, тя стана и без да си кажат нито думичка, я хвана за ръка и двамата излязоха навън през главния вход. Вечерта бе захладняла и имаше съвсем лека мъгла, а от юг духаше мек вятър. Тайсън пое дълбоко дъх, за да прочисти тежките мисли от главата си.

— Струва ми се, че усещам миризмата на океана.

— Казваш това всеки път, когато похапнеш сандвичи от пържени хлебчета с пастет от аншуа. Веднъж каза същото, когато бяхме в Швейцария.

Тайсън подаде билетчето от паркинга на портиера и се обърна към Марси:

— Добре ли прекара?

Марси се замисли за момент.

— Не. За пръв път през живота си се чувствах така, сякаш не съм Марси Клуър Тайсън, а съпругата на Бен Тайсън.

— Слабо ти е самочувствието, Марси. Марси не отговори.

Тайсън запали цигара и се облегна на една колона. Вгледа се в далечината към пътя отвъд пределите на хотела. От ляво бе главната улица на предградието — дълга редица от малки магазинчета и банки. Град Юнивърсъл, САЩ. Така, както е изглеждал всеки град Юнивърсъл, преди да се появят големите търговски центрове и търговските реклами. Най-близо в лявата страна се намираше библиотеката, а от дясно на нея — малкият мемориален парк. Точно срещу хотела беше гарата, от която пътуваха всички, работещи в града. Над дърветата в далечината, на фона на огрятото от лунната светлина небе, се извисяваше високата готическа кула на Епископалната катедрала, а на върха й блестеше голям кръст. Територията му бе добре позната. В този район се чувстваше сигурен.

— Добре ли си?

Той погледна жена си. — Да.

— Малко отнесен ми се струваш.

— Случва ми се понякога.

— Днес се обади майка ти. Забравих да ти кажа.

— Какво иска?

— Иска да се грижиш за себе си. Да се храниш добре. Да си почиваш. Струва ми се, че Флорида я е превърнала в еврейка.

Тайсън се усмихна. През последните две седмици му се обадиха няколко стари приятели и едно семейство, което не живееше тук. Малко бе изненадан от това скоростта, с която се разчуват новините. Това му напомни армията и нейно превъзходителство мълвата.

Марси каза, сякаш четеше мислите му:

— Дори и някой досега да не е знаел за това, сега — след този бал, вече знае. Може би не е зле да направиш официално изявление в местния вестник и в бюлетина на клуба ти.

Тайсън отново се усмихна.

— Фил ми каза да не правя никакви изявления, нито на обществени места, нито в частни разговори.

Но той се бе обадил на няколко души — близки негови приятели и роднини. И бе изненадан от най-разнообразните им реакции: едни му се сториха безчувствени; други се въздържаха от мнения; повечето от тях обаче не бяха впечатлени от сериозността на това, което бе написано за него. Няколко човека, както забеляза тая вечер, подушваха, че това ще го направи известен, въпреки че не бе много ясно в какъв смисъл, и на него му се стори, че тези хора се опитваха да се сближат с него, за да поделят в известен смисъл славата от бъдещата му популярност. Тайсън се обърна към Марси:

— Семейство Гренвил, ония, важните персони от старата генерация, ни поканиха на коктейл. Следващия петък, ако това те заинтригува.

— Предполагам, че ще искат да им дадеш автограф в книгата на Пикард. Аз пък ще взема със себе си оня брой на „Лайф“, за да го покажа на гостите им.

Тайсън се усмихна. Ако не друго, мислеше той, Марси поне бе ненадмината в умението си да се справя чудесно с приятелите, съседите и всичките им роднини.

Тъкмо когато забеляза, че колата им се задава откъм паркинга, чу някой да се провиква зад гърба му:

— Бен! Марси!

Тайсън и Марси се обърнаха. Откъм вратата се задаваха Джон Маккормик и съпругата му Филис. Маккормик започна:

— Тая вечер нямах щастието да разговарям с вас, приятели. — След като си размениха поздрави, ръкостискания и небрежни целувки, Маккормик изтърси без да се церемони: — Имам още лоши новини за теб, Бен. Надявам се, не гледаш зле на онези, които носят лошите новини.

Маккормик му бе доста симпатичен, но две лоши новини от един и същи човек само за две седмици можеха да го настроят срещу него. Тогава забеляза дебелия вестник под мишницата на Маккормик и се опита да познае каква може да е новината.

— Неделният „Таймс“ — като че ли прочете мислите му Маккормик. — Току-що излезе. Направен е обстоен преглед на книгата. Споменава се и твоето име.

Тайсън кимна. Забеляза, че Филис Маккормик погледна мъжа си по начин, който подсказваше, че идеята й е била малко по-друга. Тайсън усети, че Маккормик се колебае, почти както във влака, преди да му даде книгата. Имаше лошо предчувствие и стомахът му се сви, когато Маккормик му подаде страницата с обзора на новоизлезлите книги, но въпреки това се засмя предизвикателно.

— Да не би да искаш автограф? Усмивката на Маккормик бе доста пресилена.

— Можеш да го задържиш.

Волвото спря до бордюра и портиерът отвори вратата. Тайсънови пожелаха лека нощ и двете семейства се разделиха. Тайсън се пъхна зад волана на волвото, запали мотора, докато пиколото затвори вратата му, и потегли по извитата алея към пътя навън. Марси мълчеше, а на скута й лежеше страницата от вестника с прегледа на новоизлезлите книги.

— Ами да — каза Тайсън.

— Какво „ами да“.

— С тираж от около два милиона, нещата скоро ще се изяснят.

Марси кимна.

— В понеделник ще се погрижа да уредя един нов телефонен номер, който да не фигурира в телефонния указател.

— Чудесна идея.

— Учебната година е почти към своя край.

— Точно така.

— Да уведомя ли Агенцията за недвижими имоти, че ще продаваме къщата?

— Не се престаравай.

Тя се замисли за момент, после попита:

— А как ще реагират на това твоите шефове? Тайсън сви по Стюарт Авеню.

— Кой знае? — Отправи се на запад към Итън Роуд. — Нямам ни най-малка представа. Това стадо японци са наистина непредсказуеми.

— Ще ти простя думите, които са си чиста проба израз на расизъм, Бен, само защото знам, че сега си изнервен.

Тайсън не отговори.

— Фил намери ли те? — попита го тя.

— Да. — Той зави наляво по Итън Роуд. — Разговаряхме в мъжката тоалетна. Не можеш да си представиш какъв бизнес се върши в мъжката тоалетна!

— Какво ти каза?

— Да осъдя тия копелета.

— Сигурно смята, че си невинен?

— Не, смята, че правителството или не е достатъчно досетливо, или не е достатъчно мотивирано да възбуди съдебно преследване. Следователно, Пикард трябва да бъде изправен пред граждански съд. Горкият Андрю Пикард. Може би ще стигне до извода, че истината не носи толкова дивиденти, колкото разходи изисква.

Тя го погледна в тъмното.

— Ще съдиш човек, който е казал истината, така ли?

Тайсън спря насред дългата алея в двора им и изключи мотора. Заслуша се за момент в жуженето на насекомите.

— Ще го направиш ли? — попита тя отново.