Нелсън Демил
Обречен на мълчание (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Тайсън се събуди. Отметна завивките и се обърна към Марси. Тя винаги спеше гола, независимо от сезона, както и той самият. Прекара поглед по голото и тяло, което изглеждаше тъмно на фона на белите памучни чаршафи. Загледа се в хубавите й, стегнати гърди, които от време на време се повдигаха и спадаха равномерно, после погледът му заслиза по-надолу и по-надолу. Чудото в брака им бе, мислеше той, че след всичките тия шестнайсет години сексуалното привличане между тях бе толкова силно, колкото и сексуалното желание.

Тайсън знаеше, че почти всичките им роднини и приятели смятаха, че изобщо не са един за друг. Той се имаше за много традиционен — бе отгледан в семейство, в което традициите бяха закон, и бе израсъл в среда, която се славеше в града като бастилия на консерватизма. За разлика от Марси той лично не бе изпитал бунтарския дух на шейсетте години, отчасти защото отиде в един колеж в дълбокия Юг, отчасти защото прекара известно време в армията — от 1966 — а до 1969 — а. По тоя повод веднъж сам бе казал: „Пропуснах ерата на водолея, но я видях по телевизията“.

Марси Клуър Тайсън и Бенджамин Джеймс Тайсън имаха почти противоположни вкусове в областта на музиката, дрехите, литературата и изкуството. Той бе безразличен към политическата обстановка, а тя си имаше своите пристрастия. И въпреки това те се ожениха и все още бяха заедно, докато много от техните приятели се разведоха или бяха в процес на развод, или пък искаха да се разведат. Много често му се бе искало никога да не я бе срещал, но почти никога не му се бе приисквало тя да го напусне.

Марси се обърна настрани, с лице към него. Измърмори нещо, после прохърка.

Тайсън провеси крака от леглото и стана. Мина по килима и отиде до прозореца, за да поздрави новия ден, така както правеше всяка сутрин. На изток небето просветляваше, което означаваше, че денят ще бъде хубав. Долу по тъмната улица се движеха двама подранили, които размятаха енергично куфарчетата си, забързани към работните си места. Тайсън чу утринните камбани на близката църква. Всяка утринна камбана, изрече Господ, бие, за да ни отведе в лоното на смъртта.

Той стъпи на гимнастическата пътечка и започна да тича на място, все още загледан в прозореца, обърнат на изток. В отсрещните къщи тук-там светеха прозорци, а в южния край при кръстовището видя коли, тръгнали към паркове, магистрали и жп гари. Предградието се бе раздвижило и се бе запътило на запад, за да влее пречистената си, обогатена с кислород кръв в големия град, да смае Уолстрийт и Медисън Авеню със загорялото си на тенискортовете лице и с небивалиците за таласъмите и орлите, които е видяло през уикенда.

Тайсън слезе от пътечката и се преметна през глава на килима насред стаята. Направи няколко стойки, после бързо се пъхна в голямата баня.

Банята бе модернизирана и вътре имаше тангентор. Избръсна се и изми зъбите си, после се потопи в топлата въртяща се вода, ухаеща на евкалиптово масло. През парата се заоглежда в отсрещната огледална стена. По всички стандарти беше добре сложен, само че малко повечко окосмен. На някои жени това им харесваше, на други не. Марси обичаше да се наслаждава на джунглата върху гърдите му. Източните момичета, спомни си той, я намираха или животинска, или занимателна, но никога не я считаха за секси. Но за сметка на това винаги говореха с възхищение за размерите на половия му член. И това не бе фалшиво ласкателство от страна на проститутките. Той сам се бе убедил, когато купуваше презервативи от местната аптека, че на бялата раса наистина бяха по-големи. Реши, че някой ден по време на обяд трябва да сподели тоя интересен факт с господин Кимура.

Облегна се на мраморните стени на ваната и се отпусна във въртящите се води. Снощи отново сънува онзи сън: Той е пак в армията. Има война. Това е безименна война, с някои от участниците във Виетнам. Зима е и те са сред студените гори на форт Бенинг, Джорджия, където бе изкарал обучението си за пехотен офицер. Военните дрехи, с които е облечен, му напомнят за странните униформи на вражеската армия по време на военните учения, които провеждаха в Бенинг. В съня му тези униформи бяха мръсни и изпокъсани. Цялото му снаряжение бе някак си примитивно. Но това сякаш не е някоя ранна война, а по-скоро война от бъдещето, която продължава невероятно дълго — един безкраен конфликт, който разрушава света. Вражеските армии ту напредват, ту отстъпват през изровената от битките земя и умиращите градове. Това вече е Виетнам.

В съня си той не е офицер, а обикновен войник и някой непрекъснато му повтаря: „Тайсън, остават ти още пет години служба“, а той всеки път отговаря: „Но това не е честно. Вече ги изкарах. Тоя път ще умра.“

Отдръпна се от стената на ваната и водата започна да се вихри около олекналото му тяло. Известно време бе посещавал един психиатър — специалист по неврозите сред военнослужещите от средите на среднозаможните и богатите ветерани, който се занимаваше изключително с проблемите на бивши офицери. Това бе най-доброто, което можеше да се намери за случай като неговия, мислеше той, и такъв психоаналитик можеше да се срещне само на Парк Авеню. Д-р Стал доста се хареса на Тайсън. Според него той бе твърде проницателен и изключително добре запознат с проблемите на стреса, породен от военна обстановка.

Двамата разговаряха за съня, за чувството на вина, че си оцелял, а другите не са, обсъждаха и особения вид вина, когато си убил. Надълго и нашироко коментираха специфичните проблеми на командващия по време на сражение, когато се издават заповеди, които са причина за смъртта на някои от подчинените и на невинни граждани. Именно благодарение познанията си в тая област Стал изкарваше по двеста долара на час и двамата бяха съвсем наясно по тоя въпрос. Популярната литература и конвенционалните препоръки бяха за депресираните обикновени редови войници. Стал признаваше, че проблемите на бившите офицери от войната са по-интересни, по-сложни и обикновено по-доходни.

Тайсън едва не му разказа за болница „Милосърдие“, но интуитивно усети, че признанието може да му стане навик. Веднъж като каже на Стал, ще каже на Марси, после и на преподобния Саймс. И след като сподели съкровената си тайна с психоаналитика си, със съпругата си и с един представител на своя Бог, най-накрая ще отиде и при главния военен прокурор. Затова не каза на Стал и тъй като психиатърът му не научи Голямата тайна, по-нататъшната психотерапия бе излишна и за голямо учудване и съжаление на д-р Стал Тайсън преустанови посещенията си. За него Тайсън бе интересен. За Тайсън пък Стал бе твърде проницателен.

Последното нещо, което Стал му бе казал, по-точно му бе написал в едно писмо в своя малко надут средно-европейски стил, бе: „Вие се измъчвате от нещо, господин Тайсън, и това е една голяма и ужасна тайна. Не мога да разбера каква е тя, но виждам нейната сянка и чувствам присъствието й във всичко, което ми казахте.

Безсмислено е да се опитвам да разбера каква е тя, но моля би, повярвайте ми, че на война всичко е нормално. Разговарял съм с много смели мъже, които са изпадали в истерия на бойното поле, които са бягали от врага, които са оставяли приятелите си да умрат и които са се подмокряли сред ужаса на битките. Чувал съм за неща, за които вие дори не бихте могли и да си помислите. Разберете ме, приятелю, войната е един ад, но не унивайте: когато човек отива на война, всичко му е простено предварително.“

Тайсън запомни завинаги това последно тайнствено изречение: Всичко му е простено предварително. Но от кого? Как? Кога са му простили? Целта на тази мисъл бе да възбуди любопитството му, да го върне отново в кабинета на д-р Стал. И почти бе успяла. Но накрая той реши да не отговаря на писмото, защото на него просто не можеше да се отговори.

Известно време след това д-р Стал, като мнозина негови колеги, както сочи статистиката, се самоуби. Вестник „Таймс“ съобщи, че навярно свръхдозата сънотворно е взета по грешка, но Тайсън не бе на същото мнение. Той смяташе, че Виетнам убива по асоциация, чрез индиректен контакт или чрез пълномощник.

Тайсън се плъзна към края на ваната и се хвана с ръце, за да се задържи на място. Вгледа се в инфрачервената лампа над него и усети как лицето му започна да се затопля. Сети се, че не бе особено изненадан от самоубийството на лекаря. Въпреки всичките му твърдения, че не е пристрастен, че не се шокира от това, което слуша, в края на краищата той бе обикновено човешко същество. Бе изслушал куп болни мъже, чиято болка най-накрая бе изпълнила цялото му сърце и душа и подобно на бавнодействащ вирус бе разрушила неговия имунитет. И сам открил един ден, че е вече мъртъв, той просто бе направил този факт обществено достояние.

Когато прочете некролога, Тайсън се натъжи много, което изненада и него самия. После, когато се замисли, бе загрижен за съдбата на папките със здравните досиета на пациентите, въпреки че никога не се опита да разбере нещо по случая.

Почти всички сеанси на Стал завършваха с думите: „Не можеш да избягаш от демоните, така че не ти остава нищо друго освен да станеш техен приятел.“ Бе съветвал Тайсън да си припомни съня в най-големите му подробности, да разговаря с действащите лица, които присъстват в тъмните дебри на съзнанието му, докато един ден му станат близки и дружелюбни, а накрая навярно банални и безинтересни. Легнал във ваната, Тайсън отново си припомни всичко. Но тоя път, и в това нямаше никакво съмнение, героите от кошмара му бяха станали по-зложелателни. Съновиденията му бяха придобили някакво особено, далновидно значение. Всъщност кошмарът се бе превърнал в реалност. Всичко е простено предварително, д-р Стал.

Марси влезе гола в банята и се мушна във ваната. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки уханието на евкалипт, усмихна се и затвори очите си.

Тайсън наблюдаваше как гърдите й се полюшват във водата, после насочи вниманието си към лицето й. От челото надолу по бузите и се стичаха струйки пот. Помисли си, че изглежда доста добре без грим. Тя протегна крака и се отпусна над пенливата вода. Тайсън се протегна и заразтрива пръстите на краката й, а тя промърмори: „О, толкова е хубаво така.“ Марси разтвори отпуснатите във водата си крака, а той коленичи, наведе се напред и обхвана с ръце краката й. Когато пъхна глава между тях, тя каза:

— Така и ще се удавиш.

— А как да го направим?

— Бен!

Той наведе глава ниско между бедрата й, а тя го стисна с крака и се смъкна надолу към дъното, повличайки и него след себе си. Той започна да се дърпа, отскубна се и измъкна глава над водата като плюеше:

— Мръсница! Тя се засмя.

Тайсън бавно се оттегли в своя край на ваната.

Марси се измъкна от водата, застана отстрани на плочките с леко разтворени крака, протегна се и се прозя.

Като я наблюдаваше, Тайсън си припомни снимката. Първоначално тя излезе в списание „Лайф“, а после се появи в много книги, разглеждащи проблемите на 60 — те години. Това бе една черно-бяла снимка на група студенти в парка Грифит в Лос Анжелис по време на зимната рецесия през 1968 — ма. Времето трябва да е било доста меко, защото те се плискаха голи насред фонтана Мълхоланд.

Поводът, както писа „Лайф“, бе един рок концерт, въпреки че, показвайки я в някакъв телевизионен репортаж за 60 — те, описаха случката като любовна оргия. В един сборник с фотографски есета пък пишеше, че това е антивоенен протест. На друго място Тайсън бе срещал снимката просто с надпис, че това е обикновена случка от градския живот. Въпреки че събитието не бе много изяснено, снимката на Марси бе съвсем ясна. От всички студенти тя се виждаше най-добре, защото бе застанала на края на фонтана така, както стоеше сега на края на ваната — гола, в цял ръст, с лице към камерата, прегърнала през рамо някакъв строен младеж с буйна коса. Бе вдигнала другата си ръка високо нагоре, свита в юмрук, а краката й бяха леко разкрачени. На лицето й се четеше смесица от предизвикателство и необуздана радост. Отстрани се виждаха двама полицаи, запътили се към фонтана, пълен с голи младежи и девойки.

Тайсън отново видя фотографията: буйните косми между краката на Марси като черно биволско око, стегнатите й гърди, щръкнали гордо напред. Но въпреки цялата голота в онзи фонтан, в снимката нямаше почти нищо еротично. Събитието е било замислено като израз на политически пристрастия и си беше именно такова.

Подобно на други снимки, придобили национална всеизвестност — издигането на знамето над японския град Йо Джима или момиченцето, плачещо над мъртвото тяло при Кент Стейт, тази също бе загубила връзката си с конкретния повод и се бе превърнала в символ на века. Нито едно от лицата на нея не бяха идентифицирани, имената изобщо не бяха важни, както и името на самия фотограф или пък на списанието, в което за пръв път се бе появила. Снимката бе влязла в средствата за масова информация, в историческите книги и в съзнанието на обществеността. Не бяха платени никакви хонорари, не бе искано никакво разрешение за публикуване, не бяха спазени никакви авторски права. И въпреки това за онези, които познаваха лицата от снимката или пък бяха едни от тях, прословутата фотография все още си оставаше дълбоко лична и предизвикваше чувства на тъга, радост или на намеса в най-съкровените им мисли.

Тайсън погледна жена си, която все още правеше упражнения за разтягане. Тялото и особено лицето й не се бяха променили много за почти цели две десетилетия. Но все пак имаше разлика — на снимката косата й бе дълга и мокрите кичури падаха чак до гърдите. Когато Тайсън за пръв път я срещна на парти у един приятел в Манхатън, косата й все още бе дълга до раменете и в мислите му тя се запечата като младо момиче с дълга коса, босонога, със съвсем лек грим и със селска рокличка. Той каза:

— Все още те обичам.

Тя спря да се протяга и му се усмихна.

— Ние сме все още влюбени. Помни добре това през идните седмици и месеци.

— Няма значение колко груби сме понякога един към друг.

— Точно така.

Тайсън спря водата, излезе от ваната и се отпусна върху рогозката пред нея. Положи глава върху една цилиндрична бамбукова възглавница и сви колене. Прокара пръсти по белега на коляното си. От топлата вода бе станал червеникаво-виолетов. Повечето шрапнелни рани бяха разкривени и грозни, както впрочем се очакваше. Неговата беше много смешна — приличаше на голям въпросителен знак.

— В книгата има снимка, на която съм аз с моя взвод — Внезапно каза той.

— Не я видях.

Марси се протегна в голямата, облицована с плочки кабинка с душа и пусна струята. След това попита:

— Между другото, къде сложи книгата? Не ми се иска Дейвид да я види.

Той влезе при нея под душа. Помисли си да й напомните списанието „Лайф“ от 8 март 1968 — ма стои на етажерката с книги на доста видно място. Въпреки това просто каза:

— Прибрах я в дипломатическото си куфарче. Но в края на краищата той все пак ще трябва да я прочете.

Водата плющеше по тялото й, а тя прокара насапунисаните си ръце по гърдите и лицето си.

— Добре. Но преди това ще трябва да поговориш с него.

— Книгата сама говори за себе си. Просто ще го помоля да започне от самото начало. Така моята… роля ще се появи в съответния контекст.

Тя го погледна през рамо.

— В контекст или извън него, Бен, всичко е много потискащо и много ще го разстрои. Поговори първо с него. — После добави: — Трябва перспектива. Дай му необходимата перспектива. Покажи му къде да застане, когато я чете.

Тайсън излезе изпод душа. Тя се провикна:

— Съжалявам.

Той издърпа една кърпа от закачалката и бързо се изтри.

Марси спря водата и отвори вратата на кабинката.

— Искам да ми отговориш на един-единствен въпрос. Как си живял с това през всичките тези години? Почакай. Не се сърди. Нямам предвид съдебната страна. Имам предвид чисто практичната. Как си пазел всичко това у себе си и не си го споделил с никого? Казал ли си на някого?

— Не.

— Никога дори не си намеквал за това… — Тя се замисли за момент, после добави: — Просто си го изолирал… изхвърлил си го тотално от мислите си.

— Дрънканици! — Тайсън метна кърпата в коша с мръсните дрехи. — Никога не съм го изолирал. Просто предпочетох да не говоря за това. За разлика от много други хора не ми е необходимо да изливам душата си и да разкривам личната си житейска история пред случайни познати или дори пред приятели. Нито пък дори пред тебе!

Той се обърна и се запъти към антрето на банята, като затвори вратата след себе си. Отвори своя гардероб и огледа косткомите си, без всъщност да ги вижда. Току-що му хрумна, че Марси ще бъде неговият най-безкомпромисен критик, но в същото време най-честният сред всички. Трябваше да се вслушва в това, което му казва тя, ако иска да знае какво мислят другите.

— Ден втори — каза той на глас. — Всеки ден носи нещо ново.