Нелсън Демил
Обречен на мълчание (27)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

Бенджамин Тайсън стоеше пред тунелообразен отвор на обширен подземен артилерийски склад, изправен срещу група от двайсетима пенсионери, скупчили се около него в очакване на следващата порция полезна информация. В музея нямаше никой освен него и групата му и той подозираше, че хората, които идваха тук по свое желание бяха твърде малко на брой.

Както бе казал Левин, музеят сам по себе си беше интересен. Наблюдателната кула представляваше почти безукорно запазен образец на военната архитектура от средата на деветнайсети век. Червените тухлени колони, които се издигаха към аркообразния свод на тавана, бяха подходящ декор за изложените военни експонати. Самите експонати — оръдия, мускети, саби, униформи и други такива — не бяха кой знае колко уникални или изключителни образци от съответния вид, но изложени в стария форт, сред така да се каже присъщата си околна среда, те придобиваха още известна стойност и въздействие. И въпреки това, помисли си Тайсън, както някой бе казал, музеите са гробниците на изкуството — В този случай на военното изкуство, което само по себе си е неразделно свързано с гробниците.

Той сложи ръката си върху високата метър и половина ограда от ковано желязо до него, която преграждаше двуметровия отвор на оръдейния склад. Усмихна се на групата и каза:

— А тази ограда има особена стойност за мен. Видя как в отговор срещу него блеснаха няколко комплекта идеално бели изкуствени ченета. Цял живот не бе успял да проумее защо хората на тази възраст искат да носят такива изкуствени зъби. Както и да е, обаче, пенсионерите бяха внимателни и любознателни слушатели. В пълна противоположност на нетърпеливата и отегчена бойскаутската група, посетила музея предния ден, от които се очакваше да проявяват поне младежко любопитство, да не говорим за предполагаемия хормонално обусловен интерес у момчетата към войната. Тайсън си рече, че може би още не е свикнал с работата.

— Тази ограда датира някъде от четирийсетте години на миналия век — започна той. — Забележете, че тук, сред изящно извитите орнаменти от ковано желязо, са вплетени федералният герб с щита и американският орел — едни от типичните за този период мотиви.

Тайсън изпитваше остра нужда да запали цигара или да поеме глътка чист въздух. Масивните стени на наблюдателната кула намаляваха до известна степен следобедната горещина, но поради същата причина въздухът в помещението беше застоял и пропит от миризмата на силен флорален парфюм и стар прах. Освен това лампите на съвременното осветление, разположено по маршрута, се бяха нагорещили. Навярно монтирането на вентилатори и климатични инсталации в подобна сграда е изключително трудно. Не, вече не строяха такива неща.

— Каква особена стойност има оградата лично за вас, лейтенанте? — попита един мъж.

— Моля? А, да. Вижте, тази ограда всъщност не е от форт Хамилтън. Тя е свалена и преместена от старата федерална сграда на Уайтхол стрийт, преди да я разрушат. А за повечето хора от Ню Йорк Уайтхол стрийт означава постъпване в армията. — Той се усмихна и видя няколко възрастни мъже да кимат и да му се усмихват в отговор.

— И така — продължи Тайсън, — спомням си тази стара ограда от деня, в който се явих на военна служба, и бях доста изненадан, когато я видях отново тук.

Той отново се усмихна. Всъщност изобщо не си спомняше оградата. В онази сутрин през 1968 — а в главата му се въртяха съвсем други мисли и изобщо не бе обърнал внимание на архитектурата на мрачната административна сграда, изпратила милиони мъже на бойното поле. Погледна надясно, за да види кой е следващия обект от обиколката и за момент съзря отражението си в стъклената витрина на един от музейните експонати. Призна си честно, че униформата му стои добре. Повечето мъже изглеждаха добре в униформа. Оправи връзката си.

— Участвали ли сте в сражения във Виетнам? — попита го един женски глас.

Той се обърна по посока на гласа. Жената стоеше зад групата, беше малко по-висока на ръст от поколението, родено в началото на века. Тайсън се почуди откога ли стои там. Повечето от побелелите глави се извърнаха към нея.

— За какво сте получил всички тези медали? — добави Керън Харпър.

Той се изкашля и отговори:

— Повечето са за добро поведение. Получавах по един всеки път, когато се държах добре. Имам общо седем медала.

Няколко души се разсмяха.

— Защо не поразгледате малко музея сами? Ще се върна веднага — каза той на групата си. После си проправи път през скупчилите се край него пенсионери, хвана Керън Харпър под ръка и я поведе към входната врата. Когато излязоха навън на улицата между музея и Офицерския клуб, тя освободи ръката си.

— Лейтенантите не могат да хващат жените-майори под ръка по този начин — каза тя.

— Искате ли едно питие?

— Не. Последният път, когато пих заедно с вас, бе отразен във вестниците.

— А това ми създаде известни проблеми вкъщи — усмихна се той.

— Така ли? — Известно време тя помълча, после каза: — И на мен. Имах проблеми с приятеля ми, за който ви споменах. Полковникът от пехотата, онзи от Вашингтон. Но не би трябвало да ви казвам това.

Тайсън внезапно почувства лек пристъп на ревност. По принцип бе приел, че тя има приятел, но някак си не му се искаше да му го потвърждават. Насили се да се усмихне.

— Ще му напиша обяснително писмо. А вие ще напишете едно в моя полза.

— Разбира се, вижте какво, лейтенант, струва ми се, че ставате твърде фамилиарен.

— Извинете. Липсвахте ми.

— Спрете. Освен това сте лош екскурзовод.

— Знам.

— И трето, имам да ви казвам по-важни неща. Тайсън незабележимо си пое дълбоко дъх.

— Значи ли това, че в крайна сметка сте стигнали до някакво заключение в разследването си? — попита небрежно той.

— Стигнах до много заключения. — Тя се обърна в посока на Офицерския клуб. — Последвайте ме.

Тайсън я последва в клуба, през фоайето, към стръмното и тясно стълбище, което се извиваше нагоре съм втория етаж на клуба.

— Забележете, че този етаж е направен от тухли, а не от гранит, което означава, че е пристроен по-късно — отбеляза той, докато вървяха. — Навремето, когато брустверът е бил открит, тук са били разположени големите оръдия и…

— Знам, разглеждала съм музея. Какво ще стане с групата ви?

— Ще се качат обратно на автобуса и по време на целия път на връщане ще си говорят за нас.

— Постъпвате подло. — Тя подтисна усмивката си. — Мислех, че са ви симпатични.

— Подло е и да ги наричате симпатични. Аз не искам да доживявам до тяхната възраст.

— Може и да не доживеете. — Те стигнаха до дълга покрита тераса, остъклена от страната, гледаща към залива. През панорамните прозорци нахлуваше ярка слънчева светлина, която се разливаше в багрите на целия светлинен спектър върху пода.

— Открих, че тук, на втория етаж, има две приемни зали, но нито една от тях не е подходяща за провеждане на военен съд — каза Тайсън. — Искате ли да ги видите?

— Залите „Вашингтон“ и „Джаксън“. Знам ги.

— Чудесно. И как ги намирате? Таванът на зала „Вашингтон“ е чудесен образец на класически готически стил, но от друга страна залата „Стоунуол Джаксън“ е някак си по-интимна, ако разбирате какво искам да кажа.

— Тази сутрин сте в странно закачливо настроение. Тайсън погледна през остъклената стена. Долу вдясно от тях се виждаше новото крило със столовата, зад него бе крайбрежният булевард, а още по-нататък пролива, над който се извиваше дъгата на моста Верацано. Два-три километра навътре в залива се виждаше бреговата линия на остров Стейтън. Тайсън можеше да различи очертанията на сивия артилерийски форт Батъри Уийд, който беше от същия тип като форта, в който се намираше.

— Хубава гледка. — Той си запали цигара и попита: — А какво ще кажете за униформата, стои ли ми така добре, както очаквахте?

— Уверявам ви, че никога не съм си мислила за това, как бихте изглеждал в униформа. Но наистина ви стои чудесно. А и косата ви не е остригана твърде късо.

— Подстригах се късо. Но косата ми расте много бързо. Между другото, да сте намерила случайно чадъра ми?

— Не. Казах ви, че го забравих в самолета. Искате ли да ви го платя?

— Беше ми подарък. Защо просто не ми купите същия. Черен.

— Добре. Черен. Наредиха ми да предам доклада си за резултатите от предварителното следствие в срок от пет дни — каза Керън Харпър.

— Много добре. Тогава вече всички ще знаем за какво става въпрос.

— Да, чакането е най-тежко. Нямах намерение да протакам нещата, но възможностите ми бяха ограничени от разпоредбите на член 31 от Единния кодекс на военното правосъдие, който, както знаете, предвижда само предварително следствие. И така, има две възможности, една от които трябва да препоръчам в заключителния си доклад: първата е делото да се прекрати, а втората е да посоча основания, че наистина е било извършено нарушение на Единния кодекс на военното правосъдие, и следователно трябва да се предяви обвинение и делото да се предаде за разглеждане на съдебно-следствена комисия, свикана по член 32. Както знаете, моята препоръка не е задължаваща.

— Но въпреки това има известна тежест и затова сега се чудите какво всъщност армията иска да препоръчате.

— Не ме интересува какво искат те — рязко му отвърна тя.

— Опитвате се да проумеете дали не искат вие да поемете отговорността — продължи Тайсън. — Ако Харпър каже „направете го“, системата ще се задейства и ще предаде разследването на военен съд, а вие ще сте отговорна, че сте ги въвлякла в това. Но ако Харпър каже „Не“, те ще свият рамене и с нежелание ще приключат случая, въпреки че препоръката ви не е задължаваща. И тогава журналистическият огън ще се насочи към вас. Не ви завиждам.

Керън Харпър рязко си пое въздух.

— Мога ли да говоря с вас поверително?

— Разбира се.

Тя се поколеба, после започна да говори.

— Вижте, винаги съм смятала, че това е частично инсценирана, нагласена работа. Искам да кажа, защо иначе армията ще иска да стовари толкова голяма отговорност върху един-единствен човек? И защо аз?

— Май вече почнахте да се замисляте, а?

— Това разследване трябваше още от самото начало да бъде поверено на добре обучен екип — на хора от военното разузнаване, ФБР, Министерството на правосъдието или нещо такова. Нямаше да им отнеме много време, само колкото да определят дали фактите дават основание да се предаде делото на съда.

— Вярно. Но досега те не са направили нищо противозаконно.

— Да… може би не е противозаконно. Само дето е необичайно. — Тя го погледна право в очите. — Искам да ви попитам нещо. Опитвал ли се е някой… някой от името на правителството, да говори с вас… да ви предложи сделка? — Керън Харпър изчака. — Е? Говорил ли е с вас някой друг, освен мен?

— Не.

— Виждате ли, лейтенанте, не обичам да ме правят на глупачка, също както на вас не ви харесва да ви превръщат в изкупителна жертва.

— Много добре разбирам как се чувствате.

— И мисля, че и на двамата не ни харесва да сме пешки в нечия игра, чиито правила не знаем.

— Да, така е. Чуйте, майоре, ако сте си мислила, че в случая става въпрос за справедливо раздаване на правосъдие, то сте била твърде наивна още от самото начало. Това разследване е надхвърлило рамките на всичко, за което сме говорили, и на всички доказателства, които сте събрала. Не се учудвайте, ако някой потърси вас и ви посъветва какво всъщност да препоръчате на армията.

Тя се обърна към остъклената стена и се загледа в далечината. Тайсън също погледна през прозорците. Един трансатлантически лайнер цепеше водите на пролива и се скри под дъгата на моста, а оставената от него диря разклати малките увеселителни корабчета. От юг се зададе самолет, който се снижаваше към летище Кенеди. Тайсън си спомни за отпуските, прекарани заедно с Марси, и за местата, където бяха шастливи. И изведнъж осъзна болезнено ясно, че целият този живот е в миналото, а в живота, който го очаква отсега нататък, го дебнат призраците на затвор, развод, финансови проблеми и позорът на доказано или недоказано престъпление.

— Трябва да ви кажа, лейтенанте — Керън Харпър прекъсна размислите му, — че, както вече знаете, аз намерих достатъчно факти, въз основа на които да препоръчам делото да се предаде на съда по обвинение в убийство.

— Тогава го направете.

— Но също така у мен се породиха подозрения, че правителството се опитва да манипулира този случай. А ако това е така, то съществува напълно реална възможност правата ви да бъдат нарушени по време на процеса.

— О, вижте, майоре, правата ми са били нарушени още в деня, когато акушерката ме е плеснала безпричинно по задника. Но понякога властите са принудени да предприемат действия в името на всеобщото благо на обществото, дори ако в резултат на това бъдат погазени интересите на отделния индивид. Къде сте били на адвокатска практика? В някой манастир?

— Говорите така, сякаш защитавате правителството.

— В никакъв случай. Но разбирам, че просто те се опитват да ограничат размера на пораженията, доколкото това е възможно.

Сключили ли сте някаква сделка с армията или с Министерството на правосъдието?

— Не.

— А склонен ли сте изобщо да обмисляте възможността за сключване на такава сделка?

— Зависи от сделката. Не трябва да се приема още първото предложение.

— Значи някой наистина ви е потърсил. Това е противозаконно, когато се намирате под следствие по член 31. Само аз мога да говоря с вас, и то с ваше съгласие.

— Вие можете да се придържате към формалностите. Аз се опитвам да се държа колкото се може по-надалеч от затвора.

— Как стана срещата? При какви обстоятелства? Това също ли ще остане поверително?

— Не — отговори тя. — Не мога да получа подобна информация без да я включа в доклада си. Длъжна съм да докладвам за това.

Тогава го забравете. Тя кимна със съжаление, после каза: — Може ли да ви дам един ценен съвет?

— И вие ли?

Тя не обърна внимание на репликата и продължи: Вземете си добър адвокат. Не Слоун. Говорих с него и той не разбира от тези неща. Наемете си защита от военната прокуратура или цивилен адвокат с правомощия да се явява пред военен съд.

— Това е чудесен съвет, майоре. Малко странно е, че идва от следователя по делото ми, но въпреки това е чудесен. Приемам го като знак, че сте приключила работата си по случая ми.

— Да. Утре се връщам във Вашингтон да завърша доклада си. Това е една от причините, поради които исках да се видя с вас. Щеше ми се да ви питам дали желаете да включа ваши писмени или устни показания в доклада си.

Тайсън си рече, че тя би могла да го попита за това и по телефона.

— Ще си помисля. Не трябваше ли вече да са ви освободили от действителна военна служба? — попита той.

— Трябваше. Но няма да го сторят. След като предам доклада си, аз официално ще съм приключила работата по случая. Но те предпочитат да съм им подръка, ако се наложи да давам някакви обяснения, а не да ме призовават като цивилно лице. Затова ще трябва да остана на служба до окончателното решаване на делото ви.

— Неприятна отсрочка. Предполагам обаче, че истинската причина да ви задържат е, че армията не иска да ви предостави възможността да дадете изявление пред пресата. С други думи, вие сте видяла и чула твърде много, за да ви позволят да си отидете просто така. Трябвало е да се сетите за това, когато сте приемала този случай. Е, важното е, че все някога ще ви освободят.

— Продължаването на срока на военната ми служба не ме притеснява особено, въпреки че леко промени плановете за цивилния ми живот. Трябваше да постъпя на работа в една адвокатска кантора, тук — В Ню Йорк.

— Ще ви потърся, когато реша да напиша ново завещание.

— Моите проблеми са незначителни в сравнение с вашите.

— Проблемите ви ще станат много по-значителни, ако продължите да следвате теорията си, според която подозирате правителството в опит да манипулира случая. Просто ще ви изядат жива, майоре. Така че, вслушайте се в съвета на един по-възрастен от вас човек, който е оцелял от много корпоративни битки, включително и от азиатската джунгла. Не се правете на герой. Оставете ме аз да си блъскам главата над това какво се опитва да направи правителството.

— Аз не се тревожа лично за вас, разбирате ли? Притеснявам се, че справедливостта…

— Моля ви. В последно време ми се гади само като чуя тази дума. Вижте, просто играйте си ролята, подсигурете си гърба и внимавайте някой да не се втурне към вратата или да не посегне към копчето за осветлението.

— Глупости — измърмори тя.

— Керън, има моменти, в които ми се иска да сте мъж, и други, в които се радвам, че не сте.

— Това изказване е обременено от сексуални предразсъдъци и е твърде лично. Не можете да се обръщате към мен с малкото ми име.

И двамата замълчаха, после Тайсън каза:

— Като изключим проблемите с приятеля си, имахте ли и други служебни проблеми?

Тя се почеса по брадичката и отговори:

— Ами, да. Затова и ме натискат да приключа предварителното следствие.

Той се разсмя.

— Не е смешно.

— Мъжете и жените са смешни. Кой ви създава проблеми? — попита Тайсън. — Този надут пуяк Ван Аркън? Доста съм чел и слушал за характера му.

— Мисля, че може би ще ви поставят под наблюдение — каза тя вместо отговор.

— Какво от това? Нямам намерение да се измъкна от страната, не се срещам с чуждестранни агенти, и не ходя по жени.

— Браво. Бихте ли ми дали една цигара?

— Втора ли? Изпушихте една и миналата седмица. Извади пакета и й подаде цигара. Тя я взе и той й я запали. Тя си дръпна, после издиша дима и се закашля. Когато успя да си поеме дъх, каза:

— Трябва да ги откажете.

— Вие кашляте.

— Вижте, лейтенанте, да отричаме или да се правим, че не е имало… — тя отново дръпна от цигарата и си погледна часовника. — Трябва да вървя.

— Довършете изречението.

— Да — кимна тя. — Ами… някои думи и, предполагам, че вие бихте казали и чувства… които се породиха между нас… извън рамките на служебните ни отношения и без връзка със следствието…

— Започвам да губя мисълта ви. Дали не искате да кажете, че между нас са се породили лични отношения?

— Да, това искам да кажа.

— Някакъв вид привличане?

— Нещо такова.

— И аз мисля така. А по време на първата ни среща казахте, че нищо такова няма да се случи — припомни й той.

— Така ли?

— Да. Но това няма значение, аз много ви харесвам, а сега вече и двамата сме наясно със себе си.

— Да.

Той видя как ръката й с цигарата трепери и осъзна, че устата му е пресъхнала.

— Ами… тогава? Какво ще правим?

— Нищо. — Тя се изкашля и хвърли цигарата. Ако искате да включите свои показания в доклада ми, трябва да ме уведомите до утре на обяд.

— Къде сте отседнала?

— В хотела за гости. Тук.

— Не може ли да вечеряме заедно днес?

— Определено не. Освен ако не искате да ми създадете още повече проблеми, отколкото вече имам.

— Извинявайте. Не е било нарочно.

— За всеки друг на ваше място щях да кажа, че става дума за преднамерена тактика, за набиране на точки. Но всичко това беше колкото ваша, толкова и моя грешка. — Тя му протегна ръка: — Довиждане, лейтенанте.

Той хвана ръката й.

— Ще бъда в квартирата си довечера.

— А аз ще бъда в моята. — Тя се обърна и си отиде. Тайсън я проследи с поглед да се отдалечава с решителна походка по ярко осветената от слънцето тераса. Е, най-сетне се разбра, че и тя е от плът и кръв, помисли си той. Знаеше, че ще я види отново, както и че от това нищо няма да излезе, поне не в плътски смисъл. Но разбра, също както навярно бе разбрала и тя, че при други обстоятелства резултатът можеше да е съвсем друг. И когато дойдеше време да се сбогуват за последен път, и двамата щяха да изпитат задоволство от мисълта, че с нещо са променили живота на другия.