Нелсън Демил
Обречен на мълчание (33)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

— Подай ми краставичките, моля — каза Бенджамин Тайсън.

Дейвид му подаде краставичките.

— Искате ли още чай с лед? — попита Марси Винсънт Корва.

— Не, благодаря.

Тайсън бе навил ръкавите на ризата и разхлабил униформената си връзка.

— Много е горещо.

Марси стана и затвори транспарантите, за да скрие малката столова от обедното слънце.

Тайсън огледа помещението от десетина квадратни метра, което преминаваше в хол. Марси бе купила от евтиния магазин в поделението маса за хранене и няколко картини в рамка, между които и изображение на планината фуджи в ярки цветове върху черно кадифе, и ги бе прекарала до къщата им с джипа. Тайсън се загледа в картината, докато ядеше краставиците. На противоположната страна на столовата висеше дипломата му за производство в офицерски чин.

— Още пилешка салата? — предложи Марси на Винсънт Корва.

— Не, благодаря ви, Марси. Обедът беше чудесен. — Глупости — промърмори Тайсън.

— Не, напротив…

— Протестантска храна, Винсънт. Човек е онова, с което се храни. Днес вие сте студени краставички и разбита с миксер пилешка салата, намазана върху бял хляб. До вечерта ще говорите с афоризми и ще загубите сексуалния си апетит.

Корва смутено се усмихна.

Марси изгледа Тайсън подигравателно.

— Обидите на етническа основа са неподходящи във всички случаи. — Тя се обърна към Корва: — Не мислите ли, че обядът беше подходящ за горещ ден като този.

— Разбира се.

— Татко, ще взема автобуса и метрото, за да отида до Шипхед Бей този следобед — каза Дейвид. — Ще се помотая там и ще погледам лодките. Става ли?

— Може? — отвърна Тайсън.

— На мен пък хич не ми се ще Дейвид да се мъкне с градския транспорт — възрази Марси.

— А как изобщо не живеем на седемдесет и някоя улица в западната част на града, ако няма да ползваме автобусите и метрото?

— Той никога не е ползвал градския транспорт…

— И аз нямах никакъв опит в сраженията, докато един ден една автоматична пушка не започна да стреля срещу мен. А ти говориш за проблемите на живота в предградията… Какво мислите вие, Винсънт — обърна се Тайсън към Корва.

— Ами… На колко години е…

— Какво да прави детето тук по цял ден? — прекъсна го Тайсън.

— А аз какво да правя по цял ден? — рязко му отвърна Марси.

— Ами аз? — незабавно се отзова Тайсън. — Стигам до работното си място за две минути, провеждам обиколки из музея с някакви старци, а през останалата част от деня се взирам в проклетия топ. Нима не те водя на обед и на вечеря в клуба?

— Знам проклетото им меню наизуст, включително името и адреса на издателя му.

— Е, мога ли да отида или не ми разрешавате? — попита Дейвид, след като се изкашля.

— Да.

— Не!

— Да! — удари с ръка по масата Тайсън. — Италианските жени не са такива, нали? — обърна се той към Корва.

— Ами…

— Бихте ли позволили на петнайсетгодишния си син… — обърна се Марси към Корва.

— Шестнайсет! — казаха в един глас Тайсън и Дейвид.

— …на шестнайсетгодишния си син да вземе метрото?

— Метрото е напълно безопасно — заяви Тайсън. — Недей да вярваш на всичко, което четеш във вестниците. Точно това е общият проблем. Всички вярват на онова, което четат във вестниците.

— Може просто да отида до бейзболното игрище — каза Дейвид.

— Добре — отвърна Тайсън. — Защо не отидеш още сега?

— Да. — Той стана, хвана част от чиниите и изчезна в кухнята, след като пожела довиждане на всички. Хвърчащата врата на кухнята се отвори и затвори отново.

— Защо вие с Бен трябва да се виждате днес с полковник Левин? — Марси погледна към Корва.

— По някакъв административен въпрос, предполагам — отговори Корва.

— Глупости — каза Марси, след като го изгледа изпитателно.

— Хайде да престанем да ругаем госта си — помоли Тайсън. — Храната може да е безинтересна, но не и събеседниците — обърна се той към Корва.

— Аз наистина обичам пилешка салата.

— О, боже — засмя се невесело Марси, — понякога имам чувството, че постепенно се побъркваме, затворени на това място. — След това попита Корва: — вече три седмици работите по това дело. Какво успяхте да направите, да откриете? Изобщо какво става?

— Ами, говорих с Филип Слоун, изпратих няколко запитвания до районния Федерален съд, изпратих телеграми до Военното министерство, Министерството на правосъдието, Военната прокуратура и Белия дом. Дадох пресконференция и видях снимката си в „Нюзуик“, „Таймс“, „Ю.С.Нюз“ и „Америкън Инвестигейтър“.

Марси се усмихна и се обърна към Тайсън:

— Знаеш ли, че през последните три седмици не съм виждала рубриката на Уили Джоунс?

— Така ли? Може би е в отпуска.

— А свързахте ли се със свидетелите? — продължи Марси да разпитва Корва.

— По-скоро с адвокатите на свидетелите на обвинението. И с Керън Харпър. Тя не беше задължена да ми предостави събраното по време на предварителното следствие, но ми оказа значително съдействие.

— Да, тя оказа голямо съдействие и на Бен. Но какво е препоръчала, според вас?

Корва погледна към Тайсън, след което отвърна на Марси:

— Основавайки се на показанията на двамата свидетели на обвинението, тя вероятно е препоръчала да се даде ход на делото.

— По-нататъшно разследване? Разпитване на свидетели? И още месеци на очакване?

— Опасявам се, че е така.

— Някой да иска едно питие? — обади се Тайсън. — Джин и тоник, навън във вътрешния двор?

— Тук няма вътрешен двор, Бен — изправи се Марси. — И аз нямам нито тоник, нито лимон.

— Ами, обади се в магазина и поръчай да донесат тоник, лимони и вътрешен двор. И да побързат.

— Какво ще кажете за вино на верандата? — предложи Марси.

— Чудесно. — Тайсън се изправи. Той обиколи масата и целуна жена си. — Обедът беше хубав.

— Глупости — потупа го по бузата Марси.

— Аз ще почакам отвън — каза Корва и също стана. Взе сакото си, което бе окачил на облегалката на стола, прекоси хола и излезе през входната врата.

— Вярваш ли му? — попита Марси.

— А ти?

— Срещу, мен не са отправени обвинения в убийство. Отговори на въпроса ми.

Тайсън се замисли за момент преди да проговори.

— Знаеш ли, той има своя по-особена философия за правосъдието. Понякога си мисля, че истината и законосъобразността са някаква протестантска фикс-идея. Господин Корва изповядва един по-субективен поглед върху живота. Той не се интересува от самото престъпление, а от тълкуванието му от гледна точка на закона, от свидетелите на обвинението и от това защо те свидетелстват срещу мен. Слоун винаги цитираше закона и питаше какво всъщност се е случило в болницата. Корва иска да узнае всичко възможно за Бранд и Фарли и се опитва да разбере какво те мислят, че се е случило в болницата. Подходът му е различен.

— Но е разумен — кимна тя. — Особено като се има предвид колко години са изминали оттогава.

— Още при първата ни среща той ме помоли да прочета японската пиеса „Рашомон“ — продължи Тайсън. — Прочетох я. Чувала ли си за нея?

Тя поклати глава отрицателно.

— Тя е за изнасилване и убийство. Представени са четири версии за извършеното престъпление, изложени от четири души по време на процеса. И никой от тях не разказва едно и също нещо. Престъпникът казва, че е убил съпруга, призракът на съпруга твърди, че се е самоубил, жената настоява, че тя е убила мъжа си, а дърварят заявява, че съпругът без да иска сам е паднал върху сабята си. Очевидно поне трима от тях лъжат, може би дори и четиримата. Идеята е, че всеки очевидец на дадено събитие си има своя истина за него, затова никога не може да бъде намерено едно-единствено обективно обяснение за случилото се. — Той мрачно се усмихна. — Ясно е, че в крайна сметка всички, които са били свидетели на станалото в болницата, са преживяли едно и също нещо. Но ако бяха тук, за да дадат показания, вероятно щяха да го преразкажат по различен, напълно субективен начин.

— Значи защитата на Винсънт Корва се основава на една японска пиеса? — кимна Марси.

— Защо пък не? — сви рамене Тайсън. — По-добре от някоя езопова басня, в края на която всеки си получава заслуженото.

Марси явно не беше напълно убедена. Тя го погледна в очите и попита:

— А днес какво ще става?

— Не знам, скъпа. Но не мисля, че ще има тържествена церемония за връчване на отличия. Защо всъщност вие с Дейвид не се върнете вкъщи? — каза той.

— Ние сме си вкъщи.

— Добре — въздъхна той. — Защо просто не се върнете в голямата къща с климатична инсталация и вътрешен двор, която притежаваме?

— Имаш предвид къщата в Гардън Сити, където е спортният ни клуб и всичките ни приятели, където има плувен басейн, за който имаме карти, където има много хубави магазини и бутици, и където полицаите не ме глобяват всеки ден, защото нямам талон за паркиране? За тази къща ли говориш?

— Точно така. Именно за нея.

— Защо ще искам да се връщам там, след като това означава да те напусна?

— Успокой се, скъпа. А замисляла ли си се за това, че Дейвид ще трябва да тръгне на училище?

— Да. Но не смятам, че той би могъл да отиде в нормално училище. Нито тук, нито в Гардън Сити, нито където и да е. Животът му там би бил ужасен.

Тайсън кимна.

— При майка ти има стая за него — продължи Марси, — и той би могъл да остане при нея във Флорида и да ходи на училище под друго име или да му се наемат частни учители…

— Не. Той ще остане тук. С мен. И ако има военен съд, ще присъства на него.

— Не. Няма.

— Да. Ще присъства. Намери някое частно училище или учител някъде тук.

Те се втренчиха един в друг. Тайсън си погледна часовника.

— Забрави за виното. Трябва да тръгвам. Разчисти масата, след това иди до обществената пералня и…

— Изчезвай!

Тайсън я сграбчи и я целуна силно по устните.

— Обичам те.

— Аз също. Успех!

Тайсън влезе в хола и взе куртката си от дивана.

Излезе от къщата и видя, че Корва седи на верандата и преглежда документите в чантата си.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Не можах да намеря виното.

— Няма нищо.

— Какво ще кажете да пийнем по едно в клуба? На път ни е.

— Благодаря, но няма нужда. По-добре да тръгваме. Вече трябваше да сме там. — Той затвори куфарчето си и стана.

— Играли ли сте някога веранден футбол, докато сте живели като дете в бедняшките предградия? — необърна внимание на думите му Тайсън.

— Аз всъщност съм израсъл в един доста хубав район на Стейтън Айлънд. — Корва посочи към залива. — Точно там. Имахме голяма къща и градина.

— И баща ви е отглеждал там босилек, домати и така нататък?

— Точно така. Тиквички и патладжани. Имахме и смокини. Трябваше да ги убиваме, за да ги предпазим от студа всяка зима. Яли ли сте някога пресни смокини?

— Не. Но веднъж ги видях в магазина за петдесет цента парчето. Баща ми отглеждаше рози и чимширови дървета. Майка ми не можеше да готви.

— Нима някой би поискал да готви рози и чемшир?

— Не знам. Протестантите ядат странни неща.

— Слушайте — усмихна се Корва, — ще заведа вас, Марси и Дейвид на празника на Сан Дженаро следващия месец. Надолу по Мълбъри Стрийт. Там ще можете да си купите пресни смокини за четвърт долар.

— Добре. Ще го очаквам с нетърпение. Известно време и двамата мълчаха. Най-сетне Корва погледна към часовника си.

— Е, мисля, че е време.

— Вярно — кимна Тайсън.

— Помнете, че всичко това са само думи. А не забиващи се в тялото ви куршуми.

— Така е — усмихна се Тайсън.

— А ако думите, които ще ни кажат, не ни харесат, ще можем да им ги изкараме през носа.

— Можем ли наистина да го направим?

— Разбира се. Член 141. Хайде да вървим.

И те тръгнаха към сградата на щаба на поделението.

* * *

Бенджамин Тайсън и Винсънт Корва седяха в кабинета на помощник адютанта капитан Ходжиз. Тайсън хвърли поглед към междинната врата, която водеше към кабинета на подполковник Левин.

— Левин беше човекът, който ми препоръча да се обърна към вас — каза той на Корва.

Корва кимна.

— Познавате ли го?

— Не, но преди около година имах едно дело за непредумишлено убийство във Форт Дикс и Левин беше в състава на военния съд. Зададе ми много въпроси.

— Добри ли бяха въпросите му?

— Твърде добри.

— Загубихте ли?

— Ами… Обвиняемият бе признат за виновен.

— То не е ли същото, като да сте загубил?

— Предполагам — прозя се Корва.

— Печелили ли сте някое дело? — попита Тайсън.

— Какво? — попита Корва, прелиствайки тетрадката си.

— Спечелили ли сте някое дело?

— О… — Той сякаш се мъчеше да си спомни. — Няколко. — Той се наведе към Тайсън. — А вие колко сте спечелили? Имам предвид, когато сте били съветник на защитата в местните военни съдилища?

— Това няма значение — нетърпеливо отвърна Тайсън. — Аз никога не съм бил юрист. И почти всички, които съм защитавал, бяха неоспоримо виновни.

— Естествено. Иначе нямаше да бъдат там.

— Така е — отвърна Тайсън.

— Армията рядко събира военен съд, освен ако не са сигурни, че обвиняемият е виновен — добави Корва. — ако има някакви съмнения във вината на подсъдимия, те оттеглят обвинението или предлагат на обвиняемия някакво наказание извън рамките на правната система. Понякога нареждат продължаване на разследването. Но никога не влизат в заседателната зала на военния съд, като си стискат палци, както обичайно прави един прокурор по граждански дела. — Корва погледна към Тайсън и се усмихна. — Добре тогава, колко дела спечелихте, когато представяхте страната на обвинението? Всичките ли?

— Повечето от тях се признаха за виновни. Другите бяха изобличени бързо и мълчаха. Имам предвид като дезертьори. Човек просто или е там, където се предполага да бъде, или не е. Но това тук не е местен военен съд. Нашето е военен съд от общ характер, случаят е много сложен, а присъдата, която се предвижда, е смъртно наказание. Така че не виждам никаква аналогия.

— Има известно сходство. Повечето от хората, които защитавам, са също така очевидно виновни, както и един дезертирал войник. Обаждат ми се, когато вече са уволнили служебния си защитник, предоставен им от армията, и са отчаяни… И в тази сравнително ограничена среда, съм известен като Свети Джуд — защитника на безнадеждните случаи.

— Хайде пък сега!

— Не се отчайвай, Бенджамин — усмихна се Корва.

— Вярвай, че ще успея да направя някакво чудо.

— И аз на това се надявам. — Тайсън се изправи и отиде до прозореца. Той огледа малкото поделение долу, в което течеше ежедневния армейски живот.

— Понякога си спомням лицата на обвиняемите, които въвеждаха в залата на военния съд. Не обичам да виждам този израз по лицата на хората. Видът на толкова силно уплашени хора ме подтиска. И всички в съдебната зала се притесняват. Не бих искал да имам такова изражение, Винс.

— Имаш право да се страхуваш — каза Корва. — Но няма да изглеждаш изплашен. Не и пред съдебния състав на военния съд. И сам го знаеш.

— Да, знам го. Няма и да трепна, когато ми дадат от двайсет години до доживотен затвор.

— Доживотен затвор? Господи, тогава аз ще трепна!

Тайсън се извърна от прозореца и погледна към Корва.

— Между другото — продължи Корва, — когато влезем вътре, можеш спокойно да говориш онова, което мислиш. Казваш, че си в добри отношения с Левин, така че няма нужда да ме оставяш да говоря само аз. Също така не забравяй, че той не представлява обвинението. Той просто е непосредствения ти началник, и е длъжен да си върши работата.

— А каква му е работата днес, Винс?

— Да те уязви.

Вратата се отвори и капитан Ходжиз подаде глава иззад нея.

— Почва се… — каза Тайсън на Корва.

Корва се разсмя. Ходжиз изглеждаше ядосан и смутен. Той се изкашля и каза:

— Подполковникът ще ви приеме веднага. Корва стана и тръгна пръв към кабинета на Левин. Корва отстъпи надясно, Ходжиз наляво. Тайсън отиде право до бюрото, козирува и рапортува:

— Лейтенант Тайсън на вашите заповеди, сър. Левин отвърна на поздрава му, след което стана и стисна ръката на Винсънт Корва, после го представи на капитан Ходжиз, който също се ръкува с него. Подполковник Левин седна, Корва седна на стола, който му посочи Ходжиз, Ходжиз също седна. Тайсън продължи да стои в положение мирно. Сигурен беше, че са изпълнили всичко, което се изисква от протокола, но някак си имаше чувството, че са го пренебрегнали. Помисли си да им припомни, че са се събрали тук именно заради него.

— Седнете, лейтенант — кимна подполковник Левин. Тайсън седна на единствения свободен стол между Корва и Ходжиз. Левин помълча малко, след което каза:

— Имам пред себе си копие от доклада за предварителното разследване на майор Керън Харпър, проведен според член 31 от Единния кодекс на военното правосъдие. — Той отвори една папка, сложена на бюрото му, и се бърна към Тайсън: — Помолих капитан Ходжиз да присъства като свидетел, поради факта, че вие водите със себе си адвокат.

Тайсън кимна.

— Моля, отговаряйте с думи, лейтенант — каза Ходжиз.

— Да, сър — отвърна Тайсън.

— Разпоредиха ми — продължи Левин, поглеждайки надолу към папката, — като ваш командир, да ви осведомя за някои страни на това разследване.

— Може ли да получа копие от доклада на предварителното разследване, полковник? — попита Корва.

— Не, не можете. И вие, и аз знаем, господин Корва, че за разлика от доклад от предварително разследване по член 32, това тук е неофициална информация. Този доклад е адресиран от майор Керън Харпър до генерал Джордж Питърс, командир на Форт Дикс, който има пълномощията да свика военен съд от общ характер по този случай. Независимо от това, генерал Питърс ми нареди, по съвет на военната прокуратура, да прочета на обвиняемия някои от касаещите го части на този доклад.

— Мога ли да ви помоля, подполковник, да започнете с края на доклада? — каза Корва. — Какво е заключението?

Капитан Ходжиз се раздвижи на стола си и издаде някакви звуци, които ясно показваха, че не би искал да прекъснат или смущават подполковника по какъвто и да е начин. При по-различни обстоятелства Тайсън щеше да се забавлява от недоволството на Ходжиз в контактите му с цивилни лица.

Подполковник Левин явно се отнесе благосклонно към предложението на Корва. Той кимна.

— Разбира се. Нямам желание да протакам всичко това и да причинявам на лейтенант Тайсън излишно безпокойство. — Той погледна Тайсън право в очите и каза: — Майор Харпър не предлага делото да бъде прекратено.

Тайсън кимна. Изобщо не беше се надявал да го направи. Но въпреки това, някъде в дъното на съзнанието си, се беше надявал, че може да стане така.

— В такъв случай ще трябва да пристъпим към разследване по силата на член 32? — вметна Корва.

Подполковник Левин се престори, че не го чува. Той дръпна към себе си лист хартия, на който имаше нещо напечатано.

— Ще ви прочета някои части от доклада, според инструкциите, които получих. — Той се изкашля. — Тя заявява: „Предварителното ми разследване не откри никакви документи, нито материални доказателства за извършено престъпление. За това нямаше и особена възможност, като се има предвид мястото на горепосоченото престъпление, както и времето, изминало от предполагаемото му извършване. Изказвам съмнение, че по-нататъшното разследване в тази насока би могло да доведе до подобри резултати. Затова взех под внимание само показанията на свидетелите при оформянето на заключението ми. Показанията на доктор Стивън Бранд и господин Ричард Фарли, в случай че се приемат за достоверни, ясно сочат, че е било извършено престъпление според Единния кодекс на военното правосъдие на мястото и времето, за които става въпрос. Освен това показанията им сочат, че това престъпление попада под разпоредбите на член 118 — убийство, за което няма срок на давност. Засега правителството е призовало заподозрения да отговаря пред правосъдието, но не се е опитало да подведе под съдебна отговорност другите възможни заподозрени. Ето защо, въпреки че има показания на свидетели, позволяващи да се подведат под отговорност и други бивши членове на армията на Съединените щати, този доклад се отнася само до положението на лейтенант Бенджамин Тайсън“. — Подполковник Левин погледна за момент към Тайсън, после към Корва. — Дотук има ли въпроси? — попита той Корва.

— Не, сър.

Левин кимна и продължи да чете:

— „От друга страна, показанията на Пол Садовски и Антъни Скорело, са в почти пълно противоречие с тези на Бранд и Фарли, и отричат най-тежките обвинения в двете свидетелски показания. По време на продължителните ни разговори с лейтенант Тайсън, както бе посочено подробно по-горе, той направи изявления, които бяха поразително сходни с тези на Садовски и Скорело. Трябва да се отбележи също така, че лейтенант Тайсън не отправи никакви нападки срещу показанията или личността на нито един от възможните свидетели на обвинението. Той просто разказа събитията, за които става въпрос, от друга гледна точка. Въпреки това има известни данни, основаващи се на показанията на Пол Садовски, че е възможно доктор Бранд да изпитва някаква враждебност или омраза към обвиняемия. Тази враждебност или омраза вероятно се е породила по времето, когато лейтенант Тайсън и доктор Бранд са служили заедно, защото няма доказателства, които да сочат, че те са влизали в контакт след деня, когато лейтенант Тайсън е бил евакуиран от Виетнам по медицински причини“. — Подполковник Левин погледна към Тайсън, после към Корва. — Някакви забележки дотук?

— Какво ще кажеш? — обърна се Корва към Тайсън.

— Предполагам, че всичко е наред — сви рамене Тайсън. — Какво се иска от мен? Да добавя нещо или да задавам въпроси?

— Не — каза Корва. — Просто слушай внимателно, защото нямаме право да го видим, а само да го чуем — и то единствено като проява на благосклонност.

— И — намеси се Ходжиз, — в интерес на правосъдието.

— Благодаря ви, капитане — обърна се Корва към Ходжиз и му се усмихна. — Знаем това.

Лицето на Ходжиз почервеня.

— Добре — изкашля се Левин. — Майор Харпър заявява по-нататък: „Предварителното следствие установи, че има още пет свидетели на произшествието: Даниел Кели, Ернандо Белтран, Лий Уокър, Луис Калейн и Майкъл Де Тонг. Статутът на тези свидетели е описан в отделен раздел на този доклад“. — Левин погледна към Корва. — Не са били открити.

Корва кимна. Левин продължи да чете: — „Освен тези очевидци на събитията, разполагаме и с показанията на писателя Андрю Пикард, чиято роля във всичко това е добре известна. Господин Пикард потвърди пред мен по телефона, че всички по-нататъшни данни, които би могъл да ни предложи, се основават на чутото от други хора. Но господин Пикард е и единствената ни връзка с последната известна свидетелка, сестра Тереза. Този въпрос също се разглежда в отделен раздел на доклада.“ — Левин прелисти една страница и продължи да чете: — „В заключение искам да изразя убеждението си, че всички доказателства, които успях да открия досега, показват, че вероятно има снования да се смята, че наистина е било извършено нарушение на Единния кодекс на военното правосъдие. Затова препоръчвам делото да бъде предадено за по-нататъшно разследване според член 32 на закона.“ — Левин вдигна очи от доклада. Никой не проговори.

— Предприел ли е вече генерал Питър някакви действия вследствие на тази препоръка? — най-накрая попита Корва.

Левин си взе една пура от чекмеджето и обели кедровата обвивка. Без да иска, Тайсън забеляза, че Левин е започнал да пуши по-добра марка пури.

— След като е получил този доклад — каза Левин, — генерал Питър го е предал на юридическия си съветник, който от своя страна е отправил своите препоръки към генерал Питър във връзка с действията по този случай. Мнението на юридическия съветник съвпада с това на майор Харпър, според което трябва да се започне разследване според член 32. От своя страна генерал Питърс също се съгласил с мнението на юридическия си съветник.

— Доста мнения са съвпаднали — отбеляза Корва.

— Надявам се, че в тази поредица от съвпадение няма следи от натиск от страна на командването.

— Оказването на такъв натиск би било незаконно — отвърна Левин. — Този случай се разглежда изцяло в съответствие със закона.

— Наистина ли? Чудя се дали решението да не се прекрати. Така слабо обосновано обвинение не е резултат от някакъв скрит натиск от страна на командването или пък на усещането за наличието на такъв. С други думи, за да назоваваме длъжност, а не имена, главния военен прокурор, министъра на правосъдието, министъра на отбраната и президента на САЩ. Ако бях на мястото на генерал Питърс и бих чул тези тъпани да ми отмерват ритъма, със сигурност бих замарширувал в крак с него.

Левин най-сетне си запали пурата и дръпна от нея, докато на върха й не припламна червено огънче.

— Това е много сериозно твърдение — каза Левин, — и не съм аз човекът, който би трябвало да го чуе.

— Не, — отвърна Корва — но преди да съм го оформил в писмен вид и да съм го разпратил до всички, за които бих могъл да се сетя, ще бъдете ли така любезен да предадете мислите ми на генерал Питърс?

— Стига да желаете. — Левин протегна на Тайсън лист хартия. — Това е заповедта, разпореждаща започване на разпитите по следствието въз основа на член 32. Както виждате, датата е 9 септември, което ви осигурява достатъчно време, за да откриете всички допълнителни свидетели в полза на защитата, които бихте могли да издирите. Заседанието ще се проведе тук, във Форт Хамилтън. И по-точно в Каменната зала „Джаксън“, на втория етаж на офицерския клуб. Заседанието ще е закрито, както за средствата за масова информация, така и за зрители. Имате ли въпроси?

Тайсън хвърли поглед на заповедта.

— Не, сър — отговори той и предаде листа на Корва. Корва разгледа заповедта за започване на разследването доста внимателно, преди да я прибере в чантата си.

— Бих искал да предадете още нещо на генерал Питър и на Юридическия му съветник — обърна се той към подполковник Левин. — Моля да им напомните, че според Единния кодекс на военното правосъдие той има изключителното право да изиска армията да му окаже съдействие. Затова, ако ще пристъпваме към официално разследване и разпит на свидетелите, бих искал армията, и то за своя сметка, да продължи усилията си за откриване на липсващите свидетели, както и да информира обвиняемия за стъпките, предприети в тази насока.

— Ще предам напомнянето ви на съответните инстанции — кимна подполковник Левин. Той погледна към капитан Ходжиз, после срещна погледа на Корва и каза: — Но моят съвет към лейтенант Тайсън и към вас е да положите известни усилия и сами да откриете тези свидетели, ако вярвате, че те ще свидетелстват в полза на защитата.

— Не се съмнявам, че ще свидетелстват в наша полза, господин подполковник — отвърна Корва. — И в интерес на правосъдието, аз съм сигурен, че правителството ще използва значителните си възможности, за да ми помогне да го направим, както и че правителството ще действа в тази насока със същото усърдие, което показа и досега в провеждането на това следствие. А ако не го направят, ще предприема всички необходими постъпки, за да прекратя това дело. Ще изложа всичко това в писмен вид, а вие можете да го предадете на генерал Питърс.

— Нещо друго, господин Корва? — Левин дръпна от пурата си.

— Не, подполковник.

Вътрешният телефон иззвъня и Левин го вдигна. Известно време той слуша, след което се обърна към капитан Ходжиз:

— Сержант Уолтън казва, че трябва да се подпишат някакви заповеди. Ще направим петминутна почивка.

Ходжиз излезе и напусна кабинета. Подполковник Левин се надвеси през бюрото и погледна към Тайсън.

— Истинско лайно, нали, Тайсън?

За момент Тайсън бе смаян от рязката промяна в тона и начина му на поведение.

— Да, сър. Абсолютно — отговори той. Левин погледна към Корва.

— Спестете правните дрънканици за разпита на свидетелите — мрачно каза той. — Боли ме главата от вас.

— Мен ме боли главата от Форт Дикс — усмихна се Корва.

— Пушете, ако искате — погледна отново Левин към Тайсън.

Тайсън поклати глава. Хрумна му, че всъщност Левин беше прогонил нарочно Ходжиз от стаята.

— Разбирате, че такива са ми задълженията като ваш командир — продължи Левин.

— И аз казвах същото на хората, които разпитвах — отвърна Тайсън.

Корва се разсмя. Левин погледна към Тайсън, след което се усмихна кисело.

— Моля да не го забравяте — каза той.

— Да, сър.

— Подполковник — започна Корва, — бих искал, в качеството си на непосредствен командир на лейтенант Тайсън, да свидетелствате за характера му, ако се стигне до гласуване на присъда.

Левин замислено предъвка пурата си, после отговори:

— Надявам се да не се стигне толкова надалеч. Но ако това стане, не знам дали краткото ми познанство с лейтенант Тайсън ще бъде от голямо значение.

— Предполагам, че военният съд ще оцени възможността да чуе, че лейтенант Тайсън е изпълнявал добре задълженията си тук. Така ли е, или не, подполковник?

Подполковник Левин остави пурата си в пепелника. Той погледна към Корва.

— Може би сте обърнали внимание, че съм малко възрастен за чина на подполковник. Може би сте забелязали също, че Форт Хамилтън не е Пентагона или щабквартирата на НАТО. Накратко, може да се каже, че ме подминаха при повишаването в чин полковник, а отгоре на всичко ми пробутаха тази лайняна работа. Но както и да е, аз обичам Хамилтън, дори ако според армията това да е чакалнята пред прага на забвението. Но изглежда че отново са се сетили за мен и се говори, че ще стана командир на базата, след като полковник Хил напусне през октомври. Вероятно ще можете да разберете, господин Корва.

— Левин се вгледа внимателно в Корва. — Баща ми беше техник тук. И това ще бъде последното им местоназначение, защото съм на служба вече повече от трийсет години. Оттук ще се прибера вкъщи, на Брайтън Бийч, надолу по крайбрежния булевард. И с това ще завърша пълната обиколка. Понякога ще се връщам тук, за да доведа жена си на вечеря в клуба или за да присъствам на някоя тържествена церемония като бивш комендант на базата и ще правя всичко онова, което правят старите воини, които се пенсионират и живеят близо до военни бази. И това ще е един добър живот. — Той погледна към Тайсън.

— Това означава ли, че отговорът ви е не? — попита Корва.

— Не. Не означава. — Левин се обърна отново към Корва. — Всъщност отговорът е да. Ще се радвам да кажа от свидетелската скамейка, че лейтенант Тайсън има добър характер. Просто исках да ви накарам да оцените онова, което правя.

Корва се усмихна.

— Благодаря ви, подполковник — каза Тайсън.

Левин изсумтя. Известно време никой не продума. Вратата се отвори и капитан Ходжиз си седна на мястото без да промълви и дума.

Левин размести някакви листове хартия на бюрото си.

— Добре… — Той си пое дъх с хриптене. — Така… — После се обърна към Тайсън и се изкашля. — Лейтенант Бенджамин Тайсън, получих указания да ви прочета предявените към вас обвинения. — Левин извади от папката един голям лист и го вдигна пред очите си, така че лицето му остана скрито, после зачете: — „Лейтенант Бенджамин Дж. Тайсън, обвинен сте в следното: Нарушаване на Единния кодекс на военното правосъдие, член 118, убийство. И по-точно, първо: В това, че Бенджамин Дж. Тайсън, старши лейтенант от армията на Съединените щати, понастоящем служещ в поделението Форт Хамилтън, Бруклин, Ню Йорк, а по време на извършване на престъплението в рота“ Алфа „, Пети батальон, Седма моторизирана част на Първа въздушна дивизия, във или близо до град Уей, в провинция Туа Тиен, в бившата република Виетнам, във или в близост до болница“ Милосърдие „, на или малко преди или след 15 февруари 1968 г., е участвал в действия, които са били присъщо опасни за други лица и е проявил неоправдано незачитане на човешкия живот, с което е причинил убийството на неизвестен брой, но не по-малко от деветдесет, човешки същества от източен произход, мъже и жени на различна възраст, чиито имена са неизвестни, пациенти и служители на гореспоменатата болница, като ги е застрелял или е допуснал да бъдат застреляни, или е наредил да бъдат застреляни, с пушечен или пистолетен огън, или е причинил смъртта им с ръчни запалителни гранати, и/или посредством други средства и начини за умъртвяване, които още не са установени.“

Левин погледна над листа с обвинението и очите му се спряха за момент върху лицето на Тайсън. Тайсън седеше, опрял брада на ръката си, с очи, приковани върху стената зад Левин, а съзнанието му се рееше някъде надалеч в неизвестно време и място. В стаята се възцари пълна тишина. Левин се изкашля и продължи: — „Второ: В това, че Бенджамин Дж. Тайсън, във или близо до град Уей, в провинция Туа Тиен, в бившата република Виетнам, във или в близост до болница“ Милосърдие „, на или малко преди или след 15 февруари 1968 г., е участвал в действия, които са били присъщо опасни за други лица и е проявил неоправдано незачитане на човешкия живот, с което е причинил убийството на четиринайсет бели хора, мъже и жени, по начина, описан в точка първа, чиито имена са както следва: Жан Монто — мъж, лекар, французин. Възраст — четирийсет и шест, Ивън Доугъл — мъж, лекар, австралиец, възраст — трийсет и четири, Бернхард Рюгер — мъж, лекар, германец, възраст — двайсет и девет, Мери Броа — жена, медицинска сестра, французойка, възраст — двайсет и пет, сестра Моник (Ивет Дюлан) — жена, медицинска сестра/монахиня, французойка, възраст — двайсет и една, сестра Еме (Анриет Ла Блан) — жена, медицинска сестра/монахиня, французойка, възраст — двайсет и една, сестра Ноел (Рен Мороа) — жена, медицинска сестра/монахиня, белгийка. Възраст — двайсет и три, Пиер Галан — мъж, санитар, французин, възраст — трийсет и една, Мартен Луберс — мъж, лаборант, датчанин, възраст — двайсет и три, Брат Донатус (истинското му име е неизвестно) — мъж, сътрудник, националност — неизвестна, възраст — четирийсет и една, Сюзън Доугъл (съпруга на Ивън Доугъл) — австралийка, възраст — трийсет и пет, Линда Доугъл (дъщеря на Ивън и Сюзън Доугъл) — жена, австралийка, възраст — петнайсет.“

Подполковник Левин съзерцава листа още няколко секунди, после го остави върху бюрото си. Запали отново пурата си и дръпна от нея.

Тайсън долавяше тракането на пишещите машини в съседния кабинет. През прозореца се чуваше как армейския оркестър репетира на учебния плац. Свиреха „Сладка Джорджия Браун“.

Левин взе копие от обвинението и го подаде направо на Тайсън. Без да го погледне, Тайсън го подаде на Корва, който без да го прочете, го прибра в чантата си. Левин подаде на Корва няколко захванати с кламер листи хартия.

— Това са имената и кратките биографии на белите жертви, посочени в обвинението. Те са били предоставени на майор Харпър от Католическата агенция за взаимопомощ в Париж и представляват списъка на липсващите служители на мисията, плюс двама членове на семейство, които са били изпратени на работа в болница „Милосърдие“ по време на въпросния случай. Имате ли някакви въпроси, господин Корва? — обърна се Левин към Корва, който прелистваше страниците.

— Десетки, подполковник, но за съжаление вие не можете да отговорите на нито един от тях.

— Да, вероятно не мога. — Левин остави пурата си.

— Това ли е всичко, подполковник? — попита Корва.

— Подполковникът ще ви каже, когато свърши — отговори му Ходжиз.

Корва се усмихна и се наведе към Ходжиз.

— Бихте ли искали да прекарате остатъка от деня в лечебницата? — попита той с любезен глас.

— Как се осмелявате да заплашвате! — скочи на крака Ходжиз.

— Не беше заплаха. — Корва се изправи. — Това…

— Свободно! — изкрещя Левин. — Седнете, капитане. — После се обърна към Корва. — Моля, седнете и вие, господин Корва.

Ходжиз и Корва седнаха. Тайсън гледаше през прозореца с подчертано безразличие. Армейският оркестър беше засвирил „Някъде там“ от Джордж М. Коън и той потропваше с крак в ритъм с жизнерадостната мелодия.

— Капитан Ходжиз — каза Левин на Ходжиз, — ще се отнасяте към господин Корва с учтивостта, която офицерите от армията на Съединените щати дължат на всички цивилни лица. Това не е Прусия и вие не се намирате в пруската армия. Отпуснете се, човече.

Лицето на Ходжиз от червено бе станало пепеляво.

— Да, сър — рязко отвърна той.

Тайсън разсеяно се усмихваше, докато кракът му започна да потропва по-бързо в съзвучие с ускорения ритъм на песента.

— Ще отмина забележката ви без внимание, като се има предвид, че бяхте предизвикан да я направите — каза Левин на Корва. — Лейтенанте — обърна се той към Тайсън, — ако възнамерявате да танцувате степ, не бихте ли могли да изчакате, докато напуснете тази сграда?

— Да, сър — отговори Тайсън и спря да потропва.

Левин взе лист хартия и го прочете наум с известна съсредоточеност, сякаш се опитваше да вникне в смисъла на текста. Най-сетне остави листа и се обърна към Тайсън.

— Лейтенант Тайсън, получих заповед от полковник Хил, коменданта на базата, да ви поставя под арест.

За секунда Тайсън погледна към Корва, после се втренчи в Левин, който отклони погледа си.

— Вероятно знаете — продължи той, — още от времето на предишната си служба, че военният арест е морално и правно ограничение, а не физическо наказание. Въпреки това той представлява по-голямо ограничение на свободата ви на движение, отколкото ограничението, на което сте подложен понастоящем. Моля, не ме прекъсвайте, господин Корва. Просто слушайте. Лейтенант Тайсън, условията на наложения ви арест, са следните: от вас не се изисква да изпълнявате всичките си офицерски служебни задължения, и всъщност в този момент задълженията ви към работата в музея приключват, а името ви е заличено от всички списъци на нарядите в базата. Не можете да напускате базата без мое разрешение или без разрешението на офицера, който аз ще упълномощя за това. Ще идвате на доклад в този кабинет в девет часа всеки ден, като ще се явявате пред мен, капитан Ходжиз, или дежурния офицер през почивните дни. Ще се разписвате в книга, въведена специално за тази цел, на всеки три часа до двайсет и един часа. След този час трябва да бъдете в дома си и да не излизате оттам, докато не дойдете да рапортувате тук в девет часа. Няма да носите оръжие. Ще ограничите движението си из базата до гарнизонната лавка, супермаркета, офицерския клуб, жилището си и гимнастическия салон, ако имате желание да го ползвате. — Левин подаде на Тайсън лист хартия. — Това е заповедта за ареста ви. Имате ли въпроси?

Тайсън поклати глава, което навярно би предизвикало Ходжиз да му каже да отговаря на подполковника с думи. Но Ходжиз явно бе още под влияние на отправеното му порицание, въпреки че очевидно бе доволен от крайния резултат от срещата.

— Възнамерявам да отправя възражение до полковник Хил по повод на този арест — заяви Корва. — Той е тежък и ненужен, освен това намирам за неправилно, че един офицер се третира по такъв начин. А и изглежда някак си поръчан от другаде, а? Левин кимна, сякаш в знак на съгласие.

— Нямате Юридически правомощия да се противопоставите на заповедта за арест — каза той. — Но ако искате да се срещнете с коменданта на базата, мога да го уредя.

Корва се изправи.

— Това ли е всичко? — попита той, като хвърли поглед към Ходжиз.

— Това е всичко, което аз имах да ви кажа — кимна Левин. — Вие или клиентът ви — имате ли вие да кажете нещо?

— Клиентът ми иска разрешение да напусне базата в двайсет и един часа, с цел да се напие с мен — каза Корва.

— Разрешението е дадено — отговори Левин. — Ще дойдете да ми докладвате тук утре в девет сутринта — обърна се той към Тайсън.

— Да, сър.

Левин се изправи, последван от Тайсън и капитан Ходжиз. Погледна към Тайсън и каза с едва забележимо свиване на раменете:

— Това е всичко, лейтенант.

Тайсън козирува, завъртя се кръгом и елегантно напусна кабинета.