Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хората на херцога (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
What the Duke Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 71 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Сабрина Джефрис

Заглавие: Желанията на херцога

Преводач: Силвия Желева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Kalpazanov“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 12.12.2014

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0296-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8055

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Смръщила вежди, Лизет бързаше към трапезарията. Сутринта беше изненадана, че Макс не се извини за поведението си от предната вечер, но го бе отдала на необходимостта да бързат и на арогантността му. Когато каза, че не помни нищо, тя се укори, че е споменала станалото, защото предпочиташе той да не помни нищо.

Но той, разбира се, помнеше. Трябваше само да поговорят няколко минути, за да започне отново да оглежда тялото й с усмивка и да си спомня как изглежда то само по нощница.

Започваше да си спомня и в същото време да се наслаждава на тялото й. А тя не искаше това. Не искаше. Не искаше погледът му да обхожда тялото й и дрезгавият му глас да й напомня за станалото снощи.

Очевидно беше решил, че и на нея й е харесало, този дявол. И как се осмеляваше да накара станалото да звучи като нещо срамно, докато тя само беше събувала ботушите му? Трябваше да го остави да се препъва из стаята, а не да му помага.

Стигна до трапезарията и се изправи пред бюфета. Жената, която продаваше храните и напитките, запита:

— Какво ще искате, мила?

Тя се застави да се усмихне и запита:

— Остана ли някаква закуска?

— Да. Пълна закуска — сварени яйца, студена шунка, препечен хляб и чай или кафе. Два шилинга. Само препечен хляб и чай е половин шилинг.

Тя отвори чантата си, отбеляза колко оскъдни са средствата й, и въздъхна.

— Хляб и чай, в такъв случай.

— Мога да ви купя пълна закуска, ако искате — каза мъжки глас зад нея.

Не беше на Макс. Тя продължи да държи погледа си сведен към чантата си, свикнала с това нежелано внимание.

— Благодаря, но предпочитам хляб и чай.

— Глупости, мис, виждам, че искате повече. — Възползва се от тълпата в помещението, за да се приближи до нея и сниши глас: — Красиво момиче като вас не трябва да минава без закуска, нали?

— И не й се налага — каза рязко друг мъжки глас. — Тя има съпруг, който е щастлив да й купи каквото поиска.

Херцогът избута мъжа и застана до нея. Поне веднъж бе особено доволна от арогантността и уверените му маниери.

Но другият мъж се оказа изненадващо упорит.

— Погледнете тук, не носи брачна халка. И не каза, че е омъжена.

— Това е само защото току-що избягахме. — Макс я прегърна собственически през кръста. — Ще купя пръстена, когато стигнем във Франция. Нали знаеш какво казват — златото е с по-добро качество там. Не е ли така, скъпа?

Тя едва не се разсмя гръмко при мисълта, че френското злато е по-добро от английското.

— Абсолютно. — Усмихна се на мъжа. — Мъжът ми е много умен, що се отнася до тези неща.

Той пребледня, като осъзна, че наистина не е схванал правилно ситуацията.

— Моля за извинение, сър. Не знаех, че е ваша — прошепна и понечи да се отдалечи от тях.

— Е, моя е — каза Макс доста собственически и съвсем убедително. — И не молете мен за извинение, а нея.

— Няма значение, Макс — прошепна тя.

— За мен има.

— Да, сър, прав сте. — Беше го огледал от главата до петите и беше разбрал, че няма никакъв шанс срещу по-високия и по-здрав мъж. Подръпна периферията на шапката си. — Моля за извинение, мадам — измърмори. И после едва ли не побягна.

— Добре се отървахме от него — изръмжа Макс, докато следеше бягството на мъжа с убийствен поглед. — Проклет негодник!

Тя се засмя, благодарна за твърдата решимост на Макс да я защити.

— Но беше малко нелепо, знаеш ли. Той нямаше да ми навреди.

Погледът на Макс се премести върху нея, все така гневен.

— О, напротив.

— Добре, предполагам, че си прав — предаде се тя. — Държа се, както обикновено се държат мъжете, когато видят неомъжена жена.

Той я изгледа с присвити очи.

— Говориш така, сякаш всеки ден срещаш такива идиоти.

— Така е — каза тя простичко. — Но обикновено нямам трудности да ги отблъсна. Мога да се грижа сама за себе си.

— Работата е там, че вече не се налага.

Тя се въздържа да му напомни, че неговата закрила е само временна. Жената, сервираща храната, слушаше разговора им с жив интерес, а наоколо имаше и други хора.

— И се радвам за това, мили мой.

Обърна се към жената.

— А сега за поръчката…

— Ще вземе пълната закуска — каза Макс.

Жената кимна и постави чинията на подноса. Лизет хвърли дълъг поглед на Макс.

— Благодаря. А ти?

— Не мога да хапна нищо в момента, дори животът ми да зависи от това.

Изглеждаше пребледнял. Не искаше да изпитва съчувствие към него, но й беше трудно, защото наистина изглеждаше нещастен. Но пак беше привлекателен с прилепналите по краката му бричове и разрошената от вятъра коса.

— Малко препечен хляб няма да ти навреди — каза нежно. — А и, във всеки случай, трябва да пиеш нещо. — Обърна се към жената: — Препечен хляб и чай за Негово благородие, ако обичате.

— Негово благородие? — изписка жената.

Мили Боже, какво я беше прихванало…?

— Това е шега между нас — намеси се Макс. — Съпругата ми ме намира малко… прекалено арогантен.

Жената изглеждаше смутена, затова Лизет каза:

— Да, високомерен и арогантен. Като истински херцог.

Лицето на жената се проясни.

— Точно така. Мъжете често са такива веднага след сватбата. — Сложи чая и добави чашата и чиния препечен хляб към подноса. — Трябва им известно време да разберат, че жените са по-силни отколкото мислят. Нито една жена, независимо от теглото й, не е слаба и беззащитна.

— Наистина — каза той. — И жена ми далеч не е слаба и беззащитна. — Усмихна се на Лизет. — И слава Богу.

Неочакваният комплимент я накара да се изчерви.

Той взе подноса и кимна към маса в ъгъла, която бе по-далеч от тълпата. След като седнаха, наля чая, после отблъсна чашата си настрани.

— По дяволите, не мога да пия.

Тя отпи от своя и направи гримаса.

— Не е добър, но човек може да очаква само толкова на пощенски кораб. Няма да ти дадат качествен чай за половин шилинг. — Побутна чашата чай обратно към него. — Но е по-добре от нищо. Макар и да няма добър аромат, ще успокои и стомаха, и главоболието ти, обещавам. Така че го изпий.

— Кой командва сега? — изръмжа той, но отпи.

Тя не се усмихна, макар много да й се искаше. Вероятно не можеше да замести стотиците му слуги, но за момента се наслаждаваше да играе ролята на съпруга. И не искаше да се пита защо.

Сега той я гледаше доста странно. Тя вирна глава.

— Какво?

— Може и да ти харесва да играеш тази роля, но невинаги си еднакво добра в актьорската игра, нали?

Мили Боже, мислите ли й четеше? И какво искаше да каже?

Опитвам се да играя ролята на твоя съпруга и не знам…

— Говоря за това, че се изтърва и ме нарече Негово благородие. Доста се отклони от плана.

Тя трепна.

— О, да. — Зае се със закуската си, но усещаше осезателно втренчения му поглед.

Той прокарваше разсеяно пръст по ръба на чашата.

— Наистина ли искаш да станеш една от хората на брат си?

Рязката смяна на темата я свари неподготвена.

— Да. Защо?

— Просто не е живот, който една жена би искала.

— А ти какво знаеш за това, какъв живот искат жените? Дори не си се женил, вероятно защото не си намерил жена, която да е равна на високите ти стандарти.

— Не говорим за мен — каза той, очевидно неподдаващ се да бъде въвлечен в разговор, който не му харесва, и да й каже онова, което умираше да научи — защо не се беше оженил. — Говорим за теб. И така, кажи ми какъв живот искат жените. И какъв живот искаш ти?

Въпросът попадна в целта. Беше мислила много за това, но никой никога не я беше молил да изкаже на глас желанията си. Сведе поглед към чашата чай, която въртеше в ръцете си, и се замисли какво да му каже.

— Искам да разчитам сама на себе си и никога да не завися от мъж за пари. — Това бе първото и най-важното. Но имаше и още. — Искам да видя света.

Вдигна поглед към него.

— Искам да използвам мозъка си и да не се налага да се преструвам, че нямам такъв, само за да удовлетворявам гордостта на някой мъж. Искам да помагам на Дом да успее в бизнеса, за да покажем на Джордж, че успяваме, независимо от него.

Той не се засмя, нито по някакъв начин омаловажи казаното. Просто продължаваше да я гледа втренчено.

— И мислиш, че единственият начин да постигнеш това е, като работиш за брат си като една от хората му?

Тя вирна брадичка.

— Да.

— А той какво мисли?

— Не се противопоставя на идеята — отбягна прекия отговор тя. — Просто иска първо да науча административната страна на работата.

— Аха.

Това възклицание беше многозначително. Тя го изгледа гневно.

— Мислиш, че ме заблуждава, защото не мога да се справя с работата, и че ще постъпи глупаво, ако ме наеме като агент.

— Всъщност мисля, че ще постъпи много мъдро и че ще се справиш много добре, ако се постараеш и вложиш целия си ум. Но предполагам, че работата няма да ти донесе такова удоволствие, каквото очакваш.

— Защо?

Той сви рамене.

— Заради изчезването на брат ми, имам голям опит с агентите и съм забелязал няколко неща. Добрите агенти са любопитни и предпазливи. Изслушват всеки, без да съдят, и не спират, докато не съберат всички факти. — Наведе се към нея, като продължаваше да я гледа все така втренчено. — Докато ти, мила моя, обичаш да изразяваш мнението си и не чакаш непременно да узнаеш всички факти, преди да го направиш.

— Мога да бъда предпазлива, когато ситуацията го изисква — възрази тя.

Той повдигна вежда.

— Дори когато на вратата ти чука херцог и изисква действия? Брат ти никога няма да се опита да ме изхвърли, признавам. Щеше да бъде по-внимателен с мъж, който може да го съсипе само с една дума.

Тя настръхна.

— Ти ме обиди и заплаши слугата ми! Нима очакваше просто да… да стоя там и да гледам?

— Разбира се, че не — каза той. — Но има и среда, не само крайности.

— Искаш да кажеш, че трябваше да успокоя гнева ти?

— Не. Искам да кажа… — Изруга тихо. — Искам да кажа, че винаги имаш мнение и чувствата ти са много силни. А в живота на агента няма място за силни чувства.

— Това не е вярно! — възрази тя, ядосана, че я е прозрял така лесно и бързо. Когато той посочи с глава другите хора, тя стисна зъби и сниши глас. — Не е. Дом също има силни чувства.

— И показва ли ги? — прошепна Макс. — Знаеш ли какво мисли, когато разпитва някого? Знаеш ли какво мисли за даден случай, докато не останете насаме?

Тя го гледаше със смръщени вежди, опитвайки се да потисне спомените как Дом разследваше някой случай, защото Макс беше описал това почти съвсем точно. Което не означаваше, че тя не може да прави същото.

— Мога да държа чувствата си затворени, когато се налага. Мога.

— Въпросът не е дали можеш, а дали ще го направиш. И дали това ще ти достави удоволствие. Ще ти хареса ли наистина да си винаги предпазлива, винаги да криеш мнението си? — Гледаше я с блеснали очи и тя имаше чувството, че й се присмива. — Винаги, по всеки въпрос, да криеш чувствата си, за да можеш да стигнеш до истината за нещата?

Дяволите да го вземат. Какво знаеше той за това? Тя се наведе към него през масата и изсъска:

— Това, че вече два дни се преструваш на мой съпруг, не означава, че ме познаваш. Ти не ме разбираш и никога няма да ме разбереш. — Стана. — А сега мисля да изляза на чист въздух, ако нямаш нищо против. Надявам се, че това е проява на достатъчно предпазливост.

Загърна се в пелерината и тръгна към вратата.

— Бягаш, което доказва, че съм прав, мила моя! — извика той след нея.

Тя се обърна и му хвърли съкрушителен поглед.

— Върви по дяволите.

Това само го накара да се засмее. Тя стигна до вратата. Мислеше, че знае всичко, този арогантен дявол, с неговия опит с агентите. Но никога не е бил агент, нали?

„Ти също“, напомни й съвестта й.

Добре, беше вярно, но не това беше въпросът. Той не можеше да знае как ще се държи тя. Беше напълно способна да сдържа чувствата и мислите си и да изслушва хората.

Гласът прокънтя в главата й: „Въпросът не е дали можеш, а дали ще го направиш. И дали това ще ти достави удоволствие.“

Дяволите да го вземат. Е, можеше да й се налага да се примирява с високомерния Лайънс, когато са в каретата или в стаята на странноприемницата, но не и на кораба.

През следващите няколко часа го избягва. Присъедини се към група дами, които обсъждаха модата и ухажорите си, както и колко зле се отразяват на кожата им соленият въздух и слънцето. Беше възможно най-празното бъбрене, но тя кимаше, усмихваше се и се преструваше, че се забавлява.

Той не направи опит да се приближи към малката групичка, което доста я изненада. Вместо това отиде в каютата, където се играеха карти. От време на време излизаше и тя усещаше присъствието му наблизо. Наблюдаваше я и вероятно мислеше, че е спечелил спора, но тя не даваше и пет нари. В момента й бе дошло до гуша от херцога.

Часове по-късно, когато съобщиха, че вечерята е сервирана, тя все още беше достатъчно ядосана и се замисли дали да не вечеря в компанията на новите си приятелки. Но бе достатъчно практична да признае, че не може да си го позволи. Освен това, те я изоставиха, за да отидат при съпрузите и братята си, което не й оставяше избор.

И така, Макс отиде при нея, подаде й ръката си и запита:

— Ще вечеряме ли, миля моя?

Тя бе достатъчно любезна да отговори:

— Благодаря ти, да.

Но й беше неловко и не знаеше как да продължи разговора, докато вървяха към трапезарията. За нещастие, не се чувстваше достатъчно удобно да остави Макс да го поднови.

След малко той каза:

— Беше права за чая. Макар и да не е с добро качество, започнах да се чувствам значително по-добре след третата чаша. Заклевам се, сега мога да изям цялата вечеря и да искам още.

— Е, аз не бих го направила. Стомахът ти най-вероятно ще се възпротиви. Но малко говеждо и картофи няма да навредят.

Той й хвърли развеселен поглед.

— Така би говорила една добра съпруга.

— Просто се опитвам да бъда по-убедителна в ролята си.

— Мога да се сетя за някои по-приятни начини да бъдеш убедителна в ролята. — Тя му хвърли кос поглед, а той се засмя. — Прости ми, но не мога да изтрия от главата си спомена за това, как си коленичила пред мен само по нощница.

Прихвана я някакъв дяволски импулс.

— А това как седя в скута ти?

Веселите пламъчета в очите му веднага се стопиха.

— Била си в скута ми?

— О, нямаш представа какво правихме снощи — каза тя весело. — Не ми казвай, че не помниш.

— Не помня, по дяволите! — Изгледа я с недоверие. — Чакай малко! Измисляш ли си?

— Ни най-малко. — Наведе се към него и прошепна: — Как, мислиш, се развърза кърпата ти и се разкопча жилетката ти?

Той я гледаше втренчено.

— Ти си голям дявол, мис Боно.

— А, а, забравяш ролята си — пошегува се тя. — Не трябва.

— Голям дявол и в същото време умееш майсторски да пълзиш по нервите — продължи той.

— В момента съм много гладна — каза тя, пусна ръката му и отиде до мястото, където раздаваха чиниите.

Той вървеше плътно зад нея.

— Аз също. Но не за храна, благодарение на теб.

По гърба й полазиха сладостни тръпки, въпреки твърдото й решение да не му позволява да й оказва въздействие.

— Помни — предупреди го тя, — имаме сделка.

— Да, и започвам да съжалявам, че сключих такава глупава сделка.

Тя се засмя. Беше хубаво, че намери как да противодейства на забележките му за характера й.

Но докато си пробиваха път към една маса с чиниите и чашите бира в ръце, тя откри, че си задава въпроси за неговия характер. Кой беше този херцог, който можеше да бъде съвършен джентълмен в един момент и съблазнителен негодник в следващия? Наистина ли е искал да служи във флота като дете? Просто не изглеждаше характерно за него.

В минутата, в която седнаха, тя започна да му задава въпроси.

— Всъщност — каза той, като се зае с нетърпение с вечерята си, — от страната на баща ми има доста млади хора, които са служили във флота, обикновено втори и трети синове — двама мои чичовци, един братовчед… — Направи пауза, като че ли нещо го безпокоеше, после продължи с пресилена усмивка: — Някои от тях ми изпращаха сувенири от плаванията си. Така че, както можеш да си представиш, на крехката възраст от седем години обожавах моряците и се надявах някой ден също да плавам.

— Наистина ли? — запита тя отново и се опита да си го представи.

— Това беше точно след битката в Трафалгар, в която взе участие адмирал Нелсън, и вестниците бяха пълни с истории за действията му и славната му смърт. Сънувах как се бия, и мечтаех бързо да се издигна по ранг като моя герой и да стана най-великият капитан, браздил някога моретата. — Горчива усмивка повдигна крайчетата на устните му. — Разбира се, имах някакви момчешки представи и смятах, че войната ще продължи вечно.

— Но тя продължи дълго. Беше ли разочарован, когато свърши?

Лицето му помръкна.

— Не, защото по онова време вече всяка възможност да последвам мечтата си се беше стопила.

Отново стана сериозен. Тя го наблюдаваше със свито от съчувствие сърце как се заема с храната си. Опитвайки се да го развесели, каза:

— Прости ми, но ми е трудно да си те представя като момче, мечтаещо за морски приключения. Изглеждаш толкова… Като истински херцог, искам да кажа.

— Като истински херцог? — запита той с повдигнати вежди. — Какво трябва да означава това?

Тя се усмихна дяволито.

— Внушителен и надменен.

За нейно огромно удоволствие, това извика усмивка на устните му.

— Разбираш, че всъщност можеше и да не съм херцог. Ако Питър беше жив…

— Каза, че това е невъзможно.

— Така е. — Отпи от бирата си. — Е, не е вероятно, във всеки случай.

Тя бе обзета от любопитство.

— Намерили са тялото му, така ли?

Той въздъхна.

— Намериха тялото на момче на същата възраст. Но докато научим и успеем да отидем до континента, той вече беше погребан.

— В такъв случай, защо сте сигурни, че е бил Питър?

На лицето му се изписа мъка.

— Беше намерен с похитителя си, който също загина в пожара. А той бе идентифициран по пръстена, който носеше.

— Открили сте кой е похитителят? Кой беше?

Той трепна и отново отпи от бирата си.

— Някакъв мерзавец, това е всичко — прошепна и се застави да се усмихне. — А ти няма ли да ми кажеш какво точно се случи, докато бях пиян?

Рязката смяна на темата я накара да въздъхне. Той не искаше да й се довери. Вероятно й нямаше особено доверие.

— Не — каза, опитвайки се да говори весело. — Жената трябва да има свои тайни.

— Предполагам. — Отблъсна чинията. — Детската ти мечта да станеш агент ли беше?

— Със сигурност не. Мечтите ми не бяха много различни от твоите. Исках да бъда изследовател.

Той се засмя и в очите му блеснаха весели пламъчета. Следващите няколко часа изминаха бързо. Изядоха вечерята си, после излязоха на палубата да поговорят. Морето бе изненадващо спокойно, което правеше пътуването особено приятно. Докато избягваха темата за брат му и отвличането, разговорът бе приятен.

Херцогът можеше да бъде забавен, когато пожелаеше.

Развеселяваше я с разкази за приятеля си Габриел Шарп, който се оженил за мис Уейвърли.

Но сега тя също така усещаше колко внимателно Макс избягваше да говори за отвличането и дори за времето, когато вероятно е бил убит брат му. В ума й изскачаха и други въпроси, като например от какво е бил болен баща му и защо е било необходимо самите те да търсят лекарство. Колкото повече научаваше за него, толкова по-любопитна ставаше.

Когато пощенският кораб наближи Диеп, тя откри, че й се искаше да има кураж да зададе въпросите. Но пък херцога много умело избягваше темите, които не му се нравеха. Тя се съмняваше, че два дни с нея ще го накарат да й издаде тайните си.

Осъзнавайки, че ще трябва да прекарат известно време във формалности като митницата и други, тя се извини, че трябва да посети тоалетната. Когато се върна на палубата и тръгна към Макс, едва не се сблъска с джентълмен в сив сюртук, който се появи иззад ъгъла.

Той подръпна периферията на шапката си и прошепна:

— Моля за извинение, мадам — и забърза към тоалетната. Но не и преди тя да е доловила познатия мирис на испански пури.

Сърцето й спря. Хъкър.

Веднага се смъмри. Това бе просто абсурдно. Защо Хъкър щеше да бъде на този кораб за Франция?

Защо ще ги следва по целия път от Лондон до тук?

После си спомни, че онзи ден го бе видяла от другата страна на улицата. Или поне така й се бе сторило. Но в каретата бе почти сигурна, че някой я наблюдава…

Кръвта й замръзна във вените. Изглеждаше невероятно, но…

Поколеба се, изкушаваше се да изчака мъжа да излезе от тоалетната, за да може да го огледа добре и да се увери дали е Хъкър. Но ако наистина беше той и разбереше, че тя знае, че я следи, можеше да е много по-трудно да му избяга.

После се сети защо я следи — за да открие Тристан. Господи, възможно ли бе Хъкър наистина да преследва брат й?

Забърза по коридора и излезе на палубата, като бършеше ръцете си в пелерината. Може би прибързваше. Вероятно много мъже пушеха испански пури. И след всичките тези години защо Джордж ще изпраща човек да търси Тристан сега?

След като напуснаха Йоркшир, Джордж като че ли се отказа от търсенето вероятно защото да ги търси на континента щеше да му струва цяло състояние, тъй като нямаше никаква представа, къде са отишли. Ако се съдеше по това, което Дом успя да открие по онова време, Джордж не разполагаше със състояние. Нито с време да преследва Тристан. Беше зает да се справя с имението.

С минаването на годините във Франция, започнаха да се чувстват в безопасност. Изглеждаше, че жаждата за кръв на Джордж е секнала със заминаването им. Точно защото Джордж вече не им се струваше заплаха, Дом и Тристан се чувстваха сигурни да я изпратят да живее в Англия.

Изстена. Мили Боже, това обясняваше защо Хъкър се бе появил така изневиделица. Новината, че тя живее с Дом, беше стигнала до Джордж. Сигурно се е ядосал да научи, че едно от двете деца, от които мислеше, че се е отървал завинаги, живее отново в Англия. Като познаваше Джордж, той просто очакваше Тристан да се появи.

Но дали бе толкова ядосан, че да изпрати Хъкър? Не беше сигурна.

Трябваше да разбере, без да обезпокои по никакъв начин мъжа, защото после нямаше да е лесно да му се изплъзнат. А трябваше да му се изплъзнат, защото нямаше да му позволи да довлече Тристан обратно в Англия, за да бъде обесен.

Влезе в трапезарията и загледа през един от прозорците, в очакване на мъжа в сивия сюртук. Когато той мина покрай прозореца, явно търсеше с поглед някого по палубата. За нещастие, бе нахлупил шапката си толкова ниско, че тя не можа да види ясно лицето му.

По дяволите. Трябваше да помоли херцога за помощ. Той и бездруго й нямаше особено доверие, а това щеше съвсем да го съсипе. В мига, в който споменеше, че ги следят, щеше да узнае, че има нещо повече около Тристан, отколкото му е известно.

И дори по-лошо — след като бе скрила истината от него, той никога нямаше да се съгласи да й помогне. Освен ако тя не се съгласеше да му разкрие всичко.

Добре, щеше да направи, каквото е необходимо. Трябваше само да се моли, че може да му довери семейните си тайни.