Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (25)

Епилог

Четири месеца след сватбата Максимилиан седеше удобно настанен в кабинета си. Лизет, както обикновено, му бе полезна, като подреждаше разни неща, когато влезе Виктор, облечен в пътнически костюм.

— Е, потеглям към Единбург — каза той.

— Шотландия? Защо? — запита Максимилиан.

— Съпругата ти не ти ли каза? — Виктор хвърли бърз поглед към Лизет.

Тя се изчерви.

— Аз… хм… чаках удобния момент. Мислех, че няма да тръгнеш преди утре.

— И аз също мислех така — каза Виктор. — Но Мантън получи писмо, което направи работата неотложна… Затова…

— Какво общо има Мантън с това? — запита Максимилиан. Съпругата му и братовчед му размениха погледи и стомахът му се сви. — По-добре е някой веднага да ми каже какво става тук.

— Виктор ще стане един от хората на Мантън — каза Лизет смело.

Максимилиан изгледа братовчед си с присвити очи.

— Защо? Нима издръжката, която ти давам, не е достатъчна?

Виктор се напрегна.

— Повече от достатъчна е. Това няма нищо общо с парите. Не искам да бъда неблагодарен, братовчеде, но…

— Виктор е свикнал на по-активен живот — намеси се Лизет. — Служил е в армията години наред и е помагал на властите в трудни ситуации.

— В такъв случай, ще му намеря какво да прави. — Гледаше втренчено братовчед си. — Сигурен съм, че и тук има с какво да се заеме.

— Ти, Лизет, както и многото ти слуги и хора се справяте отлично. — Виктор подръпна шалчето си. — Освен това, не съм… Не съм свикнал да присъствам на толкова много балове и вечери и да се преструвам, че ме интересува кой се е появил в театъра с неподходящо облекло. Все още ми е трудно да повярвам, че съм братовчед на херцог, и още по-малко, че някой се интересува какви ботуши съм обул.

— Знам, че е трудно да се свикне с всичко наведнъж. — Лизет хвърли кос поглед на Макс. — А и ние едва ли сме ти дали време да свикнеш. Хвърлихме те в английското общество без никаква подготовка.

Максимилиан прехапа езика си. Тя се беше справила блестящо. Защо и той не можеше така?

— Но Шотландия е толкова далеч.

— Мантън има нов случай там и той обещава да бъде изключително доходен — каза Виктор. — Но тъй като той е зает с друг свой, също важен, случай, а Тристан е зает дори с няколко, предложи аз да се заема с този. А аз… имам свои причини да искам да се заема.

— Какви, например? — запита Максимилиан.

Виктор изведнъж се затвори в себе си.

— Не е нещо, което трябва да те тревожи. — После, преди Максимилиан да е успял да реагира, се усмихна. — Освен това, така имам възможност да помисля… какво искам да правя с бъдещето си.

Максимилиан въздъхна тежко, а Лизет каза:

— Макс…

— Знам. И двамата сте прави. — Максимилиан стана и излезе иззад бюрото. Застана и втренчи поглед в братовчед си. — Трябва да живееш, както искаш. А разбрах, че никога не е било така. — Говореше с веселост, каквато не изпитваше. — Мен наистина ме интересува кой какво облекло носи.

— Всъщност не е така — каза Лизет тихо.

Както обикновено, тя знаеше какво чувства той. В началото беше малко тревожно да има край себе си човек, който го разбира толкова добре, но това отдавна бе преминало и сега той го намираше за окриляващо.

— Добре, тази част от живота ми наистина може да бъде досадна — призна. — Но намирам за достатъчно добра работа управлението на именията и стопанисването им за моите наследници. Този труд ме възнаграждава. Надявах се, че след време ще стане интересно и за теб, братовчеде. Мислех да те науча, в случай че…

— Ще имаш достатъчно наследници, Макс — каза Виктор сухо. — Като се има предвид колко често си лягате рано, скоро ще бъда петнайсети по ред в наследяването на титлата.

— Господ да ни е на помощ! — измърмори Лизет. — Обичам децата, но четиринайсет?

— Работата е там — продължи Виктор, — че ще имате поне един син, може би дори няколко, на които да предадете титлата. Нямате нужда от мен. А аз имам нужда от нещо повече от това. — Вдигна ръце в жест, който трябваше да обхване всичко заобикалящо го. — Или поне нещо по-различно.

— Разбирам — каза Максимилиан, макар че не разбираше напълно. Беше така доволен от живота си, че не можеше да си представи как някой друг може да бъде недоволен. — А и няма да бъдеш вечно в Шотландия, предполагам.

— Надявам се, че не — отговори Виктор. — Разбрах, че там било доста мрачно.

— Зависи в коя част на Шотландия си — усмихна се Максимилиан. — Ако останеш малко по-дълго в Единбург, можеш да се настаниш в къщата ми там. Ще изпратя писмо веднага, за да я отворят за теб.

— Благодаря. Това може да бъде много полезно. — Виктор погледна часовника. — Е, в такъв случай, тръгвам. Каретата ми потегля след час.

— Късмет — пожела му Максимилиан.

— Внимавай — посъветва го Лизет и го целуна по бузата.

— Винаги внимавам — отговори Виктор.

Той вече беше излязъл, когато смисълът на някои думи най-после стигна до съзнанието на Максимилиан.

— Внимавай? Съществува ли опасност?

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Не е чак толкова опасно.

— Лизет… — предупреди я той.

— Шегувам се, за да те изпробвам. Доколкото знам, няма никаква опасност. А дори и да има, Виктор е способен да се грижи за себе си.

— Мили Боже! — измърмори Максимилиан и се отпусна на един стол. — Напомни ми да удуша брат ти следващия път, когато го видя.

Тя се засмя и се изправи до бюрото.

— Кълна се, вие двамата с Дом непрекъснато заплашвате да се удушите един друг, но нито веднъж не съм видяла някой от двама ви да се опитва.

— Това е само защото знаем каква лекция ще ни изнесеш после. Но да бъдем честни, брат ти има повече причини да ми бъде ядосан, отколкото аз на него.

— Така е, наистина. Никога няма да ти прости, че промени името на фирмата му на „Хората на херцога“.

— Не е моя вината, че вестниците измислиха това име — изръмжа Максимилиан. — Аз просто казах, че съм наел трима ви да откриете братовчед ми.

— Знам — прошепна тя, за да го успокои. — И когато не недоволства срещу промяната на името, той признава, че работата е много повече оттогава насам. Така че му направи услуга. Макар и той да не иска да го признае.

Той вдигна поглед.

— Ти нямаш нищо против, нали?

— Обожавам това име. То пречи на братята ми да бъдат прекалено горди със себе си. Без да споменавам, че непрекъснато ми напомня колко много ме обичаш. — Усмихна му се с онази нежна усмивка, която винаги го разчувстваше. — Колко много направи за мен — и за тях — в онзи ден.

Думите й го отрезвиха.

— Предполагам, че тогава не видяхме Ратмур за последен път. Той наистина ви мрази вас двамата и особено Боно. Макар да не съм сигурен защо.

— Аз също не знам защо, но винаги ни е мразел. — Пое си дълбоко дъх, после каза весело: — Да не мислим за него, а? Освен това, трябва да кажа на готвача, че ще бъдем само двамата на вечеря. — Усмихна му се. — Виждаш ли? Заминаването на Виктор си има и предимствата. Например, сега можеш да вечеряш, каквото сърцето ти иска, без да се съобразяваш с него. Така че, кажи, съпруже мой, какво да бъде?

Той я дръпна в скута си, сварвайки я неподготвена.

— Ще ти кажа съвсем точно какво желае херцогът, моя дива роза. И не става въпрос за вечерята.

— Искаш ли да отидем отново с яхтата ти до Франция? — запита шеговито тя. — Или дори до Испания този път?

— Колкото и много да ми хареса последното ни пътуване, имам предвид нещо друго. — Очите му блестяха, когато пъхна ръка под роклята й. — Приказките на Виктор за наследниците ми ме наведоха на мисълта да се заема веднага с въпроса.

Лизет се усмихна чувствено и обгърна врата му с ръце.

— Мислех, че вече работим доста упорито по въпроса.

— Познаваш ме. — Той загледа с нежност жената, променила живота му, дала му надежда, страст и бъдеще, и сърцето му преля от обич. Сведе устни към нейните. — Работата на херцога никога няма край. Слава Богу.