Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (16)

Глава 15

Максимилиан знаеше, че не трябва да прави това, но тя не се беше отдръпнала, след като бе чула за семейното проклятие. Не го гледаше различно. Беше си останала същата Лизет. Неговата Лизет.

Тя го целуваше диво, страстно. А той буквално опустошаваше устата й, после започна да целува брадичката й, шията, а когато усети пулса й и чу тихите й сладки стонове, започна отново от устата й.

Каза си, че само ще я целува — дълго, докато се наслади на този сладък момент. Каза си, че след това ще я отблъсне. Но знаеше, че лъже сам себе си. В минутата, в която тя бе започнала да се бори за него, той беше загубил битката. Не можеше да й устои.

И как въобще би могъл да сложи край на това, когато страстният й отговор му показваше, че е готова и нетърпелива като него?

— Трябва да спрем — изръмжа той с устни, притиснати в шията й. — Някой може да влезе.

— Не, няма. — Свали връхната му дреха от раменете. — Видок няма да се върне още часове наред, а вече казах на слугите, че няма да имаме нужда от нищо.

Думите й предизвикаха въображението му и желанието му, но също така извикаха и тревога у него. Особено когато тя започна да разкопчава копчетата на жилетката му.

Той сграбчи ръцете й и се опита твърдо да я отблъсне.

— Какво правиш, мила?

Тя го погледна втренчено.

— Изкушавам те — прошепна, точно както той беше направил в Брайтън. После, с блеснали очи, потърка долната част на тялото си в бързо втвърдяващия му се член и добави: — И, изглежда, че успявам.

Господи, кога се беше превърнала в толкова талантлива изкусителка?

— Не трябва да правиш това — каза задавено.

— Вината е твоя. — Взе ръцете му, които все още покриваха нейните, и ги притисна към гърдите си. Дори през роклята той усещаше как зърната й се втвърдяват. — Ти започна всичко. Ти ми показа какво е желанието, научи ме да го усещам и да го искам. Така че най-малкото, което можеш да направиш, е да задоволиш желанията, които си предизвикал.

Отново притисна ръцете му към гърдите си и той нададе стон и започна да я гали, както отдавна копнееше да го направи. Тя му се усмихна изкусително, протегна се и го целуна.

Той я задържа с едната си ръка през кръста, за да може да гали гърдата й с другата, докато езикът му се плъзгаше в устата й. Тя имаше вкус на масло и мед, беше така дяволски сладка.

Да, щеше да загуби тази битка. Отдавна я желаеше, отдавна имаше нужда от нея. Кръвта му пееше: „Още. Сега. Още!“ Тялото му имаше нужда от нея.

Все пак, не се налагаше да отнеме девствеността й. Можеха да се задоволят с това, което правиха в каретата — да си доставят удоволствие. Можеше да я задоволи достатъчно, за да притъпи любопитството й — и да утоли собствения си глад — без да отнеме девствеността й.

Взел решение, той я взе в прегръдките си и изръмжа:

— Къде?

Тя премигна, но го прегърна през врата, после го погледна страстно — нещо, което накара кръвта му да закипи.

— В спалнята ми. — Кимна към открехнатата врата до тази на кабинета. — Там.

— Имаш спалня тук? — запита той и веднага тръгна натам.

— Живях с Тристан три години след смъртта на мама.

— А, да. — В момента не можеше да си спомни собственото си име с нея, топяща се в ръцете му.

Занесе я в спалнята, но спря рязко до вратата. Защото спалнята й беше женско убежище с тапетите на лилави и бели цветя. Всеки стол бе украсен с бродирана панделка, а завесите бяха с дантели и богато надиплени.

Лизет започна да съблича палтото му и да разкопчава ризата му и всяка свързана мисъл отлетя. Виждаше само как тя се опитва да го съблазни със смесица от наивност и сладко предчувствие, която можеше да има само у една девица. Кръвта му се обърна в огън, дъхът му започна да излиза на пресекулки и трябваше да си напомни, че няма да отнеме девствеността й.

Тя му се усмихна нервно и се обърна с гръб към него.

— Ще развържеш ли роклята ми? Аз не мога сама.

Той се поколеба. Щеше да му е много по-трудно да се придържа към плана си да не отнема честта й, ако и двамата бяха голи. Но не можеше да понесе да се откаже от единствения си шанс да види какво се крие под роклята — мисъл, която го изкушаваше през последните няколко дни.

Трескаво и бързо, подтикван от нуждата да я види гола и да я докосне, той съблече роклята й и я обърна с лице към себе си.

— Свали долната си риза — изръмжа, защото искаше да я гледа как се съблича.

Тя го погледна изпод полуспуснатите си клепачи.

— Само след като и ти се съблечеш.

Той не се поколеба. Искаше да усети ръцете й върху кожата си, искаше тя да прокара дългите си деликатни пръсти по гърдите и корема му и да стигне до члена му, който бе твърд и готов за нея и вече се бореше да се освободи от панталоните.

Щом остана само по гащи, той каза с дрезгав глас:

— Искам да те видя гола, мила. Нека те видя.

Тя изведнъж изпита срам, затова сведе поглед и се концентрира върху развързването на ризата си. После я издърпа през главата си и я остави да падне на пода, а той си помисли, че е умрял и е отишъл в рая.

Или може би в ада, защото бе така съвършена, така красива, че му се прииска да вземе повече, отколкото можеше да си позволи.

Кожата й беше като фин порцелан, който молеше да бъде погален, а гърдите й… О, Господи, гърдите й бяха едри и тежки, розовите й зърна бяха така изкусителни, че едва се сдържа да не я хвърли върху леглото и да не зарови лице в тях.

Но искаше да види още, затова погледът му се спусна по леко закръгления й корем към меките тъмни къдри, които криеха загадката на женската плът.

Плътта, която нямаше търпение да вкуси, да смуче и да гали.

— Ти си красива като богиня — каза с дрезгавия си глас и я взе в ръцете си. В момента тя беше неговата богиня.

Дълго я целува, позволявайки да утоли желанието си да напълни шепите си със сладките й голи гърди. Едва когато тя започна да стене и да се притиска в него, я положи на леглото, легна до нея и засмука зърната й, които отдавна копнееха за вниманието му.

Тя зарови пръсти в косата му, притисна го до себе си, задъхана и стенеща. Ласките на езика му по вече втвърдените й зърна я опияняваха.

— О, сърце мое… толкова е… хубаво.

Наричаше го „сърце мое“? Думите й извикаха у него радост. Целувките му се спуснаха до корема й, а после и до сладката пъпка, която искаше да погълне. Когато устните му я покриха, тя едва не скочи от леглото.

— Макс! Какво правиш?

— Задоволявам желанието ти — прошепна той с устни, долепени до копринената й кожа.

И се зае с това. И, о, Господи, виеше му се свят заради това, че най-после я вкусваше, че езикът му се плъзгаше в нея, както отдавна копнееше да направи. Но изпитваше и остра нужда да влезе в нея. Тъй като не можеше, използваше целия си опит, добит в младостта благодарение на танцьорките от операта и актрисите, за да я възбужда все повече и повече. Тя започна да гърчи тяло и да го моли за още.

Обхвана главата му с ръце, задъха се и той разбра, че почти е стигнала върха. Трябваше му огромен самоконтрол, за да не се повдигне на ръце и да влезе в нея.

Вместо да го направи, удвои усилията си и го обзе задоволство, когато тя се притисна в устата му и намери освобождението си с такава сила, че той почувства спазмите й с езика си, миг преди тя да извика.

Дълго след като стигна до края, той остана там, между прекрасните й бедра, целуваше я, галеше я и се опитваше да контролира ерекцията си. Дали щеше да се осмели да я помоли да направи за него онова, което беше направила в каретата? И дали щеше да успее да се контролира, ако се съгласеше?

Защото това да му достави удоволствие с ръката си вече не беше достатъчно. И никога вече нямаше да е достатъчно. Веднага щом свършеше, щеше да я иска отново и отново — докато я направи своя. Причина поради която трябваше веднага да стане от леглото.

Но изкушението да почувства ръката й бе прекалено голямо. Легна до нея, свали гащетата си и сключи пръстите й около члена си.

За негова изненада, тя отказа.

— Не — прошепна. — Искам те в себе си.

— Няма да го направя — задави се той. — Ако не искаш да ми доставиш удоволствие, добре, но няма да отнема девствеността ти.

На лицето й бе изписана упоритост.

— Наистина не искаш, нали? — Притисна се в него. После залюля тяло.

— По дяволите, Лизет — скръцна той със зъби, а членът му се втвърди още повече, ако това бе възможно. — Играеш си с огъня.

— Не си играя. Боря се. Искам да отнемеш девствеността ми. Само ти.

Той се опита да се отдръпне, но тя сграбчи бедрата му и добави отчаяно:

— Кълна се, Макс, че това е единственото, за което ще те помоля. Нямам нужда от обещание за женитба, знам, че не можеш да ми предложиш това. Искам само този един-единствен път с теб. Ти също го искаш. Знам, че е така.

— Заслужаваш повече — каза той дрезгаво, притискайки се безпомощно към копринената кожа на корема й. — Заслужаваш всичко.

— Но сигурен ли си, че ще го получа? Дори да намеря друг мъж, който да бъде с мен, откъде си сигурен, че ще се отнася добре с мен? Може да загубя невинността си от мъж, който да се окаже безсърдечен или жесток.

Затвори очи, но така само стана още по-лошо, защото започна да си представя всичко с най-ясни подробности. Виждаше я с някой задник, който в най-добрия случай я приемаше за даденост, а в най-лошия я нараняваше. И който със сигурност нямаше да я цени колкото него.

— Но това може би няма значение за теб — прошепна наранена.

Той отвори рязко очи.

— Прекрасно знаеш, че има. — Тя се бореше със сълзите. Знаеше колко лесно приема логичните доводи. — Не играеш честно.

— Играя толкова честно, колкото и ти. Ти ме научи какво е желанието, а сега очакваш да забравя, че копнея за теб, че имам нужда…

Той я целуна страстно в опит да й попречи да продължи, но не се получи. Защото имаше нужда от нея. И тя го знаеше, тази палавница.

Търкулна се върху нея и изръмжа:

— Дяволите да те вземат, Лизет. — Разтвори бедрата й с коляно и отново я целуна страстно. — Дяволите да те вземат — повтори с дрезгавия си глас, като намери отвора за коприненото й влагалище. — Няма да престанеш, докато… не падна, напълно подвластен на магията ти…

— Да… сърце мое…

С тези сладки думи, звучащи в ушите му, той се плъзна в нея.

Лизет ликуваше. Не смееше да повярва, че е спечелила. Въздъхна от облекчение с устни, долепени до неговите. Беше спечелила, той не беше й отказал, което означаваше, че има чувства към нея. Това означаваше, че независимо какво бе казал, независимо какви бяха страховете и правилата му, той не беше безразличен към нея.

Най-после го имаше.

Той беше дебел и твърд вътре в нея, много по-голям, отколкото беше очаквала.

— О, Господи, Лизет — прошепна той, — прекрасно е.

— Така ли… — успя да каже задавено тя и си помисли, че съвсем не е вярно. Беше прекрасно силните му ръце да я обгръщат, косата му да гали бузата й всеки път, когато целуваше челото, устните или шията й.

Той престана с движенията и се отдръпна леко назад, за да я погледне. В очите му блестяха весели пламъчета.

— Още не си ме излъгала, палавнице. Не започвай сега. Знам, че не може да се чувстваш много удобно. — Наведе се и прошепна в ухото й: — Представи си нас двамата сами на частната ми яхта в красив летен ден насред Средиземно море.

Тя се отпусна малко и той се плъзна по-дълбоко.

— Това е — прошепна. — Представи си как слънцето топли кожата ни. Представи си как мързелуваме цял ден, ядем портокали и пием вино.

Тя затвори очи и си представи картината. И се отпусна още малко. Той се плъзна още по-дълбоко, но тя не изпитваше почти никакво… неудобство.

— По-добре ли е сега? — запита той.

Този път тя каза истината.

— Малко.

Той кимна.

— Дръж се за мен, мила. В началото плаването ще е бурно, но щом веднъж свикнеш, ще бъде по-добре, отколкото си очаквала.

— Искрено се надявам да е така — каза тя, с което го накара да се засмее.

После той направи рязко движение навътре. Тя отвори очи и стисна ръцете му. Но болката бе краткотрайна. Не беше дори толкова зле, колкото го бе описала мама.

Той остана неподвижен, целуваше я и я милваше, докато тя не престана да стиска ръцете му.

— Добре ли си?

Тя преглътна, после кимна.

И тогава започна истинската игра. Той обсипа с горещи и сладки целувки шията й, плъзгаше се навътре и навън с бавни движения, които в началото изглеждаха тромави, но после станаха доста сгорещяващи.

Беше най-прекрасното интимно преживяване.

Погледът му, който не се отделяше от лицето й, го правеше дори още по-интимно. Но дори да гледаше встрани, нищо не би се променило, защото тя пак щеше да го чува как си поема рязко въздух, все още щеше да долавя слабия мирис на парфюма му и чисто мъжката му миризма… все още щеше да усеща силните му тласъци, които всеки миг ставаха по-бързи и по-прекрасни.

Сега той дишаше тежко, както и тя. Инстинктът я караше да се извива към него, през тялото й преминаваха тръпки, които обещаваха удоволствие и я караха отново и отново да се стреми към него.

— А… мила… да… точно така — шепнеше той с устни, долепени до шията й.

Беше мислила, че нищо няма да може да се сравни с ласките на устата му, която я възбуждаше до краен предел, но да бъде вътре в нея, да я кара да изпитва такъв силен копнеж, че граничеше с болка, бе дори още по-прекрасно. Плътта му предизвикваше буря в нея, която скоро премина във вихрушка, която разруши всякакви прегради между тях.

Движенията му ставаха все по-бързи, тя дращеше гърба му с нокти, тежкото им дишане се смесваше, а телата им се движеха в синхрон. Те се превърнаха в едно цяло, станаха едно същество, което танцуваше във вихрушката на страстта и накрая се издигнаха в озареното от червено зарево небе.

Увиснаха там за един дълъг и прекрасен миг и тя го усети да се излива в нея. След това бавно се спуснаха на земята и той се отпусна тежко върху нея.

Останаха да лежат с преплетени крайници, тя беше топла и задоволена и й се струваше, че може да остане завинаги в обятията му.

Притисна го към себе си, удоволствието още пулсираше в тялото й, а той прошепна:

— О, моя опасна изкусителке… Направи ме свой роб.

А тя мислеше, че той я бе превърнал в своя робиня. Беше стопил съпротивата й, беше прогонил желанието й да бъде сама и независима. Но също така беше прогонил и лошите й спомени, несигурността и страховете й. За което винаги щеше да му бъде благодарна.

Сега беше неин ред да прогони страховете и лошите му спомени. Искаше го за себе си и единственият начин да го има беше да прокуди миналото някъде далече и да го научи как да прегърне бъдещето. Обаче не беше сигурна как да започне. Макс не беше като мъжете, които познаваше.

Той въздъхна и легна до нея, притисна я към себе си и останаха така, после той нежно погали бузата й. У нея разцъфтя нов вид задоволство. Той имаше чувства към нея. Знаеше го със сигурност.

— Винаги миришеш така хубаво — прошепна той.

Тя постави длан върху ръката му, която я прегръщаше през кръста.

— Ти също.

— Не и в момента, страхувам се. Надявам се брат ти да има вана.

Тя обърна лице към него и се усмихна.

— Липсват ти удобствата, с които си свикнал в твоите имения, нали?

— Някои от тях — призна той, усмихна се и я целуна нежно по устните. После огледа набързо стаята. — Тази стая е доста удобна. Никак не прилича на онова, което може да се очаква от едно ергенско жилище.

— За това сме задължени на Видок — прошепна тя.

— Видок ли е отговорен и за декора? — запита той шеговито.

Херцогът се шегуваше с нея. Ето че вече имаше напредък, и то дори без да е положила усилия.

— Не, аз. Любимият ми цвят е лилавият.

Той подпря глава на лакът и започна да оглежда стаята по-внимателно.

— Никога нямаше да предположа — каза сухо. — Но всъщност нямах предвид тапетите или бродериите, които са навсякъде. Африканските мотиви по дърворезбата на тоалетката ти, слонската бивна над стенния часовник и камата с дръжката от абаносово дърво над скрина ти придават екзотичност на стаята.

Тя се засмя.

— О, тези неща бяха на татко. Той винаги ми носеше по нещо от пътуванията си. И, разбира се, аз пожелах да изложа всичките. — Гледаше с любов съкровищата си. — Напомнят ми за надеждите ми някой ден да мога сама да си купя интересни неща от чужди места.

Погледът му стана замислен.

— А на мен ми говорят, че си съчетание от противоположности.

Тя се обърна с лице към него и прокара ръка по наболата му брада.

— Тристан казва, че стаята ми прилича на замък на принцеса, в която е нахлул пират.

— Това прави ли от мен пирата?

— Разбира се, че не. Ти си принцът, дошъл да убие пирата.

Макар че телосложението му беше като на пират — беше мускулест и чудесно сложен. Самата идея че може да се разболее и да полудее, изглеждаше смешна, докато лежеше така отпуснат и доволен, досущ като корсар, влюбен в принцеса.

— Разбира се, ще приличаш повече на принц, след като вземеш вана, обръснеш се и смениш дрехите си.

— А ти нямаш нужда от нищо, за да изглеждаш като принцеса. — Прокара пръсти през косата й. Лизет се усмихна и той добави: — Или на херцогиня.

Дъхът й заседна в гърлото.

— Макс…

— Знаеш, че трябва да се оженим. Днес, ако е възможно, а ако не, когато се върнем в Англия.

За миг се замисли над предложението му, което бе повече, отколкото татко бе дал на мама. О, как й се искаше да приеме! Да бъде негова съпруга — не можеше да си представи нищо по-прекрасно.

Ако беше истински брак. Но от начина, по който той го каза, съдеше, че не ставаше въпрос за истински брак.

— Не — отговори. — Не трябва.

Погледът му обхождаше лицето й.

— Не искаш ли да се омъжиш за мен?

Повече от всичко на света.

— Само ако забравиш за условията си. Онези, които забраняват да изпитвам прекалено силни чувства към теб, и изискват да те оставя да страдаш сам в последните си дни. Да те изоставя, когато ситуацията стане прекалено сериозна.

Един мускул на челюстта му играеше. После той изруга тихо, взе гащетата си и стана от леглото.

— Съжалявам, тези условия не подлежат на обсъждане.

Отчаянието стисна сърцето й, докато той се обуваше.

— Тогава няма да се омъжа за теб — каза тя тихо. — Няма да бъда съпруга наполовина. На никого, но особено на теб.

Той остана за миг с гръб към нея, без да каже нищо. После се обърна, а на лицето му бе изписана решителност.

— Не разбираш.

— Напротив. Искаш да контролираш бъдещето си. — Седна в леглото и придърпа завивките до гърдите си. — Но също така искаш да контролираш и моето. А аз няма да бъда контролирана.

Той я погледна втренчено, после кимна с глава към изцапания с кръв чаршаф.

— Нямаш избор. Отнех девствеността ти.

— По моя молба. Със сигурност няма да те накажа за това, като те накарам да се придържаш към безсмислени правила.

— Няма да бъде наказание, дяволите да го вземат! — каза той и решителността, изписана на лицето му, за миг й даде надежда. После той й обърна гръб и продължи да се облича.

— И това е единственият избор, който имаме. За разлика от баща ти, аз вярвам в честта. Искам да се грижа за теб сега, след като…

— Само ако в замяна ми разрешиш аз да се грижа за теб — каза тя тихо. — Не те виня за нищо, Макс. Знам, че в плановете ти не е влизала съпруга като мен.

— Плановете се променят — каза той рязко.

В гърлото й бе заседнала буца.

— Достатъчно неща се променят в живота ти в момента. Не е време за прибързани решения.

— Искаш да кажеш, че не би искала да се омъжиш за мен, ако се окаже, че не съм носител на титлата — каза той все така рязко.

Нелепостта на това твърдение я накара да се засмее.

— Прекрасно знаеш, че не ме интересува херцогската ти титла. Но в момента не можем да направим нищо. Не можем да се оженим днес, защото дори не сме френски граждани.

— Повярвай ми, мога да го уредя.

Вероятно можеше.

— А, но тогава в пресата ще се появят статии, че си се оженил, и репортерите ще започнат да търсят информация.

Той изруга тихо, а тя добави:

— По-добре е да продължим да бъдем инкогнито. За момента. Не мисля, че трябва да предприемаме нещо докато не узнаем нещо за моя и твоя брат. — Една мисъл внезапно премина през ума й и стомахът й се сви. — Освен това, може й да не искаш да се ожениш за мен, след като научим истината.

Изражението му омекна.

— Онова, в което се е замесил брат ти, няма нищо общо с нашето бъдеще заедно. Не и за мен. Можеш да си сигурна в това.

Това й донесе огромно задоволство. Може би все още имаха шанс заедно. Някой ден.

— Все едно, трябва да изчакаме и да вземем решение, когато животът и бъдещето ти са уредени. — Докато може да е сигурна, че изпитва към нея нещо повече от страст. Че иска да е с нея в болест и здраве, докато смъртта ги раздели. Не би приела нищо по-малко от него.

А любов? Какво за любовта?

Гърлото й се сви. Любовта бе повече, отколкото можеше да иска. Имаше голяма вероятност той да разбие сърцето й, ако се влюбеше в него.

За нещастие, сърцето й като че ли не искаше да се вслуша в съветите на разума. То вече бе готово да се влюби.

То я караше да протяга ръка към него.

— Уморих се да говоря — прошепна тя, желаеща да забрави, пък било то и само за миг, усложненията на сегашната им ситуация. — Върни се в леглото. Видок ще дойде чак вечерта, така че имаме няколко часа заедно. Трябва да им се насладим докрай.

Лицето му поруменя, а погледът му остави гореща следа по цялото й тяло. После той изправи рамене и я погледна право в очите.

— Няма да го направим отново, докато не се съгласиш да се ожениш за мен.

Изненадата бързо отстъпи място на раздразнението.

— Нима се опитваш да ме изнудиш? — каза със свито гърло. — Защото те уверявам, че макар да изпитах огромно удоволствие, не съм така отчаяна за мъжко внимание, та да се съглася с всяко твое искане.

— Това не е изнудване. — Той скръсти ръце на гърди — тези негови великолепни гърди. — Но всеки път, когато се любим, рискуваме да имаме дете, а аз няма да позволя детето ми да бъде копеле, на което се присмиват.

Тя го погледна с увиснала от изненада челюст, а сърцето й се сви още повече.

— От всичко… — Гневът й нямаше граници. Тя скочи от леглото, като помъкна и завивките със себе си. — Как ти хрумна, че ще позволя детето ми да страда от жестоката съдба на копелето?

Той я гледаше, без да премигва.

— Отказваш да се омъжиш за мен. Какво друго да мисля?

Тя се приближи до него и допря пръст до гърдите му.

— Ако открия, че съм бременна, ще се омъжа за теб, уверявам те. Не съм чак толкова глупава!

В очите му блесна неочаквано задоволство и тя осъзна какво бе направила. Дяволите да го вземат този неин нрав! Току-що му бе казала, каквото искаше да знае — че можеше да я принуди да се омъжи за него.

— В такъв случай — каза провлечено той, хващайки я за ръката и опитвайки се да я дръпне към себе си, — да се връщаме в леглото.

Тя издърпа ръката си.

— О, не. Няма да ме заблудиш. Не можеш да ме накараш да забременея насила. — Завъртя се на пети, отиде до гардероба и извади халата си, който бе оставила тук за всеки случай. — Вярвам, че си прав, Макс. Не трябва да го правим отново. — Освен ако той не разбереше, че тя иска истински брак.

Облече се и го стрелна с поглед.

— А сега мисля да се изкъпя. Можем да използваме времето, докато чакаме Видок.

Тръгна към вратата, но се сети за нещо и се спря. Върна се до леглото, свали изцапания с кръв чаршаф и го хвърли в камината. Макс я гледаше мълчаливо как слага съчки отгоре му и го запалва.

Но докато тя раздухваше пламъците, той каза:

— Отърваваш се от доказателствата, така ли?

Тя му хвърли гневен поглед и взе дрехите си.

— Слугите мислят, че сме женени, помниш ли?

Това го накара да повдигне вежда.

— Не това те тревожи. А това, че могат да кажат на Видок какво се е случило, а той може да каже на брат ти, което ще го изпрати право при мен. — Гласът му набираше сила. — И знаеш много добре, че ако той се изправи срещу мен, няма да се поколебая да му кажа, че не аз съм този, който не иска да сключи брак.

О, колко бе сигурен в себе си! И така дяволски прав.

Тя отказа дори да удостои забележката му с отговор и забърза към вратата. Трябваше да се отдалечи от него, преди да е направила нещо безразсъдно като… като да изхвърли арогантния дявол през балкона!

Или да приеме предложението му за женитба с всичките му нелепи условия.

В очите й бликнаха сълзи. Дяволите да го вземат! Макс бе единственият мъж, когото познаваше, способен да превърне най-романтичния миг в пресметнато бизнес предложение.

Той каза тихо зад нея:

— Предупреждавам те, мила. Не играя честно, когато става въпрос да получа, каквото искам.

През тялото й преминаха тръпки. Добре, може би предложението му не беше чак толкова студено пресметнато. Но това не правеше нещата по-добри или по-приемливи.

Застави се да запази спокойствие и се обърна с лице към него. Въпреки рошавата си коса и наболата брада, въпреки измачканите дрехи, той пак приличаше на херцог. Все още излъчваше самоувереност, което едновременно я караше да му се възхищава и я подлудяваше.

А в очите му блестеше твърда решимост.

— Няма да се откажа лесно, Лизет.

Тя го погледна втренчено.

— Аз също. — И побърза да излезе от стаята.