Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (8)

Глава 7

Лизет лежеше в леглото, напрегната и в очакване, докато не чу херцога да излиза от стаята. После въздъхна дълбоко.

Беше дълбоко заспала, но се събуди, когато той започна да развързва роклята й. Отначало бе помислила, че влезлият е слуга, но после, доловила аромата на одеколона му, бе разбрала, че е той. Устоя на изкушението да покаже, че е будна, и зачака да види докъде ще стигне. А и го беше помолила да й помогне, нали? Той само правеше това, за което беше помолила. Просто беше учтив.

Само дето нямаше и капка учтивост в ласката по гърба й, нито в дългото съзерцаване на тялото й, след като бе развързал връзките.

Нямаше нищо учтиво и в тежкото биене на сърцето й. Дяволите да го вземат.

Е, сега поне можеше да се съблече. За миг се замисли дали да не заключи вратата, но се съмняваше той да се върне скоро. Освен това, щом не беше направил нищо, когато имаше възможност, не беше вероятно да го направи по-късно.

Бързо облече нощницата си, после отново се пъхна под завивките. Но й беше необходимо известно време да заспи. Не можеше да спре да мисли за надменния херцог, който бе предположил, че е любовница на Дом, който имаше седем имения, и толкова внимателно, почти нежно, бе развързал роклята и корсета й.

Кой беше Макс? И защо се интересуваше толкова от нея? Щом веднъж намереха Тристан и уредяха въпроса с носната кърпичка, двамата с херцога вече нямаше да имат нищо общо.

Ако предположим, че нещата ще се развият добре. Но ако не…

Не, нямаше да мисли за това, което арогантният Лайънс можеше да причини на семейството й, ако Тристан се бе опитал да го измами. Тристан не бе направил опит за измама. Не беше възможно. Така че нямаше да има последици.

Тези нерадостни мисли дълго не й излизаха от главата, докато умората не победи и тя заспа неспокоен сън.

Не знаеше колко дълго е спала, когато се събуди рязко от някакъв шум. Лежеше със свито сърце, дръпнала завивките до брадичката си. После отново чу шума. Пеене. Мъжки глас.

Какво, по дяволите…?

Стана от леглото, открехна вратата и чу в другата стая да пада стол.

— Тихо — каза глас, леко завалено. — Тихо, не трябва да я събудиш.

Мили Боже! Беше херцогът. И беше пиян. Е, това бе нещо, което не беше очаквала. Дръпна се навътре в стаята в мига, в който той се препъна в съборения от него стол.

— Престани да се движиш! — изръмжа той на стола. — Искам да не… да не… — Направи пауза, като че ли думите му убягваха. — Забравих. Но каквото и да е, престани веднага.

— Съмнявам се, че столът ще те послуша — каза сухо тя, отново застанала на прага. — Столовете не изпълняват команди, пък било то дадени и от херцог.

Той се обърна рязко с лице към нея и едва не падна.

— Будна си?

Тя побърза да го хване и да му послужи за опора.

— Трудно ми е да спя при целия този шум.

Той преметна ръка през раменете й и каза поверително:

— Пиян съм.

— Виждам. — Ако поведението му не го беше вече издало, щеше да го разбере по дъха му.

Поведе го към дивана.

— Не мога да разбера защо си се довел до това състояние в нощта, преди да прекосим Ламанша. Но когато става въпрос за пиене, логиката на мъжете се изпарява.

Той се отпусна тежко на дивана, а тя седна до него и започна да развързва кърпата около врата му. Той й се усмихна с почти момчешка усмивка.

— Съблякла си роклята си.

Тя се изчерви силно и продължи да развързва кърпата.

— Обикновено не спя облечена. — Беше се втурнала в стаята толкова бързо, че не се бе сетила да наметне нещо върху нощницата си.

— Добре е, че си се съблякла. — Погледът му я обхождаше, горещ и сластен, и я караше болезнено да осъзнава колко тънка е нощницата й. — Харесвам те най-много по нощница.

Опитвайки се да потисне топлината, която заливаше тялото й, тя коленичи пред него да събуе ботушите му — нещо, което бе правила и за братята си.

Само че този път беше различно. Той беше различен. Когато Дом или Тристан се напиеха, те ставаха кисели и се превръщаха в зверове. Но Макс, който до този момент беше скован като средновековен рицар в броня, се беше превърнал в съблазнителен дявол.

— Толкова си красива — прошепна той, докато тя се бореше с ботушите му. Прокара длан по къдриците й, зарови пръсти в тях. — Косата ти е като… като… Не знам. Нещо черно и бляскаво.

Тя потисна усмивката си. Очевидно, когато беше пиян, херцогът имаше трудности с изразяването.

— Като бръмбари може би? — пошегува се тя. — Те са черни и лъскави.

Той премигна, после смръщи вежди.

— Не бръмбари. Не ставай глупава. — Беше напълнил и двете си шепи с косата й и я галеше. — Като… Нещо по-красиво.

Нескопосаният му комплимент бе странно приятен, което беше смешно. Как можеше да приема на сериозно думите му, когато беше толкова пиян?

Захвърли встрани ботуша, който беше събула, и продължи със следващия.

— Е, не очаквай по-мил комплимент от мен. Прекалено съм уморен.

— Аз също. Трябва да си легнеш. Хайде, нека ти помогна.

Той се наведе напред, за да я хване под мишниците и да й помогне да се изправи. После застина и преди тя да е осъзнала какво става, дланите му обхванаха гърдите й.

За миг бе толкова шокирана, че само стоеше и го гледаше с увиснала челюст. После той започна да ги гали и прошепна:

— Те също са красиви. — Което я принуди да действа.

— Престани! — Отблъсна ръцете му. — Имаме сделка!

Той кимна сериозно.

— Без целувки. — В очите му се появи пламъче и той отново протегна ръце към гърдите й. — Не сме се споразумели нищо затова.

Тя скочи на крака и каза рязко:

— Не можа дори да се погрижиш за ботушите си, Макс.

Понечи да се отдалечи, но преди да е успяла, той я хвана и я дръпна в скута си. Тя се опита да се освободи, но той притисна устни до ухото й и прошепна:

— Искаш ли да знаеш една тайна?

— Не! — извика тя и отново се опита да се освободи.

— Харесвам те.

Тя обърна глава и му хвърли пълен с недоверие поглед.

— Така ли? Или брендито е замъглило мозъка ти?

— Не — каза той и очите му потъмняха. — Наистина те харесвам.

Тя го изгледа със смръщени вежди. Точно когато й се искаше да го удари с някой от ботушите му по главата, надменният Лайънс казваше по някоя мила дума.

Макар че в момента въобще не изглеждаше надменен. Изглеждаше като всеки мъж след дълъг ден: златистокестенявата му коса бе разрошена, брадичката му бе потъмняла от наболата брада, кърпата висеше развързана на врата му. Поне веднъж изглеждаше най-обикновен човек и беше неустоимо привлекателен.

Имаше нещо толкова интимно в това да седи в скута му по нощница. Накара я за първи път да се запита какво ли би било да седи в скута на съпруга си, а той да я гледа така, както Макс я гледаше в момента… С интерес, копнеж и страст.

Господ да й е на помощ!

Погледът му се спусна по тялото й.

— Харесвам те. Наистина. — После отново обхвана гърдите й. — И тях харесвам.

Тя го отблъсна, скочи на крака и се отдалечи от него, за да проясни главата си. Но сега той се смееше, сякаш някой от двамата бе казал изключително смешна шега. Тя го гледаше с присвити очи, а той изхълца и се килна на една страна върху дивана.

Тя го гледаше гневно и го чакаше отново да започне да се смее. Но той остана притихнал, необичайно неподвижен и тя започна да се тревожи. Побутна коляното му с крак. За нейно облекчение, той помръдна, но само за да легне върху дивана и да захърка.

Мили Боже! Беше заспал дълбоко.

Мъже!

Тя тръгна към банята, отвратена, но се спря на прага и се поколеба. Той се беше погрижил да й е удобно, докато тя спеше, и трябваше да направи същото за него, пък макар заспиването му да се дължи на брендито.

Каза си, че е глупава, но се върна до дивана. Той лежеше съвсем неподвижно, без да усеща нищо, или поне така изглеждаше. Тя издърпа и втория му ботуш. Той измърмори нещо в съня си. Тя изви очи към тавана, сложи възглавница под главата му и успя да разкопчее жилетката му, без да го събуди.

Това нямаше да помогне особено за удобството му. Беше прекалено едър за дивана и лакът или крак току се подаваха от него. Сутринта всичките му стави щяха да са схванати от неудобното положение през нощта.

Изпитвайки може би безпричинно чувство за вина, тя го зави с връхната му дреха. Не по нейна вина, той беше решил да й отстъпи леглото. И със сигурност не беше нейна вината, че се беше напил достатъчно, та да се направи на глупак, да започне да преобръща столовете и да казва такива смешни неща като „харесвам те“.

Изсумтя. Вероятно не вярваше и дума от казаното, просто искаше тя да омекне, за да може да гали гърдите й.

И все пак…

Беше казал, че наистина я харесва. После, ядосана на себе си, че се е отдала на тези мисли, тя каза на глас:

— Но ако дланите ти отново обхванат гърдите ми, кълна се, ще те ударя силно по ушите.

После се завъртя рязко на пети и отиде да си легне.

 

 

На следващата сутрин Максимилиан стоеше до перилата на пощенския кораб и гледаше морските води, борейки се с непоносимото главоболие. Слава Богу, че двамата с Лизет бяха пристигнали на пристанището навреме. Защото той спеше непробудно и ако беше сам, щеше да изтърве кораба.

За щастие, тя се беше събудила навреме и двамата бяха успели да се приготвят с невероятна бързина. Нахвърлиха нещата си в чантите, платиха сметката и се втурнаха към пристанището. Успяха да се качат ведно с другите шейсет и няколко пътника за Диеп.

Но едва не изтърваха кораба, а той не обичаше да закъснява. Нито му се нравеше да бърза, когато главата го болеше така, сякаш всеки момент щеше да се сцепи на две, а стомахът му се бунтуваше.

Макар да предполагаше, че си го е заслужил, след като е изпил толкова много бренди само за няколко часа. Не беше сигурен колко точно е изпил, защото по-голямата част от вечерта му се губеше. Дори не беше сигурен как се е прибрал в стаята. Очевидно бе стигнал някак си до нея, защото се бе събудил на дивана след нощ на странни сънища. Обаче това, че не помнеше как е стигнал до стаята и си е легнал, го тревожеше.

Лизет застана до него. Днес беше облечена в син пътнически костюм. Бухналите ръкави, плътно прилепната по тялото горна част и широките, веещи се свободно поли, подчертаваха тънката й талия и големите гърди, макар той да ги виждаше само когато бръснещият вятър разтваряше пелерината й. Харесваше я много повече по нощница.

Чакай, кога я беше видял по нощница? Сигурно мислеше за онази сутрин в дома на брат й. Но не, тогава тя беше наметнала халат.

— Капитанът каза, че пътуването ще продължи девет часа — каза тя весело.

Прекалено весело за цепещата му се глава.

— Прекрасно — изръмжа той. — Значи ще трябва цял ден да слушам този невъобразим шум.

— Какъв шум? О, имаш предвид парния двигател.

Усещаше преценяващия й поглед върху себе си. После тя се огледа, за да види дали някой не ги слуша, но останалите пътници се бяха запътили към трапезарията, за да закусят веднага след като се бяха качили на борда. Двамата бяха сами.

Корабът се наклони рязко и тя стисна с всички сили перилата.

— Никога ли не си прекосявал Ламанша с пощенски кораб? — запита тя.

— Не съм — отговори той. — Имам яхта за тази цел.

— О, разбира се.

Острият й тон го накара да настръхне.

— Пътувах много — каза раздразнено, — така че имаше смисъл да използвам собствен плавателен съд.

— Да не забравя да посъветвам Дом и ние да си купим, когато успеем да заделим малко пари — каза тя сухо. Когато той не захапа уловката, тя му хвърли любопитен поглед. — Защо пътуваш толкова много? За удоволствие? Или по работа?

Той се запита какво да й отговори, но избра да каже истината.

— В последните си години баща ми беше… болен. Пътувахме в търсене на лекарство. — Каквото, разбира се, не откриха. — След като умря, трябваше да се погрижа за делата му. Баща ми имаше много интереси в чужди държави и ми трябваха няколко години, докато продам всичко. Предпочитам да се концентрирам върху именията си.

— Това означава ли, че вече не пътуваш?

— Само за удоволствие, за което, за съжаление, имам много по-малко време, отколкото ми се иска.

— Значи обичаш да пътуваш, да наблюдаваш света.

Той се усмихна леко.

— Когато бях млад, исках да постъпя във флота. Непрекъснато молех баща си да ми купи място като флотски курсант.

По този начин щеше да може да задоволи желанието си да види света и в същото време да избяга от отчайващата мъка, която родителите му изпитваха по загубения си син — единствения, който имаше значение.

В гласа му се прокрадна горчивина.

— Но той не го направи. А после навърших шестнайсет, Питър бе отвлечен и аз станах наследникът. Така се сложи край на мечтата ми да постъпя във флота. — Видя изпитано съчувствие на лицето й и се застави да се усмихне и да продължи по-весело: — Затова сега се задоволявам да гледам как вятърът издува платната на яхтата ми. И в този момент ми се иска да правя това.

За негово огромно облекчение, тя му отговори също толкова весело:

— Сигурно разбираш, че не бихме могли да стигнем толкова бързо до Диеп с яхта.

— Но пътуването щеше да бъде много по-приятно. Нямаше да го има този шум, който да засилва главоболието ми. — Тя отвори уста да каже нещо, но той я прекъсна: — И преди да си го казала, да, знам, че сам съм си виновен. Повярвай ми, дълбоко съжалявам за последните две чашки бренди.

В очите й се появи дяволито пламъче.

— Човек би помислил, че понасяш алкохола по-добре. Колко изпи, между другото?

Господи, това бе смущаващо. Той отмести поглед към морските вълни.

— Прекалено много. Особено за човек, който рядко пие алкохол.

— О? И защо е това? — запита тя с искрено любопитство в гласа.

— Защото пиенето не е от любимите ми занимания. Не обичам да изпускам нещата от контрол.

Но предната нощ бе твърдо решен да прогони сластните мисли и плътското желание, което изпитваше към Лизет. Но вместо това я бе сънувал в неприлични сънища цяла нощ. В един от тях тя бе коленичила пред него само по нощница, косата бе разпиляна по раменете й и гърдите й изпълваха ръцете му.

„Ако още веднъж хванеш гърдите ми, ще те ударя по ушите.“

Думите, така подобни на нещо, което тя би казала, зазвучаха в главата му. Беше сънувал всичко това, нали?

Трябва да е сънувал. Лизет никога не би коленичила в краката му. Нито пък би се появила по нощница пред него. И сигурно, макар и пиян, не би бил толкова глупав да сграбчи гърдите й.

Нали?

Фактът, че тя бе странно смълчана, прекъсна мислите му.

— Лизет… аз… хм… направих ли снощи нещо, за което трябва да се извиня?

— Искаш да кажеш, като да сграбчиш гърдите ми? — запита тя и се загърна по-плътно в пелерината, за да се защити от пръските.

От устните му излезе стон.

— О, Господи, не съм го сънувал.

— Страхувам се, че не. — Звучеше прекалено спокойно за жена, която бе нападнал.

Хвърли й предпазлив поглед.

— Съжалявам, нямам никакъв спомен. Мислех, че съм сънувал онова, което си спомням. Моля те, приеми извиненията ми за… онова, което съм направил.

Тя го изгледа изпод гъстите мигли, които скриваха очите й.

— Извинението е прието.

— Изненадан съм, че не си ме ударила по главата. — Усмихна й се с горчивина. — Или може би си го направила и затова имам това ужасно главоболие.

— Не съм — каза тя. — Макар че се замислих дали да не го направя. За нещастие, ти заспа, преди да съм имала възможност.

— А. — Започна да се пита каква част от онова, което помнеше, се е случило и коя е сънувал. — В такъв случай, доста бързо съм заспал. — Избягваше погледа й.

— Да.

— И това, че те помня коленичила в краката ми…

— Мислех, че не помниш — каза тя дяволито.

— Помня някои неща, а други започват да изплуват в съзнанието ми — каза той провлечено. — Хубаво е да знам, че това не съм го сънувал.

— Събувах ботушите ти, — каза тя сякаш да се защити. — Правя същото за братята си, когато са пийнали повечко.

— Само по нощница? — прошепна той, без да откъсва поглед от лицето й. Наслаждаваше се на реакцията й. Не му харесваше да е единственият, който се е държал глупаво предната вечер.

Вятърът брулеше пламналите й бузи и тя побърза да погледне към хората, които излизаха от трапезарията на палубата.

— Просто не очаквах… В началото не осъзнавах, че си се върнал, и… — Погледна го гневно. — Не е много джентълменско от твоя страна да го споменаваш.

Той се засмя тихо.

— Не е, но край теб се превръщам в негодник или поне така изглежда.

— Забелязала съм — каза тя. — Понякога негодник, понякога ставаш нечувствителен, арогантен, надменен…

— Достатъчно — прекъсна я той. Дивата му френска роза отново показваше бодлите си, което можеше да означава само едно. — Да приема ли, че снощи съм се държал дори по-лошо, отколкото казваш? Какво друго направих? Не мога да се разкая, ако не ми дадеш пълен отчет на извършените от мен глупости.

— Няма нужда да се разкайваш — каза тя. — Не си направил нищо преднамерено. Беше много пиян.

Той се канеше да й зададе още въпроси, но тя се загърна по-плътно в пелерината и добави:

— Сега, когато тълпата е напуснала трапезарията, ще отида да видя дали е останала някаква храна, тъй като не закусихме в странноприемницата заради това, че господинът не се събуди при почукването на вратата…

Тя вдигна високо глава и тръгна с толкова ситни крачки, че той трябваше да се засмее. Неговата съпруга беше горда като истинска херцогиня. Тръгна след нея. Нямаше да й позволи да плати храната, тъй като бе напълно способен да купи всичко, от което тя имаше нужда. А тя нека си останеше горда, щом трябваше, но нямаше да й позволи да го накара да изглежда като някой глупав и нечувствителен съпруг, който не се грижи за съпругата си.

Освен това, не трябваше да продължава да прави впечатление на мъж без обноски… както през изминалата нощ.

На устните му се появи усмивка. Сигурен беше, че въпреки всичките думи Лизет не го намира за нечувствителен, арогантен и надменен, както твърдеше. Сети се, че тя му беше казала, че също го харесва. Или го беше сънувал? Господи, какво ли й беше казал вчера в онова състояние на почти несвяст?

По-добре щеше да бъде да открие и бързо да сложи край на това. Последното, от което имаше нужда, беше тя да започне да си мисли, че има някаква надежда за сериозна и почтена връзка между тях.

Беше гледал как сърцето на майка му бавно се разкъсва, докато лудостта на баща му се засилва. Накрая тя не можеше да се грижи за себе си, а още по-малко — за сина и съпруга си. Майка му беше предана на баща му и за това бе възнаградена единствено с мъка и сърдечна болка.

Нямаше да подложи съпругата си на подобно унижение. Когато — ако — се оженеше, бракът му щеше да бъде пресметната сделка с жена, която напълно разбира какво й предстои. Която ще се съгласи други да се грижат за него в късните му години. Тя трябваше да е готова да се лиши от любов заради възможността да бъде херцогиня. Защото той нямаше намерение да гледа как светлината бавно гасне в очите на жена, която истински го обича.

И на жена, която той истински обича.

Никога не би подложил на това жена, която обича. А знаеше, че с Лизет би искал единствено любов.