Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (5)

Глава 4

Максимилиан усещаше пръстите на мис Боно да се забиват в ръката му, но не й обръщаше никакво внимание. Вината, че са в такава смешна ситуация, бе нейна. Тя беше измислила този идиотски план и ето че се бе предала и превърнала в заекваща глупачка при първата пречка.

„Но моите съседи няма да са в дилижанса до Брайтън.“

Наивна жена. Той знаеше, че няма да се получи, още от самото начало, но тя не му бе оставила избор с отказа си да му каже къде е Боно.

А сега той трябваше да спасява и двамата. Както винаги.

— О, Господи! — ахна пълничката мисис Гризли, после се обърна към мис Боно с очевидно недоверие.

— Съпруг? Омъжили сте се?

Той не смееше да диша, надявайки се, че мис Боно няма да признае всичко на мига. След срещата им, докато се приготвяше за пътуването, беше изпратил слугата си до „Боу Стрийт“, за да разпита за нея и Боно. Всичко, което му бе казала, отговаряше на истината. Боно не се бе появявал в градската къща на Мантън, а тя наистина беше секретарка на брат си.

Ако се съдеше от всички доклади, тя беше точно това, за което се представяше. Което вероятно обясняваше защо появата на съседите й я бе хвърлило в паника. Той се приготви да посрещне реакцията й.

Но тя отвърна на предизвикателството и вдигна лице към него с престорено обожание.

— Да. Сега съм мисис Кейл.

Мисис Гризли просто не можеше да повярва.

— Но… но… Миналата седмица видях брат ви и той не каза нищо затова! Господи, дори не знаех, че имате ухажори!

Мис Боно замръзна при тази явна обида, а Максимилиан изведнъж бе обзет от желание да удуши нахалната съседка.

— Не знаехте ли? — каза. — Тя беше красавицата на всички балове във Франция. Там се срещнахме. Беше ми много трудно да я убедя да ме избере сред многото други.

— Други? — изписка мисис Гризли.

Той демонстративно погали ръката на мис Боно.

— Тя дойде в Англия, за да избяга от ухажорите си във Франция. За щастие, аз съм англичанин, така че просто я последвах в Лондон, след като свърших работата си на континента. И започнах да я ухажвам безмилостно, докато не се съгласи да се омъжи за мен.

Жената все още не изглеждаше убедена.

— Но никой не знаеше нищо за това. Бракът ви не беше разгласен.

— Оженихме се със специално разрешение — отговори той спокойно. — На мистър Мантън се наложи спешно да замине на север, затова помоли архиепископа за специално разрешение. Така успя да присъства на сватбата ни. Сигурен съм, знаете, че мистър Мантън има приятели на най-високопоставени места.

Това със сигурност трябваше да затвори устата на нахалната мисис Гризли.

— Специално разрешение — каза тя с очевидно благоговение. — Как казахте, че се казвате?

— Кейл — побърза да отговори мис Боно. — Съпругът ми е…

— Управител на имение — прекъсна я Максимилиан. Нямаше да приеме тези глупости за търговеца на памук, или за какъвто и да било търговец, всъщност. — Работя за джентълмен в… Били ли сте някога в Девъншир, мисис Гризли?

Тя го гледаше с ококорени очи.

— Страхувам се, че не.

— А, жалко. Точно там съм управител. Голямо имение. Много овце. — Това не бе пълна лъжа. Сред именията му беше и това голямо имение в Девъншир, по-голямата част от доходите на което бяха от вълна.

— О, Господи, управител на имение — каза мисис Гризли, очевидно впечатлена. — Затова говорите толкова добре.

— Да, наистина говори добре, нали? — каза мис Боно с фалшива любезност. — Съпругът ми непрекъснато се старае да се усъвършенства. Много е амбициозен.

— Вижда се. — Мисис Гризли побутна съпруга си, който не правеше нищо друго, освен да стои като глупак. — Щеше да бъде добре да имаше поне малко от амбицията на мистър Кейл.

— Да — отговори бедният мъж. — Но така у дома вечер нямаше да има кой да изслушва вечните ти натяквания, нали?

— Мистър Гризли! — възрази тя.

Максимилиан внимаваше лицето му да не издава нищо, макар че вътрешно се смееше. Мистър Гризли очевидно си имаше свой начин да се справя с нахалната си съпруга.

Отвън долетя ревът на рога.

— Това е предупреждението, че остават още десет минути — каза мисис Гризли. — По-добре да побързаме.

— И ние идваме — каза мис Боно. — Имам нужда да остана за миг насаме със съпруга си.

— Добре, но ще ви оставят, ако не се качите навреме — предупреди ги мисис Гризли и побутна съпруга си към вратата.

Веднага след като двамата се отдалечиха на разстояние, откъдето не можеха да ги чуят, мис Боно се обърна рязко към него.

— Мой съпруг? Да не си си изгубил ума?

— Не ми остави никакъв избор. Стоеше тук, мълчалива като риба, а някой от нас трябваше да направи нещо. Осъзнах, че не можеш да се представиш с друго име, тъй като тя вече знаеше твоето, и че не можеш да си измислиш друг брат, затова импровизирах. Предполагам, че познава и двамата ти братя?

— Познава Дом. — Удари се по челото. — О, Господи, трябваше да й кажа, че си Тристан! Него никога не го е виждала.

— Съмнявам се, че щеше да повярва, че съм брат ти, французинът — каза той. — Освен това, като съпрузи няма да привличаме вниманието, защото не се налага да си приличаме по външност и говор, нито да се преструваме, че имаме един и същ произход и семейни връзки. А и от съпруг е много по-лесно да се отървеш, отколкото от брат.

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене.

— Като се върнем от Франция, ще трябва само да кажеш, че съм претърпял злополучен инцидент в чужбина. Че съм се удавил или съм паднал от скала. — Усмихна се. — Или пък съм се дуелирал с някой от многобройните ти ухажори и съм загинал трагично в прегръдките ти, наранен от любовта.

— Не е смешно — измърмори тя. — Ако твърдя, че си умрял, ще съм вдовица. Ще трябва да нося траур цяла година, няма да мога да се омъжа през това време… — Очите й блеснаха. — Чакай малко, каква прекрасна идея! Ти си истинско чудо!

— И аз винаги съм мислил така — каза той провлечено.

— Ако съм вдовица, ще бъда свободна! — Вдигна светналото си лице към него. — И братята ми ще прекратят безплодните си опити да ми намерят съпруг. Вдовиците могат да правят каквото си пожелаят… е, не съвсем, но могат да си позволят много повече неща от една стара мома. Ще мога да пътувам… Ще мога да работя за Дом! Той няма така да се противи да ме обучи и ще мога да стана една от хората му!

Той й хвърли кос поглед.

— Съмнявам се, че ако си вдовица, полът ти ще се промени по магически начин.

— Ти не разбираш. Двамата с Шоу винаги казваме, че Дом и хората му ще решат случая, макар да знаем, че Дом не може да си позволи да наеме когото и да било. — Усмихна се и го погледна. — Но няма да се налага да наема другиго, ако аз работя за него. Ще стана една от хората на Дом!

Идеята да се разхожда из града и да задава въпроси на непознати изведнъж предизвика студени тръпки по гърба й.

— Защо искаш да вършиш това? — запита я той остро.

Шум в двора на странноприемницата я накара да погледне през прозореца.

— Трябва да вървим. Дилижансът се кани да тръгва. — Грабна чантата си.

— Аз ще я взема — каза той и я изтръгна от ръката й. — Имаш съпруг, забрави ли?

Очите й блеснаха.

— Не задълго. — После забърза към дилижанса.

Той смръщи вежди и тръгна бързо след нея.

— Не трябва да си толкова щастлива от идеята за вдовството, мис Боно. Нито толкова нетърпелива да загина.

— Престани да ме наричаш мис Боно — напомни му тя. — Аз съм ти съпруга. Лизет е добре.

— Точно така. Лизет. — Беше забравил името й. Подхождаше й.

Подаде чантата й на слугата, после й помогна да се качи. О, да, името наистина й подхождаше. Френската й кръв се проявяваше в нежните китки и деликатните движения, с които свали пелерината си, седна и оправи полите на роклята си, в това, че не побърза да скрие глезените си… И дори в несъзнателно предизвикателната усмивка, с която удостои мистър Гризли, когато той отдръпна обутите си в ботуши крака, за да не ги докосне тя.

Максимилиан бе виждал в Париж и други жени да се движат и усмихват така. За тях това бе нещо естествено, беше част от самоличността им. Лизет притежаваше онзи френски женски инстинкт, макар че той, за щастие, бе примесен с голяма доза от английската практичност и здрав разум.

Тези й качества му харесваха. Но ако се съдеше по думите й, другите мъже не оценяваха тази приятна смесица. „Трябва да са глупаци“, помисли си той.

Очевидно жените долавяха сексуалното й излъчване и я смятаха за заплаха или мисис Гризли нямаше да се държи така с нея. Съпругът й вероятно нямаше нищо против тази дива френска роза да цъфти в квартала им.

Облегна се назад. Ако беше така, мисис Гризли щеше да получи инфаркт, преди да са стигнали в Брайтън. Защото каретата бе дяволски малка и те бяха много близо един до друг.

Като се имаше предвид височината му, той беше като кон в кутия за шапки. Едва можеше да опъне краката си, а главата му опираше в тавана при всяка неравност. О, Господи, хората наистина ли пътуваха така? Как въобще издържаха?

Не можеше да си представи как той ще издържи. Никога не бе пътувал с дилижанс. Дори когато ходеше на училище, някой от слугите винаги идваше да го вземе с един от семейните екипажи.

Лизет му бе казала да гледа на това като на приключение, но нейната идея за приключение очевидно се различаваше от неговата, която никога не би включила ударите на чадъра на седящата до него дама всеки път, когато каретата спира.

А спряха няколко пъти още преди да са излезли от града — за да вземат млада жена от дома й, да се разминат с насрещна карета, за да заобиколят препятствие на пътя. Не можеше да повярва колко много неща ги забавяха.

При четвъртото спиране, той вече беше готов да кипне. Погледна Лизет, чудейки се дали тя се чувства по същия начин, но тя гледаше през прозореца с истински възторг. Минаваха покрай Кенингтън Комън, където някакъв оратор отегчаваше тълпата с мненията си, а от близката църква „Сейнт Марк“ излизаха рояк хора. После дойде „Брикстън Роуд“ и дълги редици от сравнително красиви къщи, но гледката, общо взето, беше скучна.

Но нея като че ли всичко я очароваше, защото или протягаше шия да види нещо, или притискаше носа си в стъклото. Наистина ли беше пътувала толкова малко? Беше прекарала част от живота си във Франция, все пак. Но пък, от друга страна, ако през цялото време бе живяла с брат си, а после бе дошла направо в Лондон при другия си брат, вероятно не бе имала много възможности да пътува.

Ентусиазмът й го караше да й завижда. Когато пътуваше със собствената си карета, той никога не забелязваше света навън. Беше прекалено зает да подрежда кореспонденцията си или да чете вестниците. Но сега, виждайки света през очите й, забеляза красивата дърворезба по фасадата на една от къщите и проблясването на слънчевите лъчи по повърхността на река Ефра.

Приключение? Може би.

Тъкмо бяха стигнали до по-черен път, когато мистър Гризли се наведе, за да извади от торбата си нещо, което приличаше на суров лук, а и миришеше така. Той го захапа и като видя Максимилиан да го гледа втренчено, обясни:

— Добре е за организма, нали знаете. Изяждам по един лук всеки ден. — Потупа се по гърдите. — Помага ми да бъда силен и здрав.

— Махни това нещо — каза съпругата му. — Ще замирише в цялата карета!

— Твоят пай с овнешко мирише из цялата карета — отговори Гризли.

— Нашият ангел обича пая ми с овнешко, наистина. Обещах да й занеса. — Мисис Гризли се обърна и се усмихна, сякаш флиртуваше, на Максимилиан. — А вие обичате ли пай с овнешко, мистър Кейл?

— Аз не ям овнешко — побърза да каже той. „Освен ако не е приготвен от френския ми готвач, а не от жена, която мисли, че става все по-добър, като престои.“

— Това означава само, че не е приготвен както трябва — каза жената. — Гарантирам ви, че когато опитате моя, ще го оцените.

Съпругът й започна да кашля неудържимо, а Максимилиан положи всички усилия да запази спокойствие. Очевидно мистър Гризли знаеше онова, което съпругата му не знаеше — а именно че пай с овнешко е вулгарен заместител на нещо друго. И макар че Максимилиан се съмняваше някой, дори съпругът й, да е опитвал някога пая й с овнешко, той не искаше да изрази мнение. Надяваше се, че ще може да изхвърли от главата си натрапилите се образи.

За него бе истинско щастие, че Лизет избра този момент да се включи в разговора.

— Колко дълго ще останете при дъщеря си в Брайтън, мисис Гризли?

Смръщила вежди заради продължаващата кашлица на съпруга си, мисис Гризли позволи на Лизет да смени темата.

— Поне седмица, надявам се. Току-що се роди първото ни внуче и затова отиваме. Синът ни Дани ще се грижи за магазина, докато се върнем. — Стрелна съпруга си с мрачен и неодобрителен поглед. — Осмелявам се да кажа, че той може да изкара дори повече от баща си.

— Друг път — измърмори съпругът й, най-после престанал да кашля. — Няма никакъв ум нашето момче. Ще имаме късмет, ако магазинът е още там, когато се върнем.

— Не го слушайте мистър Гризли — отговори жената и изсумтя презрително. — Умен е моят Дани, така е. А по-малката ми дъщеря Сали… — Изгледа преценяващо Лизет. — Не е ли време мистър Мантън да започне да си търси съпруга?

Лизет изсумтя.

— Дом едва издържа мен, а още по-малко…

— Съпругата ми все забравя, че вече е омъжена. — Максимилиан взе ръката й в своята и я стисна предупредително. — Не се налага вече брат й да я издържа.

Ръката й замръзна в неговата.

— Разбира се. Аз… все още не съм свикнала да имам съпруг.

— Сигурен съм, че мисис Гризли разбира — каза той, опитвайки се да оправи положението. Удостои по-възрастната жена с усмивка. — Предполагам, че и вие сте имали същия проблем веднага след сватбата, мадам?

— Ни най-малко — отговори сковано мисис Гризли. — Ухажвахме се почти година, преди да се оженим. Бях така нетърпелива да се омъжа, че от месеци мислех за него като за мой съпруг. Но по мое време младите хора не прибързваха с женитбата.

Лизет до него пак се скова и той отново стисна ръката й.

— Без съмнение, е било мъдро да бъдете предпазливи. И ние с Лизет трябваше вероятно да изчакаме. — Това бе слабо казано. — Но какво можехме да направим, когато сърцата ни искаха да бъдат заедно? Трябваше да ги следваме.

Вероятно това бе цитат от някоя книга, но беше очевидно, че мисис Гризли не я беше чела, защото му се усмихна весело.

— О, Господи, любовта е прекрасно чувство, мистър Кейл. Нали, скъпи?

Съпругът й изсумтя, но не каза нищо и не възрази, когато тя го потупа нежно по ръката.

Лизет се отпусна, но Максимилиан продължи да държи ръката й. В началото, защото се страхуваше, че тя може да каже нещо, което да ги издаде. А после просто защото не можеше да я пусне. Харесваше му да прокарва палец по извивките на пръстите й, да гали кокалчетата и дланта й.

И за негова изненада, тя му позволи. Дишането й се учести, а тялото й се напрегна. Той се зарадва. Тя имаше прекрасни ръце, с тънки пръсти и деликатни кости, нехарактерни за жена с нейния ръст.

Неочаквано му хрумна, че ако премести ръката си само на сантиметър, тя ще легне върху бедрото й. Желанието му да го направи бе толкова силно, че едва не се поддаде. Но от мисълта за ръката му върху бедрото й устата му пресъхна и някои от мускулите му — които не биваше — се напрегнаха. Това не беше добре.

Пусна рязко ръката й. Страхуваше се, че ако я задържи минутка по-дълго, може наистина да поиска брачна нощ. А като се имаше предвид, че вероятно щяха да споделят една и съща стая в странноприемницата в Брайтън, за да продължават с измислената история, това можеше да подрони самоконтрола му.

Потрепери толкова леко, че никой не забеляза, но движението накара кръвта му да закипи. Сега ясно усещаше бедрото й до своето и гърдите й, които бяха само на сантиметри. Това се оказа по-голямо мъчение и от лука на мистър Гризли.

Като че ли прочела сластните му мисли, Лизет каза весело:

— Мислите ли, че ще спрем някъде за обяд? Или ще продължим и ще спрем едва в Брайтън? Признавам, че умирам от глад… Нямах време да закуся тази сутрин с приготовленията за пътуването.

— Представям си — каза мистър Гризли и намигна на Максимилиан. — Като се има предвид, че сте се оженили едва вчера, сигурно не сте станали много рано и сте имали време само да тичате към дилижанса.

Сега в главата на Максимилиан имаше нови образи, които да го тормозят. Лизет като булка с поруменели страни в първата си брачна нощ. Лизет, която разпуска косата си. Лизет, само по нощница, изкачва стълбите пред него и дупето й е достатъчно близо да…

— Като говорим за бракове — намеси се мисис Гризли, — брат ви не е прехвърлил вече трийсетте, нали мисис Кейл?

— Да — отговори тихо Лизет и Максимилиан се запита дали усеща вълнението му.

— Значи е на възраст да си търси съпруга — каза мисис Гризли. — Осмелявам се да кажа, че мистър Мантън изкарва достатъчно пари с бизнеса си. И щом вие вече не поддържате къщата му, той ще има нужда от някой, който да се грижи за него. Имате само другия си брат във Франция, нали?

— Точно така — каза Лизет и продължи припряно: — Но, наистина, няма ли да спрем някъде, за да обядваме или вечеряме?

— Дилижансът спира за малко в Кроли и ако нямате нищо против мястото, можете да хапнете там — предложи мистър Гризли, обаче умът на Максимилиан беше другаде. Изглеждаше, че семейство Гризли знаят много за семейството на Лизет — неща, които тя очевидно не искаше той да чуе.

Може би имаше друг начин да разбере къде се крие Боно. Някъде по пътя можеше да дръпне мистър Гризли настрани и да открие какво знае.

Ако се съдеше по думите на Лизет, че брат й работи за правителството, работодателят му най-вероятно беше в Париж. Но беше възможно още Боно да е назначен в някой град. Тя не му беше казала къде във Франция е живяла, така че всичко беше възможно. Беше употребила думите „игла в купа сено“.

Е, можеше да направи купа малко по-малък. Обичаше да знае накъде е тръгнал и какво му предстои. И ако успееше да научи къде е Боно, пък било то и в някое малко село, можеше да остави създаващата проблеми Лизет в Брайтън и да сложи край на този нелеп фарс.

„Което няма да бъде особено джентълменско от твоя страна, момче.“

Смръщи вежди. Пътуването не бе негова идея. Освен това, тя можеше да се върне в Лондон със следващия дилижанс и да бъде в леглото си до полунощ. Максимилиан щеше да се погрижи кочияшът да получи компенсация за това да я остави точно пред вратата й.

По един или друг начин обаче, щеше да разпита мистър Гризли при първа възможност. Заслужаваше някаква награда за понасянето на тясното пространство, делено с този задник и съпругата му.

Получи своя шанс при следващото спиране за смяна на конете. Лизет и мисис Гризли побързаха да слязат от каретата, очевидно нетърпеливи да облекчат естествените си нужди, и така Максимилиан остана сам с мистър Гризли, който вече бе запалил пура.

— И така — каза Максимилиан с възможно най-нехаен тон веднага след като жените се скриха в странноприемницата, — срещали ли сте някога брата на Лизет във Франция?

Гризли пое от пурата.

— Не мога да кажа, че съм. Но Мантън е добър човек. Отнася се добре със съседите и не вдига много шум като толкова други млади джентълмени. Вероятно защото мис Боно беше наоколо. Макар че трябва да започна да я наричам мисис Кейл, нали?

— Да. — Максимилиан нямаше намерение да му позволи да смени темата. Опипвайки почвата в тъмното, каза: — Аз съм срещал мистър Боно в Париж. Стори ми се добър човек.

— В Париж? — Гризли изтръска пепелта от пурата си на пода. — Мислех, че двамата живеят в Руен.

Максимилиан успя да потисне самодоволната усмивка, която напираше на устните му.

— Е, не съм сигурен — каза, поздравявайки се, че толкова лесно изтръгна исканата информация. — Знам само къде ни представиха един на друг.

Гризли погледна през прозореца.

— А, ето я госпожата. Ще я попитам. Тя трябва да знае.

— Няма защо, всичко е наред. — Максимилиан потисна ругатнята, погледна през прозореца и видя мисис Гризли да приближава към каретата. Лизет не можеше да е далеч. — Ще попитам съпругата си.

Но Гризли вече крещеше през прозореца:

— Къде във Франция живееха мистър и мис Боно? — Скочи на земята, за да помогне на съпругата си да се качи. — В Руен, нали?

— Не, стари глупако. Бъркаш се с наименованието на улицата.

Мистър Гризли също се качи и се настани до нея, а Максимилиан се наведе напред и сниши глас:

— Казах ти, че съм го срещал в Париж, Гризли.

— Но не мисля, че живее в Париж — каза мисис Гризли. — Бих могла да се закълна, че беше Тулон. Не, чакай. Може и да е споменавала Париж. — Изведнъж го изгледа подозрително. — Не знаете ли къде са живели? След като сте женени?

— Срещал съм брат й само веднъж, в Париж. И предположих, че живеят там. Тя не обича много да говори за живота си във Франция. — Като видя Лизет да приближава, подхвана: — Няма нужда да я тревожите. Не искам да…

— Къде живеехте с брат си във Франция, мис Кейл? — запита мисис Гризли, щом Лизет стигна до каретата. — Помня, че ми казахте, но забравих.

Максимилиан стисна зъби и слезе, за да помогне на Лизет да се качи. Тя му хвърли кос поглед и зае мястото си.

— Той живее във вила. Много хубава и в близост до реката.

Максимилиан също се качи.

— Да, но в кой град? — настоя той. Котката вече бе изтървана от торбата и сега можеше да използва семейство Гризли да научи, каквото искаше. Те щяха да решат, че е странно, ако тя откажеше да отговори на такъв прост въпрос.

— Гризли казва Руен, а мисис Гризли — Тулон, докато аз предполагам, че е Париж. Защото двамата с теб се срещнахме там.

Наблюдаваше я внимателно за реакция при изреждането на градовете, но бе удостоен само със стоманен поглед. После лицето й се сгърчи, каретата потегли, а тя заплака.

— Не мога да повярвам, че не помниш къде се срещнахме за първи път. Въобще не беше в Париж. Да, танцувахме в Париж, но не там се срещнахме.

За негов ужас, по бузите й започнаха да се стичат сълзи, истински сълзи. Затърси носна кърпичка из джобовете на пелерината си, а раменете й се тресяха неудържимо.

— Как си могъл да забравиш? Аз помня всяка минута от всеки ден!

Мили Боже! Можеше само да я гледа с увиснала челюст и да се пита как ще свърши всичко това.

— Р-разби с-сърцето ми — хлипаше тя, и то много убедително. — Т-ти н-не даваш и п-пет пари з-за мен, н-нали? Б-брат ми беше прав. Не т-трябваше да се о-омъжвам за теб!

Господи! Изглеждаше наистина разстроена. Как бе възможно това? Трябваше ли да направи нещо?

— Стана тя, каквато стана — измърмори Гризли. — Дори да не помните някои неща, трябва да се преструвате, че ги помните. На жените им харесва, когато мъжете помнят важните неща.

Мисис Гризли го изгледа гневно.

— Така е и имаме право. Нима казваш, че ти се преструваш, че помниш разни неща за мен? В какво точно се преструваш, мистър Гризли? Забравил ли си къде се срещнахме?

— Не, не, разбира се, че не, ангел мой! — възрази той и стрелна Максимилиан с остър поглед. — Не говорех за теб и мен. Аз не съм млад глупак като мистър Кейл. Помня всичко. Срещнахме се на събиране в Мидълтън Хол, да.

По лицето на мисис Гризли се изписа истински гняв.

— Нищо подобно не сме направили! Срещнахме се на вечеря у твоя братовчед!

Лицето на Гризли изразяваше страха на хваната в капан лисица.

— Не мисля — каза той несигурно. — Това беше по-късно. Нали?

— Не! — заяви съпругата му, после и тя избухна в сълзи. — Мъжете винаги забравят най-важните неща. Толкова малко ли означавам за теб? И всичките години, които сме споделили, толкова малко ли означават?

— Не, ангел мой, не! — успокояваше я мистър Гризли, хвърляйки в паника поглед на Максимилиан.

По дяволите. Като че ли Максимилиан можеше да направи нещо. И двете дами в каретата бяха истински разстроени. Как се бе стигнало до това? Жените със сигурност не плачеха за толкова маловажни неща. Или плачеха?

Макар да знаеше, че тя само се преструва, той започваше да се тревожи. Сълзите му напомняха за несправедливите обвинения на баща му към бедната му майка, а и общо взето, женските сълзи винаги го разстройваха.

А не му харесваше да е разстроен. И как бе възможно Лизет наистина да плаче?

„Майка ми беше актриса.“

Трябваше да обърне по-голямо внимание на думите й. Очевидно тя също имаше актьорска дарба.

И ето че сега го бе притиснала в ъгъла и той не можеше да направи нищо, без да разкрие маскарада им пред очите на семейство Гризли.

Изкушаваше се да го направи. Тя не играеше честно и заслужаваше да понесе последиците. И той със сигурност можеше да я накара. Все пак, беше казала, че не я интересува какво мислят хората за нея. И дори беше предложила да играе ролята на негова любовница.

Но се бе отдръпнала от вратата, за да не я видят съседите й по нощница. И се беше изчервила.

Въпреки всичките си смели думи, тя не беше така имунизирана срещу хорското мнение, както твърдеше. И джентълменът в него не можеше да позволи да бъде засрамена пред лицето на семейство Гризли.

Мистър Гризли продължи да изразява огромната си любов към своята половинка, а Максимилиан се наведе и прошепна в ухото на Лизет:

— Много добре, печелиш. Засега. Няма да им задавам повече въпроси за брат ти.

Тя подсмръкна за последен път, попи сълзите от очите си, които наистина бяха зачервени, и му се усмихна победоносно.

После усмивката й изчезна и тя го гледаше със зачервените си очи, с които майка й, актрисата, би се гордяла.

— О, мили мой Макс, това е най-сладкото извинение на света. Прощавам ти.

Той направи усилие да не издаде нито звук, а тя пъхна ръка под неговата и облегна глава на рамото му.

— Трябва да призная, че съм много уморена. Ще подремна малко.

И наистина заспа. Или се престори. Вече не беше сигурен. Гризли най-после успя да успокои жена си и в каретата започна да се чува само интимен шепот, а Максимилиан осъзна, че сериозно бе подценил решимостта на мис Боно да защити брат си.

Да не споменаваме актьорските й способности.

Присви очи. Наистина бе доста по-талантлива актриса, отколкото бе мислил. Дали не беше прибързал с доверието? Дали тя също не беше част от плана на Боно?

Не, слугата, който бе изпратил до „Боу Стрийт“, със сигурност щеше да открие връзката между нея и брат й, ако имаше такава. А и не беше възможно някой от тях двамата да бе предвидил появяването му в къщата на Мантън сутринта.

В ума му изникна нещо, което тя бе казала по-рано. „Ще мога да бъда една от хората на Дом.“

А, да. Може би сега се подготвяше за въпросната роля. И с доста голям успех.

Е, този път го беше надхитрила, но това нямаше да се повтори отново — не и ако можеше да го предотврати. Не обичаше да го правят на глупак и със сигурност не му харесваше да не знае какво е намислила.

Отсега нататък двамата трябваше да се разбират. Тя можеше да играе номерата си на някой друг или на хората, които трябваше да заблудят. Но не и на него. Между тях трябваше да се настани истината.

На лицето му се появи усмивка. И той щеше да се погрижи за това. Мис Боно щеше да открие, че и двамата могат да играят играта й.