Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (4)

Глава 3

Ако обстоятелствата бяха различни, Лизет щеше да се засмее на истинското възмущение, издълбало дълбоки бръчки в челото на херцога. Но макар че обикновено би се зарадвала да шокира някой надменен английски благородник, този случай не беше такъв.

Искаше просто да се увери, че Тристан не е заплашен да увисне на въжето. Защото, ако беше в Лондон или ако херцогът успееше да го издири в Париж…

Не можеше дори да мисли за това.

Не, трябваше на всяка цена да избегне херцогът да разговаря с новия шеф на сигурността, който би използвал всеки повод да уволни Тристан. Тя щеше да говори с Видок, който бе приятел на Тристан. Той може би щеше да знае за какво става въпрос. Но това означаваше, че трябва да е там. Видок никога не би разкрил каквото и да е на херцога.

— Изгубили сте си ума! — изсъска тихо Лайънс.

Тя изправи рамене.

— Не съм. Знам как разсъждават и действат мъже като вас. Прегазвате когото искате просто защото можете. Е, няма да прегазите брат ми.

Той я гледаше с блеснали от гняв очи.

— А вие няма да ме спрете да го преследвам с цялата сила на закона, ако се окаже, че ме е измамил.

Кръвта й замръзна във вените. Тя не обърна внимание.

— Няма и да се опитвам. Ако е виновен в такова ужасно нещо, сама ще ви подам белезниците.

Думите й очевидно го изненадаха.

— Това обещание ли е?

— Да — закле се тя. — Но няма да направя нищо, докато не се убедя, че сте заловили този, когото трябва.

Малко мускулче на челюстта му играеше.

— И как предлагате да стане това?

— Не знам — отговори искрено тя. — Знам само, че ако ви дам необходимата за намирането му информация и вие объркате живота и бъдещето му във Франция, никога няма да си простя. Двамата с Дом са семейството ми. Длъжница съм им заради годините, през които са се грижили за мен.

Това го впечатли, слава Богу. Прокара длан по лицето си и тя осъзна, че има доста уморен вид. Ако не бе спал от вчера сутринта…

Изпита внезапно съчувствие към него, което я накара да смръщи вежди. Защо ли я интересуваше дали е уморен или не? Той заплашваше да преследва Тристан като обикновен престъпник, и то без друго доказателство, освен онази бележка.

И необяснимото изчезване на Тристан.

Прогони тази мисъл. Тристан не можеше да е виновен в измама. Не можеше!

— А ако се закълна да се отнеса с брат ви справедливо? — запита той.

Тя го изгледа с подозрение.

— Мъжете като вас не…

— Не знаете нищо за мъжете като мен — сряза я той.

— Знам повече, отколкото мислите. — Замисли се за решимостта на Джордж да унищожи Тристан. — Освен това, имам връзки сред властите във Франция. Ако се опитате да навредите на Тристан, ще мога да отвърна подобаващо. Но само ако съм там, когато изникне необходимостта.

Херцогът вървеше напред-назад пред бюрото като… лъв, този звяр и господар на животните. Беше доста страшна гледка, когато бе ядосан. Думите и маниерите му може и да бяха студени, но ужасяващ гняв кипеше точно под повърхността, проявявайки се само в блясъка на очите и здраво стиснатата челюст.

Тя не изчака по-нататъшните му възражения.

— Мога да ви помогна. Знам не само къде живее Тристан, но и къде работи, как да го намерим, всичко. — А Видок все още имаше приятели по високите места. Без да споменаваме тези по ниските, които можеха да се окажат полезни.

Херцогът я изгледа гневно.

— Но не можете да пътувате сама с мен и аз ще изгубя ценно време да ви търся придружителка.

Шегуваше ли се, за Бога?

— Нямам нужда от придружителка. Никой не дава и пет пари за репутацията ми. Аз съм никой.

— Вие сте уважавана жена.

Тя изсумтя.

— Не това казахте по-рано.

Това го накара да се закове на мястото си. Гледаше я с непроницаемо изражение на лицето.

— Беше проява на грубост от моя страна, извинявам се.

— Няма нужда — каза тя, макар извинението да й достави радост. Съмняваше се да се извинява много често. — С годините свикнах хората да правят такива предположения. Мнението на хората за майка ми се отразява и върху мен.

Ето защо внимаваше толкова с мъжете. Дори приятелите на Тристан не смятаха, че могат да флиртуват с нея. Братята не виждаха това. Те, изглежда, вярваха, че може да си намери съпруг където и да е, стига само да опита. Тя знаеше по-добре.

— Все едно — каза той искрено. — Няма да съсипя шансовете ви за благоприличен брак, като ви взема до Франция с мен без придружителка.

От нея се изтръгна горчив смях.

— Уверявам ви, че имам много малко шансове за благоприличен брак, както се изразихте. Почти на двайсет и седем съм. Нямам връзки, нито състояние. Без да споменаваме, че съм дъщеря на френска актриса.

— И виконт.

— Който избра да не се ожени за майка ми. — Той имаше вид, че ще каже още нещо, затова тя добави: — Ако мисълта, че ще съсипете репутацията ми, наистина ви тревожи, казвайте на хората, че съм ваша роднина. Сестра може би.

Той й хвърли поглед, сякаш не вярваше на ушите си.

— Аз съм херцог Лайънс. Всички знаят, че нямам сестра.

— Тогава се спрете на нещо друго — нещо, за чиято фалшивост няма да се досетят. Казвайте им, че съм ваша любовница. — Съжали за думите си в мига, в който излязоха от устата й. В очите му се появи нещо горещо, ожесточено и диво, нещо, което определено не бе джентълменско. То извика странни тръпки в корема й.

А след това провокира нрава й. Стегна се, готова да посрещне непочтителните думи, които бе сигурна, че ще последват — нещо от рода на това, че ще я вземе като своя любовница, ако наистина стане такава. Или някое неприлично подмятане за гърдите й — нещо, което често се случваше.

Но той не каза нищо. Блясъкът в очите му изчезна и той я удостои със студената си подигравателна усмивка.

— Колкото и интригуващо да звучи това, мис Боно, няма да се получи.

Тя го изгледа предпазливо.

— Защо?

— Защото нямате представа за клюките, които ме придружават, където и да отида. В мига, в който се представя някъде — не, в мига, в който каретата ми пристигне — езиците се развързват. В края на първия ден от пътуването ни клюкарите ще са твърдо решени да открият името ви, фамилното име на семейството ви, положението ви в обществото и връзката ви с мен. За по-малко от седмица ще знаят всичко за вас и вие ще бъдете съсипана.

Господи, той наистина се тревожеше за репутацията й. Удивително!

Той отиде до бюрото и я загледа втренчено.

— Без да споменаваме, че светът най-вероятно ще научи, че брат ми е жив и ще трябва да се справям с още измамници.

В главата й се оформи идея.

— Тогава не казвайте кой сте. Не пътувайте в каретата с фамилния герб. Пътувайте като обикновен човек. Тогава ще можем да се преструваме на роднини и хората няма да говорят. — Не можа да не се усмихне дяволито. — Заедно ще бъдем обикновени хора и наистина никой няма да се интересува от репутацията ми. Нито от вашата. Нито пък от възможността Питър да е жив.

Думите отекнаха в смълчаната стая. Той я гледаше, без да премигва. Тя побърза да запълни тишината.

— Така всичко ще е по-лесно. Ако играете ролята на обикновен човек, никой няма да задава въпроси. Ще отидем спокойно до Франция, ще открием, каквото можем, и ще се върнем, без никой нищо да е разбрал.

— А предимствата, които рангът ми осигурява?

— Какви предимства? Във Франция пак ще бъдете чужденец — благородник в свят, където съвсем наскоро отрязаха главите на толкова благородници, колкото успяха да издирят. Можете да откриете, че няма да е удобно да бъдете английски благородник във Франция, Ваше благородие. Като се вземе предвид всичко.

Тя сдържа дъха си, очаквайки още възражения, но, за нейна изненада, той се замисли.

— Обикновен човек, а? Никога не съм бил такъв. Това наистина ще бъде нещо ново. — В гласа му се долавяше едва ли не копнеж. После изражението му стана по-сурово и той поклати глава. — Не, няма да се получи. Ще ме разпознаят.

— Не и ако се облечете в обикновени дрехи и се държите като обикновен човек. Хората забелязват само видимото и ключът е в това да разкривате само онова, което искате да забележат. — Неслучайно беше наблюдавала как Видок работи с агентите си, които се движеха безпрепятствено в подземния свят на Париж и откриваха престъпниците. — По ръст и телосложение приличате на Дом. Мога да ви дам някои от неговите дрехи. Ако пътуваме с дилижанс до Брайтън…

— Защо Брайтън? — прекъсна я той.

— Защото често има дилижанс до Брайтън в неделя. Всъщност има такъв, който тръгва от странноприемницата „Златен кръст“ в два. Тъй като не можем да вземем пощенски кораб днес, ще можем да го направим утре и да стигнем до Диеп.

— А, да. Диеп скъсява пътя до Париж с деветдесет мили — съгласи се той.

Но тя пак долови пресметливо пламъче в очите му. Лукавият дявол все още се опитваше да се досети къде е Тристан.

— Също така скъсява пътя до Руен и Дижон. И още доста френски градове. — Нямаше да разкрие, че са тръгнали към Париж, не още. Не можеше да поеме риска високомерният Лайънс да я изостави преждевременно.

Той смръщи вежди и кръстоса ръце на гърди.

— Наистина няма да ми кажете къде живее и за кого работи Боно.

— Няма. — Вирна брадичка. — Не и ако не ме вземете със себе си.

— Мога да отида до Единбург, за да намеря другия ви брат. Той без съмнение ще ми каже къде работи и живее Боно.

— Възможно е. Но Единбург е само мястото, където Дом ще слезе от парахода. Той всъщност отива до друго място в Шотландия и няма да ви кажа къде. И докато вие бродите из Шотландия, аз ще отида до Франция да предупредя Тристан, че го търсите. И ако сте прав и той е виновен, отдавна ще се е скрил, когато тръгнете към него.

Каква празна заплаха — тя не можеше да си позволи пътуване до Дувър, още по-малко до Франция. Обаче той не го знаеше.

Лайънс дълго я изучава с поглед и леката бръчка между веждите му ставаше все по-дълбока. Накрая заприлича на трапчинката на брадичката му. Погледът му предизвика у нея тръпки на уплаха.

Уплаха, да. Знаеше добре, че не може да изпитва други тръпки, когато става въпрос за английски херцог. Много привлекателен, много мъжествен херцог с високо положение.

— И така, какво ще бъде, Ваше благородие? — запита с огромната надежда, че така ще престане да я гледа втренчено. — Ще се престорите ли на обикновен човек? Или ще отидете сам във Франция да търсите игла в купа сено?

— Ще се престоря на ваш брат — каза той така, сякаш осмисляше идеята.

— Да. — Опита се да скрие облекчението си. Поне обмисляше предложението й. — Ще пътуваме като обикновени хора, което винаги е най-добре. Можете да използвате истинската си фамилия, тъй като по-лесно ще си я спомняте. Никой няма да свърже мистър Кейл с херцог Лайънс, особено след като Кейл може да се пише по толкова различни начина. А аз ще бъда мис Кейл. И бездруго това име е много по-малко подозрително от френската ми фамилия. — Наклони глава. — О, но ще трябва да се обръщам към вас на първо име. Какво е то?

Въпреки че нахалството й го накара да повдигне вежди, той отговори с толкова благовъзпитания си тон:

— Максимилиан.

— Това никак не е добре. Ще ви наричам Макс. — Очите му потъмняха и тя дяволито добави: — За да премахнем всякакви подозрения. Максимилиан звучи прекалено изискано и надменно за обикновения мистър Кейл, търговец на памучни платове.

— Търговец на памучни платове? Казахте, че ще е просто. Какво знам за памука, за Бога?

— Няма нужда да знаете каквото и да било за него, защото аз вече знам достатъчно. Веднъж Дом имаше случай, който засягаше тази индустрия. Ще отговарям на всички въпроси, които ви зададат.

— Точно така. Защото това никак няма да е подозрително — каза той с неприкрит сарказъм. — Нито пък някой ще забележи, че говорим с различни акценти. И преди да сте го предложили, не, не мога да променя акцента си. За разлика от вас, не съм свикнал да играя роли.

Това обида ли трябваше да бъде? Дали не намекваше нещо за нея и семейството й?

— Какво искате да кажете със „за разлика от вас“? Нима мислите, че всеки ден играя роли?

— Би трябвало — каза той сухо, — щом мислите, че това е най-лесното нещо на света.

— О! — каза тя, поомекнала. — Е, не е трудно. Майка ми беше актриса, както знаете.

— А вие самата играли ли сте някога?

Тя се изчерви.

— Не, но познавам техниките. Години наред помагах на мама да се подготви за ролите.

И винаги бе искала да бъде агент за Видок, да се преструва, че е някой друг, да пътува до разни екзотични места и да се вписва и в най-високите и най-ниските кръгове на обществото. Да бъде шпионин. Звучеше много вълнуващо.

Той я наблюдаваше, присвил очи.

— Все едно, никой няма да повярва, че сме брат и сестра. Изглеждаме и говорим съвсем различно. И мога да ви уверя, че никога няма да мога да се отнасям с вас като със сестра.

Думите му отново извикаха гнева й.

— Защото стоя много по-ниско от вас?

— Защото сте прекалено красива. — Тя замръзна, а той добави с горчивина: — Не мога да се преструвам, че не забелязвам красотата ви. А братята не трябва да забелязват красотата на сестрите си.

Смелото му изявление я свари неподготвена и по тялото й се разля топлина. Застави се да не й обръща внимание. Вероятно използваше ласкателството в опит да постигне своето, тъй като не беше успял по друг начин. Очевидно мислеше, че тя ще се разтопи от похвалите на един херцог. И че ще отстъпи.

Арогантен звяр.

— Няма значение дали хората ще повярват. Докато не узнаят истинската ни самоличност, могат да мислят каквото пожелаят. Ще бъдем двама сравнително анонимни пътници. Никой няма да свърже истинското ми аз с истинското ви вас. Мен и бездруго не ме познават. Върнах се в Англия едва преди шест месеца.

Той наклони глава на една страна.

— Но отстъпихте от прага, за да не видят съседите ви, че разговаряте с мен по нощница.

Бузите й пламнаха.

— Това е различно. Не мога да си позволя съседите да клюкарстват за мен, защото ще се отрази много зле на „Мантън Инвестигейшънс“.

— Точно така — каза той провлечено.

— Но съседите ми няма да се качат на дилижанс за Брайтън, нито на пощенски кораб за Диеп. Ако не се кача в каретата ви, за да отидем заедно до странноприемницата „Златния кръст“, никой няма да ни свърже. Ще пристигнем там поотделно и ще оставим Шоу да се справи със съседите. Той е професионален актьор.

— Икономът ви е актьор? — запита той, сякаш не вярваше на ушите си.

— Е, той не е точно иконом, по-скоро заема много длъжности. Но е отличен актьор. Така че, виждате ли, няма за какво да се тревожите.

— Точно така. — Вдигна поглед към тавана. — Само от възможността за катастрофа, когато някой от двама ни изтърве нещо, което ще ни разкрие.

— Хайде сега, Ваше благородие, мислете за това като за приключение — каза тя твърдо. — Нямаше да успее да я разубеди. — Изглежда, че имате нужда от приключения.

Той й хвърли неразгадаем поглед.

— Ще стигнем крайбрежието още преди полунощ — продължи тя. — И призори ще се качим на пощенския кораб за Диеп.

— Наистина ли? — запита той сухо.

Тя не му обърна внимание, твърдо решена да успее.

— Знам, че имаме само няколко часа да опаковаме багажа си, ако ще тръгнем в два, но и бездруго няма да пожелаете да вземете много неща със себе си — само дрехите на Дом и някои много важни принадлежности. Нищо, което да привлича вниманието. И не голям куфар също — обществените дилижанси не разполагат с много място. — Отиде до прозореца. — И не трябва да спирате пред странноприемницата със собствената си карета или…

— Забравяте нещо, мис Боно.

Тя се извърна от прозореца и го видя да стои с разкрачени крака и скръстени на гърба ръце, същински херцог, и да я гледа със стоманен поглед.

— И какво е то? — запита тя уж нехайно.

— Още не съм се съгласил с плана ви.

Тя се приготви за битка, без да обърне внимание на тревогата, събираща се в гърдите й.

— Но и не сте предложили по-добър план, с който да се съглася. Така че, освен ако не можете да четете мислите в главата ми и така да се сдобиете с исканата информация, ще трябва да си сътрудничим. Или можете да оставите въпроса с носната кърпичка на брат ви да бъде интригуваща загадка.

Той я гледаше, смръщил силно вежди. Тя го гледаше гневно в отговор.

Накрая той изруга тихо.

— Като се има предвид, че времето е много важен фактор, не ми оставяте избор.

— Никакъв — съгласи се тя. Беше спечелила! Тръгна към вратата, защото най-лошото бе преминало.

— Ще видя кои от дрехите на Дом могат да ви станат…

— Ще си намеря дрехи — прекъсна я той. — Сигурен съм, че някой от слугите ми ще успее да ми намери дрехи, различни от онези, които нося обикновено.

— О! — Как можа да забрави, че той вероятно има цял легион слуги, които изпълняваха всякакви заповеди? — Разбира се.

Излязоха в коридора и тръгнаха надолу по стълбите в мълчание. Като стигнаха до входната врата, където Скримшоу вече бе занесъл палтото и шапката на херцога, Лайънс се обърна с лице към нея. Очите му отново блестяха.

— Извинете ме, че бях груб, мис Боно — каза раздразнено, — но мисля, трябва да знаете, че причината да сте все още неомъжена, не е липсата ви на връзки, нито дори това, че сте незаконно дете. А защото сте истински трън… — Осъзна се, защото Скримшоу прочисти гърлото си. — … в задника.

Тя избухна в смях.

— Дом ми каза същото вчера, преди да тръгне, само че използвайки различни думи. Оказва се, че можете да играете ролята на брат ми. Очевидно ви се удава съвсем естествено.

Херцогът сигурно не бе доловил хумора в думите й, защото продължаваше да я гледа гневно.

— В такъв случай е добре, че никога не съм имал сестра. Защото щях да я удуша, преди да е пораснала.

Забележката му бе така подобна на онова, което братята й може би щяха да кажат, че тя не се разгневи.

— Не трябва да правите нищо подобно — каза тя меко. — Ако имате сестра, трябва да я защитавате с цялата си сила, точно така, както аз се боря да защитя брат си.

Той я гледаше с очите си с цвят на лятна гора.

— Тогава, заради вас, надявам се Боно да се окаже достоен за вярата ви в него.

— Непременно ще се окаже достоен. — И по-добре да беше така. Или щеше да го удуши.

— Много добре, тогава. Изглежда, че имаме план. — Взе палтото и шапката си от Скримшоу и наведе глава. — Ще се видим след няколко часа в „Златният кръст“.

— Ще бъда там.

Щом Лайънс излезе, Скримшоу застана до нея и двамата загледаха как херцогът се качва в каретата си.

— Сигурна ли сте за това? — прошепна Скримшоу.

— За какво? Че ще бъда там?

— Че мистър Боно заслужава вярата ви в него. Непочтеността у човека обикновено нараства. И изглежда, че брат ви този път е бил много близо до престъпното поведение.

— Тристан не е престъпник и освен това… — Смръщи вежди. — Чакай, нима си подслушвал разговора ми с херцога? Това е изключително грубо и невъзпитано.

— Така ли? В половината пиеси има елемент на подслушване. Предполагам, че е всеобща практика.

Тя го изгледа накриво.

— Нищо подобно не предполагаш. Когато искаш, напълно осъзнаваш какво е правилно и какво — не.

Скримшоу я гледаше открито.

— Да, затова знам, че изкушавате съдбата с този луд план. Негово благородие е прав в това отношение.

Тя потисна страховете си и тръгна към стълбите.

— Нямам избор. Трябва да се уверя, че Тристан е добре, и не виждам друг начин да го направя.

Той тръгна редом с нея.

— Можете да пишете на мистър Мантън в Шотландия и да го оставите той да се справи с проблема.

— И как това ще ме отърве от херцога?

— Можете да му кажете, каквото иска да знае.

— И той да затича разгневен към Париж и да съсипе бъдещето на Тристан? Не, в никакъв случай, дори животът ми да зависи от това.

— Предполагате, че нещастието ще се случи, ако Негово благородие замине без вас, но може би той ще намери мистър Боно и ще открие, че наистина е открил брат му.

Тя се спря на площадката и го погледна.

— Съмнявам се. Сигурна съм, че Тристан просто е направил прибързано заключение, което няма да издържи под натиска на фактите. Отдавна изчезналият брат на херцога да се появи изневиделица, за да предяви правата си над титлата? Прилича на действието в пиеса.

— Сещам се за „Както ви харесва“ на Шекспир.

— Точно така. Ето защо трябва да бъда там, когато Лайънс открие истината, каквато и да е тя. — Продължи да се изкачва по стълбите. — Някой трябва да се погрижи да не насочи гнева си към Тристан.

— Мистър Боно е възрастен човек, както знаете. Може и сам да се грижи за себе си.

Тя изсумтя.

— Нито един мъж не може да се грижи изцяло сам за себе си. Не трябваше да го оставям сам във Франция.

Изкачваха се няколко секунди в мълчание преди Скримшоу да се осмели да направи втора забележка.

— Може това да е истинската причина да искате да предприемете това пътуване. Липсва ви домът ви и търсите възможност да се върнете.

Тя спря рязко в края на стълбите и се замисли над тази вероятност.

— Може би. Париж ми липсва понякога… хората, храната, изкуството. — Тръгна по коридора. — Но Лондон също ми харесва. Това е проблемът — в един съвършен свят ще посещавам редовно и Париж, и Лондон, и Венеция, и Ню Йорк, и дори Тимбукту. — Въздъхна дълбоко. — Но светът не е съвършен, нали?

— Не е. — Задържа я с едната си ръка. — Поради което не трябва да заминете с един непознат. Дори не го познавате, а се каните да пътувате с него.

— Ще пътуваме в компанията на хора, за Бога! Какво може да ми направи? А като брат и сестра ще имаме отделни стаи в странноприемниците, така че няма за какво да се тревожа.

Скримшоу я загледа с присвити очи.

— Казахте му, че ще играете ролята на негова любовница, ако е необходимо.

Господи, наистина бе чул всичко!

— Добре, ще призная, че това бе глупаво от моя страна, но се опитвах на всяка цена да го убедя. Нямах предвид наистина да бъда негова любовница. И той го знаеше.

— Така ли? — В гласа на Скримшоу се долавяше скептична нотка. — Внимавайте, мис. Позволявате привлекателността на херцога, хубавите му дрехи и високият му ранг да замъгляват преценката ви. „Не всичко, което блести, е злато.“

— Знам това. Нима мислиш, че не съм научила нищо от мама? Знам колко е лесно да станеш подвластна на магията на такъв мъж и колко опасно е това. Мисля, че съм добре защитена от такава глупост. Тревожиш се за нищо. Всичко ще бъде наред.

— Осмелявам се да кажа, че мистър Мантън щеше да е на друго мнение, ако беше тук.

— А, но не е тук — каза тя и махна с ръка. — И защо те интересува какво ще помисли той? След като тръгна, ще можеш да репетираш така желаната роля. Може да постигнеш огромен успех.

Той я погледна накриво.

— Да, като например да ме уволнят, защото съм позволил да пътувате с херцог Лайънс до Франция.

— Глупости. Дом никога няма да те уволни. — Той продължи да изглежда нервен и тя добави: — Няма да му позволя, кълна се.

— И какво да казвам на хората, ако питат къде сте?

— Кажи им, че съм заминала с Дом. — Изправи рамене. — Знам какво правя. Не се тревожи за мен, отивай да репетираш. — Тръгна към стаята си. — Но първо ми изпрати мисис Бидъл да ми помогне с опаковането на багажа.

Но все пак, докато се приготвяше за пътуването, се питаше дали Скримшоу не беше прав. Дали наистина не позволяваше на високия ранг и богатството на херцога да я изкушат да му има доверие? Или дори по-лошо — да я развълнуват?

„Защото сте прекалено красива. Не мога да се преструвам, че не забелязвам красотата ви.“ Дори споменът за думите му извика странни тръпки в корема й. Той определено знаеше как да направи комплимент. Думите му бяха лишени от преструвка и всякакъв неприличен намек. Но дали наистина бяха искрени? Как биха могли да бъдат? Тя не беше крехкото и нежно цвете, за каквото мечтаеха всички джентълмени. Дори татко я наричаше диво цвете, а ако въобще знаеше нещо за англичаните, то беше, че не харесват дивите жени. И херцогът бе дал това ясно да се разбере, като я беше нарекъл трън в задника. Това я накара да се усмихне. Тревогите на Скримшоу бяха смешни. Херцогът дори не смееше да се изразява прекалено свободно пред нея, след като бе разбрал, че е почтена жена.

Той беше олицетворение на благоприличието.

Освен в мига, в който бе предложила да играе ролята на негова любовница.

Дъхът й заседна в гърлото, като си спомни колко смело и открито я беше обходил погледът му. Може би „олицетворение на благоприличието“ не беше най-доброто описание за него. Той беше загадка, и то такава, каквато всеки би искал да разгадае.

Смръщи вежди. Не, определено не. Мъже като надменния Лайънс бяха по-скоро зло, което не си струваше усилията. А тя нямаше нужда от подобни проблеми. Макар и бавно, напредваше в работата с Дом и може би скоро той щеше да й позволи сама да поеме случай или поне да свърши нещо важно.

За това бе мечтала през всичките тези години — да контролира сама живота си, да може сама да дърпа конците, вместо да зависи от лекомислени мъже. Да се забърка с някакъв херцог, не беше според плановете й.

Трябваше да стои далеч от Лайънс. Да не обръща внимание на комплиментите му и на абсурдното привличане, което изпитваше към него. Само така щеше да успее да спаси бъдещето на Тристан. Това бе всичко.

Няколко часа по-късно, когато пристигна с багажа си в странноприемницата „Златният кръст“, трябваше да си напомни твърдо взетите решения. Защото надменният херцог още веднъж предизвикваше очакванията й.

Обикновените дрехи трябваше да го накарат да изглежда съвсем обикновен и да намалят привлекателността му. Но не, те я подчертаваха. С небрежно преметнато през рамо палто приличаше на безразсъден авантюрист, тръгнал да покори света.

А тя определено имаше слабост към безразсъдните авантюристи.

По дяволите! Не можеше да обвини дрехите му. Костюмът от памучно кадифе бе точно такъв, какъвто всеки търговец на памучни платове би облякъл. Тоалетът му се допълваше от кафяво палто, светлобежови бричове и тъмнокафява широка връзка около врата.

Но тези цветове само подчертаваха зелените му очи. А високите му кожени кафяви ботуши го караха да изглежда смел — мъж, с който трябва да се съобразяваш. Привлекателността му се засилваше от косата, така неподходяща за херцог, но съвършена за авантюрист в подобно облекло.

После той заговори и херцогът се завърна с пълна сила ведно с арогантния си акцент.

— Ето ви и вас. Помислих, че сте забравили в колко часа тръгва дилижансът.

Тя се усмихна с усилие.

— Опаковането на багажа ми отне много време. — И като имаше предвид хората наоколо, добави: — Имаше ли други бележки, които да ви чакат в дома ви… от брат ми?

Изражението му стана по-сурово.

— Не. Нито дума.

Тя въздъхна. Част от нея се бе надявала, че нещо е забавило Тристан някъде и той се е опитал отново да се свърже с херцога. Но бяха минали повече от дванайсет часа от изпращането на първата бележка. Нещата не изглеждаха добре.

Изведнъж по гърба й полазиха студени тръпки и тя се огледа. Не изглеждаше някой да им обръща внимание, но тя имаше странното чувство, че някой ги наблюдава. Помисли си, че трябва да е игра на въображението й, подсилена от тревогите й за Тристан.

— Предполагам, че вече сте купили билетите. Всъщност сега ще трябва да се обръщаме един към друг на малко име, за да не правим впечатление.

Това беше като нов удар за херцога, но той отговори:

— Разбира се. А вие… Ти взе ли паспорта си?

— Разбира се.

— Дай ми го. Ще ми е необходим да купя билети за пощенския кораб.

Тя му го подаде и го загледа как го прибира в джоба на палтото си.

— Къде е чантата ти?

— Вече е натоварена.

— Тогава аз трябва…

— Мис Боно! — извика глас зад нея. — Не мога да повярвам, че сте тук!

Сърцето й се сви, като се обърна и видя мисис Гризли, една от съседките им, да върви към нея със съпруга си по петите. О, не. Най-голямата клюкарка от всичките й съседки да се появи така, толкова далеч от дома си? Какви бяха шансовете?

— Ще пътувате с дилижанса, нали? — продължи мисис Гризли, видяла чантата на Лизет.

„Спокойно, каза си Лизет. Ако пита кой те придружава, трябва само да кажеш, че Дом закъснява.“ От странноприемницата „Златният кръст“ тръгваха много дилижанси, а съседката й можеше да не е тук, за да пътува.

— Добър ден, мисис Гризли — отговори спокойно. — Не очаквах да ви видя тук.

— Отиваме до Брайтън, на гости на дъщеря си — каза весело мисис Гризли. — Предполагам, че вие също ще пътувате до Брайтън?

Лизет замръзна. Това не можеше да се случва. Как щеше да се представя за мис Кейл, ако семейство Гризли бяха в каретата с тях по целия път чак до Брайтън?

— Аз… аз…

Но мисис Гризли не искаше отговор, а продължи:

— Говорих с кочияша и той ми каза, че две от местата вътре в дилижанса са заети от джентълмен и дама, но не знаех, че това сте вие и брат ви. — Огледа се. — А къде е мистър Мантън, между другото? Кочияшът каза, че ще тръгнем скоро.

Обзе я паника. Не можеше да се представя за мис Кейл, а мисис Гризли знаеше, че няма други братя, затова не можеше да представи херцога за друг мистър Мантън или друг мистър Боно или…

— Страхувам се, че дамата си глътна езика — каза спокойно Лайънс, застанал до нея. — Ще трябва да й простите… Седмицата бе дълга и натоварена. — Поклони се на мисис Гризли. — Дамата отива в Брайтън с мен.

— С вас! — В гласа на мисис Гризли се преплитаха учудване и възмущение.

— Да. Позволете да ви се представя. Макс Кейл на вашите услуги. — Паниката на Лизет се бе засилила и тя едва ли не бе обзета от треска. Той взе ръката й и я сложи твърдо под лакътя си. — Аз съм съпругът на мис Боно.