Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (1)

Пролог

Йоркшир, 1816

— По дяволите, момиче, престани да крачиш напред-назад, ела и си изяж закуската, преди да ми се е завил свят.

— Но, мамо, как е възможно да не се тревожиш за Тристан? Никога не е отсъствал цяла нощ! Ами ако му се е случило нещо, докато бяха на лов вчера с татко?

Клодин Боно махна с ръка с онази нехайност и елегантност на жестовете, които я бяха направили почитана актриса на континента, преди татко да я вземе със себе си при едно от пътуванията си и да я настани в тази къща.

— Ако беше така, вече щяхме да сме научили. Баща ти щеше да изпрати слуга да ни вземе. И това е най-малкото, което щеше да направи. Амброуз е завел Тристан да пийнат след лова и са останали до зазоряване в „Грийн Ин“.

Майка й най-вероятно беше права. Характерно за татко щеше да бъде да заведе брат й на някое интересно място. На Тристан всичко му позволяваха, а нея ограничаваха. Тристан дори не бе толкова по-голям от нея — разликата им беше само три години. Не беше справедливо.

— Може би трябва да отида до Ашкрофт и да се уверя, че са там. — Хвърли пълен с копнеж поглед към зелените хълмове на Йоркшир, простиращи се миля след миля.

Мама повдигна едната си руса, оскубана до съвършенство, вежда.

— Не можеш да отидеш сама до града, милата ми. Не е прилично.

Лизет въздъхна дълбоко от разочарование и отново закрачи из стаята.

— Като че ли някой се интересува от благоприличието, когато става въпрос за копеле.

— Лизет Боно! — каза остро майка й. — Не използвай тази ужасна дума, когато говориш за себе си! Ти си дъщеря на виконт Ратмур. Никога не го забравяй.

— Незаконна дъщеря на виконт Ратмур — изръмжа Лизет. — Какво стана с обещанията на татко да се ожени за теб?

Мама стисна устни и те образуваха много тънка черта.

— Хм… сложно е. Трябва да изчака края на войната с Франция. Да се ожени за французойка, ще бъде истински скандал. А баща ти не би понесъл един скандал. Той ще се отрази също така и на законните му синове.

Лизет изгледа майка си накриво.

— Войната свърши преди година, мамо. И единственият, който не би понесъл скандала, е Джордж. Чакането нищо няма да промени.

Двайсет и шест годишният Джордж Мантън беше законният син и наследник, наполовина брат на нея и Тристан. Той ги мразеше, откакто татко бе направил мама своя любовница. Макар че майката на Джордж бе починала преди години, той продължаваше да мрази жената, която баща му обожаваше до глупост. И децата, родени от тази връзка.

— Джордж ще се примири — каза мама, отхвърляйки небрежно опасенията й и очевидно чувствайки се неудобно от обрата в разговора. — Няма да има избор, когато баща ти се ожени за мен. — Започна да маже конфитюр върху препечената си филийка с деликатни движения на ножа.

Всичко, което мама правеше, беше деликатно. А Лизет нямаше нито една деликатна кост в тялото си. Беше неестествено висока за момиче на нейната възраст, с костеливи хълбоци и огромни гърди, които я караха да изглежда така, сякаш едва пазеше равновесие. И косата й не беше руса като тази на майка й, която имаше цвят на прясно бито масло и на която мъжете винаги се възхищаваха. Беше мастилено черна като тази на баща й.

Момичето отчаяно се опитваше да я направи привлекателна с панделките, които татко й носеше от пътуванията си, но тя бе така дива и къдрава, че всякакви опити бяха безполезни. И повечето панделки украсяваха роклите й.

— Красива ли съм, мамо?

Майка й премигна.

— Разбира се, че си красива, ma cherie. Ти си моя дъщеря, нали? Не се тревожи, някой ден мъжете ще се бият за вниманието ти.

Не беше сигурна, че иска това. Красотата на майка й не й беше донесла нищо повече от това да чака мъжът, когото обича, да се ожени за нея. Когато бе малко момиченце, Лизет вярваше на обещанията на баща си някой ден да станат истинско семейство. Но напоследък бе започнала да губи вяра в него. На входната врата се почука силно.

— Аз ще отворя! — извика Лизет и се втурна в коридора. Усмихна се, като видя другия си полубрат, деветнайсетгодишния Доминик Мантън, да стои на прага.

— Най-после се върна! — извика.

Дом се различаваше от Джордж така, както грахът от крушите. Играеше заедно с Тристан, когато бяха деца, докато Джордж бе на училище. Когато поотрасна, Лизет все вървеше след тях и той беше мил с нея, макар че селяните не бяха. Тя го обожаваше заради това.

Днес обаче не изглеждаше щастлив, че е тук.

— Може ли да вляза?

Сърцето й се поколеба, когато тя забеляза прорязаните му от червени жилки очи, безцветните устни… И начинът, по който се държеше — сякаш бе от порцелан. О, Господи!

— Тристан! — прошепна тя. — Пострадал ли е?

— Къде е той? — отговори Дом с въпрос.

Това я обърка.

— Не знам. Няма го от вчера. Трябва да говориш с татко. Излязоха заедно на лов.

Той изруга, после изправи рамене.

— Татко е мъртъв, Лизет.

Думите бяха като шамар. Гледаше Дом с отворена уста и се питаше дали е чула правилно. В този миг зад тях се чу приглушено ридание.

Мама стоеше, замръзнала, кръвта се бе отцедила от лицето й.

— Мъртъв? Как е възможно това?

Дом прокара облечената си в ръкавица ръка през гъстите си черни къдрици.

— Не мога да ви разкажа много, мисис Боно. Все още събирам мозайката на случилото се, докато бях в Йорк. Доколкото успях да разбера, пушката на татко гръмнала сама и буквално експлодирала в гърдите му. Тристан и слугата довлекли татко у дома и го положили в спалнята му. Джордж скоро отишъл при тях, а слугата довел доктора. Джордж и Тристан останали до татко. И двамата били там, когато, малко след залез-слънце вчера, татко предал Богу дух.

Думите бавно достигнаха до съзнанието й, а сълзите изпълниха очите й и започнаха да се стичат по бузите й. Майка й плачеше тихо. Лизет отиде при нея. Двете просто стояха и плачеха прегърнати.

Не можеше татко да е мъртъв. Беше го видяла едва вчера, когато дойде да вземе Тристан.

О, Господи, Тристан!

Хвърли на Дом укорителен поглед.

— Ако Тристан е бил там, когато татко е починал, защо не е дошъл да ни каже?

— Не знам. Аз се прибрах у дома едва преди два часа. Но…

При неговото колебание, мама замръзна.

— Н-но какво?

— Трябва да го намерим. Джордж ще бъде тук всяка минута. Търси го.

Студени тръпки полазиха по гърба на Лизет.

— Защо Джордж ще идва тук? Не мисли, че Тристан е убил татко, нали?

— Не — каза Дом твърдо, — макар че сигурно щеше да се опита да го обвини, ако слугата не беше видял станалото с очите си. — Дом потри с длан уморените си очи. — Обаче Джордж мисли, че Тристан е откраднал Сини пламъци снощи.

Шокът я накара да ахне. Сини пламъци беше любимият — а и на Тристан — чистокръвен кон на баща й. Баща им беше обещал някой ден да го даде на Тристан.

— Не мислиш, че Тристан би направил такова нещо, нали?

— Не знам. Никой от слугите не знае със сигурност какво е станало след смъртта на татко. Казват, че накрая Тристан си тръгнал, но Джордж твърди, че се е върнал посред нощ, за да открадне Сини пламъци. В момента събира хора, за да залови Тристан и да го обвини в кражба.

Кръвта й се смръзна.

— О, Дом, не! Как е възможно това?

— Знаеш колко Джордж мрази Тристан. Би направил всичко, за да съсипе живота му.

— Затова ли си тук? — Тристан, току-що влязъл през задния вход, тръгна с широки крачки по коридора към Дом. Палтото му беше скъсано, сякаш бе тичал през гората, а панталоните му бяха изцапани с кал чак до коленете. — Дошъл си да гледаш как ще ме съсипят?

— Тристан! — извика Лизет. — Не му говори така!

— Тук съм, за да те предупредя — каза Дом спокойно. — Ако си взел Сини пламъци, ще трябва да го върнеш.

Бузите на Тристан поруменяха силно, докато вървеше неумолимо напред.

— Защо? Той е мой. Татко го завеща на мен, факт, който и брат ти щеше да потвърди, ако не беше твърдо решен да ме лиши от рожденото ми право.

— Какви ги говориш? — прошепна мама.

Тристан постави ръце на раменете й, после стрелна Дом с поглед.

— На смъртния си одър татко написа допълнение към завещанието си. Остави коня на мен, тази къща на теб и колекцията си от украшения — на Лизет. Също така определи издръжка за нас тримата. Двамата с Джордж бяхме свидетели как подписа документа.

— О, татко! — прошепна Лизет, а сълзите продължаваха да се стичат по бузите й. Риданията й бяха заседнали в гърлото й. Обичал ги е, и то достатъчно, за да помисли за тях в сетния си час. И е знаел колко много тя обича евтините украшения, които бе купувал в различните държави като сувенири. Разказите му за чуждите страни й бяха много интересни и я караха да мечтае да обиколи света.

В очите на Тристан гореше необичаен пламък.

— Но веднага щом татко изпусна последния си дъх, Джордж изгори допълнението пред мен. Каза, че по-скоро ще умре, отколкото да ни позволи да вземем дори пени.

Лизет бе шокирана. Същите чувства се изписаха и върху лицето на Дом. Защо Джордж ги мразеше толкова много?

Дом смръщи вежди.

— Джордж не ми каза нищо за това.

— И си изненадан от постъпката му? — сряза го Тристан.

Дом отговори:

— Не.

Тристан се отдели от майка си и се изправи лице в лице с Дом.

— Да, взех коня, който ми принадлежи.

— Ще трябва да го върнеш — каза Дом. — Кражбата на кон се наказва със смърт. Ще трябва някак си, тайно, да го върнем в конюшнята или да бъде намерен да се скита в полето… или…

— Прекалено е късно за това — каза спокойно Тристан. — Продадох го на търговец на коне, циганин, за да има семейството ми с какво да живее, докато измисля начин да го издържам.

— Продал си го? — извика Дом. — Луд ли си? Джордж ще поиска обесването ти, това е сигурно!

— Нека само опита — изръмжа Тристан. — Ще кажа на целия свят какво направи той, какъв лукав лъжец е и…

— Никой няма да ти повярва, mon cher — каза майка им тихо, със задавен глас. — Ще кажат, че лъжеш и че тези лъжи имат за цел да те облагодетелстват. Джордж е наследникът. Той ще спечели, а теб ще те обесят. — И отново заплака.

Тристан се сви пред лицето на огромната й мъка.

— О, майко, няма да ме обесят! — Отиде при нея и я взе в прегръдките си. — Шшш, шшш, не плачи.

Лизет се обърна към Дом.

— Трябва да направиш нещо. Не можем да оставим Джордж да арестува Тристан!

— По дяволите! — Дом изправи рамене. — Добре, ето какво ще направим. Тристан, трябва да тръгнеш веднага. Веднага! Вероятно ще успееш да стигнеш до пещерата, преди Джордж да е дошъл. Ще дойда при теб веднага, щом успея да се измъкна. Тази вечер.

— Каква пещера? — запита мама.

Тримата размениха погледи. Пещерата бе тяхната обща тайна, мястото, където бягаха от родителите и опекуните си — и от Джордж. Тайна, грижливо пазена през всичките тези години.

— Не се тревожи, майко, знам коя пещера има предвид той. — Тристан изгледа гневно Дом. — Но не виждам защо аз трябва да бягам и да се крия, след като Джордж…

— Слушай брат си! — извика майка им. — Сигурна съм, че Дом ще направи всичко възможно да поправи несправедливостта. Но ако останеш тук и Джордж накара правосъдието да те преследва, това ще бъде краят за всички ни.

Лизет не смееше да диша. Майка им мъдро използваше чувството за вина на Тристан. В противен случай, безразсъдният глупак щеше да предизвика Джордж и едва ли не сам да нахлузи примката на шията си.

С мрачен поглед, Тристан скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, Дом, да предположим, че се скрия в пещерата. После какво?

— Ще се опитам да убедя Джордж да постъпи правилно — каза Дом. — По-вероятно е да го направи, когато не си наоколо и не го провокираш.

Надеждата разцъфна в сърцето на Лизет. Ако някой можеше да убеди Джордж, то това беше Дом.

— Слушай Дом, Тристан.

Тристан издиша дълго и бавно.

— Добре. Но ако Джордж продължава да настоява на лъжите си…

— Ще отидеш във Франция — каза мама решително. — Семейството ми е в Тулон. — Погледна умолително Дом. — Ако се стигне дотам, ще можеш ли да му помогнеш?

— Мога да го кача на рибарска лодка във Фламбъро Хед. Ще трябва сам да стигне до пристанището в Хъл. След това може да използва част от парите, получени за коня, за да стигне до Франция.

— Чудесно — каза мама. — Той ще се справи.

— Виж сега, майко… — поде Тристан.

— Не! — извика тя. — Няма да изгубя и баща ти, и теб! Не искай това от мен!

Тристан стисна зъби, после кимна рязко.

— Ела — каза тя и го хвана за ръката. — Ще опаковаме багажа за пътуването ти.

— Няма време за това — намеси се Дом. — Мога да му занеса нещата довечера. Той трябва да тръгне веднага! Джордж ще дойде всеки момент.

— Да, върви, Тристан! — настоя Лизет и го побутна към задната врата. — Преди Джордж да те е открил.

Тристан се спря в края на коридора.

— Има нещо, което трябва да знаеш, Дом. В онова допълнение, което Джордж изгори, татко остави пари и на теб. Така че, ако действията му останат ненаказани…

— Разбирам — каза Дом. — А сега тръгвай, дяволите да те вземат!

Смръщил силно вежди, Тристан тръгна.

— По-добре да приготвя онова, от което ще има нужда при пътуването. — Мама изчезна в края на коридора, оставяйки Лизет сама с Дом.

Дом взе ръцете на Лизет в своите.

— Съжалявам, мило момиче. За Джордж, за татко… за всичко.

— Вината не е твоя — измърмори тя. — И двамата го знаем. Джордж винаги прави, каквото пожелае, а колкото до татко…

Сълзите отново потекоха по бузите й, а той я взе в прегръдките си, за да я успокои. Тя не можеше да повярва, че татко е мъртъв. Едва вчера я бе целунал и бе обещал скоро да я изведе на езда. Толкова много обещания, а ето че сега нямаше да може да ги изпълни.

Сълзите се стичаха по бузите й и попиваха в хубавото синьо палто на Дом, а той тихо шепнеше успокоителни думи. Не беше сигурна колко дълго са останали така, но й се стори, че само секунди по-късно тропотът на коне отвън ги накара да се разделят. Двамата си размениха погледи, а на вратата се почука толкова силно, че Лизет подскочи.

— Трябва да накараме майка ти да отвори — каза Дом тихо. — Ако ме види тук, може нещо много скоро да се обърка.

— Но видът на мама само ще ядоса още повече Джордж. Нека аз да отворя.

— Лизет…

— Мога да се правя на глупава. Може би дори ще ми повярва. Трябва да го забавим достатъчно, за да дадем време на Тристан да стигне до пещерата.

Дом я погледна втренчено, после въздъхна и отстъпи назад.

— Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен.

Тя му се усмихна с благодарност и отвори вратата. И замръзна, сварена съвсем неподготвена за тълпата, която обграждаше Джордж. Там беше отвратителният му управител, Джон Хъкър, и двама от най-жестоките му слуги, както и селяни, които ненавиждаха това „копеле французина“, както често наричаха Тристан в града. И то само защото разполагаше с благоволението на виконта.

Тя се застави да не покаже никаква реакция на демонстрирането му на сила, напомняйки си, че Джордж все още не знае, че на нея й е известно за смъртта на татко. И че още по-малко би могла да знае за кражбата на коня.

— Добро утро, милорд. Какво те води насам толкова рано?

Макар и да имаше телосложението на провинциален работник, чертите, облеклото и маниерите на Джордж бяха аристократични. Кожата му бе светла като на благородник, който рядко се показва на слънце, костюмът му бе безупречно ушит като на джентълмен, който никога не се тревожи, че работата може да го принуди да изцапа дрехите си, а той демонстрираше арогантността на наследник на виконта.

Можеше да бъде наречен красив с тези широки гърди и вълниста кестенява коса, както и с чаровната си усмивка, с която награждаваше жените, които отговаряха на стандартите му. Но нищо от това не въздействаше на Лизет. Тя познаваше жестокото сърце, което се криеше в тези гърди.

Типично за него, той дори не си направи труда да слезе от любимия си жребец.

— Къде е той? — запита високо, без никакво предисловие.

— Кой? — запита тя рязко в отговор. Щом той не си правеше труда да бъде учтив, тя щеше да му отвърне със същото.

— Знаеш кой. Оня лъжец и задник, брат ти.

Макар и трудно, успя да сдържи гнева си.

— Той е и твой брат.

— Или поне така твърди майка ти — каза провлечено Хъкър.

Жестоката забележка я накара да прехапе устни. Мъжете се смееха. Как се осмеляваше? И още повече, как можеше да се смее на непочтената забележка?

Направи всичко възможно да сдържи напиращите думи, защото животът на Тристан можеше да зависи от това. За нещастие, мълчанието й само подтикна мъжете към още грубости. Те се приближиха още, без да слизат от гърбовете на конете, за да направят груби забележки за гърдите й и да й предложат неща, които тя само смътно разбираше, но явно бяха неприлични и злобни.

Само след секунди на прага се появи Дом.

— Отдръпни кучетата си! — изръмжа той на брат си. — Тя е в траур също като нас. Как можеш да им позволяваш да я обиждат? Тя ти е сестра, за Бога!

Джордж повдигна вежди, но мъдро не каза нищо.

— Какво правиш тук, Дом?

— Дойдох да кажа на семейството ни за смъртта на татко.

По лицето на Джордж се изписа присмехулно изражение.

— Сигурен ли си, че не се надяваш да продължиш с мисис Боно оттам, където татко е спрял?

Лизет премигна, после се спусна напред.

— Не говори така, ти, ужасен звяр такъв!

Само желязната хватка на Дом й попречи да бутне Джордж от гърба на коня, за да може да го зашлеви.

— Достатъчно, джентълмени! — извика мама иззад нея. Гледаше студено Джордж. — Няма полза от кавги. Оставете ги настрани.

Изражението на Джордж бе леденостудено.

— Имам работа единствено с Тристан.

Неслучайно мама бе така популярна като актриса в Тулон. Макар да не можеше да скрие зачервените си очи и бледите си страни, изигра отлично незнанието и нехайството.

— О? Какво е направил сега синът ми, та да те ядоса?

— Открадна моя собственост. Дошли сме, за да го накараме да плати.

Тя махна с ръка.

— Не знам нищо за това. — На устните му се изписа усмивка на недоверие. — Можеш ли да докажеш, че е откраднал твоя собственост?

Отговори Хъкър.

— Свидетели са го видели снощи да извежда Сини пламъци от конюшнята.

Мама пребледня, а Лизет като че ли щеше да припадне. Свидетели. Това не беше добре. Но мама продължи да следва същата линия на поведение.

— Дори да е така, това няма нищо общо с мен. Не мога да контролирам сина си. Сигурна съм, че скоро ще върне коня. Той може дори да е в конюшнята и ако Ваше благородие отиде да провери…

— Никъде няма да отида, мисис Боно. Първото място, където Тристан би отишъл, е тук. Пък дори и за да ви каже за смъртта на татко. — Джордж я гледаше с арогантност, която извикваше омраза у всички тях. — Ще го кажа съвсем ясно, така че дори една френска курва да го разбере: или ще ми кажете къде е Тристан, или ще освободите къщата утре сутринта.

Дом изруга тихо, а Лизет извика:

— Не можеш да го направиш!

— Разбира се, че мога. — Джордж погледна мама. — Можете ли да платите наема за този месец?

— Разбира се, че няма да платим никакъв наем — каза тя, силно пребледняла. — Тази къща е на Амброуз.

— Беше. Баща ми е мъртъв, забрави ли? — отговори Джордж студено. — И сега къщата е моя собственост. Искам наем за нея. Можете ли да го платите? Защото ако не можете, имам право да ви изхвърля. — Усмихна се с най-чаровната си усмивка. — По дяволите, и бездруго имам право да ви изхвърля. Особено след като укривате крадец.

Дом пристъпи напред.

— Покажи малко милост, Джордж. Все още скърбят заради смъртта на татко. Всички скърбим. Остави им време да тъгуват, да отидат на погребението и да присъстват на четенето на завещанието.

— Надявам се, че не си на тяхна страна, братко мой — каза Джордж студено, докато конят му танцуваше напред-назад. — Защото в завещанието на татко няма нищо за теб. То е написано малко след моето раждане и оттогава не го е променял.

Ако се съдеше по това, колко остро си пое дъх Дом, това не му бе известно.

— Не може да е вярно — каза тихо.

— Консултирай се с адвоката на татко, щом не ми вярваш. Той от години се опитваше да накара татко да напише ново завещание. — Удостои брат си със самодоволна усмивка. — Така че ти предлагам да решиш на чия страна ще застанеш. Защото съм повече от готов да бъда щедър към законния си брат и да му дам онова, което баща ми е забравил да му завещае. Или…

Навременната пауза накара кръвта на Лизет да се смръзне във вените.

— Или? — запита Дом.

— Мога ей така, съвсем просто, да сложа край на бъдещата ти кариера на адвокат. — Щракна с пръсти. — Ако им помагаш да крият Тристан от мен, няма да получиш и пени от богатството на татко… — нито издръжка, нито собственост, нищо. И ще откриеш, че когато нямаш пари, е много трудно да се учи право.

Лизет бе обхваната от отчаяние. Животът на Дом щеше да приключи още преди да е започнал. Не знаеше за тези условия, когато се бе съгласил да помогне на Тристан.

— Как мога да го крия от теб, след като нямам никаква представа къде е? — отговори Дом спокойно, но Лизет усещаше колко е напрегнат.

Джордж смръщи вежди.

— Внимавай много какъв избор правиш, малки братко. Не се шегувам, когато казвам, че ще те лиша от всичко.

Дом го изгледа гневно:

— Наистина си изгорил онова допълнение, нали?

Джордж силно пребледня.

— Не знам за какво говориш.

— Чух, че на смъртното си легло татко е написал допълнение към завещанието си, в което се е погрижил за всички, включително и за мен. И че ти си го изгорил.

— Аха! — Джордж се приведе напред на седлото. — Знаеш къде е Тристан. Защото в противен случай… — Млъкна рязко, а на лицето му бе изписано измъчено изражение.

— Нямаше да съм чул за допълнението? — По лицето на Дом бе изписан триумф. — Мислех, че не знаеш за какво говоря.

Джордж нямаше да позволи на нещо така неудобно като истината да го спре.

— Не опитвай адвокатските си трикове върху мен, малки братко. Още не си адвокат и нищо не признавам. Къде е той, дяволите да те вземат?

— Казах ти: нямам представа.

— Лъжеш.

— Както и ти — отговори Дом.

— Не можеш да го докажеш. Разполагаш само с думата на едно крадливо копеле, което няма какво да купи, като ме злепостави.

— И ти не можеш да докажеш, че знам къде е.

— Нямам нужда от доказателство. Аз съм наследникът. Моят закон е абсолютен. — Стисна по-здраво юздите. — И така: с мен ли си, малки братко? Или с тях? Защото, ако избереш тях, кълна се, ще те оставя без нищо.

Лизет не смееше да диша. Като че ли дори конете бяха застинали на едно място в очакване отговора на Дом.

Той дълго и втренчено гледа Джордж — труден миг за всички тях. После се обърна и подаде ръка на Лизет.

— Ела, сестричке. Оказва се, че ще трябва да опаковаме багажа ви, преди да е станало утре сутрин.

Шокиран Джордж присви очи.

— Чудесно. Направи избора си. Кажи на Тристан, че е виновен за падението ти. — Обърна коня си към тълпата мъже и каза рязко: — Претърсете къщата! Претърсете полята и блатата и всяка педя земя между това място и морето! Трябва да е някъде тук!

Хората му се втурнаха към къщата, а Лизет каза:

— Дом, не трябваше…

— Мълчи, докато не си отидат, момиче — прошепна той. — После ще говорим.

Прав беше, че трябва да бъдат предпазливи, но тя трябваше да използва цялата си воля, за да не възрази, когато Хъкър започна да рови в гардероба й, а другите започнаха да преобръщат мебелите, без да обръщат внимание на изречените на френски ругатни от майка й. Хъкър пушеше силните си испански цигари и това, че миризмата ще се просмуче в дрехите й, бе повече, отколкото можеше да понесе.

Уморена и изнервена от събитията, на Лизет й се искаше да се разкрещи, но не виждаше смисъл. Вече нищо нямаше да бъде същото. Татко го нямаше. Нямаше да има вече закуски с него, по време на които той им четеше смешни откъси от вестника или им разказваше истории от последното си пътуване. Нямаше вече да се разхожда сред скалите във Фламбъро Хед с него и мама. И нямаше вече нощем да гледа звездите в компанията на Дом и Тристан.

Сълзите отново напълниха очите й. Как щеше да понесе всичко това? И какво щеше да стане с тях сега, когато татко го нямаше?

На хората на Джордж не бе необходимо много време да се уверят, че Тристан не е там. Веднага щом си тръгнаха, за да претърсят околността, мама изгледа Дом с укор и тревога.

— Момчето ми, не трябва да правиш това. Джордж със сигурност ще те остави без пукната пара. А баща ти не би искал това.

— Да не би да предпочиташ да му предам Тристан?

— Разбира се, че не, но може би ако беше поговорил с Джордж…

— Видя каква полза имаше от разговора ни.

Мама смръщи вежди.

— А какво ще стане, ако Тристан му даде парите, които е получил за коня? Джордж със сигурност не би могъл… не би обесил собствения си брат, нали?

— Може и ще го направи, страхувам се. Щом е решил да погази желанията на мъртвия си баща, значи е готов на всичко. — Дом гледаше през прозореца към хората на Джордж, които търсеха наоколо. — Освен това, подозирам, че дори да бях достатъчно жесток да му предам Тристан, пак щях да си остана за цял живот роб на Джордж. Той отново и отново щеше да прибягва до силата на богатството, за да изисква от мен подчинение. Отказвам да живея по този начин.

— Но как ще живееш? — запита Лизет. Дом беше и неин брат. Тя не искаше той да страда.

Дом я погали под брадичката.

— Аз съм голям човек, мило момиче. Мога да се грижа за себе си. Може и да не съм напреднал дотолкова в обучението си по право, че да си заслужа позиция на чиновник или адвокат, но имам приятел в „Боу Стрийт Рапърс“, който ще ме наеме, докато получа дипломата си. — Погледът му се спря на мама. — По-скоро съм загрижен как ще живеете вие тримата.

Мама изправи рамене.

— Ще отидем при семейството ми в Тулон.

Дом смръщи вежди.

— Това означава да оставите всичко тук.

— Не всичко — поправи го мама. — Имам децата си. Освен това, всичките ни вещи са купени от баща ви и Джордж вероятно ще изиска да останат в къщата. — Наклони глава. — Няма да си навлека обвинения в кражба. Нито на моята, нито на главата на Лизет. Ще вземем дрехите си, това е всичко.

— Но как ще живеете във Франция? — запита Дом.

— Мога отново да работя като актриса. — Отново наклони глава, този път кокетно. — Все още съм млада и хубава, нали?

Дом се усмихна на проявата й на суетност.

— Да. А и ще разполагате с парите, които Тристан е взел за коня.

— Той не трябва да ги задържи — прошепна мама.

— А, напротив. Татко искаше той да получи коня. — Дом доби примирен вид. — Поне знаем, че татко е искал да се отнесе справедливо с всички ни, макар и Джордж да му е попречил.

На лицето му бе изписана мъка, която накара Лизет да изпита съжаление към него.

— Татко е бил длъжен да те включи в завещанието. Постъпил е много грешно.

— Знаеш какъв беше. Винаги беше някъде, винаги изследваше нов град, остров или езеро. — В гласа на Дом се долови неопределена нотка. — Нямаше време за неща като семейни отговорности.

— Не го обвинявайте прекалено много — каза мама. — Може и да не е бил добър в тези неща, но ви обичаше. — Погледът й се спря последователно на двамата. — Обичаше много и двама ви.

Мама отново заплака и отиде да потърси носна кърпичка. След като излезе, Лизет прошепна:

— Да, татко ни обичаше. Но просто недостатъчно.

Това беше проблемът, когато разчиташ някой мъж да те спаси. На мъжете не можеше да се разчита. Татко… Джордж… Дори Тристан беше влошил нещата с гнева си. От мъжете, които имаха значение в живота й, само един бе постъпвал винаги правилно — а ето че колкото и да искаше да помогне, дори Дом не можеше да направи кой знае какво повече от това да им помогне да съберат багажа си.

Мама бе сбъркала, като се бе доверила на татко. Това й бе донесло само мъка — за нея и за децата й.

Лизет избърса сълзите, които отново бяха потекли. При първата възможност, която щеше да й се отвори, тя щеше да заеме своето място в света. Независимо какво щеше да й струва. Нямаше да преживее това предателство отново.