Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (24)

Глава 23

Лизет крачеше из големия салон в градската къща на Джордж. Обърна се към Дом и запита:

— Мислиш ли, че Джордж наистина е излязъл? Или просто се преструва, че го няма, за да можем тук напразно да набираме пара?

Дом скръсти ръце на гърди.

— Като познавам Джордж, мисля, че е второто.

— В такъв случай, трябва да претърсим къщата и да го душим, докато не оттегли обвиненията срещу Тристан — каза тя рязко.

— За да ни обвини в опит за убийство? Имаме късмет, че тази сутрин не ни обвини, че укриваме престъпник. Ако беше заловил Тристан у дома или ако капитанът не беше посочил, че току-що сме се качили на борда на кораба, щяхме да седим в затвора заедно с Тристан.

Лизет въздъхна. Дом беше прав.

— Но какво ще го спре да ни обвини, че сме откраднали нещо, след като си тръгнем?

— Фактът, че нямаме нищо в джобовете? — предложи Дом.

Тя го погледна втренчено.

— Знам, не е време за шеги. Пинтър прави всичко възможно да провери на какво можем да се опрем, но истината е, че в момента Джордж държи всички карти. Така че, ако това да го чакаме му носи задоволство, ще трябва да чакаме.

— Знаеш, че Джордж никога няма да омекне. И защо да омеква? — каза тя, изпълнена с отчаяние. — Опитвам се да се държа за надеждата, че Макс ще отговори на бележката ми, но тя става все по-слаба с всеки момент.

— Все още е възможно. Не го отписвай.

Тя се отпусна на стола до Дом и поклати глава.

— Обзалагам се, че в мига, в който се е прибрал, е размислил относно предложението си за брак.

— Не можеш да го обвиниш, дори да е така. Ти му отказа. Повечето мъже не приемат отказа добре, а един херцог? Все едно че си го гръмнала в задника.

— Винаги съм знаела, че накрая той ще разбие сърцето ми — каза тя тихо.

Дом й хвърли въпросителен поглед.

— Опитът ми показва, мила сестричке, че когато човек е сигурен в крайния резултат, прави всичко възможно наистина да стане така.

Тя вирна брадичка.

— Какви ги говориш? Че аз сама съм си го навлякла?

— Не. Намеквам, че трябва да престанеш да мислиш за себе си като за незаконната дъщеря на Клодин, обречена да върви по стъпките й. Можеш да правиш всичко, което пожелаеш. Особено ако се научиш да виждаш онова, което виждаме ние — жизнена и красива жена, която може да предложи много на мъжа.

Дали Дом беше прав? Беше ли направила тя всичко възможно да улови всеки свой шанс с Макс? Дали не беше увила сърцето си, за да го защити, така плътно, че то вече не можеше да диша?

— Извинете ме — каза женски глас от прага, — но чакате ли някого? Чух ви да разговаряте и…

Гласът замлъкна със ставането на Дом.

— Джейн? — каза той дрезгаво. После замръзна. — Простете ми, мис Върнън. Забравих, че може да сте тук.

Лизет също скочи от стола. Джейн Върнън беше братовчедка на съпругата на Джордж. Също така някога беше годеница на Дом, докато той не остана без пари.

Красивата млада жена пребледня.

— Добър вечер, мистър Мантън. Нямах представа… Не знаех… — Погледна Лизет и това като че ли й помогна да се съвземе. — Не знаех, че чакате тук. Ние вечеряме горе. Не знам защо икономът не ви е изпратил там.

Дом й хвърли кос поглед.

— Хайде сега, мис Върнън, не сте глупачка — каза рязко. — Знаете съвсем добре защо икономът не ни е изпратил горе.

Джейн изправи рамене, после го загледа втренчено.

— Виждам, че въобще не сте се променили, мистър Мантън. Не сте никак любезен. — Усмихна се на Лизет. — Ще доведа Джордж. Предполагам, че сте дошли при него?

Лизет кимна.

— Благодаря.

Веднага щом Джейн излезе, Лизет се обърна към Дом.

— Трябваше да бъдеш по-мил с нея.

— Не бях и чак толкова груб. Просто казах истината.

Дом очевидно се беше разстроил от появата на Джейн. Лизет присви очи. Нима това не беше интересно?

На входната врата се почука — почукване, което изненада и двамата. Икономът побърза да отвори и в коридора влезе висока фигура.

— Благодаря, добри човече — каза арогантен глас, който тя познаваше прекалено добре. — Моля те, информирай виконт Ратмур, че херцог Лайънс е дошъл да говори с него.

Лизет замръзна, сварена съвсем неподготвена, а икономът едва не събори Макс — толкова дълбоко се поклони — и бързо се отдалечи.

Макс беше дошъл! Беше дошъл заради Тристан, разбира се, защото беше човек на честта. Но може би малко и заради нея?

Кръвта й запрепуска във вените, а сърцето й заби тежко. Опита се да не се надява прекалено много. Но й беше трудно, след като Макс беше тук, от плът и кръв, доказващ, че не я е забравил — нито нея, нито семейството й.

По лицето на иконома изведнъж се изписа паника, защото като че ли той изведнъж осъзна, че приемният салон е пълен и че може би не трябваше да въвежда херцога при хора с такова ниско положение като брата на виконта и незаконната им сестра.

Но докато още се чудеше, Макс влезе в салона и ги видя.

— А, виждам, че приятелите ми са дошли тук преди мен. Ще се присъединя към тях, благодаря.

Икономът започна да заеква:

— М-много добре, Ваше благородие. — И затича нагоре по стълбите.

— Е, сега вече Джордж ще слезе — измърмори Дом.

Макс се приближи към тях, гледайки ги тревожно:

— Да приема ли, че все още не сте разговаряли с брат си?

Лизет поклати глава, неспособна да направи повече от това. Гледаше го, без да отмества поглед.

— Добре. В такъв случай, трябва да ме оставите да се справя. Мислите ли, че Хъкър е наоколо?

— Вероятно — каза Дом. — Той никога не е далеч. Защо?

— Защото, ако ме разпознае като мистър Кейл, това само ще помогне на плана, който измислихме двамата с Шоу.

— Шоу? — запита Лизет. — Нашият Шоу?

— Да. Добър човек е той. Макар и малко странен.

Лизет не знаеше дали да се съгласи, или да се изсмее истерично.

— Наистина ли мислиш, че можеш да освободиш Тристан?

Той повдигна вежда.

— Разбира се, мила.

Нарече я „мила“ В очите й бликнаха сълзи.

На прага на салона застана Джордж.

— Не се тревожи, любов моя. Всичко ще бъде наред — прошепна той.

Любов моя? О, Господи, той я затрудняваше максимално да се придържа към решението си да не се омъжи за него.

Кръвта блъскаше шумно в ушите й, докато тя гледаше как Макс се обръща и поздравява полубрат й.

— Добър вечер, Ратмур.

Джордж го изгледа предпазливо.

— Срещали ли сме се, Ваше благородие?

— Не, не мисля. — Тонът на Макс бе леденостуден. — Макар че съм слушал много за вас от приятелите си тук.

Кръвта се отдръпна от лицето на Джордж.

— Приятели? — едва ли не изписка той.

— Да. Казаха ми, че сте арестували човек, който работи за мен.

Лизет едва не ахна, а Джордж смръщи вежди.

— Тристан Боно е на работа при теб?

— Да. Наех него, мис Боно и мистър Мантън да открият братовчед ми и да го върнат в ръцете на любящото го семейство. Те успяха — нещо, което е достойно за възхищение. Виктор Кейл, причината те да са на борда на онзи кораб, вече е удобно настанен в градската ми къща.

Лизет едва сдържаше вълнението си. Какъв брилянтен план! Добре беше, че можеше да използва и титлата си като допълнителен аргумент, когато бе необходимо.

Гледаше Джордж надменно, като истински херцог.

— Съжалявам само, че не съм бил там, когато ти си се качил на борда, за да отведеш Боно. Братовчед ми се възстановява след доста тежка пневмония, затова трябваше веднага да се погрижа за настаняването му под лекарски грижи. Ако знаех, че ще дойдеш да арестуваш най-добрия ми детектив, мъжът, допринесъл най-много за…

— Казваш, че си наел Тристан, известен като беглец, да открие братовчед ти — прекъсна го Джордж. На слепоочието му пулсираше вена.

— Не знаех, че е беглец. Шокиран съм да го чуя. От няколко години работи в Националната сигурност на Франция.

Това като че ли шокира още по-силно Джордж.

— Френската Тайна полиция? През цялото това време?

— Според Южен Видок той е най-добрият им детектив. В какво е обвинен мистър Боно?

— В кражба на кон — отговори Джордж, като подчерта всяка дума.

— Това е доста трудно да се докаже. Кога е станало?

Джордж подръпваше нервно шалчето си.

— Преди дванайсет години.

— Разбирам. Предполагам, че го е откраднал от някой изтъкнат гражданин.

— Открадна го от мен.

Макс се престори на изненадан.

— Но вие не сте ли роднини? — Остави думите му да стигнат до съзнанието на Джордж, после добави: — А, разбирам. Младо момче, което е взело коня, за да поязди. Което означава, че е по-скоро семеен въпрос, отколкото кражба.

Джордж настръхна.

— Не е семеен въпрос, Ваше благородие. Открадна много скъп чистокръвен жребец и го продаде.

— Имаш ли свидетели? Доказателства?

— Имам свидетел — отвърна Джордж. — А доказателство е липсващият кон, който така и не се появи повече.

Макс повдигна вежда.

— Никак не ми звучи убедително. Особено като се има предвид, че се е случило преди дванайсет години. Не съм сигурен, че ще успееш в съда. А ми се вижда истински срам да съсипеш живота на някого и бъдещето му заради едно недоразумение.

— Не е недоразумение! — изръмжа Джордж. — И, извинете ме за нахалството, Ваше благородие, но не е ваша работа.

— Напротив. — Макс се усмихна леко на Джордж. — Сега той е на работа при мен. И никак не ми се ще да мисля, че след всичко, което направи за херцогската титла, ще го обесят. Ще приема това като лична обида.

В този момент влезе Хъкър. Като видя Макс, побърза да отиде при Джордж и да прошепне нещо в ухото му.

Джордж погледна Лизет, после и херцога, с присвити очи.

— Хъкър ми казва, че историята ти е скалъпена, и то лошо. Въобще не си ги наемал. Каза, че си пътувал под измислено име с полусестра ми, сам.

— Мистър Хъкър ни е следил! — запита Макс с престорен гняв.

Думите му накараха Джордж да се почувства неудобно.

— Само за да може да стигне до беглеца.

— Полубрат ти, имаш предвид — каза Макс твърдо. — Да, пътувахме заедно, мис Боно и аз, до континента в търсене на мистър Боно, защото не чухме и дума от него по изпълнението на мисията. Не знаехме, че е задържан на борда на кораба заради карантина тук, с братовчед ми. Не можех да използвам титлата си по време на пътуването, защото не исках пресата да надуши, че може би съм открил наследника си — поне не и докато не бях сигурен във фактите. Разбира се, мистър Мантън беше с нас. Предполагам, че мистър Хъкър просто е забравил да ви го каже.

— Това е проклета лъжа! — извика Хъкър. — Мистър Мантън не беше с вас. Той замина за Шотландия.

— Така ли? Видял си го там?

Хъкър пребледня.

— Е, не, но… Чух…

— А, чул си, разбирам.

Лизет се бореше да запази лицето си спокойно и безстрастно. За мъж, който мразеше измамата, Макс бе доста добър измамник, когато се наложеше. Макар че по-голямата част от онова, което казваше, беше истина и само леко изкривена за негово удобство.

— Той не беше с вас по време на пътуването — настоя Хъкър.

— Не и в каретата до Брайтън, но ни чакаше в странноприемницата. Сигурен съм, че си го видял.

— Е… не… аз… Аз не влязох в странноприемницата.

— Така ли? — Макс повдигна вежда. — Колко странно. Никой детектив не би постъпил така. Във всеки случай, Мантън тръгна от Лондон рано, за да ни запази стаи в странноприемницата и да купи билети за пощенския кораб. Сигурен съм, че си го видял на кораба.

— Не, не го видях — отговори Хъкър сковано. — Той не беше там.

— На борда имаше около шейсет души. Всичките ли ги огледа внимателно?

— Аз… аз…

— Искаш да кажеш, че не си го видял. — Изви очи към тавана. — Но със сигурност си ни видял по пътя за Париж.

Хъкър премигна.

— И ни проследи до къщата на мосю Видок? Не? — Макс говореше с най-арогантния си тон. — Какъв първокласен детектив имаш, Ратмур! Ако си беше свършил работата както трябва, ако беше разговарял с хората, с които разговаряхме ние, щеше да знае, че сме се консултирали с Видок и Националната сигурност. Слава Богу, че мистър Мантън и Видок успяха да се доберат до факта, че братовчед ми е задържан на кораб под карантина и е много, много болен.

В гърлото й беше заседнала буца. Макс лъжеше заради нея.

Джордж гледаше гневно Хъкър.

— Каза, че си ги проследил. И че Мантън не е бил с тях.

— Не съм го видял! Аз… искам да кажа, че не беше с тях.

— Стига, глупако — изръмжа Джордж. — Не биваше да ти възлагам нещо толкова важно.

— А бележката! — извика Хъкър. Затършува из джоба си, извади сгънато късче хартия и го размаха диво. — Виждате ли? Мис Боно изпрати бележка на мистър Мантън! Нямаше да му изпрати бележка, ако той пътуваше с тях!

Тя потисна възклицанието си. Макс не знаеше, че Хъкър е заловил бележката, но не показа никаква изненада. Взе я, разгледа я, после я хвърли на Джордж, като изпуфтя раздразнено.

— Не е адресирана до Мантън, а до слугата му. И пише само: „Аз съм добре и в безопасност, кажи на Дом да се пази от Хъкър.“ Не се споменава мистър Боно, не се намеква за нищо и никого.

Сега един мускул играеше на челюстта на Джордж.

— Остави ни, Хъкър.

— Но, господарю!

— Остави ни! Няма нужда да влошаваш нещата.

Веднага щом Хъкър излезе, Джордж погледна над рамото на Макс към Лизет и Дом, които седяха много тихо.

— Не си мислете, че сте успели да ме заблудите и за миг, Ваше благородие. Виждам към какво се стремите. Измислили сте цялата тази история с Тристан, за да го спасите.

Хвърли на Лизет убийствен поглед.

— Предполагам, че искате да впечатлите Лизет, за да я вкарате в леглото си. Ако това вече не е станало. Ще бъде глупачка, ако откаже да влезе в леглото на толкова богат мъж.

Дом, който беше до Лизет, буквално се вкамени, а тя постави длан на ръката му, за да го успокои.

Макс беше опасно застинал.

— Всъщност тя вече на два пъти отказа предложението ми за женитба. Но не се тревожи, ще се погрижа да приеме третото, пък било то дори само за да те гледа отвисоко при всеки обществен случай.

— Ще се ожените за нея! — подсмихна се Джордж. — Не знаете ли, че тя е незаконна дъщеря на баща ми и френската му курва?

Този път Дом постави длан на ръката й, за да я успокои.

— Курва? — каза Макс с измамно тих глас. — Бях останал с впечатлението, че майка й е пенсионирана актриса. — Погледна Лизет с любов. — Нали така, любов моя?

„Любов моя.“ Отново го беше казал. И защитаваше мама. Опитваше се да поправи казаното по-рано.

— Да, точно така — успя да каже тя, макар че гърлото й бе така свито, че думите едва излизаха от устата й.

Макс изгледа Джордж.

— В моя свят жена, която цял живот е останала вярна на любовника си, не се смята за курва, а за негова любовница. — Усмихна се мрачно. — Разбира се, винаги мога да наема детективи, за да науча истината. Ще искам точните факти за вестниците.

Джордж пребледня.

— Вестниците! За какво говорите?

Макс вдигна глава.

— Мисля, че чувам идването на пресата.

И наистина, откъм улицата се чу врява. Джордж изтича към прозореца и погледна навън.

— Пресата! Но защо, по дяволите? Какво правят тук?

— Мистър Шоу ги покани тук по моя молба — каза Макс студено. — Реших, че може би моята измислена история, както я нарече ти, ще им се стори интересна, особено когато обявя, че мистър Мантън и брилянтният му екип са намерили отдавна изгубения ми братовчед. Разбира се, репортерите ще се радват да научат, че единият от детективите е в затвора, защото полубрат му го заплашва с обвинение в престъпление отпреди дванайсет години. Да, новина, достойна за отпечатване.

Джордж гледаше втренчено през прозореца с пребледняло лице.

— Вие, проклет…

— Ако бях на твое място сега, Ратмур, щях много да внимавам. — Гласът на Макс бе леденостуден. — Трябва да направиш избора си. Двамата можем да излезем отвън и с гордост да разкажем как членовете на твоето семейство са изиграли важна роля в откриването на възможен наследник на херцогската ми титла. Можем да извадим Боно от затвора още преди да са научили, че е там, ако само споменеш пред властите, че си сгрешил относно кражбата на коня. И всички веднага ще забравят ролята ти в ареста. Или…

Направи пауза за драматичен ефект и Джордж се обърна към него. Чертите на лицето му бяха изопнати.

— Или?

— Мога да изляза отвън и да те представя като олицетворение на дявола. — Очите на Макс мятаха мълнии. — Може би все пак ще успееш да обесиш Боно, макар че аз не бих разчитал на това, като се имат предвид връзките ми и компетентния адвокат, който ще наема за защитата. Но това ще бъде куха победа, след като онези чакали там те разкъсат във вестниците.

Джордж кипеше, но очевидно беше започнал да разбира, че това нямаше да свърши така, както го беше планирал той.

Макс погледна Лизет, в очите му имаше нежност.

— Но каквото и да стане, имам намерение да се оженя за мис Боно. — Погледна отново Джордж. — И ти можеш или да ми бъдеш приятел — на мен, както и на бъдещите ми роднини, които по стечение на обстоятелствата са и твои роднини. А можеш да бъдеш и враг. Толкова е просто. — Отиде до прозореца и погледна навън, където врявата ставаше все по-оглушителна. — Ако бях на твое място, щях по-бързо да взема решение. Тълпата става неспокойна.

За миг изглеждаше, че Джордж ще продължи да упорства. После каза:

— Вие не ми оставихте избор, Ваше благородие.

— Така е — каза Макс. — Много умно, че си го разбрал.

Джордж я гледаше гневно.

— Ти наистина си го закачила на куката си, нали, Лизет? Сигурно си научила от майка си как да…

— И още нещо — скръцна със зъби Макс, престана да гледа през прозореца и се обърна. — Ако още веднъж проявиш неуважение към съпругата ми или майка й, ще те изкормя. — Тръгна с широки крачки към Джордж и заговори с твърдост, която я накара да се гордее с него. — Ще бъдеш изгонен от всички клубове, няма да можеш да получаваш заеми, ще откриеш, че влиянието ми достига места, за чието съществуване дори не знаеш. — Извиси се над Джордж като ангел на отмъщението. — Ясно ли е, сър?

Джордж премигна, очевидно изненадан от силата на гнева на херцога. Имаше здравия разум да кимне в съгласие.

По устните на Макс се изписа триумфираща усмивка.

— Отлично. — Посочи вратата. — А сега, ако нямаш нищо против да излезеш в коридора с мистър Мантън, искам да разменя дума насаме с годеницата си, преди да обявим пред пресата голямото приятелство между семействата ни.

Джордж го гледаше с гняв, но той като че ли най-после беше разбрал какви проблеми си е навлякъл.

Джордж излезе в коридора, а Дом мина покрай нея, като й намигна набързо и затвори вратата на салона след себе си.

Най-после беше сама с Макс, но изведнъж, след случилото се между тях сутринта, се почувства неловко. Сърцето й бе така натежало, а и не искаше да обърка нещата този път. Особено след като сега той отново беше надменният херцог, облечен пищно и упражняващ пълната сила на херцогската си титла в разговора с Джордж.

Може би беше добре да започне с това.

— Макс, благодаря ти, че спаси Тристан. Благодаря ти, че ни го върна. — Очите й се напълниха със сълзи. — Не знаеш колко много означава това за мен. Знам, че го направи, за да спасиш обещанието си към него, но…

— Направих го за теб — каза той с дрезгав глас. — Всичко това беше за теб.

Гледаше я с такава любов, че коленете й омекнаха, а сърцето й заби по-бързо. Той пристъпи по-близо до нея.

— Радвам се, че планът ми сполучи.

Тя се усмихна през сълзи.

— Твоите планове винаги успяват. Но моите не, помниш ли?

— Не съм съгласен. Ти намери братовчед ми. Може би нямаше да успея да го открия без теб. — Приближи се още по-близо. — Съжалявам, че ми бе необходимо толкова време да дойда тук. Не си бях у дома. Отидох при семейния лекар, за да разследвам думите на Виктор. Изглежда, че все пак е прав за майка ми и чичо ми.

— О, Макс, толкова съжалявам.

— А аз не. Добре е, когато човек има ясни отговори. Добре е да знам, че над мен не тегне семейно проклятие. — Взе ръцете й в своите и ги притисна до сърцето си. — Добре е да знам, че имам бъдеще.

— Да, но това също означава, че не ти се налага да се ожениш за незаконната дъщеря на…

Той я целуна страстно, после се отдръпна леко назад и я погледна право в очите.

— Никога повече не говори така за себе си. Аз не мисля за теб по този начин. И никога не съм мислил по този начин. — Сведе поглед към преплетените им ръце. — Разбирам, че тази сутрин… те нараних и създадох у теб погрешно впечатление. Нямам извинение за това. Мога само да обещая, че никога повече няма да се случи, и да те помоля да ме извиниш, че се проявих като арогантен задник…

Сега тя го целуна страстно.

— Не говори никога вече така за себе си — повтори като ехо думите му, после му се усмихна закачливо. — Само на мен е позволено да те наричам така. Освен това, понякога ми харесва да се държиш като арогантен задник. Особено когато заплашваш ужасния ми полубрат, който…

Тази целувка беше взаимна, страстна и огнена. Когато най-после устните им се разделиха, надменният херцог Лайънс беше изчезнал и на негово място стоеше Макс, който се взираше в очите й.

— Това означава ли, че ще се омъжиш за мен, мила? Защото няма да мога да живея без теб. Обичам те и мисълта да прекарам живота си без теб е дори по-лоша от страха да не полудея.

— Обичаш ме? — каза тя, като че ли не вярваше, че най-после й го е казал.

— Разбира се, че те обичам. Не съм луд, нали знаеш. — Усмихна се на шегата си, а фактът, че той можеше да се шегува с това, стопли сърцето й. — Как мога да не обичам жената, която отказа да се омъжи за мен, защо го не исках да й позволя да се грижи за мен до самия ми край? Жената, която се грижеше за братовчед ми, чието лице се озарява всеки път, когато й се удаде възможност да пътува… и която никога не ме лъже.

Сърцето й бе изпълнено с любов.

Той взе лицето й в длани.

— Разбира се, че те обичам. Мислиш ли, че всеки ден се държа така с по някой виконт?

Тя премигна, после му хвърли кос поглед.

— Добре, може понякога да съм надменен. — Взе я в прегръдките си. — Но точно затова трябва да се ожениш за мен. Кой друг, освен теб, може да обуздае гнева ми?

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Вярвам, че си прав. Имаш нужда от съпруга, която да ти напомня да не си толкова надменен. — Протегна ръце нагоре и нарочно изкриви на една страна възела на шалчето му. — Като се има предвид това, приемам предложението ти, сърце мое.

— Слава Богу — каза той и се усмихна широко. След това я целуна страстно по устните и предизвика у нея тръпки чак до върха на пръстите й, а също така й напомни, че невинаги е просто херцог.

Когато устните му се откъснаха от нейните, той й подаде ръка.

— А сега е най-добре да излезем отвън и да кажем на целия свят.

— Какво ще им кажеш за Виктор?

— Че съм намерил отдавна изгубения си братовчед, сина на моя чичо. Никой не знае, че чичо Найджъл отвлече Питър, така че новината няма да бъде скандална.

— Да, няма да бъде скандална — съгласи се тя. Тръгнаха към вратата и тя добави: — Предполагам, че за мен това е краят на мечтата ми да бъда една от хората на Дом. Вероятно ще е истински скандал една херцогиня да се занимава с такава работа.

— Вярно е. Но не мисли за нашия брак като за края на мечтата ти — каза той. — Мисли за него просто като за смяна на работодателя. Ще се изненадаш колко организаторска работа има в управлението на именията. Наистина ми е необходима помощ. Затова ще бъда много щастлив да те имам като една от моите хора. — Хвърли й кос поглед. — Освен в спалнята, разбира се.

Тя избухна в смях, минаха през вратата и влязоха в бъдещето си.