Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (19)

Глава 18

Максимилиан стоеше на тъмното лондонско пристанище с Лизет и багажа им. Беше прекарал часовете след пристигането им в уреждането на тази среща. Сърцето му биеше тежко, докато гледаше как лодката бавно се приближава към тях в нощта. Не виждаше товарния кораб зад нея, но знаеше, че е там. „Гъркът“ беше под карантина там, под носовете им, откакто бе пристигнал под жълт флаг в Лондон преди шест седмици.

Беше открил две имена в списъка на кораба — Джак Дрейк, един от обичайните псевдоними на Боно, и Виктор Кейл. Максимилиан не беше сигурен защо Питър бе избрал да живее под друго име след пожара, но не можеше да е съвпадение, че фамилията беше Кейл. Двамата с Лизет бяха открили иглата в купата сено.

Удивително, какво ли не можеше да открие човек, ако знаеше къде да търси… И особено когато използваше титлата и положението си. Максимилиан беше прекарал последните няколко часа в подкупване на членовете на градския съвет, в разпитването на служители, които може би разполагаха с някаква информация, и в уреждане качването им на борда на „Гъркът“.

На устните му играеше цинична усмивка. Очевидно качването на борда на кораб под карантина беше много по-лесно, отколкото слизането. Особено когато властите не можеха да постигнат съгласие дали на борда има случаи на холера или не.

В този случай, лудостта в семейството му беше от помощ. Никой не беше ужасно изненадан, че херцог Лайънс е готов да направи нещо толкова безумно, като да се качи на борда на кораб под карантина. Той много внимаваше да не разкрие защо. Дори не беше споменал имената на мъжете, които искаше да види. Нямаше смисъл да дава на пресата повече информация, преди да е разбрал напълно каква е ситуацията. Освен това, Боно пътуваше под чуждо име и беше търсен в Англия.

Беше по-трудно да убеди властите да пуснат Лизет на борда, особено след като отказа да им каже коя е тя. Но няколко подкупа ги бяха убедили.

Погледна Лизет.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — запита, борейки се с желанието да хване ръката й пред останалите. — Щом веднъж се качим на борда, може да не ни позволят да слезем, докато не вдигнат карантината. Какво ще си помисли брат ти, ако се върне от Шотландия и открие, че не си у дома?

— Изпратих човек с бележка за Скримшоу, която да предаде на Дом, в случай че се върне скоро. — Хвърли поглед на офицера по карантината, който стоеше до тях. — Не му казах къде съм, само че съм в безопасност. Не искам Дом да се тревожи за карантината. Но го предупредих за Хъкър.

— Добра идея. Той трябва вече да се е върнал в Англия и вероятно отново наблюдава къщата на брат ти.

— Знам. Затова и трябва да се кача на борда с теб, трябва да говоря с… приятеля си какво рискува с идването си тук.

— Разбирам. — Затова и Максимилиан не беше настоял тя да си отиде у дома. След всичко, през което бяха преминали, тя заслужаваше най-после да престане да се тревожи за Боно.

Освен това, някаква малка и егоистична част от него искаше тя да присъства на срещата с мъжа, за който имаше голяма вероятност да е брат й. Беше прекалено развълнуван, за да мисли трезво в момента, а знаеше, че тя ще успее да остане спокойна.

— Е, има ли някой с треска на борда или не? — запита Лизет. — Щом корабът е тук от шест седмици и всички са здрави, карантината трябваше вече да е свалена. Тъй като ти ме караше да оставам в каретата, докато разговаряше с разните държавни служители, цялата история не ми е известна.

— Да ти кажа честно, и на мен. Има поне един болен на борда. Не можаха да ми кажат дали е холера или не. Приятелят ми от градския съвет каза само, че се консултират с лекар. — Погледна я загрижено. — Аз се тревожа единствено за твоето качване на борда. Мисълта да хванеш холера ме кара да потръпвам по гърба.

На лицето й разцъфна лека усмивка.

— Аз изпитвам същото към теб. Но се съмнявам да е холера, а ако болният е само един, ние можем изобщо да не се срещнем с него.

И той се надяваше да стане така.

Лодката стигна до пристанището. Краткото разстояние до кораба изминаха в мълчание, нарушавано само от плискането на вълните по стените на лодката и звука от греблата.

Качиха се на борда и бяха посрещнати от капитана. Офицерът по карантината ги представи като херцог Лайънс и придружителката му, което накара Максимилиан да трепне, но като че ли изобщо не разтревожи Лизет. После офицерът бързо слезе обратно в лодката.

— Е, Ваше благородие? — запита капитанът, когато останаха сами. — Надявам се, че сте дошли да вдигнете карантината.

Думите му свариха Максимилиан неподготвен.

— Всъщност ние сме тук, за да се видим с двама от пътниците — Джак Дрейк и Виктор Кейл.

Капитанът присви очи.

— Ваши приятели ли са?

— Може и така да се каже — отговори Максимилиан. — Защо?

— Защото Виктор Кейл е причината „Гъркът“ да стои още тук. Кейл се разболя след налагането на карантината. Лекарят на борда, на когото бих поверил живота си, е убеден, че има пневмония, така че няма причина карантината да продължава. Но проклетите власти не искат да дадат разрешение за вдигането й, а градският съвет се страхува да вземе решение. И така хората и товарът ми ще останат тук, докато Виктор Кейл оздравее. Или умре.

Максимилиан бе обзет от напрежение.

— Има ли вероятност да умре?

— Болен е вече от две седмици. Доктор Уърт започна да се отчайва. А приятелят на Кейл, Дрейк, стои неотлъчно при него и се грижи да му е добре доколкото може.

Максимилиан хвана Лизет за ръката. Тя стисна неговата, за да го успокои.

— В такъв случай, искам да разговарям с Дрейк и лекаря.

Капитанът кимна.

— И двамата са на долната палуба. В болничното отделение.

— Благодаря — каза Максимилиан.

Лесно ги намериха. Бяха в единствената каюта, изпод чиято врата струеше светлина. Обаче, преди да успеят да влязат, отвътре излезе мъж и светлината на фенера освети за кратко лицето му.

— Тристан! — извика Лизет, очевидно забравила псевдонима на брат си, мина покрай Максимилиан и се хвърли в прегръдките му.

— Лизет? — каза той, объркан, и се остави тя да го прегърне. Отдръпна се назад и я погледна. — Мили Боже, наистина си ти! Какво правиш тук, по дяволите?

— Би трябвало да те запитам същото! — Сниши глас. — Да не си изгубил ума си, за да дойдеш в Англия? Джордж е изпратил човек, който души около къщата на Дом, и ако научи, че си толкова близо…

Боно й се усмихна с онази наперена усмивка, която Максимилиан помнеше от срещата им на конните надбягвания преди толкова много години.

— Вярвам, че двамата с Дом сте много внимателни. — После погледна зад рамото й. — Откъде разбрахте, че съм тук? Дом с теб ли е?

Максимилиан пристъпи в кръга светлина.

— Не. Аз съм херцог Лайънс.

Боно го гледаше с увиснала челюст.

— Открил си ме!

— Трябваше да положим известни усилия, но, да — каза Максимилиан.

Боно хвърли поглед назад, към стаята. Отвътре се чуваше силно кашляне.

— Оттук — каза той. — Можем да поговорим.

— Първо искам да го видя — каза остро Максимилиан.

Боно нямаше нужда да пита кого. Каза:

— Той е много болен.

— Капитанът вече ни каза — уведоми го Максимилиан.

Максимилиан и Лизет влязоха в каютата и той втренчи поглед в измършавялата фигура на леглото. До него седеше млад мъж, който безуспешно се опитваше да накара болния да изпие лекарството си.

— Ваше благородие, това е доктор Уърт — каза Боно. — Той се грижи за Виктор. — Погледна лекаря. — Доктор Уърт, това е херцог Лайънс, роднина на Виктор. А жената с него е сестра ми, мис Боно.

Максимилиан му хвърли остър поглед, изненадан, че каза истинските им имена, но Боно само сви рамене.

— Двамата с доктора прекарахме много дни заедно. Вече нямаме тайни един от друг. Той уреди да сляза от кораба миналата седмица.

— Нямаме търпение да свалят карантината — обясни доктор Уърт. — Вероятността мистър Кейл да умре нараства с всеки изминал ден и мистър Боно помисли, че ще искате да го видите, преди…

Боно смръщи вежди.

— Заради проклетата карантина не ме пускат по-далеч от пристанището, нито ми позволиха да разкрия, че съм на кораб под карантина.

Хвърли на Максимилиан поглед, с който искаше да се извини.

— Наистина помислих, че ще имам възможност да разговарям с теб, иначе нямаше да бъда така тайнствен в писмото си. Но проклетият офицер по карантината се уплаши, като видя войници, и настоя да се върнем веднага, тъй като вече те бяхме чакали известно време.

— Знам, съжалявам. — Погледът на Максимилиан не се откъсваше от мъжа на леглото. — Не бях у дома, когато се е получило съобщението ти. Но си спомних връзката ти с Мантън и отидох в къщата му. Мантън не беше там, но мис Боно беше. И накрая се досети каква е истината.

Нямаше смисъл да разкрива как — и факта, че бяха прекарали насаме последните няколко дни.

Виктор отново се закашля и Максимилиан отново бе обзет от напрежение. Лизет го хвана под ръка.

— Добре ли си?

— Не. — Страхът свиваше гърлото му. — Наистина изглежда много болен. — Стисна ръката й, после се приближи до леглото. — Откога е така? — запита доктор Уърт.

— Болен е от две седмици, Ваше благородие — отговори лекарят. — В началото не беше много зле, но преди седмица състоянието му се влоши: има треска и не е с всичкия си. Следващите няколко дни са много важни. Или ще оцелее, или ще умре. Виждал съм мъже с неговата младост и жизнени сили да побеждават пневмонията, и то без да останат никакви последици. Но съм виждал и по-силни мъже да умират. В този момент е трудно да се каже какъв ще бъде изходът.

— Ти ли си, татко? — запита Виктор и раздразнено отблъсна чашата, която лекарят му подаваше. — Не искам повече каша. Мразя кашата.

Максимилиан си пое рязко дъх. Кашата беше любимото лекарство на мама за всякакви болести. Дали не беше любимото лекарство и на чичо Найджъл, което бе давал на момчето, с което се отнасяше като със свой син? Или спомените на Виктор се връщаха още по-назад — към детството му у дома?

Изглеждаше възможно мъжът да е Питър. Беше на същата възраст и се забелязваше слаба прилика с баща им. Питър беше рус като дете докато косата на Виктор бе светлокестенява, но тази на Максимилиан бе само с нюанс по-светла от кестенявата, а той също бе рус като дете.

— Какъв цвят са очите му? — запита Максимилиан.

Лекарят премигна озадачено и Максимилиан осъзна, че въпросът му изглежда доста странен.

— Лешникови — отговори лекарят. — Защо?

Тези на Питър имаха същия цвят. Той стисна силно ръката на Лизет. Възможно ли беше? Или той се хващаше за сламка, отчаян да върне брат си?

— Нищо ли не можете да направите за него?

— Грижа се да пие редовно лекарствата си. Някои лекари настояват да се пусне кръв, но никога не съм обичал този вид лечение. — Изстиска малко вода върху челото на болния от влажната кърпа, която държеше в ръце. — Но за него ще бъде добре да слезе от кораба. Въздухът тук е Прекалено влажен за дробовете му, а шумът, който моряците вдигат, непрекъснато го обезпокоява. Той трябва да бъде на сухо, спокойно и тихо място.

— Сигурен ли сте, че няма холера? — запита Максимилиан.

Доктор Уърт изсумтя.

— Не повръща, не изпразва червата си на всеки час… Разбира се, че няма холера. Вече няколко пъти обясних това на офицерите по карантината, но те не предприемат нищо.

— Сега вече ще предприемат — каза мрачно Максимилиан. — Дори ако трябва да доведа всички членове на градския съвет на пристанището.

Лекарят се усмихна уморено.

— Благодаря. Мисля, че свалянето на карантината ще му помогне много. — Виктор отново се закашля. Доктор Уърт изтри челото му. — Кълна се, ще направя всичко по силите си да го спася. Ваше благородие.

— Ако успеете — обеща Максимилиан, — ще ви издействам всяко място и назначение, които искате.

Лекарят каза тихо:

— Каквото и да се случи, това ще бъде негов избор, страхувам се, а не мой или ваш. Ще трябва да се бори, ако иска да живее.

Максимилиан кимна, но го обзе безпомощно отчаяние — същото, което изпитваше, докато беше свидетел на последните дни на майка си и баща си. Каква полза да бъде влиятелен херцог, щом не можеше да спаси любимите си хора?

Ако този мъж тук беше от семейството му…

Обърна се към Боно.

— Време е да поговорим.

Боно кимна и го изведе от каютата, след което го заведе в друга, по-малка. Очевидно беше онази, която бе споделял с Виктор, защото имаше две койки, една над друга.

Боно се отпусна уморено на долната койка и Лизет побърза да седне до него. Максимилиан разбираше защо, но сърцето му се сви, като гледаше брата и сестрата, съюзени срещу него.

Приликата им беше поразителна. И двамата имаха кристално сини очи, заострени брадички и тъмни къдри, макар косата на брата да бе по-къса, подстригана с дължина малко под брадичката.

Едно бе сигурно — Боно изглеждаше изтощен. И никак не приличаше на човек, участващ в някаква измама.

— Предполагам, че първо искаш да видиш кърпичката — каза Боно и протегна ръка към малкия куфар под койката.

— Не. — Максимилиан скръсти ръце на гърди. — Искам да знам защо рискува живота си с връщането си в тази страна. Двамата се срещнахме за кратко преди години — защо си даде целия този труд заради мен? Защото не вярвам да е от добро сърце.

Лизет му хвърли обиден поглед, но Боно го гледаше спокойно.

— Не е. Не знам колко ти е казала Лизет, но в Англия ме търсят за кражба на кон. Надявах се, че ако успея да те събера с брат ти, ще използваш влиянието си, за да свалиш обвиненията от мен.

Максимилиан премигна. Не беше очаквал това. Трябваше да се възхити на Боно, защото не само бе признал престъплението си, но и не се беше опитал да го извини.

— Не ме разбирай погрешно — продължи Боно. — Обичам работата си за Националната сигурност във Франция. Но Англия ми липсва. — Взе ръката на Лизет и я стисна. Продължи със задавен глас: — Липсват ми брат ми и сестра ми. Дом и Лизет са тук и нямам никого във Франция. Хазяинът ми, Южен Видок, е много добър с мен, но…

— Не е семейство. Разбирам. — Особено защото през последните години бе сам и нямаше с кого да сподели болката и мъката си.

Докато не се беше появила Лизет.

— Уверявам те, Боно, ако Виктор Кейл е мой брат, ще направя всичко, което е във властта ми, за да можеш да се върнеш в Англия при семейството си. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Благодаря, Ваше благородие — каза Боно, а Лизет хвърли на Макс мил поглед и му се усмихна с усмивка, която стопли сърцето му.

— Как успя да намериш Виктор? — запита Максимилиан.

— Познавам го от няколко години. Никога не съм го свързвал със семейството ти, защото не си спомних, че фамилията ти е Кейл. Когато се срещнахме, всички се обръщаха към теб на малкото ти име.

Това беше преди пожара, когато Максимилиан бе още само втори син.

— Освен това — продължи Боно, — нито Виктор, нито аз, разговаряхме много за миналото. Да бъдем честни, мислех, че е сирак. Беше служил няколко години след войната в армията на Прусия.

— Вероятно е бил само на осемнайсет тогава.

— Да, мисля, че е бил на седемнайсет, когато е постъпил в армията.

Максимилиан се замисли за миг.

— Вероятно е било веднага след смъртта на чичо ми. Времето съвпада. — Гледаше втренчено Боно. — Но как е оцелял в пожара? Кое е било загиналото момче, ако не е бил Питър? И ако Виктор е Питър, защо е сменил името си?

— Не знам. Не знаех достатъчно подробности за пожара, за да мога да му задам правилните въпроси, а той не искаше да говори за това. Каза, че ще разкаже единствено на семейството си.

Това извика подозренията на Максимилиан. Трябваше да внимава и да не позволява на желанието му този мъж да се окаже Питър да замъглява здравия му разум и правилната му преценка.

— Кажи ми как се срещнахте.

— Преди няколко години бях в Антверп по работа. Имах нужда от преводач и ме изпратиха при Виктор, защото говорел няколко езика. Беше се уволнил от армията. След като вече ми бе помогнал, го използвах всеки път, когато имах нужда от преводач. Сега, в последния ми случай, също ми помогна да заловя един фалшификатор.

Боно си пое дъх.

— Една нощ по време на разследването двамата с Виктор отидохме да пийнем по нещо. Той извади носна кърпичка и на мен ми се видя точно като твоята — чак до фината бродерия. Тогава си спомних, че фамилията ти е Кейл.

— Покажи ми носната кърпичка — каза Максимилиан.

Боно извади малък куфар, а от него — парче ленен плат. Максимилиан го пое с треперещи ръце и го поднесе към светлината на фенера. Платът беше оръфан по краищата, но бродерията бе все още непокътната и беше точно като онази върху кърпичката на Максимилиан. Нямаше нужда да види допълнителното парче плат. Вече го усещаше по плътността.

Сърцето му заби тежко.

— Е? — запита Лизет тихо.

Той й я подаде.

— На Питър е. Най-малкото, Виктор го е познавал. Или са имали общ познат. — Гледаше втренчено Боно. — Какво му каза, когато видя кърпичката? Че принадлежи на наследник на херцогска титла?

— Господи, не! Не съм глупак. Виктор е порядъчен човек, но е живял доста труден живот. Откакто е напуснал армията, е наемник. Реших, че трябва да бъда по-внимателен.

Максимилиан изпита облекчение. Сега разбра защо похвалите на Видок за Боно бяха така щедри. После му хрумна нещо.

— Но каза на лекаря кой съм аз.

Боно потърка уморените си очи.

— Щом състоянието на Виктор се влоши, нямаше смисъл да пазя тайната от доктор Уърт. Не му казах, че е възможно Виктор да е твой брат, казах само, че е възможно да е роднина на херцог Лайънс. В момента Виктор не знае дори името си, не разбира какво говорим. Повечето от нещата, които казва, са глупости. А трябваше да се доверя на някого, пък било то за да сляза от проклетия кораб.

В думите му имаше смисъл, особено при дадените обстоятелства.

— Продължавай с историята. Пиели сте в някаква кръчма, видял си носната кърпичка…

— Попитах го откъде я има. Това го накара да бъде предпазлив. Искаше да знае защо питам и аз му отговорих, че съм видял подобна у мой познат в Англия. Това много го развълнува. Каза, че баща му е англичанин и е загинал в пожар в Гхеел няколко месеца преди Ватерло.

Максимилиан бе обзет от вълнение. Но как е било възможно детективите да не узнаят, че Питър е жив? Дяволите да ги вземат! Максимилиан никога не ги бе харесвал, особено последния.

Боно продължаваше да говори.

— Било му казано, че няма друго семейство, но той винаги се чудел дали това е истина.

— Кой му го е казал? — запита Максимилиан.

— Не знам. Щом започнах да задавам въпроси, той се затвори в себе си. Запита ме дали знам кое е семейството му, и тогава аз се затворих в себе си. Реших, че не би искал да разкрия прекалено много.

— Бил си прав — каза Максимилиан. — Благодаря ти.

— И така, стигнахме до споразумение. Казах му, че ще го заведа да се срещне с близките си, ако ме остави да уредя срещата. Но съм сигурен, вече подозира, че семейството му е с положение. Коментира, че бродерията изобразява фамилен кръст.

— Защо просто не писа на херцога и не му изложи цялата тази информация? — запита Лизет.

Боно й хвърли кос поглед.

— Не знаех дори дали Лайънс си спомня разговора ни, състоял се преди толкова много години. А и не исках да рискувам писмото да не стигне до него. Освен това, Виктор нямаше търпение да се срещне със семейството си…

— И си се надявал да помогна да свалят от теб обвинението в кражба на кон — каза сухо Максимилиан.

— Точно така. И двамата решихме, че е най-добре да дойдем.

Лизет изсумтя.

— Да, защото да се качиш на кораб от град, където върлува треска, е изключително добра идея.

— Положението не беше така лошо, когато бяхме там — изръмжа Боно. — А и откъде можех да знам, че ще се разболее? За Бога, бил е ранен при Ватерло и е оцелял. — Поклати глава. — Не мога да повярвам, че е преживял всичко това, само за да бъде повален от пневмония.

Максимилиан просто продължаваше да седи и да обмисля информацията, предоставена му от Боно.

— Значи сигурен си само, че бащата на Виктор, който бил англичанин, е загинал при пожар в Гхеел?

— И че фамилията му е Кейл. Той отказва да ми каже повече за семейството си, докато аз не му разкажа повече.

Максимилиан потърка лицето си с ръка. Беше помислил, че ще получи отговори. А вместо това възникнаха още въпроси.

Вратата на каютата се отвори и доктор Уърт подаде глава.

— Трябва да приготвя още лекарство. Може ли един от вас да поседи при него?

Лизет се изправи.

— Аз ще отида.

— Не, няма — каза Максимилиан. — Изтощена си. Тази вечер е прекалено късно да предприемем нещо по въпроса с карантината. Ще се заема утре сутринта.

Лекарят се усмихна на Лизет.

— Ако искате, мис, можете да си починете в моята каюта. Спя в онази, отредена за болница, от… Няма да оставя мистър Кейл, докато най-лошото не премине.

— Добре — каза тя, — но няма да спя дълго. Тристан очевидно също е уморен, Макс също се нуждае от сън, ако иска да бъде полезен утре.

— Макс? — намеси се Боно. — Наричаш херцог Лайънс Макс?

Тя се изчерви, а Максимилиан каза:

— Двамата със сестра ти станахме приятели, докато бяхме заети да те търсим. Това е всичко. — Докато не успееше да я убеди да се омъжи за него.

Боно присви очи, но каза само:

— Значи се разбрахме: негово благородие ще уреди свалянето на карантината, а двамата с Лизет ще се редуваме да седим до леглото на Виктор, докато състоянието му се подобри.

„Ако се подобри“, помисли си Максимилиан. Трябваше да живее, по дяволите. Той отказваше да приеме друг изход.

Следващата вечер Лизет влезе в тясната каюта на доктора и хвърли бродираната панделка на масичката до стената. Чувстваше се като торба картофи, която е била влачена по скалист хълм и захвърлена в дълбока клисура.

Тристан влезе след нея.

— Има ли новини по отношение на карантината? — запита тя.

— Току-що видях херцога. Каза, че сутринта ще я вдигнат и ще оповестят официално, че можем да напуснем кораба.

Тя издиша бавно.

— Слава Богу.

— Как е пациентът? — запита Тристан.

— Зле — каза тя, опитваща се да потисне отчаянието. — Треската все още е мъчителна, делириумът се влошава с всеки изминал момент.

Слава Богу, че днес Макс бе прекалено зает с членовете на градския съвет, за да прекара известно време с Виктор. Вчера бе видяла мъката в очите му, когато Виктор бе кашлял силно.

— Ако Виктор умре, не знам как Макс ще го понесе. Не виждам как Виктор може да оцелее, независимо какво количество лекарство доктор Уърт излива в гърлото му.

— Виктор е по-силен, отколкото изглежда. Не го отписвай още. — Застана зад нея и започна да разкопчава копчетата на роклята й. — Доктор Уърт е прекрасен човек.

Тя въздъхна.

— Да не започваме отново.

— Само отбелязвам. Млад е, красив е… И говори прекрасни неща за теб.

— Бракът с доктор Уърт не ме интересува — каза тя остро. — Престани!

Мина доста дълъг миг.

— Надявам се, че не си така глупава да си хвърлила око на Макс.

— Защо не? Той е млад, красив е… И говори добре за мен.

— Много смешно — изръмжа Тристан и започна да развързва връзките на корсета й. — Но аз не се шегувам, Лизет. Той е херцог. Тук, в Англия, това означава нещо.

— Мислиш, че не го знам?

Да гледа как Макс се справя с всичките тези чиновници снощи и днес, бе очевидно напомняне за разликата в положението им. Независимо дали над него тегнеше семейното проклятие или не, той можеше да има всяка жена. И всяка друга жена с радост би приела условията му.

Но тя не можеше да го направи, след като бе видяла мъката му. Обичаше го прекалено много, за да го остави в ръцете на непознати в последните му часове. Той трябваше да я разбере, щом можеше да е така загрижен за благосъстоянието на човека, за когото дори не бе сигурен, че е брат му.

— Разбира се, ако Виктор се окаже брат на Лайънс — каза Тристан, като развърза връзките на корсета й, — тогава Максимилиан Кейл няма вече да е херцог, нали? Затова е по-добре да побързам отново да заема мястото си край леглото му, или Максимилиан може да се досети за това и да го премахне от пътя си.

Тя се обърна рязко и смръщи вежди.

— Да не си се осмелил да говориш така! Дори не си го помисляй!

— Шегувах се, Лизет. — Тристан я гледаше втренчено. — И приемам, че си хвърлила око на херцога.

Тя вирна брадичка и го изгледа.

— Не ставай смешен. Само защото го защитавам…

Брат й изсумтя.

— Не просто го защитаваш. Грижиш се за него, както не си се грижила за мен и Дом. Когато днес не седя край леглото на Виктор, непрекъснато бе загрижена дали има нужда от нещо.

Мили Боже, нямаше намерение да бъде така прозрачна. Изпусна дълга въздишка, а необходимостта да се довери на някого бе така силна, че не можеше да й устои.

— Ти не разбираш. Влюбена съм в него.

На лицето му се изписа съжаление към нея.

— О, Господи…

— Не го казвай, знам, че е безнадеждно. — Макар и не поради причините, за които той мислеше. — И съм добре, наистина.

— Не изглеждаш добре. Между двама ви се разгаря огън, когато сте заедно в една стая. — Присви очи. — Което ме кара да се питам какво се е случило между вас, докато сте се опитвали да ме намерите. Особено след като настоявате да не ми кажете как сте успели.

— Нищо — излъга тя. — Макс, херцогът, бе съвършеният джентълмен.

— Хм.

— Не карай доктора да чака — каза тя весело.

Тристан й хвърли поредния загрижен поглед, после излезе.

Тя облече нощницата си и се отпусна на тясната койка. Щеше да остави люлеенето на кораба да я приспи.

Обаче Тристан я беше разтревожил. Той се питаше същото, което тя се питаше от вчера насам. Ако Виктор се окажеше Питър, как щеше да реагира Макс? И ако Виктор умреше…

О, Господи, не можеше дори да мисли за това.

На вратата се почука. Тя стана и отвори. На прага стоеше Макс. Това я изненада. Не беше се опитал да остане насаме с нея, откакто се бяха качили на кораба.

Гледаше я втренчено, лицето му бе смъртно бледо, а очите му — уморени. Като че ли незабелязващ оскъдното й облекло, влезе в малката каюта и каза:

— Най-после намерих брат си и той ще ми бъде отнет, още преди да съм го опознал. Той умира.