Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (3)

Глава 2

Максимилиан Кейл, херцог Лайънс, следваше младата жена и се възхищаваше на самообладанието, с което бе отбила неговия блъф. А заплахата му да доведе служителите на реда беше блъф — той не искаше те да се намесват и щеше да го избегне на всяка цена. Като се имаше предвид ситуацията и клюките, които щеше да предизвика, беше по-добре да се справи сам.

Все пак, надяваше се да я изиграе да му каже къде е Мантън. Погледна втренчено изправения гръб на жената, която изкачваше скърцащите стъпала пред него, после поклати глава. Очевидно бе подценил упоритостта на мис Боно.

Започна да се опитва да си спомни откъслечната информация, която бе дочувал през годините за семействата Мантън и Боно, но си спомни само, че Тристан Боно и сестра му са незаконни деца на виконт Ратмур и че майка им е била французойка и актриса.

Това си личеше. Тя говореше английски с лек акцент, произнасяше по-меко съгласните, което напомняше френския език, въпреки че подборът й на думи бе типично английски. По непринуденото си поведение и високия си ръст тя се различаваше много от типичните французойки, които нощем изпълваха театрите, но тя имаше склонност към драматичност също като тях.

Нямаше съмнение, че има склонност и към други неща. Тънката нощница разкриваше женски прелести. Тя се движеше с грация, която го караше да се пита дали ще се държи със същата грация в леглото.

Господи, какви мисли му минаваха през главата? Не беше дошъл тук за това и тя бе последната жена, която би трябвало да гледа с такива очи. Макар да беше трудно да не забележи прелестите, след като бе облечена толкова… неофициално. Гарвановочерната й коса се спускаше по гърба във водопад от къдри, които подскачаха и се поклащаха с всяка стъпка. А до носа му достигаше деликатният аромат на френски парфюм…

— Тук ли живеете, мис Боно? — запита в опит да не мисли за женствеността й. — Или сте на гости?

— Това е моят дом. — Тя стигна края на стълбите, тръгна по коридора и накрая застана пред една отворена врата. — Работя като секретарка за брат си.

— А!

Той стигна до нея и тя посочи вратата.

— Ако изчакате тук, сър, ще отида да се преоблека.

И той би предпочел тя да е с други дрехи. Дори на оскъдната светлина се виждаха пищните извивки на гърдите й. Той потисна стона, който се надигаше в гърлото му.

— Разбира се.

След като тя излезе, той се отърси от неприличните мисли за нея и се огледа, забелязвайки евтините, но чисти пердета, старите мебели от дъбово дърво и изненадващите намеси на женска ръка, проявяващи се най-вече в цветовете — ваза, пълна с люляк, и сложната бродерия на възглавничките. Мястото не изглеждаше заплашително, но пък, от друга страна, какво ли изглеждаше така?

Отиде до бюрото, за да види какво ще открие, но сестрата на Боно очевидно бе много способна секретарка — върху него нямаше нищо, което да си струва труда. Чекмеджетата бяха заключени, вероятно за да предпазят съдържанието им от любопитните очи на слугите, а на рафтовете бяха подредени единствено книги със заглавия като „Елементи от медицинското разследване“, „Нюгейт календар“, „Съдебни случаи“ и други. Беше очевидно, че Мантън приема много сериозно задълженията си.

— Намерихте ли нещо интересно? — запита с леденостуден тон мис Боно от прага.

Той върна книгата, която държеше, на рафта и се извини:

— Знаете, че не. Офисът е безупречно подреден. Чекмеджетата са заключени. Човек започва да се пита защо полагате такива усилия да скриете нещо.

— Предполагам, че имаме да крием толкова неща, колкото и вие — каза тя със същия гърлен глас, който го бе накарал да я сбърка с любовницата на Мантън.

Роклята й също го навеждаше на тази мисъл. О, бе скромна и благоприлична, но бе отлично скроена и разкриваше женските й прелести, а синият и зеленият цвят караха кожата й да изглежда бяла като сметана, а устните й — желани. Беше като дива френска роза сред парниковите цветя на Англия. А когато седна зад бюрото, оправяйки дългите поли на роклята си, погледът му отново и неизбежно се спря на гърдите, които изпълваха деколтето й.

— А сега, какво е направил Тристан, че да дойдете тук с пукването на зората? — запита направо.

Той премести поглед нагоре и срещна студените сини очи, които проблясваха под бретона от черни къдри.

— Брат ви ме помоли да се срещна с него снощи в една таверна, но не беше там, когато пристигнах.

Тя пребледня силно.

— Тристан наистина е в Лондон? Не, не е възможно. Не би дошъл тук.

— Защо? — запита той и се приближи към бюрото.

Погледът й помръкна.

— Защото… защото не обича Англия. — Застави се да се усмихне. — И работи за властите във Франция. Служба, която е достатъчно добра.

Думите й бяха неясни и го направиха подозрителен.

— Какви власти? — Наведе се напред и постави длани на бюрото. — Къде? И какво по-точно прави?

Погледът й отново срещна неговия. В очите й се забелязваше упоритост.

— Няма да ви кажа нищо, докато не ми обясните какво е извършил той. Не мисля, че е престъпление да не отидеш на уговорена среща.

Максимилиан се отдалечи от бюрото и едва потисна ругатнята, която напираше на устните му. Колко да разкрие? Трябваше поне да обясни онова, което останалата Англия знаеше още откакто беше момче. Само така можеше да й предаде сериозността на ситуацията.

— Кажете ми, мис Боно, какво сте чували за моето семейство.

— Нищо, страхувам се — призна тя, сякаш се извиняваше, което го накара да й повярва. — Доскоро живях във Франция и не четях английски вестници. А откакто съм тук, не съм имала време да правя нищо друго, освен да работя за организацията в офиса на Дом.

— Тогава не знаете, че имах по-голям брат.

— Ако е така, защо той не е херц… — Почервеня. — О, имали сте по-голям брат!

— Точно така. Питър беше отвлечен много млад и не чухме нищо за него чак до седемнайсетия му рожден ден, когато бе намерен мъртъв в Белгия.

Все още чуваше гласа на майка им, която се питаше преди собствената си смърт: „Къде е синът ми? Искам сина си!“ И тези думи не се отнасяха за Максимилиан.

Затвори отново спомена в крепостта, в която го държеше, и продължи:

— Снощи в лондонската ми градска къща дойде момче. Вечерях с приятели. То ми донесе бележка от джентълмен, който бил в таверна близо до пристанището. Оказа се, че това е брат ви, който твърдеше, че има информация относно Питър. — Погледът му не се откъсваше от очите й. — Твърдеше, че Питър е жив.

Тя пребледня, очевидно осъзнавайки последиците от това.

— Знаел е, че това ще ме накара непременно да отида — продължи Максимилиан. — Каза, че ще ме чака в „Лебеда и бика“ до три часа след полунощ. Но когато пристигнах там малко преди полунощ, не можах да открия никъде брат ви.

— И какво каза за това момчето, донесло ви бележката? — запита тя с треперещ глас.

— Нищо. Изчезна в минутата, в която видя, че джентълмена го няма. — Гневът отново се събираше в него. — Чаках до три, но нито момчето, нито брат ви се върнаха. Реших, че може би някак си съм се разминал с Боно, и се прибрах у дома да проверя дали не е оставена друга бележка. Нищо. Спомних си връзката му с Мантън, събудих приятеля си Джаксън Пинтър, за да науча къде е къщата на Мантън, и дойдох тук с надеждата, че Боно също е тук.

Виждаше, че тя също е разтревожена. Добре. Трябваше да разбере колко е важно това за него.

— Кълна се, нито един от братята ми не е тук.

— Вярвам ви. — Ако криеше Боно, щеше да побърза да затръшне вратата в лицето му и нямаше да го покани вътре да говорят. — Но той трябва да е някъде в Лондон, защото в противен случай не би помолил за среща.

— Абсолютно сигурен ли сте, че е бил брат ми? — запита тя с очевидна тревога. — Възможно е да е друг французин с неговото име.

— А, но аз не познавам друг. Виждате ли, срещнах веднъж Боно на надбягване. Беше с баща ви и той го представи на някои хора. Ратмур сподели, че се кани да купи на брат ви място в кавалерията, когато стане на определената възраст, и разговаря с баща ми за полка, който той поддържаше. Докато двамата разговаряха, с Боно си бъбрихме за коне. Бележката споменава за този случай.

Тя преглътна.

— Бележката у вас ли е?

Той се поколеба, но не видя причина да я скрие. Извади я от джоба си и я хвърли върху бюрото. Тя я грабна и бързо я прочете. Той знаеше съвсем точно какво вижда тя. Вече беше запомнил всяка дума.

Драги херцог Лайънс,

Може и да не помните, но се срещнахме в горещ летен ден, когато бях на четиринайсет. По онова време отбелязах, че носните ви кърпички са толкова красиви, че не ги използвате дори да избършете челото си с тях, а вие ми обяснихте, че имат сантиментална стойност, защото се шият специално за членовете на семейството ви.

Наскоро видях друга такава и осъзнах, че мъжът, у когото беше и когото смятам за приятел, прилича забележително на Ваше благородие. Ако съдя от нещата, които той ми каза, мисля, че има голяма вероятност да е изчезналият ви брат, за който говорихме накратко в онзи летен ден.

Не мога да кажа нищо повече, в случай че бележката попадне в чужди ръце, но като доказателство за основателността на подозренията ми изпращам копие от модела на бродерията върху носната кърпичка. Ако бъдете така добър да придружите приносителя, ще ви покажа кърпичката лично и тогава вие ще можете да отсъдите.

Ваш слуга, Тристан Боно

— Е? — запита рязко той. — Подписът е неговият, нали?

Тя вдигна към него очите си, в които се четеше изумление.

— Да. Но не разбирам. Как е възможно Тристан да е попаднал на носната кърпичка на брат ви?

— И аз това искам да знам. И което е по-важно, искам да знам какво се опитва да изтръгне от мен. Сериозно се съмнявам, че подбудите му са благородни. Осмелявам се да кажа, че иска пари, за да ми представи онзи измамник.

— Ето, виждате ли? — възрази тя. — Ако е имал такива користни подбуди, защо не е дошъл на срещата?

Въпросът бе удачен.

— Може би, след като е премислил, се е уплашил, че ще заведа служители на закона. Или… — Смръщи вежди. — Не знам. Но мога да ви запитам същото: ако подбудите му са били благородни, защо не е дошъл на срещата?

— Очевидно е бил възпрепятстван от нещо… или от някого.

Начинът, по който тя изрече „някого“, привлече вниманието му.

— Кой, например?

— Н-не знам. Някакъв враг. Споменава страха си, че бележката може да попадне в чужди ръце. — Смръщи вежди. — Макар да е странно. Ако Тристан е намерил брат ви и е искал отново да се съберете, трябвало е само да доведе Питър да се видите. Така би било най-просто.

Фактът, че тя изтъкна нещо, което само направи действията на брат й по-подозрителни, му показа, че може да й вярва. Изглежда, наистина не знаеше защо Боно се е свързал с него.

Гледаше я мрачно.

— Не е довел онзи човек, защото е искал аз да отида при него. Така работят умните хора. Привличат мишената далеч от роднините и приятелите му, искат да бъде сам и объркан. Така мишената се превръща в лесна плячка.

— Брат ми не е такъв! — възрази тя. Той повдигна вежда, а тя повтори твърдо. — Не е.

— Сигурна ли сте?

На бузите й се появиха две алени петна.

— Да — отвърна, макар че сведе очи към бюрото, към бележката, която държеше в ръце. — Признавам, че на моменти е буен и понякога си навлича беди, но е добър човек. Никога няма да използва мъката на друг.

Думите й като че ли засилиха гнева на Максимилиан.

— Тогава ще е първият с подобни скрупули — каза той с горчивина. Закрачи из стаята, борейки се с бушуващите си емоции. — Знаете ли колко хора са се свързвали с мен и семейството през годините след отвличането на брат ми? Колко са твърдели, че познават Питър? Или че те самите са Питър?

И колко много са били огорчени родителите му, че не са успели да си върнат сина. Сина, който има значение, който е останал с идеален образ в спомените им.

— Заложени са много собственост и пари — каза той студено. — И всички го осъзнават.

— Да, и аз се досещам, че ако той е жив, животът ви значително ще се промени.

Спокойният й тон и питащият поглед засилиха гнева му.

— Какво намеквате? Че искам да го открия по някаква друга причина, освен да си върна изгубения брат?

— А така ли е?

Гневът му нямаше граници.

— Мислите, че искам да го убия, за да задържа херцогската титла?

Тя имаше изискаността да се изчерви.

— Нямах предвид…

— Напротив. — Засмя се дрезгаво, неприятно. Като че ли искаше да задържи наследството, предадено му от родителите му. — Но за разлика от вас, която имате много братя, аз имах само него. И бих дал всичко, за да го върна.

Наистина с радост щеше да даде титлата на Питър, и го само за да не се чувства длъжен да се ожени и да рискува да предаде лудостта, която изглеждаше наследствена в семейството му.

— Освен това — продължи, — ако исках да елиминирам брат си, нямаше ли да е глупаво да дойда тук и да ви разкрия, че го търся? Щеше да има по-голям смисъл да откажа да споделя какво е Питър за мен. Беше.

Изгледа я гневно.

— Но ненавиждам подобни измами. Ето защо не обичам да ме правят на глупак. Лесна мишена съм, тъй като всички, които са чули историята, знаят, че няма да позная Питър. Бях само на три, когато моят… когато някой го отвлече.

Нямаше да разкрие истината кой е бил този някой. И как отвличането бе разбило живота на родителите му и особено този на баща му. Баща му бе отнесъл истината в гроба. И Максимилиан имаше намерение да остави нещата така.

Но нямаше да може да го стори, ако Питър беше жив.

Последните думи, които беше чул от баща си в последния стадий на деменцията му, изплуваха неочаквано в ума му: „Само един син ли имам, тогава?“ Максимилиан беше отговорил: „Да, татко, другият ти син е мъртъв.“ „Не!, беше извикал баща му. Ти не разбираш.“ Възможно ли беше баща му да е казвал, че Питър е жив? Но тогава защо щеше да пита дали има само един син?

Максимилиан смръщи вежди. Вече си позволяваше да бъде заблуден. Питър не можеше да е жив. Боно беше просто измамник, и то от най-лошите.

— Очевидно Тристан някак си е сбъркал по отношение на брат ви — каза мис Боно и в гласа й се долови съжаление. — Ще пиша до работодателя му във Франция, който ще му предаде писмото. Ще му кажа, че е сбъркал, и това ще бъде краят на историята.

Той се обърна рязко към нея и каза:

— О, не, той няма да ми избяга така лесно. Носната кърпичка, от чиято бродерия ми е изпратил копие, със сигурност е на Питър. И искам да чуя как се е сдобил с нея, след като брат ми и всичките му вещи са изгорели в пожар в Белгия преди четиринайсет години!

Гневните му думи тъкмо отекнаха в стаята и на вратата се почука. Той премести поглед върху възрастната жена, която чакаше на прага с поднос в ръце.

Мис Боно се изправи бавно — като че ли се страхуваше, че той ще се нахвърли върху нея, ако не се движеше деликатно и внимателно.

— А, мисис Бидъл е тук с чая, Ваше благородие. — Вместо да каже на слугинята да влезе, мис Боно тръгна към вратата, като го държеше под око.

Това го изнерви. Беше виждал този поглед и преди, но насочен към лудия му баща. Този поглед бе причината Максимилиан да внимава с всяка изречена от него забележка, с всяко свое действие. Хората непрекъснато наблюдаваха и чакаха да покаже симптомите. Максимилиан никога нямаше да им даде задоволството, че са видели у него нещо от баща му.

Това, че мис Боно току-що го бе видяла да губи самоконтрол, го ядосваше още повече. Тя взе подноса от слугинята и го остави върху бюрото.

— Ще пиете ли чай, сър?

Чай. Това бе толкова нормално, истинско ежедневие. А в момента той не искаше нищо по-силно от това да се чувства нормален.

— Да — отговори донякъде рязко. — Благодаря.

Спокойната нотка, която придаде на гласа си, очевидно стигна до нея, защото тя отпусна рамене.

— Как го пиете? — запита тя, докато го запарваше.

— Силен. Без захар.

— Колко странно — каза тя като остави чинийката и чашата на бюрото пред другия стол, мълчаливо канейки госта да седне. — Аз също. И татко също. Мама смяташе и двама ни за луди.

Нарочно ли беше споменала лудостта? За да го провокира? Изгледа я внимателно.

— В такъв случай, щеше да сметне и мен за луд.

— О, не. Вие сте херцог. — Тонът й бе леденостуден. — Херцозите не могат да бъдат укорявани. Никога и в нищо.

Не беше възможно да знае за лудостта в семейството му или нямаше да говори така нехайно. А и тя дори не познаваше Питър, така че не би могла да знае останалото.

— Да приема ли, че не споделяте мнението на майка си за херцозите?

— Тя е вече покойница — каза Лизет със задавен глас, — но не, не споделям мнението й. — Смело срещна погледа му. — Според мен всеки може да бъде укоряван.

— С изключение на братята ви? — запита той.

Тя въздъхна.

— Не. Дори те могат да бъдат порицавани. Често подлагат търпението ми на сериозно изпитание.

Въпреки всичко, той се усмихна. Тя говореше за незначителни неща, за да го накара да се отпусне. И се получаваше. Сигурно се справяше добре с клиентите на Мантън.

Докато я гледаше как налива чай в собствената си чаша, той седна и отпи от своята. Чаят беше точно такъв, какъвто го обичаше. И беше с изненадващо добро качество, като се имаше предвид, че финансите им бяха ограничени.

— А сега — каза тя, когато зае мястото си, — откъде сте толкова сигурни, че носната кърпичка е на брат ви? Казахте, че сте били много малък, когато… хм… е напуснал дома ви.

— Беше отвлечен. Нека не заместваме думите с други. А носната кърпичка има определени знаци. Бродерията е характерна.

— Но всяка бродерия може да бъде копирана. Аз копирам модели непрекъснато — всъщност, всеки път, когато видя красива бродерия на рокля.

— Ще трябва да ми се доверите, когато ви кажа, че точно тази бродерия не може да бъде копирана. Всяка носна кърпичка е уникална и се прави специално за собственика й. Никой не знае как, освен членовете на семейството. За нещастие, трябва да я видя с очите си, за да бъда абсолютно сигурен.

— А как ще я познаете? Искам да кажа, ако брат ви ви е бил отнет, когато сте били на възраст, в която едва ли се помни нещо…

— Преди да научим за смъртта на Питър, баща ми ми описа всичко, което Питър е носил в деня на отвличането си, включително носната му кърпичка. Затова е толкова важно да се срещна с брат ви. За да мога да стигна до дъното на историята.

Сбърчил чело, той отново отпи от чая си.

— Нещата някак не се връзват, разбирате ли? Ако Тристан е открил наследника и е решил да дойде в Англия, щеше да каже на мен и на Дом.

— Може би е казал на Мантън. А Мантън не е споделил с вас.

— Дом никога не би постъпил така.

— Къде е той тогава? Не може да бъде съвпадение, че Мантън е изчезнал малко преди срещата ми с Боно. Вероятно двамата са се срещнали някъде.

Тя го изгледа гневно.

— Дом започна да планира пътуването си до Единбург седмици преди вие да получите бележката на Тристан. Разполагам с писмата, получени от клиентите, бележки върху информацията, която…

— Единбург? — прекъсна я Максимилиан, когато надеждата да говори с Мантън умря. — Той е в Шотландия?

Тя въздъхна.

— Предполагам, че няма никаква вреда да го знаете. Замина с параход вчера сутринта.

— Тръгнал е ден преди това, да.

— Няма смисъл да го последвате. Той също като мен не знае къде е Тристан. Всъщност, преди да замине, споделихме тревогата си, че Тристан не ни е писал от месеци, което никак не е характерно за него.

— Очевидно Боно вече е планирал пътуването си до Англия.

— Не мисля. Щеше да ни пише за това. Тримата — аз, Дом и Тристан — сме много близки. Нямаме тайни един от друг. Дом щеше да ми каже, ако знаеше нещо за Тристан.

— Освен ако и Дом не е замисъл от плана на брат ви.

Гневът накара бузите й да поруменеят.

— Той никога няма да бъде част от нечий „план“.

Максимилиан се замисли за миг. Трябваше да признае, че Мантън има безупречната репутация на мъж с характер и принципи. Трудно беше да се повярва, че би взел участие в измама, особено засягаща херцог.

Неговият полубрат обаче бе изцяло друг въпрос.

— Значи Тристан не е споделил нищо с нито един от двама ви. Това само доказва вината му. Вероятно се е срамувал да признае, че е искал да ме измами.

Тя поклати глава.

— Все още твърдя, че трябва да му се е случило нещо лошо. Това е единственото логично обяснение.

Максимилиан не мислеше така, но тя очевидно бе пристрастна, когато ставаше въпрос за брат й.

— Във всеки случай, нищо от това не ми помага да го открия. Дори не е оставил бележка на съдържателя на таверната. Нито е казал нещо на момчето, в случай че си тръгне. Трябва да признаете, че изглежда подозрително.

— Да. И никак не е характерно за него.

— Нямате ли представа къде би могъл да отиде в Лондон? — настоя той.

— Казвам ви, не е възможно да е в Лондон. Не и по собствена воля, във всеки случай.

Той се разрови в паметта си.

— Тогава може би е отишъл в семейното имение. В Йоркшир, нали?

Тя се засмя.

— Очевидно знаете толкова малко за моето семейство, колкото и аз за вашето. Най-големият ми брат, Джордж, мрази всички ни, дори Дом, който ни защити, поради което Джордж отряза напълно и него от завещанието.

— Също?

На лицето й се изписа болка.

— Заради небрежността на татко, който не се погрижи за нас и… други неща, Джордж заграби всичко. Защо, според вас, Дом се занимава с тази професия, която не е характерна за джентълмен? Защото няма избор. — В гласа й се долавяха презрителни нотки. — Уверявам ви, Йоркшир е последното място, където Тристан би отишъл.

Разочарован от отговорите й, Максимилиан пресуши чашата си, стана и отново закрачи из стаята.

— Таверната беше близо до пристанището. Може да е на борда на някой кораб. Мога да получа информация за всички, които скоро са акостирали във Франция.

Тя повдигна вежда.

— Желая ви късмет. Всяка година в лондонското пристанище влизат хиляди кораби, и то без да броим най-малките плавателни съдове. Забравяте, че пощенските кораби пътуват всекидневно. Ако се е качил на някой от тях, може вече да се е върнал във Франция и вие да сте го пропуснали.

— По дяволите. Пощенските кораби не пътуват в неделя, така че може още да е наблизо.

— А може да се е качил на кораб до Дувър, Брайтън или Саутхемптън, за да вземе някакъв пакет утре сутринта.

— Значи наистина мислите, че може да се е върнал във Франция. — Тя сви рамене. — А е възможно и никога да не е напускал Франция. Възможно е да е изпратил бележката от къде ли не.

— Но той споменава приносителя и определя среща.

— Вярно. — Тя гризеше долната си устна. — Може би бележката е фалшива.

Той я изгледа с присвити очи.

— Хващате се за сламка, мадам.

Тя се изправи.

— Познавам характера на брат си. Той никога няма да примами херцог да се срещне с него, освен ако няма намерение да бъде там.

Той изруга. Тревожеше го фактът, че Боно не бе дошъл в тази къща. Всеки изнудвач щеше да се яви на срещата, да поиска пари, за да доведе измамника и да вземе, каквото може. А ако целта на Боно е била да примами Максимилиан на място, където би могъл да поиска повече пари, защо не бе останал наблизо?

Не искаше да признае, но тя беше права — в това нямаше никакъв смисъл. Което не означаваше, че той ще престане да търси Боно. Не можеше да се откаже, не и ако имаше дори и най-малък шанс Питър да е жив.

— В такъв случай, нямам избор. Трябва да намеря брат ви. Не мога просто да седя и да не правя нищо с надеждата, че той ще ме потърси отново. Трябва да получа отговори. — Отиде до бюрото. — Споменахте, че можете да пишете до работодателя му. Мога да използвам идеята. Ще отида във Франция да говоря лично с работодателя му, ако ми дадете името и адреса му.

Тя го изгледа втренчено.

— Не, дори животът ми да зависи от това.

Той замръзна. Не вярваше на ушите си. Тази нахалница отказваше да му помогне!

— Не мисля, че разбирате, мис Боно. Аз ще…

— О, напълно разбирам. Искате да отидете при работодателя на Тристан и да съсипете репутацията му, като отправите празни обвинения срещу него, а за доказателство имате само бележка, която може и да е фалшива. Няма да го позволя. — Скръсти ръце на гърди. — Тристан заема добро положение, работи за френското правителство и няма да ви позволя да разрушите всичко заради възможно недоразумение.

— Недоразумение!

— Тъй като се тревожа от мълчанието му, аз искам да разбера истината, колкото и вие. Затова ще ви помогна да го намерите. При едно условие.

Той я изгледа гневно. Трябваше да се досети как ще свърши това.

— Искате пари, предполагам.

— Със сигурност не! — Тя се изправи. — Искам да ме вземете със себе си.