Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (43)

42.

20 март, 12:19

Долината Тсум, Непал

Ерин искаше да се върне, да затича към Джордан.

Рун явно долови желанието й — не защото бяха кръвно свързани, а просто защото познаваше сърцето й, дори това новото, което не туптеше.

— Трябва да идеш при Луцифер — каза той. — Сега това е съдбата ти.

Тя знаеше, че е прав, и затова продължи по леда, притиснала Кървавото евангелие към гърдите си, като черпеше сили от него. С всяка следваща крачка книгата засияваше все по-ярко, прогонваше мрака и прогаряше гъстата мъгла.

Някакви противни изчадия се отделиха от групата около Кристиан и София и се хвърлиха към тях. Нещо черно профуча в мъглата над тях и се спусна отгоре им. Ерин едва успя да зърне подобната на гущер фигура преди тя да докосне златната светлина около нея и да избухне в пламъци.

Рун я дръпна настрани и тялото на създанието се стовари върху леда до тях.

Щом видяха това, другите зверове се пръснаха и побягнаха в мрака, колкото се може по-далеч от светлината.

Ерин и Рун продължиха напред, като заобикаляха пукнатините и се приближаваха към Кристиан и София. Двамата не бяха добре. Намираха се на остров сред кипнала маса от демони.

Кристиан беше извадил свещената верига от сандъка и бе преметнал тежките брънки около врата си, макар че среброто несъмнено го изгаряше. Въртеше края на веригата като някаква свещена бола и нанасяше удари по демоните. Веригата прерязваше ордата, сякаш брънките й бяха от разтопена стомана.

Въпреки това лицето на Кристиан беше окървавено, а робата му висеше на парцали.

София бе в още по-тежко положение. Видя ги да се приближават и може би това беше единственото, което очакваше — и бе издържала дотук само със силата на волята си.

Ерин го видя в очите й.

„Недей…“

В последен доблестен напън София се извъртя и прободе едно чудовище в гърба преди да е атакувало Кристиан. Но с това оголи собствената си защита. Ордата моментално се нахвърли върху нея и я събори на леда.

Кристиан се опита да й се притече на помощ, но враговете бяха твърде много.

Ерин най-сетне стигна до тях и златната светлина на книгата пръсна чудовищата. Нещо черно и бодливо отскочи настрани последно.

Ерин спря и сложи ръка на устата си.

„Не!“

София — ревностната мила София — вече я нямаше.

Ерин трепереше, но Рун я задържа.

— Единствено книгата е от значение. Тя трябва да стигне до Луцифер.

Ерин кимна. „Иначе саможертвата на София ще е напразна.“

Въпреки това на Рун му се наложи да я побутне, за да продължи. Само след миг обаче тя вече тичаше, направо летеше по леда, задвижвана от свръхестествена сила, право към конуса от светлина. Демоните се отдръпваха от светлината, но вече не бягаха, а съскаха и се зъбеха след нея, сякаш знаеха, че скоро ще е тяхна.

И като нищо можеха получат този шанс.

Дори Кървавото евангелие не можеше да удържи дълго на такова осезаемо зло. Златната светлина започна да помръква, разкъсвана от мъглата, от нечестивостта на това място. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-големи ставаха пораженията.

Рун и Кристиан правеха всичко по силите си да помогнат — тичаха от двете й страни и държаха на разстояние всичко, което се осмеляваше да се приближи. Кристиан замахна с веригата и удари скачаща към него маймуна без козина. Съскането на изгорена плът се смеси с писъка на създанието, докато то се махаше от пътя им.

Ерин се съсредоточи върху целта им — Луцифер продължаваше да се опитва да стане от трона, като късаше още брънки. Крилете му с черни пламъци вместо пера биеха светлината, която го държеше в затвора му. С всеки удар светлината помръкваше, за да се замести с мрак.

Ерин се втурна през останалото разстояние, но силите й намаляваха заедно със златната светлина. Краката я боляха, ръцете й натежаха толкова, че вече й бе трудно дори да държи книгата, а тялото й отново зажадува за кръв.

Пред нея Луцифер се мяташе и разкъсваше сребърните вериги, които го приковаваха към трона.

Най-сетне стигнаха до ръба на блестящия конус.

Ерин се запрепъва през последната отсечка. Кристиан я изпревари и протегна ръка към бялата светлина. Изкрещя и отскочи — ръката му свършваше с димящ чукан. Светлината я бе изгорила.

Кристиан се обърна към Рун. Зад агонията му се долавяше една още по-голяма болка — разбирането, че дори сангвинистите не могат да преминат през последната бариера.

Ерин пристъпи към тях, но щом докосна бариерата, златната светлина угасна. Преди сангвинистите да успеят да реагират, нещо черно и покрито с хитин скочи от мъглата зад нея върху гърба й, притисна я с членестите си крака и заби челюсти в рамото й.

Ерин изкрещя.

 

 

12:25

Рун рязко се завъртя, замахна със сребърния си карамбит и отсече два от шестте крака на създанието. Това се оказа достатъчно, за да може Кристиан да откъсне чудовището от гърба на Ерин и да го запрати към конуса светлина. Тялото удари бариерата — и се пръсна на горящи въглени.

Рун издърпа Ерин зад себе си и двамата с Кристиан се изправиха към събиращите се чудовища, спотайващи се в по-гъстата мъгла. Рун бе вдигнал карамбита си, а Кристиан бавно поклащаше веригата, която стържеше заплашително по леда.

— Рун… — изстена Ерин.

Той се обърна. Отровен мрак пълзеше нагоре по шията й и изгаряше кожата. Краката й се подгънаха. Кървавото евангелие падна от треперещите й ръце.

Нещото, което я беше ухапало, със сигурност беше отровно.

Той понечи да й помогне, но в същия миг нещо връхлетя от мъглата отгоре и го събори на леда. Приличаше на прилеп, израснал до огромни размери. Остри като игли зъби щракнаха пред лицето му. Рун пусна оръжието си, за да махне звяра от врата си, преди да го е захапал за гърлото.

До него Ерин залитна към бялата светлина, но Кристиан се втурна и я хвана през кръста с ранената си ръка. Издърпа я назад, грабна евангелието от леда и го напъха в дрехата си.

Ерин се съпротивляваше, обърнала глава към светлината, към Луцифер.

Дори сега изглеждаше твърдо решена да изпълни мисията си.

Кристиан я извлече от преградата и се притече на помощ на Рун. Замахна с веригата и цапардоса подобното на прилеп създание. Среброто прегори дебелата му кожа и то изсъска и изчезна в мрака.

Тъмните сенки обаче се приближаваха.

— А сега какво? — попита Кристиан.

 

 

12:26

В студеното тяло на Ерин гореше отровен огън и тя усещаше как плътта й около раната на рамото й се стопява. Кръвта й там течеше по-мудно, сякаш се опитваше да угаси огъня. Същата отрова разяждаше лицето й и продължаваше надолу по ръката.

„Пак.“

Беше й трудно да се съсредоточи, но знаеше, че думата е важна. Преди малко беше започнала да пада. За да се задържи, бе протегнала ръка, която вече бе пълна с отрова — и ръката й проникна през горящата бариера. Чистотата на светлината охлади ръката и унищожи черната отрова.

А после Кристиан я хвана и я издърпа назад.

Отровата отново потичаше в ръката й.

Твърде слаба, за да може дори да се държи на крака, Ерин се отпусна в ръцете на Кристиан. Трудно й бе да говори, тъй като бузата й бе покрита с мехури, но трябваше да ги накара да разберат.

— Светлината… — изпъшка тя. — Мога да мина през нея.

— Тя бълнува — каза Кристиан.

— Мога… — Тя извъртя глава към Рун. Искаше той да види истината на лицето й, да се довери на кръвната им връзка, на взаимното разбиране.

— Тя казва истината — рече Рун, като погледна към конуса и тъмния ангел, който се мяташе в затвора си.

Преди да измислят някакъв план, тъмните сенки от мъглите се нахвърлиха върху тях. Рун скочи да ги пресрещне. Само с една ръка едва ги удържаше. След секунди изчезна в мъглата, но продължаваше да се бие в нея — карамбитът му проблясваше в мрака.

Кристиан не пусна Ерин нито за миг. Сражаваше се яростно, замахваше с веригата, разчистваше пространството около тях, държеше демонската орда назад. Но силите му започваха да намаляват — бе стигнал до дъното на резервите си след дългото сражаване редом със София.

Ранената му ръка я притисна по-силно и той хвърли поглед към ярката светлина, която държеше Луцифер в плен. Замахна отново с веригата и удари една огромна змия с такава сила, че кръвта й плисна по конуса светлина и изгоря със съскане.

Кристиан свали тежките брънки от рамото си.

Ерин се намръщи.

— Какво…?

— Май това няма да се получи без жертването на Кристиан. — На лицето му блесна усмивка. — Ще ми липсваш, доктор Ерин Грейнджър.

Тя го разбра.

„Не…“

Кристиан я хвана в обятията си — и скочи високо, с последните си сили, за да се понесе над най-близките чудовища.

Удариха се в бариерата заедно и тялото на Кристиан избухна в огнена пепел около Ерин, докато тя падаше от другата страна.

Плъзна се по леда и от гърдите й се изтръгна стон. Кървавото евангелие се плъзна до нея, непокътнато.

Тя седна. Усещаше как силата се връща в нея. Черната отрова беше заличена при преминаването й през светлината.

Погледна отвъд бариерата. Онова, което беше останало от техния забавен, леко смахнат и храбър приятел се спускаше на горящи въгленчета върху леда.

Кристиан заслужаваше по-добра участ. Беше жертвал себе си, за да я вкара в конуса от светлина. Ерин се закле, че ще се погрижи да плати изцяло този дълг.

Взе Кървавото евангелие и се обърна към затворника.

Луцифер седеше на трона си. Вече не се мъчеше да се освободи, а гледаше надолу към нея с очевидно любопитство и може би изненадан от появата й.

Ерин не се сви под този черен поглед. Беше дала душата и живота си, за да се изправи пред него. И сега оставаше само едно нещо, което да даде.

Тя вдигна книгата в ръце.

Единствено Ева можеше да откъсне плода от Дървото на познанието и единствено дъщерята на Ева можеше да даде това познание на змията.

Устните на Луцифер се раздвижиха, но от тях не излязоха думи, а само звук като звън на огромна камбана. Дори тази метафора бледнееше пред истинското великолепие на звука, на гласа на ангел, на музиката на сферите. Камбаната удари отново, звънко и въпросително.

Той говореше, но тя не можеше да го разбере.

Ерин вдигна книгата още повече с надеждата, че той ще разбере ако не думите, то поне действията й.

— Това е евангелието на Христос, написано с неговата кръв и останало скрито за много дълги години. Моята задача е да ти го донеса, да изпълня завета, който си сключил с Ева много отдавна.

Черната глава се наклони настрани, безупречните черти си оставаха все така непроницаеми.

Ерин отвори книгата, за да му покаже. В същия миг златната светлина блесна отново. Дори без да гледа, Ерин знаеше, че страниците са пълни със златните букви на еноховата писменост.

Луцифер се наведе и протегна огромната си ръка към нея.

На Ерин й идеше да побегне, но не помръдна от мястото си.

Щом пръстите се озоваха достатъчно близо, тя затвори книгата и внимателно я постави в дланта му. Той я взе, отвори я с абаносов пръст и великолепната златна светлина блесна толкова ярко, че едва не я ослепи.

Ерин трябваше да се извърне. Светлината бе по-страховита и от хиляда слънца. Тя усети как прониква през черепа й, през затворените клепачи. За момент късчета прозрение изпълниха съзнанието й — за тайните на сътворението, за движението на звездите, за скрития код на живота. Но тези късчета прелетяха през нея, понесени като листа във вихрушка. Пресегна се мислено след тях, опита се да ги задържи, макар да знаеше, че подобно познание ще я унищожи.

Издържа тази буря, докато чакаше да утихне — и тя най-сетне спря, а заедно с отминаването й се разнесе тежък звън, който я накара да погледне отново нагоре.

Луцифер още седеше в трона си, но веригите лежаха в краката му.

Беше свободен.

Въпреки всичко не това я накара да падне на колене. Тялото му вече не бе черно, а бяло като полиран мрамор, светещо с вътрешен огън, който сияеше през очите му, докато гледаше нагоре, а евангелието лежеше затворено в скута му. Чернилката на греховете му беше изчистена от тялото му така, както отровата от нейната плът.

Луцифер бе опростен.

Красотата и великолепието му сияеха така ярко, че сякаш целият останал свят помръкна и стана безплътен. Конусът от светлина, горящите парчета от разбитата пирамида от огън бяха изчезнали, погълнати от свещения блясък.

Отвъд тази светлина Ерин успяваше да различи черното езеро, сивите планини и синьото небе. Яркият зимен ден се връщаше след края на затъмнението. Въпреки това всичко й се струваше някак далечно, като сън за друг свят.

За миг картината се промени, изпълни се с по-топла светлина, зимата се смени с лято със зелени треви, сини води и пламтящо червено слънце. Край скалите се издигаха две дървета, целите разлистени и с натежали от зрели плодове клони.

„Нима това е градината…?“

Отново зазвъняха камбани, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Погледът на Ерин отново се обърна към Луцифер. Но радостният звън се издигаше не от ангела, а от небесата над тях. Хор на приветствие и радост, приканващ Луцифер да се върне. След всички тези години небето искаше той да се върне у дома.

Луцифер се изправи и разпери криле, този път от бели пламъци.

Без да откъсва поглед от небето, той посегна надолу към нея и положи пръст на главата й. Докосването я изпълни с топлина от главата до петите. Радостта напираше в нея като извор.

И тогава в ушите й отекна удар — и отново, този път по-тихо.

Тя разпозна този ритъм — беше го чувала през целия си живот.

Сърцето й биеше.

Скри лице в шепи и изхлипа щастливо. Луцифер я бе върнал. Тя бе пожертвала живота си за него и той й го връщаше.

Камбаните зазвъняха по-силно и този път в звъна им се долавяше настойчивост.

Време беше яркият ангел да се върне на полагащото му се място.

В отговор на този призив Луцифер плесна с огромните си криле и се издигна във въздуха, увисна над долината. Остана един дълъг момент така, притиснал книгата към гърдите си.

После погледна надолу, може би за последен път.

Погледът му се плъзна по езерото, чиято повърхност отново беше замръзнала. Върху него и по цялата долина пълзяха и се гърчеха черни фигури. Дори движенията им бяха чужди на този свят. Те се пръскаха и бягаха, виеха и ревяха — знаеха, че пътят към дома е затворен завинаги.

Луцифер гледаше надолу не със злоба, нито със съжаление. Вместо това от тялото му струеше любов. Той отвори уста и от нея зазвъня мрачен тон. Най-близките създания се заковаха на място. Главата отново се наклони настрани и се вгледа в тях, може би замислена за огромното зло, което можеха да причинят на света тези демони.

Ако Луцифер си отидеше, земният свят пак можеше да бъде прокълнат.

Сякаш в търсене на верния отговор Луцифер отново отвори евангелието и златната светлина освети лицето му. След миг в очите му засия увереност, може би дори намек за съжаление.

Луцифер погледна към небето за последен път, спусна се на огнените си криле към езерото и кацна леко върху леда. Досетила се какво предстои, Ерин заотстъпва, докато не усети студени ръце да хващат топлата й кожа.

„Рун…“

Докато Рун я придърпваше към себе си, откъм Луцифер се чу нов мрачен звън. На лицето на Рицаря бе изписано огромно облекчение. Той знаеше, че тя е отново човек. Но сега не беше време за ликуване. Вместо това той хвана ръката й и двамата се затичаха по леда към брега.

Демони и изчадия от всякакъв род се понесоха покрай тях, отвръщайки на зова на господаря си.

Ерин забеляза Джордан и Елизабет на брега. Лъвчето скочи на леда и залудува радостно около краката им, сякаш ги приканваше да се съберат заедно.

Ерин не се нуждаеше от подобно насърчение.

Издърпа ръката си от ръката на Рун и се затича към Джордан.

Той изкуцука напред да я посрещне, притиснал ръка към корема си.

— По-полека, госпожице — предупреди я, но усмивката му бе топла и подканваща.

Ерин се хвърли към него и го прегърна, решена никога повече да не го пуска.

— Не спирайте — нареди Рун. — Трябва да се махнем колкото се може по-далеч от езерото.

Забързаха нагоре към защитата на двете древни дървета и чак когато стигнаха до тях, спряха и се обърнаха. Ерин не се отделяше нито за миг от Джордан.

Демоните вече се бяха скупчили около Луцифер и ярката светлина на ангела помръкваше от тях.

Луцифер погледна към нея. Сребърна светлина се лееше от лицето му, на което бяха изписани покой и приемане — той знаеше какво жертва със следващия си ход. Вдигна високо криле и рязко ги спусна. Блесна ослепителна светлина и миг преди всичко да изчезне в нея Ерин видя как под събралата се орда зейна черна дупка, която погълна сенките — и ярката звезда заедно с тях.

Когато блясъкът изчезна, езерото остана пусто и покрито с лед.

По лицето на Ерин потекоха сълзи.

— Той избра да се върне — рече тя. — Можеше да иде на небето, но се върна да пази демоните, та всичко да е в безопасност.

— Защото ти го избави. — Рун докосна кръста на гърдите си. — И пред лицето на тази слава той избра да служи в Ада вместо на Небето.