Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (27)

26.

19 март, 08:55

Кастел Гандолфо, Италия

Джордан гледаше как кардиналът затваря телефона.

— Готово — каза Бернар и се върна при стола си. Краката му още трепереха. — Ключът ще бъде донесен тук.

Джордан погледна Рун с очакване на някакво обяснение. Ерин клекна до Рун и провери превръзката на ръката му. По марлята имаше прясна кръв от скорошния сблъсък. Веднъж Рун бе казал на Джордан, че всички усещания у сангвинистите са много по-силни, включително и болката. Ако това бе вярно, Джордан можеше само да си представя агонията, която изпитваше в момента Рун.

— Добре, кардинале — каза той. — Защо не ни разкажете как се охранява мястото на Юг и срещу какво може да се изправим?

Бернар потърка брадичката си.

— За да разберете това, трябва да разберете философията на Юг. Имах много дълги разговори с него по тази тема преди той да напусне ордена. Когато става въпрос за бласфемари, че дори и за стригои, той вярва, че всички те са Божии създания, чийто единствен грях е, че им е отнета невинността.

— Може и да е прав — каза Ерин. — Те не са имали думата дали да бъдат покварени. Обикновено са били покварявани насила, против волята им.

— Това няма значение — възрази Бернар. — Всички ние сме родени с първородния грях, който опетнява невинните ни души поради неподчинението на Адам и Ева в Райската градина. Този грях се отмива от нас единствено при свещеното тайнство на кръщението.

Ерин не изглеждаше убедена от доводите му.

— Навремето — продължи Бернар — си мислех, че аргументите на Юг са чисто теоретични. Когато той напусна и тръгна да скита по света, не получих никаква вест от него. Предположих, че е загинал, както става с мнозина, които са лишени от закрилата на Църквата.

— Но той е оцелял — каза Джордан.

— Един ден получих писмо. Пишеше ми, че се е усамотил в планините на Франция, че е намерил мир в грижите за изгубените и отчаяни създания на света.

— С което е имал предвид бласфемари и стригои ли? — попита Ерин.

Бернар кимна.

— Не казах на никого. Юг искаше единствено да бъде оставен на мира, да живее на своята планина като свети Франциск. Проявих търпимост единствено защото той забрани убийството по склоновете на планината. Дори онези под негова закрила нямат правото да убиват, освен ако не са предизвикани да защитават убежището си.

Чутото не се хареса особено на Джордан.

— И как предлагате да минем през това изпитание, дори да имаме въпросния ключ?

— Трябва да идете в планината му не като нашественици, а като молители. — Бернар изгледа твърдо първо Джордан, после Рун. — Което означава, че не бива да наранявате нищо, което се изправи пред вас. Ако се провалите, Юг не само ще откаже да се срещне с вас, но и най-вероятно ще бъдете унищожени преди да сте излезли от горите.

— Значи трябва да изкатерим планина, пълна с чудовища — каза Джордан. — И да обръщаме другата буза, когато ни нападат.

Бернар вдигна пръст.

— И трябва да идете с дар, който Юг няма да може да откаже.

„Що за дар може да бъде това?“

— Щом привлечете вниманието му — наблегна кардиналът, — от вас ще зависи дали ще успеете да го убедите да ви помогне, да докажете, че мисията ви е достойна, че служи на интересите на всички, не само на сангвинистите, а на всички Божии създания.

— Значи ни предстои разходка в парка — рече Джордан. — И имаме само един ден или някъде там, за да го убедим да ни помогне да спасим света.

Бернар се намръщи неразбиращо.

— Заради пролетното равноденствие — обясни Ерин. — Един стенопис в лабораторията на Едуард Кели ни дава основания да мислим, че имаме време до утре по обед да попречим на Луцифер да се освободи от оковите си.

Докато тя обясняваше крайния им срок, Джордан си погледна часовника.

— Това означава, че разполагаме с около двайсет и седем часа.

— Но може да не става дума за това пролетно равноденствие — предположи Ерин. — Стенописът е бил създаден преди векове. Кой знае със сигурност какво го е вдъхновило?

Бернар не се хвана на думите й — нито пък Джордан.

— Положението в света се влошава с всеки час — каза кардиналът. — Равновесието между доброто и злото е нарушено и всичко върви към разруха. Дори звездите се подреждат против нас и тази поличба подсказва, че утрешното равноденствие е важно.

— Каква поличба? — попита Ерин.

— Не сте ли чули? — попита кардиналът.

— Бяхме заети — отвърна Джордан.

— Ще има слънчево затъмнение… частично.

Ерин се намръщи.

— Слънцето от стенописа беше кървавочервено. Може би художникът се е опитвал да представи именно затъмнение.

Разговорът им бе прекъснат от почукване и всички се обърнаха към вратата.

Един от стражите надникна вътре и каза със странно нервен глас:

— Отец Корза, този посетител казва, че сте го извикали. Че искате да видите и двамата.

Стражът се отдръпна и видяха закръглената фигура на първия посетител — брат Патрик. Докато той влизаше, Рун стана и вдигна ръка за поздрав.

„И кой друг?“

Снежнобяла фигура скочи покрай монаха и едва не го събори на пода.

Джордан примигна от изненада. Създанието беше подрастващ лъв, голям колкото немска овчарка, с напълно бяла козина, сребристи нокти и златистокафяви очи.

Докато лъвът тичаше към тях, Джордан се измести, за да защити Ерин. Но лъвчето скочи право върху Рун, събори го на пода и започна да ближе лицето му.

И Джордан чу много необичаен звук.

Рун се смееше.

После лъвчето погледна Джордан и с един скок се озова до него и започна да души глезените и краката му. Джордан трябваше да избута любопитния му нос от чатала си.

— Да, здрасти и на теб. — Джордан се обърна към Бернар, спомнил си разказа му за любовта на Юг дьо Пайен към животните. — Нека позная. Това е въпросният „ключ“ към сърцето на приятеля ви.

Бернар гледаше животното с нескрит копнеж.

— Много повече от ключ.

Джордан клекна и зарови пръсти във все още късата грива на лъвчето. Щеше да е зашеметяваща гледка, когато порасне. В отговор то го побутна с глава в челото.

Когато главите им се докоснаха, през тялото на Джордан сякаш премина мълния. Белегът по рамото и гърдите му пламна.

„Какво става, по дяволите?“

Златните очи го погледнаха и Джордан не можеше да се извърне. Усещаше сроден дух, също като него докоснат от ангели.

Бернар беше прав.

„Определено си повече от това, което изглеждаш, мъниче.“

И тогава лъвчето изръмжа в лицето му и оголи зъби.

 

 

09:04

Рун посегна към лъвчето, изненадан от внезапната му агресивност към Джордан. Но преди да успее да го хване, то се извъртя и отскочи. После, без да престава да ръмжи, излезе в коридора. Козината му беше настръхнала.

Брат Патрик вдигна ръка.

— Оставете го! Доловило е някаква миризма!

Лъвчето тръгна по коридора и влезе в една от тъмните спални.

— Току-що бях там да взема одеяло — каза Джордан. — Стаята е празна.

За всеки случай Рун вдигна карамбита си от пода и тръгна след лъвчето. Останалите го последваха неуверено.

— Патрик — обърна се Рун към монаха, — извикай стражите.

Лъвчето пристъпваше снишено, опашката му се мяташе гневно. Поведе ги към изящния стар гардероб от едната страна на леглото. Ръмженето затихна, но погледът на лъвчето си остана прикован към вратите.

„Вътре има нещо.“

Рун изчака стражите да се появят и предпазливо тръгна покрай лъвчето.

Джордан мина от другата страна на животното със сабя в ръка. Посегна към дръжката и погледна въпросително Рун.

Рун кимна.

Джордан отвори вратата — и някаква дребна тъмна фигура скочи към тях, блъсна с рамо Джордан и го отхвърли към рамката на леглото. Рун замахна с извитото си оръжие и разряза плът, но ударът му беше само повърхностен.

Нападателят се движеше със свръхестествената скорост на стригой. Но Рун зърна за миг проблясването на бяла якичка. Сангвинист.

Бернар изблъска Ерин настрани, сграбчи сабята на един от стражите, завъртя се и посече противника във врата. Главата отлетя в коридора, а тялото се просна на пода.

Рун се огледа, за да се увери, че няма други заплахи.

— Светлина! — извика Бернар и посочи със сабята. — Дръпнете завесите в коридора!

Двамата стражи дръпнаха тежката коприна от прозорците. В коридора нахлу слънчева светлина.

Бернар се наведе и обърна главата, за да види лицето на нападателя. После смаяно отстъпи крачка назад.

— Това е отец… отец Грегъри.

Рун хвана Бернар, помъкна го обратно към кабинета, далеч от главата на бившия му вече помощник, и нареди на стражите:

— Претърсете всички помещения. И тялото също. Гледайте за черни белези по кожата.

Всички последваха Рун в кабинета. Лъвчето вървеше след тях.

Ерин обгърна тялото си с ръце: даваше си сметка, че вече няма безопасни места. На Рун му се искаше да я утеши по някакъв начин, но тя беше права.

Гласът на Бернар трепереше.

— Възможно… възможно ли е да е от капките кръв на Луцифер? Може да се е заразил като мен. Той ми ги донесе.

— Не — уверено каза Ерин. — Асистентът ви щеше да се освободи, когато унищожих камъните. Също като вас. Мисля, че по-скоро ви е донесъл нарочно камъните снощи, защото е знаел, че злото им ще ви овладее. Някакъв друг мрак го е покорил.

Думите й бяха потвърдени, когато един от стражите се появи на вратата.

— Останалите стаи са чисти. Но открихме черен отпечатък върху гърба на отец Грегъри.

— Легион — каза Ерин.

— Значи неговото зло е още живо. — Рун се бе опасявал, че е станало точно така.

— Явно. — Ерин погледна към коридора. — И ако е подслушвал разговора ни, трябва да приемем, че знае толкова, колкото и ние.

Джордан застана до нея.

— В такъв случай трябва да стигнем до Юг преди Легион.

Бернар кимна и каза:

— Разполагаме с едно преимущество.

— Какво? — попита Джордан.

Кардиналът погледна лъвчето.

— С това благословено създание.

Изненадан, Рун погледна Патрик.

— Не съм разкривал тайната ни — каза монахът.

— Така е, Рун — каза Бернар, сякаш Рун можеше да му повярва. — Но нищо не е далеч от очите и ушите на онези, които са ми верни, както тук, така и във Ватикана. Освен това един лъв в папско имение не би могъл да остане незабелязан. Особено този.

Бернар постави ръка на главата на лъвчето, но то се дръпна.

„Ясен знак за добра преценка.“

— Той е напълно ново създание — рече Бернар. — И именно затова ще очарова Юг дьо Пайен.

Лъвчето се потърка в бедрото на Рун и замърка. Рун докосна копринената му глава. Ерин се усмихна и протегна ръка. Лъвчето я подуши и зарови игриво нос в дланта й.

— Къде го намери? — попита тя.

Рун им разказа набързо историята и завърши с думите:

— Мисля, че ангелският огън е пощадил малкото в утробата и го е благословил със сегашната му форма.

— Ако си прав — замислено каза Джордан, — то става дума за същия огън, който излекува мен. Дар от Томи. — Погледна надолу към лъвчето. — Това ни прави нещо като кръвни братя, мъник.

Рун местеше поглед от Джордан към лъвчето и обратно. И двамата наистина бяха благословени от един и същи източник. Може би имаше причина да се озоват заедно в една и съща стая. Това му вдъхна известна надежда.

Но в същото време изпита и страх — знаеше, че противникът им още е някъде наблизо, като тъмно огледало на светлината. Беше успял да проникне в самото сърце на ордена и да го отрови.

На кого можеха да се доверят?

Погледна Ерин и Джордан. Едно знаеше със сигурност.

„Мога да се доверя на тях, на сърцата им.“