Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (14)

13.

18 март, 05:41

Венеция, Италия

Джордан се протегна, за да разкърши гърба си. Беше заспал на една от скамейките в базиликата.

Сега се изправи и се раздвижи, за да възстанови кръвообращението в тялото си. Наведе се да разтрие прасеца си — беше се схванал.

„Мога чудодейно да се излекувам от смъртоносна рана, а не мога да направя нищо за едно схващане.“

Закуцука към Ерин, която изучаваше някакво произведение на изкуството наблизо. Стоеше с Кристиан, който беше останал да им прави компания в нощното бдение. Всички чакаха да научат какво е станало с Елизабет. Ако се съдеше по отпуснатите рамене и подпухналите очи, Ерин май изобщо не беше успяла да поспи.

Кристиан можеше да отиде при другите сангвинисти и да вземе участие в ритуала, но бе останал тук, било за да ги пази от евентуална заплаха или да им попречи да се намесят в ставащото долу. Или пък просто не искаше да гледа как графинята изгаря, както не искаше и Рун.

През цялата нощ той бе напълно откровен с тях и отговаряше на въпросите на Ерин за това какво става долу. И което беше по-важно, донесе още бира на Джордан.

— Какво всъщност гледаме? — попита Джордан, когато се присъедини към тях.

Ерин посочи мозайката точно над тях.

Той проточи врат.

— Това да не е Иисус, седнал на дъга?

Тя се усмихна.

— Всъщност да. Възнася се на небето. Оттук е и името на тази част на базиликата — Куполът на възнесението.

Продължиха по централния кораб. Ерин разпитваше Кристиан за различни мозайки, но беше ясно, че в главите и на тримата се върти по-важен въпрос.

Накрая Джордан го зададе.

— Мислиш ли, че тя ще оцелее, след като пие от виното?

Кристиан спря и въздъхна.

— Ще оцелее, ако наистина се покае за греховете си и Го приеме в сърцето си.

— Това е малко вероятно да се случи — рече Ерин.

Джордан беше съгласен с нея.

Реакцията на Кристиан беше по-състрадателна.

— Никога не можем да познаем сърцето на другия. Колкото и да си мислим, че можем. — Обърна се към Джордан. — Леополд заблуди всички ни, а е бил агент на Белиал в нашите редици десетилетия наред.

Ерин кимна.

— И е можел да пие осветеното вино, без да става на пепел.

Джордан се намръщи, когато си даде сметка, че има една тема, която така и не бе намерил време да повдигне. Беше разказал на всички, че тялото на Леополд липсваше в подземния храм, но така и не продължи с по-странния аспект на историята.

— Ерин — каза той. — Има нещо, което така и не споменах за атаката в Куме. Онзи стригой, който… който ме рани… точно преди да умре каза, че съжалява. Знаеше името ми.

— Какво?

Кристиан рязко се обърна към него. Явно Баако и София също не бяха споделили тази подробност със сангвинистите. Може би всички бяха готови да подминат станалото като чиста случайност. Може би мъртвият стригой е бил немец, което обясняваше акцента му. Може би е знаел името на Джордан, защото онзи, който е пратил чудовището, е знаел, че Воинът на Човека се намира в подземния храм.

Въпреки това той не вярваше.

„Джордан, mein Freund…“

— Кълна се, че гласът, с който проговори, беше гласът на Леополд.

— Невъзможно — промърмори Ерин, но вече беше станала свидетел на достатъчно невъзможни неща, за да се съмнява.

— Знам как звучи — рече той. — Но си мисля, че Леополд е използвал тялото като високоговорител.

— Що за връзка би могло да има между тях, за да е възможно подобно нещо?

Кристиан предложи една хипотеза.

— Може би когато Леополд е умрял, духът му се е прехвърлил в този стригой.

Ерин се обърна към него.

— Това случвало ли се е друг път?

Кристиан сви рамене.

— Не че знам, но откакто ви срещнах, видях много неща, които бих сметнал за невъзможни.

Ерин кимна в знак на съгласие. Погледна Джордан.

— Имаше ли нещо друго необичайно в онзи стригой? Нещо, което би могло да обясни подобна връзка?

— Освен невероятната му сила и скорост ли? — попита той.

— Освен това.

Джордан си спомни една последна подробност.

— Всъщност имаше още едно странно нещо. На гърдите му имаше черен знак. — Имитира го със собствената си длан. — Във формата на ръка.

Отпуснатите рамене на Ерин се поизправиха.

— Като на Батори Дарабонт ли?

— Точно това си помислих и аз. Някакъв знак за собственост.

— Или обсебване — добави Ерин.

Кристиан изглеждаше загрижен.

— Трябва да са приключили с аутопсията на тялото във Ватикана. Може би когато се върнем там, ще имат някакво по-добро обяснение. Кардинал Бернар вероятно ще знае какво да…

Гласът му замря. Явно за момент беше забравил, че кардиналът вече не е начело на сангвинистите. Сега той беше арестант.

Джордан поклати глава. Това беше най-неподходящото време за трусове по върховете на ордена.

— Какво ще стане с Бернар? — попита той.

Кристиан въздъхна.

— Ще бъде отведен в Кастел Гандолфо и поставен под домашен арест, докато не бъде готов да се изправи пред съда. Тъй като е кардинал, трябва да се събере конклав от дванайсет други кардинали, които да произнесат присъдата си. Може да отнеме две седмици, особено покрай зачестилите нападения на стригоите.

— Какво е най-вероятно да решат? — попита Ерин.

— Кардинал Бернар е силен — отвърна Кристиан. — Малцина ще искат да говорят срещу него. Поради това и поради факта че има смекчаващи вината обстоятелства, най-вероятно ще му бъде наложено някакво наказание.

— Какво наказание? — попита Джордан.

— Той е извършил тежък грях. При нормални обстоятелства наказанието би било смърт. Но орденът може да избере и да му прости. София каза, че кардиналът е нарушавал законите ни и в миналото, като е пил кръвта на човешки врагове по време на Кръстоносните походи.

— Кръстоносните походи ли? — втрещи се Ерин. — Та това е било преди хиляда години.

— Доста дълга памет имате — отбеляза Джордан.

— Призванието ни е трудно. — Кристиан докосна мънистата на броеница си. — И ако графиня Батори наистина има информация, която може да ни помогне в мисията да оковем отново Луцифер, съдът може да прояви снизходителност към кардинала.

Ерин погледна по дължината на централния кораб.

— Значи животът на Бернар може да зависи от това дали графинята ще оцелее при ритуала, така ли?

— Струва ми се подобаващо — рече Джордан.

— Подобаващо или не, сигурен съм, че скоро ще разберем участта й — каза Кристиан.

Джордан си помисли, че и за Бернар нощта не е била особено лека.

„И така му се пада.“

 

 

05:58

Със закопчани отпред ръце, Бернар се мъчеше да запази равновесие в люлеещия се катер. Сребърните белезници изгаряха кожата му при всяко движение и изпълваха тъмния трюм с миризмата на овъглената му плът.

„Затворен съм като обикновен крадец.“

И знаеше кой е виновен за сегашното му състояние — кардинал Марио. Кардиналът на Венеция открай време ненавиждаше Бернар, най-вече защото Бернар спъваше вековната му кампания да преместят централата на Ордена на сангвинистите в този упадъчен град на каналите. Сегашното пътуване в тъмния трюм беше отплата за този му грях.

Но все пак това бе само неудобство. Бернар нямаше илюзии за това какво го очаква. Не знаеше какво точно ще бъде наказанието за по-големия му грях, но задължително щеше да бъде свален от високия си пост и щеше да пада толкова дълго, че да се пита къде ли е дъното. И със сигурност щяха да му отнемат титлата.

Смъртта щеше да е по-проста възможност.

Сведе глава. Беше служил на Ордена на сангвинистите почти хиляда години. Малцина от неговата епоха бяха оцелели до днес. През цялото това време никога не се беше изкушил да се оттегли в Светилището, да стане един от Уединените. Това не беше път за него и за амбициите му.

„Принадлежа към редиците на Църквата и служа на ордена с всичките си способности.“

Вдигна окованите си ръце, за да докосне с палци кръста на гърдите си. Болката беше позната, успокояваща. Напомни му, че службата му още не е приключила.

Трябваше да се съсредоточи върху това, вместо как е бил унизен от създание като Елизабет Батори. Яростта пламна в него, но той се сгълча и прие недостатъците си. Графинята бе познала дълбината на гордостта му, използвала бе собствените му амбиции срещу него. Думите й отекваха в съзнанието му.

„Само ти имаш силата да спасиш твоя свят.“

Беше го изкусила — не само с кръв, но и с безценното си знание. В мозъка й се пазеха тайните, за които той копнееше толкова, колкото за кръвта й. Беше нетърпелив да плати цената й. Тя знаеше на коя струна да свири.

„А аз бях просто нейният инструмент.“

Но вече не.

Другите не разбираха дълбочината на злото, което графинята носеше в черното си сърце, но Бернар не бе като тях. Той не се съмняваше, че виното ще я унищожи, но ако това не се случеше, трябваше да е готов.

Знаеше как да я контролира, ако оцелее. Беше я грижа за момчето, за Томи.

„Контролираш ли детето, контролираш и майката.“

Размърда се, за да извади мобилния си телефон от джоба. Бяха му отнели само оръжията. Набра номера в тъмното. Дори в подобни моменти имаше хора, които му оставаха верни.

— Ciao? — отговори глас от другия край.

Бернар бързо обясни какво му е нужно.

— Ще бъде направено — каза съзаклятникът му и прекъсна връзката.

Бернар изпита студена утеха, че планът му за графинята няма да се провали.

„Този път аз ще я превърна в инструмент за моите цели.“

Независимо от цената.

 

 

06:10

Елизабет бе коленичила, колебаеща се между спасението и унищожението. Потирът беше пред устните й. Над главата й Лазар и Христос от мозайката се взираха в нея, но тя гледаше онези, които се бяха събрали да видят чудото — семейството на Лазар, сестрите му Марта и Мария от Витания. Малките стъклени плочки показваха техния ужас, не радостта им.

„Дали са се страхували, че брат им няма да оцелее, след като пие кръвта на Христос?“

Погледът й се отмести към друг, който споделяше техния страх и който поднасяше потира към устните й. Отразената светлина на свещите блестеше по напрегнатото лице на Рун и превръщаше бледата му кожа в сребърна. Никога не го беше виждала обхванат от такъв ужас освен в момента, когато го бе целунала за първи път пред камината в замъка си и когато той задвижи събитията, довели и двамата тук, на това място.

Тъмните му очи се взираха в нейните. Това беше моментът за патетично сбогуване, но тя не можеше да измисли какво да му каже, особено пред събралите се сангвинисти.

Съсредоточи се върху Рун и забрави за всичко останало.

— Ege’sze’ge’re — прошепна тя над ръба на чашата. Това бе обичайната унгарска наздравица — „За твое здраве“.

Очите на Рун омекнаха и на лицето му се появи намек за усмивка.

— Ege’sze’ge’re — с леко кимване повтори той.

Тя отметна глава и той наклони чашата.

Виното се изля върху езика й.

„Свърши се…“

Преглътна и течността прогори огнена следа през гърлото й. Сякаш отпиваше разтопена скала. На очите й избиха сълзи. Гърбът й се изви в агония и грубата тъкан на монашеската й дреха се опъна по гърдите й. Ръцете й се замятаха. Огънят потече през тялото в крайниците й, до върха на пръстите й. Всяка вена сякаш бе пламнала. Това беше агония, каквато не бе изпитвала никога.

С тази болка осветеното вино я изпълни — удавяше силата й на стригой. Бореше се с мрака в кръвта й. Но светостта не победи. Злото не беше изгорено напълно. Все още продължаваше да пулсира в нея като тлеещ огън.

Най-сетне успя да издиша, изхвърляйки част от огъня.

Подозираше какво може да предстои и събра сили. Според Рун всеки път, когато пиеше, виното щеше да я кара да преживява най-лошите си грехове. Той наричаше това изживяване „изкупление“. Целта му беше да напомня на всеки сангвинист, че е грешен и че единствено Неговата невероятна милост може да ги спаси от греховете им.

„А аз имам да изкупвам толкова много.“

Докато огънят в нея утихваше, тя се наведе напред и скри мокрото си от сълзи лице в шепите си. Но не в опит да избяга от ужасните спомени.

А за да скрие облекчението си.

Беше издържала тяхното изпитание — и нямаше спомени за минали престъпления. Умът й бе бистър както винаги. Явно не се нуждаеше от изкупление.

„Може би защото не съжалявам.“

Усмихна се в шепи.

Дали сангвинистите сами не бяха архитекти на наказанието и болката си?

Ръката на Рун легна на рамото й, може би за да я утеши. Тя не се дръпна, тъй като не беше сигурна колко време отнема изкуплението. Продължи да стои със скрито в шепи лице и да чака.

Накрая пръстите на Рун леко стиснаха рамото й.

Тя прие това за знак и вдигна глава, като внимаваше да запази трагична физиономия.

Грейнал от радост, Рун й помогна да се изправи.

— Доброто в теб възтържествува, Елизабета. Да благодарим на Бог за безкрайната му милост.

Тя се облегна на него. Беше забележимо по-слаба от осветеното вино, лишена от странно увеличената сила на стригой. Вкопчи се в ръката на Рун, докато гледаше лицата на събралите се. Повечето оставаха стоически, но някои не бяха в състояние да скрият изненадата си.

Продължи да играе ролята, която се очакваше от нея. Погледна Рун в очите.

— След като вече съм преродена, не мога да престъпя обещанието си към теб, към всички вас. Ще ви кажа онова, което знам, онова, което ще ви помогне в мисията ви. Нека това да бъде първото ми разкаяние.

Рун я прегърна по-силно, за да й благодари и може би за да се увери, че тя наистина е жива. После каза:

— В такъв случай да вървим.

Поведе я покрай останалите. Те докосваха раменете й, докато минаваше покрай тях, за да я поздравят, че е влязла в редиците им. Един от свидетелите обаче не можеше да скрие шока си. Тя бе последната, която поздрави Елизабет, като само леко сведе глава.

— За мен е чест, че се присъединявам към вас, сестро — каза Елизабет.

На лицето на старата монахиня се изписа някакво подобие на доброжелателност.

— Вече вървиш по труден път, сестро Елизабет. Моля се да намериш сили в себе си, за да продължиш напред.

Елизабет погледна сериозното й лице.

— Аз също, сестро.

Излезе от параклиса, като потисна надигащия се в нея глас.

„Кой да си помисли, че бягството ще се окаже така лесно?“