Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (13)

12.

17 март, 23:29

Венеция, Италия

Ерин гледаше огромния купол в центъра на базиликата „Сан Марко“, обърнала лице към златното сияние сякаш към изгряващото слънце. Наближаваше полунощ, но тук тъмнината на нощта нямаше власт.

По-рано, в малкия сребърен параклис под земята, бе гледала как отвеждат графинята в тъмните кътчета на нивото на сангвинистите. Тревожеше се да не й сторят нещо, но София бе заявила непреклонно, че това е свещен ритуал на ордена им и тя няма право да присъства на него. Ерин знаеше само, че Елизабет ще бъде умита и облечена в монашеска дреха, преди да се подложи на ритуала на трансформацията, който явно включваше молитви, покаяние и приемане на превърнато вино.

Не би имала нищо против да присъства на събитието, но не беше единствената изключена.

На един от сангвинистите също не му бе позволено да иде с останалите.

Поне засега.

Тя се обърна и го погледна. Рун крачеше напред-назад в огромната базилика и пламъците на свещите се люшваха след него, докато минаваше от една сянка към друга. В едната си ръка държеше молитвената си броеница и не я оставяше нито за миг. Устните му се движеха в непрестанна молитва. Никога не го беше виждала толкова развълнуван.

Джордан се беше разположил на една скамейка наблизо. Тя отиде и седна до него, като остави раницата до себе си.

— Имам чувството, че Рун ще издълбае коловози в мрамора — отбеляза Джордан.

— Жената, която обича, може да умре тази нощ — отвърна тя. — Има пълното право да се вълнува.

Джордан въздъхна.

— Ако питаш мен, тя не е кой знае какво. Престанал съм да броя колко пъти му въртя номера.

— Това не означава, че той иска да я гледа как умира. — Ерин хвана ръката му и сниши глас, тъй като Рун лесно можеше да ги чуе дори от другия край на нефа. — Иска ми се да можехме да направим нещо.

— За кого? За Рун и Елизабет ли? Не забравяй, че тя поиска да бъде превърната в стригой. Нещо ми подсказва, че е изчислила възможностите си преди да се съгласи да влезе в ордена. Мен ако питаш, по-добре да оставим нещата да се развиват по естествения си начин.

Ерин се облегна на Джордан и отново усети излъчващата се от него топлина. Той се отмести. Движението бе съвсем леко, но не можеше да се сбърка.

— Джордан? — започна тя, готова да се изправи срещу страховете си. — Какво стана в Куме?

— Вече ти казах.

— Но не и за атаката. Още гориш… и… и ми се струваш различен.

Думата изобщо не можеше да опише чувството, което изпитваше.

Джордан заговори някак отнесено.

— Не знам какво стана. Ще ти прозвучи странно, но знам само, че онова, което се е променило в мен, ме води по добър път. Път, който трябва да следвам.

— Какъв път? — Ерин преглътна с мъка.

„И мога ли и аз да дойда с теб?“

Преди той да успее да отговори, Рун спря при скамейката им.

— Извинявай, Джордан, мога ли да те попитам за часа?

Джордан освободи ръката си от ръката на Ерин и си погледна часовника.

— Единайсет и половина.

Рун хвана кръста на гърдите си и се загледа с очевидна тревога към стълбището в северния трансепт. Церемонията трябваше да започне в полунощ.

Ерин стана, привлечена от мъката му. Нямаше да получи никакви конкретни обяснения от Джордан. Може би той не знаеше повече от онова, което вече й бе казал — или просто не искаше да й каже. Така или иначе, нямаше полза да седи тук.

Отиде при Рун.

— Джордан е прав, нали знаеш.

Той я погледна.

— За какво?

— Елизабет е интелигентна жена. Не би се съгласила да постъпи в ордена, освен ако не смята, че има голяма вероятност да издържи трансформацията.

Рун въздъхна.

— Тя мисли, че процесът е сложен, че оставя място за съмнения и грешки, но това не е така. Присъствал съм на много подобни церемонии. Виждал съм мнозина да… загиват, след като пият от виното. Не може да мине през ритуала с хитрини.

Той отново закрачи, но Ерин тръгна с него.

— Може да се е променила — предположи тя. Не го вярваше наистина, но знаеше, че Рун иска да е така.

— Това е единствената й надежда.

— Тя е по-силна, отколкото й признаваш.

— Моля се да си права, защото… — Гласът на Рун се пречупи и той преглътна. — Защото не мога да гледам как умира отново.

Ерин хвана студената му ръка. Пръстите му бяха зачервени и покрити с мехури от допира на сребърните мъниста на броеницата. Той спря и я погледна. Трудно й беше да понесе страданието в тъмните му очи, но Ерин не извърна поглед.

Той се наведе към нея и тя инстинктивно го прегърна. Само за миг той се отпусна и я остави да прегръща студеното му сковано тяло. Над рамото му Ерин видя, че Джордан ги гледа. Знаеше чувствата му към Рун и очакваше, че ще прояви ревност, но той гледаше през нея, сякаш потънал в някакъв свой свят, в който тя явно губеше мястото си.

Рун се дръпна от прегръдката й и я докосна леко по рамото. Простият жест предаваше благодарността му. Дори в мъката си той си даваше сметка за Ерин повече, отколкото Джордан.

Тръгнаха мълчаливо към Джордан.

Той ги погледна. Изглеждаше вбесяващо спокоен.

— Почти е време — каза преди Рун да отвори уста. — Ще бъдеш ли с Елизабет, когато приеме виното?

— Не мога — отвърна Рун с още по-тих глас. — Не мога.

— Не ти позволяват ли? — попита Джордан.

Виновното мълчание на Рун беше достатъчен отговор.

Ерин докосна ръката му.

— Трябва да си там.

— Тя ще живее или ще умре независимо от присъствието ми, а аз не мога да гледам, ако… ако…

— Тя е уплашена, Рун — каза Ерин. — Колкото и да се опитва да го скрие. Има вероятност това да са последните й мигове на земята, а ти си единственият останал на този свят, който наистина я обича. Не можеш да я оставиш сама.

— Може би си права. Ако я бях оставил да изживее живота си така, както Бог беше повелил, сега нямаше да страда от тази участ. Може би съм длъжен…

Ерин стисна ръката му. Все едно стискаше мраморна статуя, но някъде дълбоко в него имаше наранено сърце.

— Не го прави от чувство за дълг — настоя тя. — Иди, защото я обичаш.

Рун сведе глава, но още се колебаеше. Обърна се и започна нова обиколка на нефа. Този път Ерин го остави сам, тъй като знаеше, че има нужда да помисли над думите й, да вземе решение.

Въздъхна и отново седна до Джордан.

— Ако ние бяхме в това положение, щеше ли да ме оставиш да изпия виното сама?

Той повдигна брадичката й с пръст и обърна главата й към себе си.

— Щях да ти спукам задника, преди да се стигне дотам.

Тя му се ухили и се наслади на момента, но той не продължи дълго.

Кристиан се появи на вратата и тръгна по пътеката към тях. Носеше ниска кутия, от която ухаеше на месо, сирене и домати. В другата си ръка държеше две кафяви бутилки.

— Пица и бира! — възкликна Джордан. — Ти си сбъдната мечта.

— Запомни го, когато обмисляш бакшиша ми. — Кристиан му връчи кутията.

Рун се върна при тях. Подозираше, че Кристиан не е дошъл само с късна вечеря.

Младият сангвинист му кимна.

— Време е. Но не е нужно да присъстваш. Разбирам колко е болезнено за теб.

— Ще дойда. — Той изгледа дълго Ерин. — Благодаря, че ми напомни защо, Ерин.

Тя сведе глава. Искаше й се да можеше да отиде с него, да бъде до него, ако графинята не оцелее.

Рун се обърна и тръгна да посрещне онова, което предстоеше, да го сподели с Елизабет.

Съдбите на двамата бяха обвързани.

 

 

23:57

Елизабет отново стоеше в сребърния параклис, където бе умряла и се бе родила отново. Някой беше почистил кръвта й от пода и стените. Помещението миришеше на тамян, камък и лимони. На олтара бяха запалени нови свещи.

Сякаш нищо не се бе случило.

Погледна нагоре към ярката мозайка с Лазар. Той беше направил онова, което тя щеше да опита след малко, и бе оцелял. Но той бе обичал Христос.

За разлика от нея.

Прокара длан по черната си одежда на обикновена монахиня. На колана й имаше сребърна броеница, а на гърдите й висеше кръст. Двата предмета изгаряха дори през дебелата тъкан. Чувстваше се така, сякаш е облякла костюм за бал.

Но маскарадът не бе само неин.

Без да помръдва, за да не издаде на другите как се чувства в действителност, Елизабет ликуваше от силата в себе си. Кардиналът бе пил жадно кръвта й и й беше предложил от своята съвсем малко, но достатъчно, за да я поддържа. Даже по-лошо, чувствителните й стъпала докосваха свещена земя, място, което би трябвало да я отслаби още повече.

Но тя се чувстваше силна. Може би по-силна от всеки друг път.

„Нещо в света се е променило.“

Осем сангвинисти стояха в параклиса с нея, гледаха я, преценяваха я. Но тя забелязваше само един. Рун беше дошъл да участва в ритуала и стоеше до нея. Беше изненадана колко силно й подейства жестът му.

Рун пристъпи до нея.

— Имаш ли вяра, Елизабета? — едва чуто прошепна той. — Достатъчно вяра, за да преживееш това?

Елизабет погледна загрижените му очи. Векове наред той искаше от нея единствено да се бори със злото в себе си, да се посвети на безрадостното съществуване в служба на църква, на която никога не бе имала доверие. Тя искаше да го утеши, да го окуражи, но нямаше намерение да го лъже, не и когато това можеше да е последният им момент заедно.

Сангвинистите зад него припяваха молитва. Ако се опиташе да избяга, щяха да я убият — а ако тя умреше, Томи щеше да умре с нея. По този изгарящ път се намираше единствената надежда да спаси живота на момчето, както и собствения си живот.

— Имам вяра — отвърна тя, което беше самата истина. Просто не беше вярата, която той искаше за нея. Тя имаше вяра в себе си, в способността си да преживее това и да спаси Томи.

— Ако не вярваш — предупреди я Рун, — ако не вярваш, че Христос може да спаси прокълнатата ти душа, ще умреш при първата глътка от Неговата кръв. Винаги е било така.

„Наистина ли?“

Распутин беше отлъчен от Църквата, но въпреки това тя беше видяла с очите си, че още е жив извън лоното й. Немският монах брат Леополд бе предавал Църквата в продължение на петдесет години, но въпреки това бе пил виното безброй пъти и така и не бе изгорял.

Дали вярата на монаха в целта, на която служи, не го беше поддържала?

Надяваше се да е така. Заради себе си и заради Томи. Трябваше да повярва, че има други пътища към спасението, предлагано от тази света кръв. Макар сърцето й да не беше чисто, помагането на Томи беше достатъчно благородна цел.

„Но ако греша…“

Тя посегна към голата китка на Рун и я докосна с пръст.

— Искам ти да ми дадеш виното. Ти и никой друг.

„Ако умра, нека да е от ръцете на човек, който ме обича.“

Рун преглътна с мъка, на лицето му се изписа страх, но не й отказа.

— Сърцето ти трябва да е чисто — предупреди я той. — Трябва да отидеш при Него открито и с любов. Можеш ли да го направиш?

— Ще видим — каза тя, отбягвайки въпроса.

Удовлетворен, но все така колебаещ се, Рун посочи сребърния потир на олтара. Острата миризма на виното се носеше от него през миризмата на тамян. Трудно можеше да се проумее как такава проста субстанция като ферментирало грозде може да крие в себе си тайната на живота. Или че би мога да унищожи новооткритата й безсмъртна сила, а заедно с това и самата нея.

Рун застана пред олтара с лице към нея.

— Първо трябва публично да се покаеш за греховете си. За всичките си грехове. После можеш да приемеш Светата кръв.

Останала без избор, Елизабет започна да изброява грях след грях, като виждаше как всеки един пада върху раменете на Рун, как той поема върху себе си вината за деянията й. Понасяше ги пред нея и тя виждаше болката и съжалението в очите му. Въпреки всичко станало между тях тя би му спестила това страдание, ако можеше.

Когато приключи, беше прегракнала. Бяха изминали много часове. Тялото й на стригой усети, че новият ден наближава.

— Това ли е всичко? — попита Рун.

— Не е ли достатъчно?

Той се обърна, взе сребърния потир от олтара и го вдигна над главата си. Каза молитвите, необходими за превръщането на виното в Христова кръв.

През цялото това време Елизабет претърсваше съвестта си. Страхуваше ли се, че това са последните й мигове? Че може скоро да стане на пепел и да се пръсне по пода? Отговорът беше само един.

„Каквото е писано да стане, ще стане.“

Коленичи пред Рун.

Той се наведе и поднесе потира до устните й.