Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (23)

22.

18 март, 19:29

Прага, Чехия

Рун пропадна с Ерин.

Сграбчи я за ръката и я притисна към гърдите си. Обви ръце и крака около нея, докато се носеха през горящи греди, дим и падаща мазилка.

Паднаха върху под, който още беше цял. Рун направи всичко по силите си да се претърколи, за да поеме силата на удара.

Озова се на колене, прегърнал отпуснатото тяло на Ерин. Тя беше замаяна. Лицето й беше цялото в кръв от дълбока рана на скалпа й. Около тях бушуваха пламъци и се виеше дим, но Рун позна помещението, в което се бяха озовали — някогашната алхимическа лаборатория на Едуард Кели.

Вдигна Ерин, като усещаше как дробовете й се мъчат да поемат въздух в пушека, как сърцето й тупти неравномерно и все по-слабо — тя се задушаваше. Залитна слепешком към стената с намерението да продължи покрай нея, докато не стигне вратата, а после някой прозорец.

Отгоре се чу трясък и поредната греда се пречупи. Нещо огромно се понесе надолу, като трошеше всичко. Пламъците осветиха зеленикава повърхност, светеха през стъклото.

Камбаната.

Рун инстинктивно вдигна ръка срещу злото, за да предпази Ерин, да я защити с тялото си. Камбаната удари ръката и гърба му и го прикова за пода. Дебелото стъкло се пръсна над него, поряза ръката и рамото му, като разкъса мускули и строши кости.

Болката го ослепи и той изкрещя.

Ерин го чу и се размърда под него.

— Рун…

Той се претърколи от нея, като наряза плътта си още повече, и изстена:

— Бягай!

Тя изпълзя и се изправи, но вместо да изпълни заповедта му, хвана здравата му ръка и се опита да го измъкне от стъклата. Преди да успее, отслабеният от огъня под поддаде под тежестта на разбитата камбана. Докато горящите дъски пропадаха под него, Рун се обърна и видя безжизненото тяло на Леополд да пада от тавана и да полита сред остатъците от камбаната надолу към огнената яма, в която се беше превърнала къщата.

Тялото на Рун също се плъзна надолу, но Ерин го измъкна от зейналата дупка обратно в кръглата стая. Болката го поглъщаше, но той се помъчи да я превъзмогне, да остане с Ерин. Нямаше право да я остави. Още можеше да направи нещо за нея.

От дупката, направена от камбаната, забълва пушек. През импровизирания комин задуха вятър към покрива. По-голямата част от пода вече беше изгоряла. Пламъците ревяха под тях.

Този път Ерин държеше него в обятията си. Беше го замъкнала до стената. На Рун му се искаше да го беше зарязала, за да се спаси.

— Остави ме — с мъка изрече Рун и се обърна към вратата, към слабата светлина на някаква улична лампа, достигаща до тях през пушека. — Тръгни към прозореца…

Студената кръв се лееше по хълбока му. Беше влизал в достатъчно битки, за да разпознае фаталната рана. Но може би Ерин можеше да излезе през прозореца, да се спусне по фасадата и да се спаси. Не беше нужно да умира с него.

Въпреки това тя не го остави. Вместо това бързо свали кожения си колан, сложи го на рамото му и го стегна.

Рун изпъшка от новата болка.

— Съжалявам — каза тя, като кашляше. — Трябва да спра кървенето.

Рун погледна към стегнатия колан.

Ръката под него я нямаше, отрязана от счупената камбана.

 

 

19:33

Ерин притисна китката си към устните му и нареди:

— Пий.

Турникетът почти бе спрял кървенето, но Рун нямаше да оцелее дълго без нов източник на кръв.

Обърна немощно глава настрани, отказвайки да се подчини.

— По дяволите, Рун. Трябва ти силата на кръвта ми. Съгреши сега и после ще се покаеш. Няма да те оставя и не мога да те нося сама.

Разтърси го, но той се беше отпуснал върху нея, изгубил съзнание.

Ерин се опита да го завлече към вратата, но тялото му беше твърде тежко. Почти не можеше да диша; очите й бяха пълни с парещи сълзи, родени колкото от пушека, толкова и от безсилието й.

На няколко стъпки от тях една греда не издържа. Нова част от пода пропадна в огъня долу. Жегата опари бузата й, сякаш се намираше пред отвора на горяща пещ. Пламъците зареваха към нея.

И тогава пушекът при вратата се раздвижи и някаква тъмна фигура влетя в стаята.

Беше Кристиан. Хвърли се към нея като черен ангел. Сигурно я беше намерил по ударите на сърцето й. Понечи да я сграбчи, но тя тикна Рун в ръцете му.

— Вземи него — каза, като кашляше.

Той се подчини, метна Рун на рамо и я вдигна с другата си ръка. Помъкна я към полъх свеж въздух. Под краката й хрущеше счупеното стъкло на прозореца на третия етаж. Кристиан явно го беше разбил, за да стигне до тях.

— Как ще…? — започна тя.

Кристиан рязко се обърна, хвана я и я запрати през прозореца.

Ерин полетя със заседнал в гърлото писък. Земята се носеше към нея — и в следващия миг долу се появиха Елизабет и София. Ръцете им я подхванаха преди да се удари в паважа и омекотиха падането й, но въпреки това тя стъпи така тежко, че зъбите й изтракаха.

Обърна се и видя как Кристиан скочи на няколко метра от нея, приклекна и плавно се изправи, без да изпуска Рун.

Залята от облекчение, Ерин седна на мокрия паваж и се разкашля. Между пристъпите гълташе колкото се може повече свеж въздух. Дробовете я боляха.

Някой се наведе над нея, после клекна.

— Ерин, добре ли си?

— Джордан…

Той я гледаше с блеснали очи. Отново беше себе си. Очите й се напълниха с нови сълзи, но тревогата още я мъчеше.

— Вратът ти?

Той разтри врата си зад яката и я погледна стеснително.

— Още боли като шиба… така де, още боли.

Усмихна й се.

Беше се изцелил.

Отново.

— Хайде — смени темата той. — Трябва да тръгваме.

Вдигна я да се изправи и силните му ръце я прегърнаха. Коленете й трепереха и краката едва я държаха. Тя погледна нагоре към него, сякаш искаше да го изпие с очи.

— Не го прави повече — прошепна. — Не ме оставяй.

Но той като че ли не я чу.

Вместо това я поведе към Кристиан, където Елизабет помагаше на сангвиниста с тялото на Рун. Рун вече изглеждаше мъртъв, главата и крайниците му висяха безжизнено. От импровизирания турникет на Ерин продължаваше да капе кръв.

София се появи до Джордан.

— Трябва да го отнесем в „Свети Игнаций“. В нашия параклис там. По-бързо.

Дребната жена ги поведе през тъмния, мокър от дъжда площад. Ерин се запрепъва, поддържана от Джордан. Пожарът продължаваше да бушува зад тях и да поглъща Къщата на Фауст и тайните й.

Пламъците се отразяваха от златния ореол около фигурата на върха на църквата. София мина покрай бароковата фасада и се насочи към една част от стената, закрита от голямо дърво. От нея стърчеше малък мраморен басейн, подобен на съдовете за светена вода на входа на църква. София стисна една от раните на ръката си и изцеди капки кръв в него.

Камък застърга по камък и пред тях се появи малък отвор.

Елизабет взе Рун на ръце и влезе първа с него. Всички я последваха, но София се забави при входа и прошепна:

— Pro me.

Ерин погледна назад. Кардинал Бернар беше изрекъл същите думи, за да се заключи в параклиса на „Сан Марко“, така че само трима сангвинисти заедно да могат да отворят вратата. Явно София правеше същото, тъй като се боеше, че робите на Легион още са някъде наблизо и че някои от тях вероятно са сангвинисти.

Дори тук групата им не се намираше в пълна безопасност.

Вратата се затвори и мракът ги погълна.

Някой драсна кибритена клечка и отпред затрептя пламък на свещ. Кристиан я използва да запали и други, като постепенно освети прост каменен параклис. Ерин пристъпи в него. Таванът представляваше варосан свод, от всички страни ги заобикаляха голи гипсови стени. Обгърна я ароматът на тамян и вино, донасяйки със себе си утеха и обещание за закрила.

Между редиците грубо сковани скамейки имаше пътека, водеща към застлан с бяла покривка олтар с портрет на Лазар, получаващ първото си вино от ръцете на Христос. В кафявите му очи се четеше неувереност, а Христос му се усмихваше.

Кристиан отиде до шкафа до олтара и извади бяла метална кутия с червен кръст на нея. Комплект за първа помощ. Подхвърли го на Джордан, а София отиде при сребърно сандъче зад олтара. Отвори го и извади от него манерки осветено вино, еквивалент на пакета за първа помощ за сангвинистите.

Елизабет положи отпуснатото тяло на Рун на пода пред олтара и разкъса остатъците от палтото и ризата му. Стотици черни дълбоки рани покриваха бледата му кожа, но никоя не беше така сериозна като откъснатата ръка.

Елизабет огледа турникета и вдигна сребристите си очи към Ерин.

— Добре си се справила — каза графинята. — Благодаря.

Ерин долови искреността в гласа й. Колкото и да се мъчеше да го отрича, Елизабет я беше грижа за Рун.

Ерин кимна и сложи ръка на устата си, когато я връхлетя нов пристъп на кашлица. Джордан отиде при нея и я отведе до една скамейка. Докато тя оставяше раницата си, той отвори комплекта за първа помощ, бръкна в него и извади две малки бутилки вода. Даде й едната. Докато тя отпиваше жадно, той използва другата, за да навлажни една кърпа.

Внимателно избърса лицето й от мръсотията. Дланите му се плъзнаха нежно по тялото й, проверявайки за сериозни рани. Докосването му събуждаше чувства, които бяха абсолютно неуместни в пълен със свещеници параклис. Ерин откри, че се взира в очите му.

Джордан отвърна на погледа й, после се наведе и я целуна дълго.

Колкото и да й се искаше да повярва, че този жест на привързаност е изпълнен със страст, Ерин усети също, че той я целува и за сбогом. Когато най-сетне устните им се разделиха, Джордан повдигна едва забележимо вежди. Избърса сълзите от бузите й, очевидно без да разбира каква е причината за тях.

— Добре ли си? — прошепна той.

Тя преглътна, кимна и избърса очи.

— Просто ми дойде прекалено…

Опита се да поеме дълбоко дъх, но острата болка в гърдите я спря. Може би беше пукнала ребро. Но нейните наранявания бяха нищо в сравнение със състоянието на Рун.

Сангвинистите коленичиха около тялото му.

Но дали се опитваха да го излекуват… или те също се сбогуваха?

 

 

20:04

Елизабет сипа вино в устата на Рун, но от отчаяние ръцете й трепереха и виното потече по бузата му.

Кристиан я докосна, за да успокои.

— Дай на мен — прошепна той и взе изгарящата сребърна манерка от пръстите й.

Тя му позволи и разтърка длани в коленете си в опит да се освободи от светостта на виното и паренето на среброто. Загледа се смаяно в съсипаното тяло на Рун. Бяха го съблекли почти гол, оставяйки го едва ли не по набедреник като онзи на Христос от разпятието над олтара. Но дори Христос нямаше такива жестоки поражения. Сякаш можеше да разчете картата на агонията на Рун по стотиците порязвания и разкъсана кожа. Погледът й спря върху остатъка от ръката му. Беше срязана между рамото и лакътя.

Очите й се напълниха със сълзи и светът се размаза, сякаш се опитваше да заличи ужасната гледка.

Избърса ги гневно.

„Ще свидетелствам… за теб, Рун“.

Докато Кристиан продължаваше да сипва по малко вино между бледите устни, София взе намокрена с вино кърпа и се зае да почиства раните, да ги изгаря със святост. При всяко докосване кожата на Рун потръпваше от болка.

Елизабет хвана ръката му и я стисна. Искаше й се да го освободи от агонията му, но поне си личеше, че животът все още не го е напуснал и се държи някъде дълбоко в съсипаното му тяло.

„Върни се при мен…“

София взе манерка осветено вино и изля съдържанието й върху разкъсания чукан. Тялото на Рун се напрегна и гръбнакът му се изви в дъга, а устата се отвори в беззвучен писък. Пръстите му се стегнаха около пръстите на Елизабет, като едва не смазаха костите й, но тя прие тази болка, ако тя можеше да му помогне поне мъничко.

Накрая тялото му се отпусна отново на пода.

София седна с подвити под нея колене. Лицето й бе маска на загриженост.

— Ще се възстанови ли от виното? — попита Елизабет.

— Нуждае се от почивка — каза София, но думите й прозвучаха така, сякаш се опитва сама да убеди себе си.

— Трябва да пие кръв — каза Елизабет и допусна в тона си нотка на ярост. — Всички го знаете, но въпреки това само го мъчите.

— Не бива да пие — отвърна София. — Съгрешаването в този параклис ще го лиши от силата на светостта. Подобно действие може да го убие още по-бързо.

Елизабет не знаеше дали да й вярва. Помисли си дали да не вземе тялото му и да избяга от това място. Но светата земя я отслабваше, а тези двама сангвинисти бяха пили много от виното си, приемайки допълнителни сили от Христовата кръв.

„И какво ще правя с Рун по онези пусти улици?“

Ако му беше писано да умре, то поне нека да бъде на място, което обичаше.

И до онези, които го обичаха.

Тя стисна ръката му.

— Елизабет е права — каза Ерин до нея. — Рун се нуждае от кръв, ако искаме да оцелее.

Кристиан я погледна тъжно.

— София каза истината. Не бива да пие, грехът ще…

— Кой казва, че трябва да пие? — прекъсна го Ерин и коленичи до тях. Държеше кама. — Ами ако намажа с кръвта си раните му? Готова съм да поема този грях — ако изобщо е грях — върху себе си.

Кристиан погледна София с надежда.

— Не — твърдо рече тя. — Кръвният грях си е кръвен грях.

Кристиан не изглеждаше така уверен.

Ерин сви рамене.

— Аз го извършвам.

Елизабет изпита прилив на възхищение към дързостта на тази жена.

— Няма да позволя — каза София и пристъпи към нея.

Кристиан вдигна ръка и я спря.

— Нямаме нищо за губене с този опит.

— Освен безсмъртната му душа. — София се опита да го избута, но Елизабет му се притече на помощ и двамата не позволиха на монахинята да помръдне.

Графинята погледна Ерин в очите и каза:

— Направи го.

Ерин кимна и прокара острието по дланта си. Намръщи се от болката, но се овладя. Миризмата на прясна кръв, изтласквана от силно биещо, изпълнено с живот сърце, изпълни малкия параклис.

Елизабет усети как двамата сангвинисти се размърдаха и изпъшкаха от миризмата. Ранените им тела неистово искаха да пият от кръвта, събираща се на алена локвичка в шепата на Ерин. Елизабет също усещаше сладката миризма, вдишваше я дълбоко, но нямаше да се предаде, щом другите двама се сдържаха. Щеше да издържи.

„Тази кръв не е предназначена за мен.“

Ерин се наведе над голото тяло на Рун. Потопи пръсти в кръвта и нежно започна да я размазва по студената му кожа. Плътта на Рун отново потръпваше при всяко докосване, но този път не от болка.

А от удоволствие.

Устните му се разтвориха и от тях се изтръгна лек стон.

Елизабет си спомни, че е чувала същия звук в ухото си и преди, много отдавна. Спомни си как той беше отгоре й, как бяха едно.

Ерин продължи да работи методично, без да пропуска нито една рана. Накрая ръката й спря над разкъсания остатък от кост, мускули и бавно капеща черна кръв. Тя погледна Елизабет, сякаш искаше разрешение.

Елизабет кимна едва забележимо.

„Направи го.“

Ерин разтри порязаната си ръка, за да събере още кръв. Едва когато алените струйки започнаха да преливат, хвана края на ръката на Рун и изля живота си върху жестоката рана.

Рун се разтресе и гръбнакът му отново се изви в дъга.

От гърдите му се изтръгна вик на такъв първичен екстаз, че София се извърна.

Или може би се беше смутила от по-твърдото доказателство за удоволствието му. Набедреникът на Рун не можеше да скрие възбудата му, разкриваща мъжа в звяра, похотта, която бялата свещеническа якичка никога не можеше да овладее напълно.

Елизабет също го помнеше. На мига се върна в миналото, усети го дълбоко в себе си, как я изпълва, как двамата стават едно.

Когато тялото на Рун се отпусна на каменния под, Ерин най-сетне го пусна. Той остана да лежи, тялото му леко потрепваше, изтощено, но очевидно вече по-силно.

Безбройните малки рани се бяха затворили.

Дори отсечената му ръка беше спряла да кърви и плътта вече покриваше костта.

Кристиан въздъхна шумно.

— Мисля, че ще оцелее… с повече почивка.

Дори София отстъпи.

— Виното би трябвало да му помогне нататък.

Ерин остана на колене. Джордан дойде при нея и се погрижи за животоспасяващата й рана. Ерин се облегна на него, докато той внимателно и нежно превързваше дланта й.

— Ръката му — каза Ерин, без да откъсва поглед от Рун. — Тя ще… ще…?

Джордан завърши вместо нея:

— Ще порасне ли отново?

— След време… след много месеци, ако не и години — отвърна Кристиан. — За това чудо ще му е нужна много по-дълга почивка.

— Какво означава това за мисията ни? — попита Джордан.

Никой нямаше отговор, а само още въпроси.

— Дори не знаем как да продължим — каза София и в гласа й се долови поражение. — Нищо не научихме от цялата тази касапница.

Ерин поклати глава.

— Не е вярно.

Всички я погледнаха.

— Знам какво трябва да търсим — уверено каза тя.

 

 

20:33

— Какво искаш да кажеш? — попита Кристиан.

— Момент. — Ерин стана, подкрепяна от Джордан, но се освободи от прегръдката му. Искаше да остане на разстояние от него, от всички. Потръпна при спомена какво бе почувствала, докато държеше ръката на Рун. За няколко мига долови болезнената му страст, похотта му, опияняващото удоволствие, когато кръвта й се вливаше в него, разтваряше я в него, как двамата стават едно.

Сви бинтованата си ръка в юмрук, за да спре спомена.

Джордан я докосна по рамото.

— Ерин?

Сините му очи я гледаха загрижено. Тя се отдръпна. Имаше нужда да се движи.

„Направих онова, което трябваше… нищо повече.“

Въпреки това изпитваше вина. Двамата с Рун бяха показали близостта си в този параклис, пред очите на всички.

Отиде при раницата си и я отвори с треперещи ръце. Бръкна вътре и сложи ръка върху кутията с Кървавото евангелие. Почерпи сили от него, после извади листата, които бе взела от камбаната, и ги сложи на скамейката.

— Мисля, че това са старите бележки на Дий — каза тя. — Но не мога да кажа със сигурност, защото са написани на енохов език.

Елизабет стана и отиде при нея.

— Дай да видя. — Прегледа набързо книжата. — Наистина са на Дий. Познавам почерка му.

— Можеш ли да прочетеш написаното? — попита Ерин.

— Разбира се. — Елизабет седна на пейката. — Но ще отнеме време.

— Засега можеш ли да потърсиш къде се споменава зеленият диамант?

— Да, но защо?

Кристиан повтори въпроса й.

— Ерин, какво знаеш?

Тя го погледна и мъката й даде сили.

— Много малко. Но преди да умре, Леополд се освободи от демона, който го бе обладал.

— Какъв демон? — попита София.

Ерин пое дълбоко дъх. Спомни си, че бе чула само последните думи на Леополд.

— Нарече го Легион.

Кристиан погледна София.

— В Библията се споменава такъв демон.

София кимна.

— Христос го е прогонил, но преди това се изправил срещу него и настоял да му каже името си. „А той отговори и рече: легион ми е името, понеже ние сме много“^[1].

— „Понеже ние сме много“ — повтори Ерин и се замисли върху думите. — Възможно ли е това да е природата на демона? Да обсебва мнозина.

— Определено изглеждаше способен да подчинява другите на волята си — каза Елизабет и започна да преглежда купчината стари книжа. — Дори сестра Абигейл.

— Но не и нас — каза Джордан и посочи Ерин. — Аз го държах в ръцете си, но той не успя да ме обсеби.

— Може би може да контролира само онези, които вече са опетнени — предположи София. — Буренът се нуждае от пръст, за да порасне. Може би мрака трябва да го има, за да може демонът да пусне корени в някого.

— Ако този демон е като бурен, би ли оцелял при смъртта на Леополд? — попита Кристиан.

— Не знам — призна Ерин. — Но Леополд каза, че Легион търси три камъка. — Погледна Джордан. — Изпратил е един от робите си в онзи храм в Куме. Може би е искал парчетата от зеления диамант.

— Може би — съгласи се Джордан. — Или пък просто е искал да ме убие. По дяволите, едва не успя.

— Не. Мисля, че е искал камъка.

— Защо си толкова сигурна? — попита Кристиан и добави с мека усмивка: — Не че се съмнявам в Жената на Познанието.

— Заради последните думи на Леополд, точно преди да умре. Той спомена нещо за „градина, осквернена… съшита с кръв, окъпана с вода“. Звучеше така, сякаш Луцифер ще се появи там.

— Но каква градина? — попита Кристиан. — Какво означава това?

— Може би Едем? — предположи София. — Райската градина?

Ерин се загледа в нищото, после промърмори:

— Не може да е просто съвпадение.

Джордан докосна рамото й.

— Какво?

Тя погледна останалите.

— Трите фрески в алхимическата лаборатория на Кели. Arbor, Sanguis и Aqua. Символи на градина, кръв и вода.

Кристиан потърка брадичката си.

— Символи, отразяващи последните думи на Леополд.

— И Легион търси три камъка — каза Ерин и кимна. — Може би те отразяват същото. Arbor, Sanguis и Aqua.

Джордан извади от джоба си двете половини на зеления диамант.

— Мислиш, че това може да е Arbor. Защото е зелен като градина.

Тя кимна.

— И знаем, че не е обикновен диамант. Той носи в себе си онзи странен символ. Освен това е способен да задържи духовете на повече от шестстотин стригои.

— И в крайна сметка самия Легион — добави Кристиан.

Ерин докосна диаманта.

— Може би затова Леополд описа градината — този камък — като осквернена. Била е замърсена със зло.

— Ако си права — обади се Елизабет от скамейката, — трябва да има още два камъка. Sanguis и Aqua.

Ерин усети особена нотка в гласа на графинята и се обърна към нея.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Не — отвърна Елизабет, но изражението й остана замислено. — Но можем да попитаме онзи, който е пратил зеления камък на Джон Дий.

Ерин я погледна.

— Кой е той?

Елизабет вдигна с усмивка един пожълтял лист.

— Това е писмо до Дий от изпращача.

Ерин отиде при нея да види писмото, но и то беше написано на енохов език.

Елизабет посочи с пръст няколко символа.

 

 

— Това е името му — каза Елизабет. — Юг дьо Пайен.

Името се стори познато на Ерин, но не можеше да се сети откъде. Изтощението си казваше думата и затрудняваше мисленето й.

Кристиан пристъпи към тях с болка на лице.

— Не може да бъде!

— Защо? — попита Джордан.

— Юг дьо Пайен е бил сангвинист — обясни Кристиан. — От времето на Кръстоносните походи.

Ерин внезапно си спомни името на мъжа и видното му място в историята.

— Юг дьо Пайен… не беше ли онзи, който заедно с Бернар дьо Клерво основал Ордена на тамплиерите?

— Същият — потвърди Кристиан. — Само че той основал сангвинисткия орден на тамплиерите. Деветима рицари, свързани помежду си с кръв.

Ерин се намръщи и за пореден път си напомни, че историята, която е изучавала, е просто игра на светлини и сенки и че истината е някъде по средата.

— Но Юг дьо Пайен умрял по време на Втория кръстоносен поход — добави Кристиан.

— Кой ти каза това? — попита Елизабет. — Защото датата на това писмо е от 1601, четири века след похода.

— Чух историята от другаря на Юг и съосновател на ордена Бернар дьо Клерво, който е бил свидетел на благородната му смърт. — Кристиан повдигна вежда към Ерин. — Или кардинал Бернар, както го познавате по-добре.

Ерин се опули.

— Нима Бернар е онзи Бернар дьо Клерво?

Имаше смисъл. Ерин знаеше, че кардиналът е участвал в походите и оттогава е заемал високопоставени постове в Църквата.

— Май Бернар не е казал самата истина — отбеляза Елизабет с иронична усмивка, като почукваше с пръст името в писмото. — За пореден път.

— Това може да почака засега. — Ерин кимна към листа. — Какво друго се казва в писмото?

Елизабет прегледа текста, като превеждаше в движение архаичната писменост. На лицето й отново се появи усмивка.

— Юг е искал аз да получа камъка, ако с Джон Дий стане нещо. Алхимикът явно е споделял естеството на моите занимания с тайния си благодетел.

— Значи онзи тип е искал, ако Дий се провали, ти да довършиш труда му, така ли? — попита Джордан.

— Така изглежда. Планът бил Едуард Кели да вземе камъка след смъртта на Дий, да го пази и да ми го донесе. Сигурно затова император Рудолф е дал камъка и камбаната на Кели. — Елизабет се намръщи. — Но онзи алчен шарлатан ги е задържал за себе си. Най-вероятно тайно е продал диаманта. Струвал е огромно състояние.

— Но в крайна сметка прокълнатият камък е намерил начин да се върне при теб — отбеляза Ерин.

— Каквото е писано, ще стане — рече Елизабет.

Ерин с мъка се спря да не завърти очи.

— В писмото споменава ли се за другите два камъка?

— Нито дума.

— Значи сме в задънена улица — каза Джордан.

— Освен ако Юг дьо Пайен не е все още жив — рече Ерин. — Знаем, че не е умрял по време на походите, както твърди Бернар. Нищо не пречи все още да е жив.

Джордан въздъхна.

— И така да е, как ще го намерим?

Ерин сложи ръце на кръста си.

— Ще попитаме най-стария му приятел. Бернар дьо Клерво. — Обърна се към Кристиан и София. — Къде е кардиналът?

— Изпратиха го в Кастел Гандолфо — каза Кристиан. — Да чака присъдата си.

— Да се молим да не са го екзекутирали за греховете му — добави София.

Права беше.

Не можеха да си позволят още нещо да се обърка.

 

 

18 март, 21:45

Прага, Чехия

Вълкът копае в дима и горящите въглени.

Лапите му ровят калта и избутват счупени греди. Остри камъни раздират до кръв възглавничките му. Искри падат и прогарят гъстата козина.

Плътна чернилка държи бурята в сърцето му, кара го да копае още по-надълбоко.

Няма думи, няма заповеди, само копнеж. Източникът на това черно желание чака долу, свит около едва трептящото пламъче, загнезден в студения труп, който го пази.

Вълкът копае към него.

Едно желание го привлича все по-навътре в горящите руини.

Освободи ме.