Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (25)

24.

19 март, 07:39

Кастел Гандолфо, Италия

Рун се бореше с мъглата от болка и кръв. Усети миризмата на вино и тамян. Чу развълнувани гласове, натрапчиво познати. Всичко пред очите му беше размазано, но картината бавно се избистри и той видя малка стая, осветена със свещи.

„Къде съм…?“

Опита се да вдигне глава, но от това светът само се завъртя още по-бързо. Студени ръце докоснаха челото му и го накараха да се отпусне на възглавницата.

— Всичко е наред, Рун, синко. По-полека.

Той се съсредоточи върху нежно усмихващото се лице.

— Патрик…

— Да, аз съм. — Монахът се отдръпна. Зад него имаше още някой.

— Виждам, че най-сетне си се събудил — сурово каза Елизабет, но по очите й личеше, че изпитва огромно облекчение.

— Събудих се.

Почти не позна собствения си глас. Беше дълбок и дрезгав, глас на някой друг, някой по-слаб от него. Опита се да се надигне, но се отказа, когато болката прониза лявата му страна. Стисна зъби и посегна да разтрие мястото — но не откри нищо. Обърна се да погледне.

„Ръката ми я няма!“

Шокът върна калейдоскоп от спомени — разбиващата се над него камбана, как Ерин го дърпа, как огънят и димът ги обгръщат.

Това бе всичко, което си спомняше.

— Какво е станало? — изпъшка Рун. — Как така сме в Кастел Гандолфо? Защо?…

Елизабет седна на една табуретка и хвана дясната му ръка. Той стисна пръстите й и тя му отвърна със същото.

Рун пое дъх няколко пъти, за да се успокои.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Само тази нощ.

Елизабет бавно му обясни какво се бе случило, каза му какво са научили от книжата на Джон Дий и как са го свързали с кардинал Бернар.

— Затова сме тук. За да разберем какво знае. Но ти, славни Рицарю на Христа, трябва да почиваш.

И му се усмихна.

Той обърна глава и огледа бинтования остатък от ръката си.

— Помня…

Гласът му замря, когато си спомни смътно как се гърчи от удоволствие, как горещи пръсти, потопени в кръв, го докосват, как го докарват до върха на екстаза.

Погледна Елизабет.

— Ерин.

По лицето й премина сянка.

— Да, археоложката те спаси. Използва кръвта си, за да те върне от прага на смъртта.

Патрик я докосна по рамото.

— Но ти, скъпа ми сестро, не се отдели от него през цялата нощ, грижеше се за раните и поднасяше Христовата кръв към устните му.

Рун докосна коляното й.

— Благодаря.

В отговор тя само тръсна глава.

— Ерин и Джордан имат среща с Бернар тази сутрин.

— Кога?

Елизабет хвърли поглед към Патрик, който погледна часовника си и каза:

— След двайсетина минути.

— Трябва да присъствам. — Рун се надигна с помощта на единствената си ръка. Болката го прониза отново, но този път той издържа. — Къде са ми дрехите?

— Не мисля, че е разумно — каза Патрик.

— Разумно или не, трябва да ида.

Патрик разбра, че е твърдо решен, и го подхвана през раменете. Погледна Елизабет, когато одеялото на Рун се смъкна и разкри голото му тяло.

— Сестро, ще е по-добре да го оставиш на мен за момент.

Елизабет се обърна към купчината дрехи, взе едни панталони и ги изтръска.

— Не искам да съм нескромна, но кой чистеше раните му цяла нощ? Не съм от жените, които едва не припадат при вида на гол мъж.

Патрик сведе глава, за да скрие усмивката си.

— Както желаете. — И помогна на Рун да стане. — Бавно.

Съветът му бе разумен. Стаята се люшна, когато Рун опита да направи няколко крачки, но след няколко опита вече можеше да се държи на крака и да ходи, без някой да го подкрепя. Въпреки това му трябваше помощ при обличането, особено след като разполагаше само с една ръка.

След като приключи с обличането, Елизабет закопча празния ръкав и го затъкна в колана му. После отстъпи и го изгледа от глава до пети.

— Изглеждаш по-добре.

— И се чувствам по-добре.

Патрик го подхвана за лакътя и го поведе към вратата.

— Ще дойда с теб, за да ти помагам.

Рун погледна Елизабет.

— Идваш ли?

Тя понечи да го последва, но брат Патрик бързо попари надеждите й.

— Боя се, че това не е позволено. Кардиналът изрично настоя, че ще говори единствено с тримата от пророчеството.

— Нали е затворник? — изсумтя презрително Елизабет. — От къде на къде ще поставя условия?

— Може да го прави — отвърна Патрик. — Той има доста съюзници във Ватикана. Дори и сега. Наистина съжалявам, сестро.

— Тъй да бъде. — Елизабет скръсти сърдито ръце на гърдите си.

Рун разбираше раздразнението й. Бернар й беше сторил зло, бе откраднал душата й, а в същото време можеше да поставя условия на срещата, докато тя беше затворена и с вързани ръце. Кой всъщност беше истинският затворник?

— Вървете — горчиво каза тя. — Може би трябва да си намеря някакво ръкоделие, докато чакам.

Рун въздъхна, излезе и тръгна по коридора. Дори с подкрепата на Патрик се наложи да се подпира на варосаните стени. Едната му ръка я нямаше. Макар да виждаше чукана и да усещаше болката, не можеше да приеме новото положение.

„Ще порасне нова.“

Беше виждал подобни чудеса в миналото, но знаеше, че за това може да са нужни години.

„Как бих могъл да пазя Ерин и Джордан в това осакатено състояние? Какво ще стане с мисията ни?“

Патрик го водеше през папската резиденция, като го оставяше той да определя темпото. За щастие силите му се завръщаха все повече и повече, докато минаваха покрай запалените свещници и изкачваха витите стъпала. Накрая вървеше без подкрепата на Патрик, но въпреки това монахът не се отделяше от него.

Рун усети, че приятелят му иска да каже нещо.

— Какво има, Патрик? Ако продължаваш се озърташ така през рамо, ще си изкривиш врата.

Брат Патрик скри ръце в широките си ръкави.

— Свързано е с друг твой приятел.

На Рун му потрябваха няколко секунди, докато разгадае думите му.

— Лъвчето…

Спомни си жалния писък на малкото, как побутваше с муцуна тялото на мъртвата си майка.

— Много се е променил. Расте по-бързо, отколкото подобава на нормално същество. — Патрик го погледна. — Какво не си ми казал за него?

Рун знаеше, че вече не може да пази тайната.

— Майка му беше бласфемари.

Патрик рязко спря и Рун също спря.

— Защо не ми каза?

Рун се засрами.

— Помислих си, че ако го смяташ за опетнено, няма да го вземеш.

— Глупости. Повече от ясно е, че не е опетнено. По-скоро е благословено.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не съм виждал лъв като него. Нежна душа е. Много пакостлив, вярно, но в него няма поквара. Виждам единствено доброта.

Рун изпита огромно облекчение. Беше усетил доброто у лъвчето още в пустинята и се радваше, че не е сгрешил.

— Чудно ми изглеждаше още когато го намерих.

— Знаеш ли нещо друго за него?

— Почти нищо. Майка му беше лошо ранена от ангелския взрив след битката в Египет. Подозирам, че малкото в утробата е било пощадено като свидетелство за невинността му. Може би нещо от онази ангелска същност е останало в него.

Патрик докосна ръката му.

— За мен няма съмнение. Благодаря, че сподели това чудо с мен. Никога не съм си помислял, че ще видя нещо подобно — създание, което е пълната противоположност на бласфемари, благословено с чистота. Наистина е чудо.

— Можеш ли да запазиш тайната… поне засега?

— Не се безпокой за това. — Патрик махна с ръка и двамата отново тръгнаха. — Радостен съм, че засега чудото е само мое.

Продължиха към най-отдалечената част на резиденцията.

— Кардиналът е затворен в един апартамент зад ъгъла — каза Патрик.

Когато завиха, Рун видя в коридора двама сангвинисти с раса и качулки и с извадени мечове. Пазеха яката дървена врата, водеща в затворническата килия на Бернар.

Рун тръгна към нея и докато вървеше, забеляза, че прозорците гледат към великолепната синева на езерото Албано. Тук-там по стените висяха ренесансови картини, боите им блестяха на слънцето. Предположи, че „килията“ на Бернар има същия изглед и е не по-зле украсена.

Кардиналът определено имаше съюзници, които се грижеха за него.

— Рун! — извика глас от един съседен коридор.

Рун се обърна. Ерин тичаше към него, якето й беше разкопчано. Джордан я следваше, но не изглеждаше така възторжен, че го вижда.

— Не трябваше ли да си в леглото? — попита едрият мъж, когато се събраха.

Брат Патрик се поклони на Ерин и стисна ръката на Джордан.

— Засега се възстановява добре, но се надявам вие да го поемете оттук нататък. — Обърна се към Рун. — Оставям те на другарите ти, но ще съм наблизо, ако ти е нужен съвет от стар глупак като мен.

— Никога не си бил глупак — възрази Рун.

Брат Патрик сви рамене, скри ръце в ръкавите си и енергично си тръгна.

Ерин погледна загрижено Рун, докато вървяха към охраняваната врата.

— Как се чувстваш?

— По-силен — честно отвърна той. — Благодаря ти, че ми спаси живота.

Тя му се усмихна.

— Беше ми ред.

— Трябва да призная — рече Джордан, — че за тип, празнувал стотици рождени дни, си доста костелив орех.

Рун почувства как се отпуска в дружеската атмосфера. Вярно, че бяха екип, преживял много неща заедно, но имаше и нещо повече.

Бяха приятели.

Когато стигаха вратата, стражите се дръпнаха настрани. Единият заговори под качулката си. Не беше особено радостен от появата им, нито от онзи, при кого са дошли.

— Кардиналът ви очаква — каза той, без да крие презрението си към затворника.

Другият пазач извади голям ключ от гънките на расото си и отключи вратата. Не си направи труда да я отвори.

Рун пристъпи напред, но изгуби равновесие. Ерин го хвана за ръката и го задържа.

Джордан отиде до вратата, отвори я и каза на стражите:

— Трябва да поработите върху гостоприемството си. Обещавам ви, отзивът ми в „Йелп“ за това място ще е унищожителен.

После задържа вратата, та Ерин и Рун да влязат.

Озоваха се в помпозно антре с мека мебел и тежки копринени завеси. Къс коридор водеше към спални, малък салон и будоар. Беше тъмно, ако не се броеше светлината на свещи, която се лееше през притворената врата в дъното. Рун чу, че в стаята някой говори. Не можеше да различи думите, но нямаше как да обърка гласа.

Бернар.

Имаше ли някой с него? Патрик му бе казал, че асистентът на Бернар отец Грегъри го посещава по всяко време на денонощието, най-вероятно изпълнява задачи, докато кардиналът се мъчи да запази положението си и да овладее положението, настъпило след греха му.

Джордан също чу кардинала и закрачи енергично по коридора. Огледа се, докато вървеше.

— И това ако не е златен кафез — промърмори кисело.

Рун го последва.

Ерин се задържа до него, явно разтревожена дали може да ходи стабилно, но Рун й махна да върви напред.

Джордан пръв стигна открехнатата врата и почука. Никой не отговори и той бутна вратата. Ерин го следваше по петите, явно пълна с въпроси към Бернар.

Рун забърза след тях. Самият той имаше много въпроси към Бернар за неговите лъжи и полуистини, особено за стария приятел на кардинала кръстоносеца Юг дьо Пайен.

Когато влезе, видя разхвърляно бюро и засъхналите локвички восък по плота. Тежките копринени завеси бяха спуснати.

„Нещо не е…“

Вратата се затръшна зад него.

Обърна се твърде бавно, за да блокира с рамо удара, който го събори на пода. Болката отново го прониза, когато удари чукана на лявата си ръка. Причерня му.

Тъмна фигура профуча покрай него и удари Джордан по главата с някакъв мраморен бюст. Докато войникът падаше, Ерин беше сграбчена и хвърлена през бюрото — блъсна се в един закрит от завеси прозорец и рухна на пода.

Преди Рун да успее дори да седне, една ръка стисна врата му със силата на менгеме и го вдигна високо — само пръстите на краката му докосваха килима.

Противен кикот достигна до него през болката.

Кардинал Бернар го гледаше със злобна усмивка. Алените му одежди висяха на парцали върху почти голото му тяло. В кафявите му очи се четеше лудост.

— Добре дошъл, Рицарю на Христа… добре дошъл при твоя край.