Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (33)

32.

19 март, 18:22

Пиренеите, Франция

Елизабет се взираше в Рун. Прегърбен, със сведена глава, той бе самото олицетворение на поражението. Тя въздъхна при мисълта колко крехки са тези сангвинисти, как се опират на вярата си като на просешка тояга. Сриташ ли я, като посееш съмнение, падат като кегли.

И тогава София изигра ролята на хора от древногръцка трагедия.

— Рун беше единствената ни надежда. Той бе единственият член на ордена ни от хилядолетия, който никога не е пил кръв, преди да приеме Христовия дар.

„Не е вярно.“

Поне археоложката не се предаваше.

— Трябва да има друг начин. Ако вземем чук и длето…

— Няма да позволя църквата да бъде осквернявана по такъв начин — заяви Юг. — А и при всеки подобен опит камъкът ще падне в реката, която минава през сърцето на планината, и ще бъде изгубен завинаги.

— Значи сте сложили капан в тайното си хранилище — каза Джордан. — Признавам, подсигурили сте се отвсякъде.

Елизабет гледаше как устните на Рун се движат в безполезна молитва и изпита съжаление към него. Беше дал всичко за своя Бог, а се оказваше, че жертвата му е отишла на вятъра. В очите на Господ той бе определен за нечист като някой див стригой. Този провал бе наградата му за столетията служба на Църквата.

И за него сигурно щеше да е особено унизително да види кой би ги спасил сега, кой би отворил това хранилище, след като той не може.

— Дръпни се — каза Елизабет и взе ножа от София.

Клекна до Рун и взе наръч слама, за да избърше кръвта от вдлъбнатината в камъка.

Рун я зяпна.

— Какво…

— Млъкни — сряза го тя.

Все така на колене, Елизабет поряза дланта си и загледа как кръвта я изпълва. Видя отражението на собственото си лице в гладката повърхност.

„Съжалявам, Рун, знам колко ще те заболи.“

Изрече напевно съответните латински думи:

— Защото това е чашата на Моята кръв, на новия и вечно жив Завет.

После завъртя ръка и остави кръвта да закапе във вдлъбнатината. Накрая изрече последните думи от заклинанието:

— Mysterium fidei.

С тихо стържене камъкът потъна в пода, след което се плъзна настрани.

Разнесоха се изумени възклицания.

Единствено Ерин се разсмя.

Останалите се обърнаха към нея.

— Разбирам — каза тя. — Елизабет беше станала отново себе си, когато Рун й върна душата в пустинята. След „Сан Марко“, когато Бернар я лиши от новата й душа, като я превърна отново в стригой, на нея не й бе позволено да пие кръв. Вместо това беше принудена още същата нощ да пие от виното.

— И не съм близвала нито капка кръв оттогава — добави Елизабет и се обърна към Рун. — Според повелите на Църквата аз оставам чиста. Аз съм Избраната. И ето го доказателството.

Тя се дръпна настрани, за да остави слънчевите лъчи от прозорците на църквата да осветят отвора. Огнена светлина се отрази от повърхността на скрития вътре тъмночервен камък и страните му пламнаха. Сиянието сякаш се изливаше от сърцето на камъка.

Макар да бе почти заслепена, Елизабет се взря дълбоко в аления камък, поразена от красотата му. Беше виждала много скъпоценности през живота си. Като смъртна тя бе една от най-богатите жени на света. Но никоя от онези скъпоценности не я беше грабвала така силно.

И тя не беше единствената.

Джордан рухна на колене. Отраженията от камъка играеха по лицето му и приличаха на прясна кръв.

— Той пее — изстена войникът.

 

 

18:27

Сърцето на Джордан пееше на огнения камък и той отговаряше в свещена симфония, като го привличаше все повече в мелодията си, в светлината си. Светът около него сякаш изчезна и се превърна в сенки пред това сияние.

„И как би могло да е иначе?“

Чу, че останалите заговориха, но гласовете им идваха някъде отдалеч и думите им бяха като незначителен шум пред великолепието на тази песен.

— Не го ли чувате? — попита той в опит да ги накара да се заслушат.

Един по-остър глас проряза мелодията, като звънеше между отделните тонове.

— Ерин Грейнджър, вземи камъка! Скрий го от светлината, преди той да се е изгубил завинаги в него!

Джордан позна гласа на отшелника.

След миг сиянието угасна и заглуши вечната песен. Светът отново си възвърна плътност, тегло и сенки. Джордан видя някаква жена да увива камъка в бяла кърпа и да угасява огъня му. Очите й го гледаха със страх и тревога.

Някой й донесе раница и тя напъха съкровището в нея. Звукът на затварящия се цип сякаш отекна в смълчаната църква.

Ръцете на Джордан се вдигнаха към жената, към раницата. Копнееше да извади камъка от скривалището му, да го поднесе към слънчевата светлина, да изслуша песента му докрай.

Жената отстъпи крачка назад и попита:

— Някой чу ли пеене?

Всички дружно отрекоха.

Светът около Джордан бавно ставаше все по-веществен. Но ако напрегнеше слух, още можеше да долови съвсем слабо песента от раницата и дори някакво ехо от собствения си джоб. Това ехо бе по-тъмно и изумрудено, пълно със злачен живот и обещание за корени и листа, за цветя и стебла.

— Джордан — рече сладък глас в ухото му. — Чуваш ли ме?

„Да.“

— Джордан, отговори. Моля те. — После продължи по-тихо, към другите: — Какво му стана?

— Неуравновесен е.

„Отново отшелникът.“

— Какво означава това?

— Докоснат е от ангелска кръв. Въпреки че го защитава и изцелява, тя поглъща все повече от човешката му същност всеки път, когато го спасява. Можете да видите карта на тази война, изрисувана по кожата му. Ако ангелската сила победи, ще го изгубите завинаги.

Нечия длан докосна челото му. Допирът бе леденостуден като стопен сняг върху горещата му кожа.

— Как можем да му помогнем?

„Тя се казва… Ерин.“

— Не позволявайте да забрави човешката си същност.

— Какво означава това? Какво трябва да направим?

Джордан чу в тихата песен промяна, която отклони вниманието му. Шепот от някакъв по-малък хор, по-тънка нишка, която се виеше през песента, вкарваше по-ниски предупредителни тонове.

Заповяда на устните си да се размърдат.

— Някой идва.

Последва мълчание, което му позволи да се вслуша по-добре.

— Невъзможно — отново заговори отшелникът. — Навсякъде имам стражи. В сенките на гората, в тъмните тунели. Щяха да ме предупредят. В безопасност сте.

Тъмните тонове зазвучаха по-силно в главата на Джордан.

Лъвчето изръмжа и бялата му козина настръхна предупредително.

Джордан се изправи, отиде до стената и грабна някакво оръжие с дълга дръжка.

— Остави мотиката — каза отшелникът. — Няма нужда от насилие.

Джордан се обърна към дълбоките сенки в дъното на църквата.

Твърде късно.

„Той е тук.“

 

 

18:48

Легион пристъпи в тъмния тунел от дълбоките сенки на старата гора. Други го водеха — онези, които бе открил да се спотайват сред дърветата, създания с покварена природа, които си мислеха, че са намерили покой на тази планина. Вместо това се озоваха с дланта на Легион върху бузите си, когато ги беляза и ги подчини на властта си. Погълна спомените им, информацията за бърлогата на отшелника, научи тайните проходи в тази планина.

След като бе научил за това място през очите и ушите на отец Грегъри, Легион беше напуснал Прага. Все още слабото му тяло бе носено от онези, които носеха знака му. Трима белязани сангвинисти осигуриха превозно средство — хеликоптер със затъмнени стъкла, с който можеха да го пренесат над земята в светлината на новия ден.

Кацнаха от другата страна на планината, далеч от хеликоптера на врага. Нататък старата гора го защитаваше от допира на слънцето. Докато се изкачваше, той се потопи в сладкия аромат на богатата почва, на плесента върху гниещо дърво, на зелени листа и кора. Очите му пиеха изумруденозеленото на балдахина от листа, меките листенца на цветята. Ушите му долавяха всяко шумолене, чуруликане и шетня на живота, които му напомняха за рая, който можеше да бъде този свят, ако бе останал недокоснат от човека.

„Ще превърна света отново в истинска градина — помисли той. — Ще покосявам, плевя и изгарям, докато той отново не стане рай.“

В гората откри пазителите на отшелника, зверове и стригои, верни на мъжа, който обещаваше път към покой. Нужно беше само едно докосване, за да ги освободи от тази заблуда, да ги направи свои, така че никой не вдигна тревога.

А после Легион влезе в тунелите, развеселен, че врагът е потърсил подобно убежище, че се е заобиколил с покварените, които така лесно можеха да се обърнат срещу него. Продължи напред и с всяко негово докосване бурята набираше сила в тъмното сърце на планината.

С всяка стъпка в леговището на отшелника очите му се умножаваха, гласът му се засилваше. Робите му призоваваха други при него. Те се събираха като нощни пеперуди около студения му пламък, за да подсилят редиците му още повече.

Последва силите си още по-навътре — докато не чу познатото туптене на сърца.

Трескавото трептене на Жената, гръмовните удари на Воина.

Двамата, които едва не унищожиха съсъда му.

Яростта пламна в него и той вдигна ръка и заповяда: „Вървете“.

Бурята му забушува през тунелите, за да се разрази върху враговете. Легион знаеше, че те вече са се сдобили с втория камък — огнената му песен бе стигнала до него. След като вече знаеше, че камъкът е намерен, той вече не се нуждаеше от другите, дори от Рицаря.

Даде последната си заповед, изпълвайки с желанието си смълчаните сърца на армията си.

„Избийте ги. Всички.“

 

 

18:50

Следван плътно от лъвчето, Рун грабна една коса.

София вече държеше брадва в едната си ръка и чук в другата.

Елизабет вдигна лопата.

Рун се обърна точно когато фигурите изригнаха от един тунел в дъното на църквата и връхлетяха върху събралите се там стригои и бласфемари като разбиваща се в скалите вълна.

Ако не беше предупреждението на Джордан преди секунди, щяха да са неподготвени, да попаднат в капана преди да могат да реагират.

Един от нападателите се откъсна от битката и полетя във въздуха към Ерин. Тя беше клекнала и тъкмо вдигаше раницата с камъка и евангелието, за да ги защити.

Рун се хвърли към нея, замахна високо с косата, улучи крака на звяра и отхвърли тялото му настрани. Стригоят се стовари на пода, от отрязания крайник шуртеше черна кръв. Въпреки това той се мъчеше да се добере до тях, като драскаше и риташе. От гърлото му се разнесе свиреп писък и създанието отметна глава, разкривайки черния отпечатък на длан върху бледата си буза.

Знакът на Легион.

И тогава се появи Джордан: движеше се с бързината на връхлитащ ястреб. Замахна с мотиката и разцепи черепа на създанието.

Рун издърпа Ерин на крака, а Джордан се завъртя и счупи оръжието си в гърба на пантера бласфемари. После се извъртя обратно, за да забие разцепения край в окото на животното. Преди Рун да успее да реагира, Джордан се обърна и изтръгна косата от ръката му.

Вместо да протестира, Рун отстъпи с Ерин — трябваше да спаси нея и товара й.

София и Елизабет го пазеха от двете страни, докато Джордан удържаше врага. Все повече и повече зверове и стригои се изсипваха в църквата. Броят им беше смазващ. Не можеха да спечелят тази битка.

И тогава зад гърба на Рун блесна светлина, съпроводена с оглушителен грохот.

— Насам! — извика Юг.

Рун погледна през рамо и видя как Юг отваря втората порта на църквата, портата към гръмовния водопад. До края на деня оставаха няколко минути, а църквата на Юг гледаше на изток. Слънцето залязваше на запад и планината засенчваше прага. Светлината бе твърде слаба, за да им предложи някаква реална защита.

Сякаш за да докаже това, друг стригой се откъсна от множеството и се хвърли към тях.

Бяло петно се стрелна във въздуха и прикова нападателя към пода, разкъса лицето и гърлото му със сребърни нокти, сякаш се мъчеше да изтрие знака на Легион от плътта.

Юг сграбчи Рун за лакътя и тикна в ръцете му някакъв навит ръкопис.

— Това е стара карта, нарисувана върху телешка кожа. Тя ще ви покаже пътя към долината.

Рун взе свитъка и го напъха в колана си за по-сигурно. После грабна Ерин през кръста. Имаше само един начин да оцелеят в тази атака.

— Трябва да скочим — каза той.

Ерин се завъртя в хватката му и погледна към тъмната църква и бушуващата вътре битка.

— Джордан…

Рун също погледна натам. Джордан беше като скала насред черен водовъртеж. Движеше се с невероятна скорост и свирепост, кървеше от хиляди рани, пръскаше мрака със светата си кръв, като го изгаряше и прорязваше диря през него с косата си.

Но дори Воинът на Човека не можеше да издържи дълго пред подобна буря.

Пред очите на Рун Джордан рухна на коляно. Всеки момент щеше да бъде погълнат.

— Ние ще се погрижим за него — каза София и махна на Елизабет.

Юг изсвири и от сенките се появи глутницата черни кучета.

— Пазете ги — нареди Юг и посочи двете жени. — Воинът на Човека не бива да падне.

Глутницата се втурна напред със София и Елизабет.

Рун хвана Ерин още по-здраво и й обеща:

— Няма да се провалят.

Ерин го погледна. Очите й блестяха от страх, но тя му се довери и кимна.

В църквата се появи нова фигура, по-тъмна от сенките, същинска черна скулптура на бивш приятел.

Ерин също забеляза чудовището.

„Легион в кожата на Леополд.“

Значи демонът още бе жив.

Без да чака повече, Рун направи единственото, което им оставаше.

Придърпа Ерин до себе си, отстъпи към водопада и скочи през ръба.

 

 

18:55

Ерин ахна от ледения студ. Силата на водата изкара въздуха от дробовете й. Запремятаха се надолу, но единствената ръка на Рун я държеше в желязна хватка през раменете, краката му бяха като стомана около кръста й, бузата му се опираше в нейната.

Падането във вира разтърси всяка костица в тялото й. Потънаха толкова дълбоко, че ги обгърна мрак. Ерин нагълта вода и се задави. После усети, че се издига нагоре. Рун продължаваше да я държи, не я пускаше нито за миг.

Излязоха на повърхността и ги посрещна ревът на водопада.

Ерин се закашля и жадно си пое дъх.

Рун я помъкна към брега. Ерин най-сетне успя да се окопити достатъчно, за да направи опит да плува сама. Изпълзяха на четири крака на сушата. Тя се обърна, седна и погледна нагоре. Слънцето беше почти залязло и водопадът бе притъмнял и скриваше църквата зад него.

— Джордан — задавено каза тя.

Рун стана и залитна към купчината дрехи и екипировка. Ерин го последва, разтреперана от студ и страх. Грабна пистолета си. Допирът на стоманата й помогна да се поуспокои.

Рун взе сребърния си карамбит.

— Слънцето ще залезе след няколко минути. Трябва да тръгваме.

— А Джордан и другите?

Сякаш призовани от думите й, няколко оплетени фигури полетяха през тъмния водопад, понесоха се във въздуха, паднаха във вира и потънаха дълбоко. Ерин се втурна към брега. От водата се издигаше буря от мехурчета — и изведнъж от дълбините се появи фигура.

Елизабет.

Елизабет избута отпуснатото тяло на Джордан и го обърна по гръб. Той не помръдваше. Кръвта се разтичаше около него и опетняваше сините води като разлят петрол. От огромна зейнала рана се виждаше бяла кост.

София също изплува, мъкнеше подгизналото лъвче. То се замята, изпаднало в моментна паника, но бързо се окопити.

Ерин нагази във водата с Рун, за да издърпат Джордан.

Блестящите му сини очи се взираха нагоре, но не виждаха нищо.

„Мъртъв ли е?“

И тогава гърдите му се надигнаха веднъж, втори път.

— Още е жив — каза Елизабет. — Но сърцето му отслабва с всеки удар.

— Права е — каза Рун. — Дори чудодейното му изцеление може и да не го спаси без помощ.

На Ерин й се прииска да има техните сетива, да чуе сърцето му, да е още по-близо до Джордан.

София посочи към тъмната гора надолу по склона.

— Трябва да се махнем от планината. Пътеката вече е достатъчно тъмна и силите на Легион могат да ни преследват.

Силен плясък накара всички рязко да се обърнат.

Огромна черна фигура бе скочила във вира. Всички отстъпиха назад. Джордан остана проснат на брега, кръвта му продължаваше да изтича във водата.

Ерин вдигна пистолета си и се прицели в гърдите на създанието. Беше го забелязала по-рано в църквата, част от менажерията на Юг.

Черната горила изгази през водата и тръгна към Джордан.

— Не — каза София и избута ръката на Ерин надолу. — Не е покварена. Беше до Юг, когато скочихме.

Горилата вдигна Джордан и внимателно метна тялото му на рамо.

— Юг сигурно я е пратил да ни помогне — каза София.

— Грабвайте оръжията — нареди Рун.

София и Елизабет бързо се въоръжиха. Ерин взе картечния пистолет на Джордан и го метна на рамо.

„За да го използваш, когато се оправиш“ — обеща на Джордан наум.

Побягнаха заедно през поляната, водени от горилата.

— Ами Юг? — попита Ерин.

Елизабет погледна назад със странно скръбна физиономия.

— Той не би изоставил паството си.

— Освен това възнамерява да ни спечели време — добави София и забърза напред.

Когато стигнаха дърветата, зад тях се разнесоха писъци. От водопада се изсипаха тъмни фигури — като мравки, спасяващи се от наводнен мравуняк.

„Времето ни май изтече.“