Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (35)

34.

19 март, 20:04

Ласер, Франция

Щом кацнаха на пасището до френското село Ласер, Кристиан скочи от пилотската кабина и отиде отзад, за да извади носилка от товарния отсек. София и Елизабет свалиха Джордан и го положиха на нея. Ерин ги последва, като се опитваше да не гледа кръвта, която се бе събрала на локва в кожената седалка.

„Джордан, само не ми умирай.“

По време на полета двете с Елизабет бяха използвали комплекта за първа помощ, за да почистят и превържат най-големите рани. Графинята действаше сръчно — явно бе натрупала опит от обработването на бойни рани. Материалите им обаче свършиха преди да успеят да се погрижат за всичките. След това Ерин бе завила Джордан с едно червено одеяло, но докато проверяваше периодично състоянието му, бързо осъзна, че този път дори по-малките поражения не се възстановяват. Джордан умираше.

Огледа се и видя малък чифлик. Всичките му прозорци светеха.

„Защо кацнахме тук?“

— Трябва да закараме Джордан в болница — каза тя настоятелно.

— Ще трябва да се задоволим с това. — Кристиан вдигна единия край на носилката. — Най-близката болница е твърде далеч.

София вдигна другия край, докато Рун затваряше лъвчето в клетката му в хеликоптера. Без да чака, Кристиан тръгна към къщата. Ерин трябваше да тича, за да не изостане.

— Къде сме? — попита тя.

— Тук живее пенсиониран доктор — отвърна Кристиан, без да забавя крачка. — Приятел на ордена. Очаква ни.

Когато приближиха, вратата се отвори и на прага се появи старец и им даде знак да влизат. Носеше кафяви кадифени панталони и синя карирана риза. Имаше гъста бяла коса и светлокафяви очи под рунтави вежди. Изсеченото му лице стана много сериозно, когато погледна Джордан.

Старецът каза нещо на френски и сангвинистите забързаха с носилката по гол коридор към тъмната кухня. Ерин ги последва.

Единият ъгъл на помещението беше зает от желязна печка. От нея лъхаше топлина, а отгоре имаше чайник с вряла вода. На един стол до печката бяха сгънати груби кърпи, върху които бе поставена лекарска чанта от напукана кожа. Всичко това приличаше на филмов реквизит, а не на нещо, което би могло да им помогне.

Сангвинистите вдигнаха Джордан от носилката и го сложиха на масата.

Когато го видя на по-силна светлина, Ерин едва не припадна. Алените линии бяха станали много по-дълги и вече покриваха гърдите му, пълзяха по врата и лицето. Завъртулки се виеха гневно по брадичката му и продължаваха нагоре към устните. Шарките изпъкваха в ярък контраст на пепелявия фон на кожата.

Но поне малките рани най-сетне бяха започнали да зарастват.

Докторът махна подгизналата от кръв марля и стомахът на Ерин се сви. От дясното рамо до левия хълбок на Джордан минаваше дълбок разрез. Виждаха се кости и разсечени мускули.

Докторът бързо почисти гърдите на Джордан и подаде кърпата на Ерин. Тя стисна топлото окървавено парче плат, без да знае какво да прави с него, докато София не й го взе.

— Ще се оправи ли? — попита Ерин.

— Изгубил е много кръв — отговори й докторът на английски. — Но повече ме тревожи голямата рана. Не кърви много, но пък кръвта не се е съсирила. От друга страна, сякаш всички кръвоносни съдове са се затворили.

— Можете ли да му помогнете? — попита Ерин и долови истерията в гласа си. Пое дълбоко дъх, за да се овладее. Трябваше да остане спокойна, заради Джордан.

— Ще зашия артериите и ще затворя раната. Но той целият гори. Не разбирам защо. При такава кръвозагуба температурата му би трябвало да е паднала, и то много. Ще трябва да я сваля.

— Не — в един глас казаха Ерин и Рун.

— Температурата не е причинена от заболяване — обясни Рун.

— Няма връзка с физиологията му — добави Ерин, мъчеше се да намери думи, с които да обясни необяснимото. — В кръвта му има нещо, което му помага да се възстанови.

„Поне се надявам да е така.“

Докторът сви рамене.

— Не разбирам и не съм сигурен, че искам да разбера, но ще го третирам като нормален пациент и ще видя дали ще прескочи трапа. Не мога да направя нищо повече.

Докато старецът работеше, Ерин седна до масата и хвана ръката на Джордан. Направо гореше в дланта й. Тя прокара пръсти през късата му руса коса. Беше мокра от пот.

Кристиан застана до доктора и каза:

— Мога да помогна.

— Нищо против — отвърна старецът. — Извади изварените инструменти от чайника.

Ерин също искаше да помага, но си знаеше мястото и остана да държи ръката на Джордан. Докторът правеше всичко по силите си, но тя знаеше, че раните на Джордан не са само физически. Пръстите й проследиха извитата шарка по дланта му — тя едновременно я мразеше и се молеше на минаващата през нея сила да спаси мъжа, когото обичаше. Знаеше, че същата тази сила може да го погълне напълно, да й го открадне също като смъртта — но дали това бе лошо за самия Джордан? Той можеше да прекрачи човешката си същност и да се превърне в ангел. Трансформацията като че ли изобщо не го смущаваше така, както смущаваше нея. Как можеше да позволи на егоистичните си желания да му попречат да стане ангел?

В съзнанието й отекна предупреждението на Юг дьо Пайен: „Не позволявайте да забрави човешката си същност“.

Но какво означаваше това?

 

 

21:21

Джордан се носеше в изумрудена мъгла, изгубен за самия себе си и за всичко, освен за едва доловимата мелодия. Тя му пееше тихо, обещаваше покой, привличаше го все по-дълбоко в сладката си прегръдка.

Но някаква съвсем малка частица от него оставаше — една-единствена нота срещу могъщия хор. Тя се сви в як възел на съпротивата, около една дума.

Не.

Около тази дума се събираха спомени, подобно на перла, образуваща се около песъчинка.

… как се кара със сестра си кой да седне на предната седалка…

… как напряга всички сили да извлече ранен приятел на безопасно място, докато куршумите свистят над тях…

… как продължава да работи по стар случай и намира справедливост, когато всички други са се отказали…

Около тези мимолетни спомени се оформи нова дума, която определяше природата му, ядро, около което можеше да гради.

Инат.

Прие го като своя същност и го използва, за да продължи да се бори, да се извива и да рита, да търси отвъд обещанията на песента, да иска нещо повече от покой.

Мятането му раздвижи мъглата и я разпръсна, колкото да зърне червеникава светлина в далечината. Насочи се към нея. Усещаше достатъчно от самия себе си, за да добави нова дума.

Копнеж.

Огнената точка ставаше по-голяма, от време на време потрепваше, понякога изчезваше напълно. Но той остана съсредоточен върху нея, знаеше, че тя има значение, въпреки че тихите тонове му казваха обратното.

Накрая рубинената частица се приближи достатъчно, за да различи нов звук — барабанен ритъм. Той звучеше през хора, контрапункт на тихите звуци. Блъскаше и думтеше, пълен с хаос и безпорядък, всичко, което музиката не беше.

Оформи се нова дума, определяща това объркано съвършенство.

Живот.

Почувства се прероден от тази дума — раждане, съпроводено с пронизваща болка, която разсече мъглата и му даде крайници, гърди, кости и кръв. Той вдигна новите си ръце и запуши уши, още докато се оформяха, за да заглуши сладката музика.

Но барабанният ритъм ставаше все по-силен и по-силен.

И той го разпозна.

Туптене на човешко сърце, уязвимо и малко, просто и обикновено.

Отвори очи и видя лице, взиращо се надолу към него.

— Ерин…

 

 

21:55

— Героят се буди — каза Елизабет, като се мъчеше да го каже презрително, но дори в собствените й уши думите й звучаха облекчено, дори радостно.

„А и как иначе?“

Лицето на Ерин грееше от радост, докато целуваше Джордан. Облекчението направо сияеше през кожата й, в очите й грееше нежност. Рун навремето бе гледал Елизабет по такъв начин. Пръстите й неволно се вдигнаха да докоснат устните й при спомена, но тя се усети и свали ръката си.

След почти два часа в импровизираната операционна Джордан вече лежеше на тясно легло в една задна стая на къщата, целият в бинтове, с покрито с шевове лице. Докторът си бе свършил работата добре, но Елизабет знаеше, че истинското изцеление изобщо не се дължи на сръчността му с иглата.

Рун се размърда на изтърбушения стол в ъгъла и събуди лъвчето, което се беше свило на кълбо в краката му — беше го довел при тях. Кристиан и София се бяха молили за спасението на Джордан, но накрая бяха излезли, за да съставят план за действията им оттук нататък.

Рун стана, докосна Ерин по рамото и се обърна към Елизабет.

— Ще отида да кажа на София и Кристиан.

Когато Рун излезе, Елизабет пристъпи към Ерин и застана до нея със скръстени на гърдите ръце. Любовта на археоложката към Джордан личеше във всяко докосване, във всяка прошепната дума.

Елизабет погледна алените линии, които се виеха по тялото и лицето му.

„Вярно е, че още дишаш, но не си добре.“

Запази тези мрачни мисли за себе си.

Явно чул новината за пациента си, докторът се върна и почна да преглежда Джордан — светна с фенерче в очите му, преслуша сърцето му, постави длан на челото му и промърмори:

— Невероятно!

Вратата рязко се отвори и Рун нахълта в стаята заедно с другите сангвинисти. По-рано всички бяха пили вино, дори Елизабет. Сега тя се чувстваше възстановена и виждаше, че другите също са се съживили, но в същото време на лицата им беше изписано безпокойство, а в движенията им се долавяше нетърпение.

Те знаеха истината.

Тази нощ светът пропадаше в мрака, по телевизията и радиото непрекъснато съобщаваха ужасни новини за кръвопролития и чудовища. Паниката растеше с всеки изминал час.

Не биваше да губят нито минута.

Кристиан заговори забързано:

— Самолетът е зареден и чака. Можем да стигнем до пистата за петнайсет минути и да отлетим незабавно. Ако изстискам двигателите докрай, можем да стигнем до Катманду за по-малко от седем часа. Ще кацнем малко рисковано, но би трябвало да успеем.

Планът зависеше от една жизненоважна подробност, така че Кристиан се обърна към Джордан.

— Как си?

— Бил съм и по-добре — отвърна Джордан.

Рун се обърна към доктора.

— След колко време ще може да пътува?

Старецът го погледна смаяно, сякаш не вярваше на ушите си.

— След дни, дори седмици!

— Готов съм — каза Джордан и се помъчи да се надигне — и дори успя. — Ще спя в самолета!

Разтревожената Ерин се обърна към Рун. Погледът й го умоляваше да разубеди Джордан, да се вслушат в думите на доктора.

Рун обаче й обърна гръб и каза:

— Тръгваме.

Единствена Елизабет зърна лицето на Рун, докато той минаваше покрай нея. Видя как изричането на тази дума пред Ерин го беше съсипало.

И сърцето на Елизабет също бе смазано, когато осъзна колко много Рун обича тази жена.

Затова тя го остави да се махне — както от стаята, така и от сърцето й.

„Има друг, който се нуждае повече от мен.“