Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (22)

21.

18 март, 19:02

Прага, Чехия

Легион крачеше по равния покрив на злата постройка, а светкавиците раздираха небесния свод над него. Долу бушуваше пожар, пламъци изригваха от прозорците на първия етаж, задушлив дим се вдигаше в дъждовната нощ. Под краката му злото на това място течеше през костите на съсъда му, изпълваше го със сила и целеустременост.

Откри жертвите си и се насочи към тях — две биещи сърца, бележещи единствените човешки същества в горящата сграда.

Воинът и Жената.

Както беше предвидил, пламъците бяха принудили врага да побегне, отстъпвайки все по-нагоре и по-нагоре.

„Към мен.“

Щом човеците бяха тук, Рицарят също нямаше да е далеч. Но тъй като безсмъртният нямаше биещо сърце, Легион не можеше да е сигурен къде точно се намира. Затова смяташе да се заеме с тези двамата и да изчака Рицаря.

А и не ловуваше сам.

Тежките лапи стъпваха до него и разплискваха локвичките дъждовна вода. Вълкът изръмжаваше при всяка гръмотевица, сякаш предизвикваше небето.

Легион споделяше сетивата му, като гледаше през очите му, слушаше с по-чувствителните му уши, надушваше мълниите във въздуха. Ликуваше в дивото му сърце. Макар и покварен от черната кръв, вълкът му напомняше за красотата и великолепието на тази земна градина.

Заедно приближаваха двете биещи сърца отдолу. Възнамеряваше да порази първо Воина и се заслуша в странното биене на сърцето му, как ехтеше като златна камбана — звънко, ясно и свято. Спомни си също, че кръвта на Воина беше изгорила един от робите му. Не биваше да остава жив.

„И камъкът, който е у него, ще бъде мой.“

А Жената… тя можеше да се окаже полезна.

Леополд му бе дал името й — Ерин. И с това име дойдоха още подробности за предсказанието, свързано с тази Жена на Познанието. Уважението и възхищението на Леополд към острия й ум лесно можеше да се различи. Слети в едно, Леополд също така добре знаеше целта на Легион, знаеше, че Легион се нуждае и от трите камъка. И макар че не можеше да овладее Жената и да я пороби, Легион щеше да намери друг начин да я убеди, да я накара да се подчини.

Най-сетне стигнаха мястото точно над двете биещи сърца. Легион изпрати желанието си на вълка. Мощните лапи започнаха да драскат керемидите, после острите нокти разкъсаха зеления метал, закован под тях.

Когато остана само тънката дървена основа, Легион докосна вълка по хълбока в знак на благодарност и уважение и прошепна:

— Тази жертва е моя.

Вълкът се подчини и покорно наведе муцуна. Легион почувства как обичта му към чудесния див звяр отеква обратно към него. Сигурен, че вълкът ще го пази с живота си, Легион пристъпи към оголената част на покрива, заби силно пета в дървото — и пропадна тежко през отвора.

Приземи се на крака на пода, без дори да подгъне коляно.

Озова се лице в лице с Воина, който държеше железен прът. Жената се бе скрила зад него с лъч светлина в ръката. И двамата го очакваха, бяха готови, тъй като бяха чули вълка, но въпреки това Легион се наслади на изписалия се на лицата им ужас, когато за първи път видяха мрачната му слава.

Той се усмихна, оголвайки кучешките зъби на Леополд.

От ударите на сърцето разбра, че Воинът го е познал — и е смутен.

Но едно чувство беше най-силно от всички други и сияеше на лицата и на двамата.

Решимост.

Нямаше да му се подчинят.

„Тъй да бъде.“

Значение имаше единствено Рицарят, а онзи на име Корза още не беше тук.

Воинът избута Жената — Ерин — зад златното си сърце, сякаш тялото му можеше да я защити от Легион. Светлината й се замята, когато тя се раздвижи. Лъчът освети висок предмет отляво на Легион, отрази се в мръсната повърхност и блесна ярко в една част, която беше наскоро почистена.

Изумруденозеленото привлече вниманието на Легион и запали яростта дълбоко в него.

Омразната камбана.

Димът на шестстотин шейсетте и шестима се раздвижи в него, когато позна ужасното устройство. Те забучаха като черна буря, вдигайки вихрушка от спомени. Съзнанието на Легион се пръсна между минало и настояще, между собствените му спомени и тези на множеството.

… пълзи по гладките стени на зелен диамант, търси отвор…

… проваля се шестстотин шейсет и шест пъти…

Преди Легион да успее да се възстанови напълно от шока, Воинът се хвърли към него. Невъзможно силни ръце сграбчиха китките му. Когато тази благословена от слънцето плът докосна черната му кожа, между тях избухна златен огън, който подпали ръката му до рамото.

За първи път от цяла вечност Легион изкрещя.

 

 

19:10

Ерин затисна ушите си с ръце, изпусна фенера и рухна на колене. В очите й избиха сълзи. Мъчеше се да не изгуби съзнание.

„Трябва да помогна на Джордан…“

На няколко стъпки от нея Джордан беше сграбчил онова чудовище с абаносово лице. Блъсна силно тялото на противника си в стената и изкара въздуха от дробовете му, за да спре пронизителния писък.

Ударът беше толкова силен, че от покрива се посипаха керемиди. Ерин погледна нагоре — и видя две горящи алени очи, бележещи покварата в звяра.

Адски вълк.

За момента отворът беше твърде малък за огромното му тяло, но вълкът започна да рови по краищата му и да го разширява, несъмнено за да се притече на помощ на господаря си. В другия край на таванското помещение Джордан продължаваше да се бори с тъмния нападател.

Ерин заотстъпва, докато гърбът й не се притисна в хлъзгавата от мръсотия камбана. Ръцете й зашариха по пода в търсене на някакво оръжие, но напипаха единствено зъбното колело, което беше съборила. Пръстите й се свиха около него, колкото и безполезно да беше то.

Все пак…

Опряла гръб в камбаната, тя затърси пипнешком, докато не откри стъклената тръба. Обърна се и замахна със зъбното колело към основата й, където тя се свързваше със стената. Тръбата се отчупи, падна на земята и се пръсна на по-къси парчета.

Тя грабна най-дългото и най-дебелото.

Вече въоръжена, се обърна към вълка. Звярът почти беше успял да се провре. В отговор на предизвикателната й стойка промуши глава колкото се може по-навътре и щракна с челюсти към нея и от устните му се разхвърча слюнка. Но широките му рамене не минаваха през дупката.

„Засега.“

Решена да се възползва максимално от момента, тя се насочи към Джордан, който още беше вкопчен в противника им. Сякаш се бореше със собствената си сянка. Двамата бяха на пода, търкаляха се и се мятаха, като се движеха със скорост, която очите й не можеха да проследят.

Ерин спря, стиснала стъкленото си копие. Страхуваше се да нанесе удар, за да не прониже неволно Джордан.

И с какво точно се биеше той?

Беше зърнала за миг лицето на противника, когато той беше скочил долу. Кожата му беше черна, по-черна от въглен и сякаш поглъщаше слабата светлина на фенера й. Спомни си, че беше видяла подобна тъмна фигура на компютъра на кардинал Бернар, от записа на атаката в онази дискотека в Рим, но картината беше много неясна, за да се видят подробности.

Вече не беше така.

Сега тя разпозна чертите, макар и да бяха станали черни.

„Брат Леополд.“

Джордан издебна удобен момент и прикова съществото на пода. Както го беше яхнал, пусна черната китка и стисна гърлото му.

Ерин видя, че върху освободената китка е останал бял отпечатък от дланта и пръстите на Джордан, все едно сенките са избягали от докосването му. Пред очите й чернилката отново изпълзя обратно, потече по бледата плът като петрол.

Ерин чу как Джордан ахна и вниманието й отново се насочи към лицето на Леополд.

Докато Джордан стискаше гърлото му, сенките побягнаха от ръката му. Мракът се оттегли по брадичката на Леополд, по устата и носа, разкривайки бледите черти на монаха.

Лицето му беше изкривено в агония, устните се раздвижиха с мъка.

— Убий ме — изхриптя Леополд.

Джордан погледна през рамо към нея. Не беше сигурен какво да прави, но отказваше да го пусне.

Ерин се втурна напред с надеждата да получи някакво обяснение.

— Какво е станало с теб?

Отчаяните синьо-сиви очи се обърнаха към нея.

— Легион… демон… трябва да ме убиете… не издържам…

Чернилката се спусна над очите му и гласът му замря. Свободната ръка се стрелна, сграбчи Джордан за гърлото — и рязко завъртя.

Като че ли изхрущя кост.

„Не…“

Зад нея се чу свирепо ръмжене. Ерин погледна през рамо. Адският вълк се беше проврял през дупката и се готвеше да скочи долу, за да ги довърши.

 

 

19:14

Елизабет се носеше след Рун по хлъзгавия от дъжда покрив. Въпреки нечестивата сила, която я изпълваше, не можеше да следва темпото му. Той бе като черен гарван пред нея, скоростта му се подклаждаше не от проклятие, а от страх и обич.

Двамата бяха успели да си пробият с бой път навън от къщата, като подбраха по пътя ранения Кристиан. Щом се озоваха навън, барикадираха вратата, за да вкарат в капан останалите вътре стригои. Кристиан бе останал на пост долу и пазеше гърба им.

Но щом стигнаха покрива, следвайки звуците на битката и туптенето на сърцата на Ерин и Джордан, видяха адски вълк да рови керемидите в опит да стигне до таванското помещение.

Рун стигна пръв до звяра, вряза се в него и го отхвърли от дупката. Без да забавя крачка, Елизабет ги прескочи, като замахна във въздуха със сабята си и отряза едното ухо на вълка, докато той вдигаше глава.

Приземи се, плъзна се по мокрите керемиди и се обърна към вълка, който зави от ярост.

Рун се претърколи и се изправи от дясната й страна, вдигнал сребърния си карамбит. Сякаш усетил по-слабия от двамата, звярът приведе глава и се обърна към Рун.

Елизабет пристъпи напред, за да осуети намерението му — и в същия момент забеляза някакво движение в сенките отляво. През завесата на дъжда се появи тъмна фигура, сякаш спуснала се от облаците. Имаше черни одежди, подобни на тези на Елизабет — или по-точно на онова, което беше останало от тях.

— София…? — извика Рун, но грешеше.

Блесна светкавица и за един кратък миг Елизабет видя по-старото лице под мократа сива коса. В едната си ръка монахинята държеше извит ятаган.

— Абигейл? — изненадано възкликна Елизабет.

„Какво прави тук тази дъртачка?“

Нова светкавица блесна още по-ярко, разкривайки нещо ново на лицето на старата монахиня — черен отпечатък от длан върху мократа й буза.

Абигейл се хвърли към Елизабет — движеше се с неестествената скорост на обладаните от зли сили.

Елизабет едва успя да отбие първия удар. Свадливата старица се извъртя настрани със скорост и ловкост, която събуди както възхищението, така и страха на Елизабет, и отново вдигна оръжието си. Очите й бяха мъртви като на труп.

Рун се опита да й се притече на помощ, но вълкът се хвърли към него. Двамата се затъркаляха по керемидите. Жълти зъби защракаха пред лицето на Рун, сребърният карамбит проблесна.

Абигейл атакува отново. Светостта на сангвинистите вече не я забавяше на това място. Вместо това тя черпеше сили от зло, по-черно дори от сърцето на Елизабет.

Елизабет финтира надясно и успя да посече лявото й рамо.

Монахинята с нищо не показа, че е ранена. Ятаганът й замахваше отново и отново. Елизабет правеше всичко по силите си да отбива пороя удари, но те бяха бързи и точни.

Последният удар улучи бедрото на Елизабет и острието стигна до кост.

Кракът й се подгъна.

Монахинята тръгна към нея, неумолима като морето.

 

 

19:18

Ерин чу битката и воя откъм покрива. Само преди миг някаква тъмна сянка бе отнесла вълка от дупката, за да я защити. Само един можеше да бъде толкова безразсъден и смел.

„Рун…“

Окуражена от усилията му, тя се хвърли към Джордан и обсебеното тяло на Леополд. Джордан още беше върху чудовището, но черната ръка на демона го душеше. Лицето на Джордан бе станало пурпурно, очите му сякаш щяха всеки момент да изхвръкнат от орбитите.

Джордан я видя да приближава и с всичките си останали сили се претърколи настрани, повличайки тялото на Леополд със себе си, така че някогашният монах се оказа отгоре, с гръб към нея.

Тя се поколеба. Леополд беше неин приятел — беше спасявал неведнъж живота й в миналото. Но преодоля колебанието и вдигна оръжието си — копието от счупено стъкло.

Заби го с всички сили, като го държеше с две ръце, и прониза Леополд през гърба, като се целеше в мъртвото му сърце.

От гърлото на Леополд се изтръгна болезнен стон. Душещата ръка на гърлото на Джордан се отпусна. Тялото на Леополд се претърколи настрани, сякаш някаква струна в него беше прекъсната. Пръстите му потръпнаха и замряха.

Макар и свободен, Джордан остана да лежи по гръб, с извърнато от нея лице. Ерин коленичи до него. Вратът му беше насинен, под кожата стърчеше някаква твърда бучка. Вратът му беше счупен.

— Джордан? — тихо повика тя. Протегна ръце, но се страхуваше да го помръдне.

Вместо него й отговори друг, едва доловим глас.

— Ерин…

Обърна се и видя, че Леополд се взира в нея. Чернилката беше изчезнала от лицето му, изтекла заедно с черната кръв. Ерин знаеше, че сангвинистите могат да контролират кървенето си и да го спират с волята си.

Леополд обаче не го правеше. Искаше да умре.

Мъката се надигна в нея. Знаеше, че в някогашния монах има добро, макар и подведено.

— Ти ме спаси — прошепна тя, спомнила си тъмните тунели под „Свети Петър“.

Студена ръка докосна китката й.

— … ме спаси. — Той леко кимна, за да я окуражи.

Ерин изхлипа.

Дори в смъртта си той се опитваше да я утеши.

Гласът му стана недоловим като дъх.

— Легион…

Тя усети настоятелната нотка и се наведе по-близо.

— Три камъка… Легион ги търси…

— Какви ги говориш? Какви камъни?

Леополд сякаш не я чуваше — вече се беше отнесъл някъде далеч и говореше като през широка пропаст.

— Градината… осквернена… съшита с кръв, окъпана във вода… там Луцифер ще…

Сините очи се изцъклиха и устните му замлъкнаха завинаги.

Ерин искаше да изтръгне още отговори от него, но вместо това докосна леко бузата му.

— Сбогом, приятелю.

 

 

19:20

Паднала на покрива, Елизабет прокле ранения си крак.

Абигейл се извисяваше над нея. Миришеше на мокър памук. Поредната мълния проблесна по вдигнатото й оръжие. Мъртвите й очи гледаха Елизабет — не студено, а с погледа на хищник, когото не го е грижа за жертвата.

По-нататък Рун се бореше с вълка. И двамата бяха окървавени, но продължаваха да се бият.

Изгубила оръжието си, Елизабет се приготви за атаката. За миг изпита съжаление. Смъртта й щеше да реши съдбата на Томи. Не беше успяла да спаси собствените си деца, а сега нямаше да спаси и него.

И тогава вълкът зави. Никога не бе чувала подобен звук.

Вой, пълен с ярост, болка и шок.

Видя го как връхлетя върху Рун, събори го, после се обърна и се втурна право към Елизабет и Абигейл.

— Рун! — Думата беше изречена с познатия властен глас, идващ отгоре.

Елизабет погледна Абигейл. Очите на монахинята вече бяха живи и блестяха от ярост. Петното беше изчезнало от бузата й, сякаш някой го беше изтрил.

Абигейл хвана Елизабет, изправи я грубо и я бутна настрани.

— Върви!

Елизабет залитна настрани, а Абигейл вдигна ятагана си и се обърна да посрещне звяра. Вълкът се плъзна на лапи, ноктите му вадеха и чупеха керемидите. Той изръмжа към Абигейл, сякаш смутен за момент от заплахата, идваща от досегашен съюзник. Но объркването бързо се смени с ярост — и той скочи към старата монахиня.

Абигейл замахна. Вече беше много по-бавна и пропусна. Зъбите на вълка се забиха в ръката й. Въпреки това тя повлече звяра със себе си, стигна до края на покрива и се хвърли надолу заедно с вълка.

Елизабет се добра до ръба навреме, за да види как телата им падат върху паважа четири етажа по-долу. Абигейл приличаше на счупена кукла, с неестествено разперени крайници и извита шия. В канала изтичаше черна кръв. Вълкът като по чудо беше оцелял. Надигна се като пиян и закуцука към сенките.

На улицата се появи залитащият Кристиан. Двама стригои го следваха по петите, но подобно на вълка, и те побягнаха, като захвърлиха оръжията си.

Рун се втурна към дупката и скочи в таванското помещение, за да провери другите.

Останала сама на покрива, Елизабет се зачуди какво беше обърнало хода на битката. Представи си как знакът изчезва от бузата на Абигейл. Монахинята явно се беше освободила от силата, която я бе обладала.

„Затова ли и другите побягнаха?“

Но имаше и нещо друго, което й се стори необичайно. За миг Елизабет бе срещнала погледа на вълка, преди той да атакува и да побегне. Беше видяла блестящия в очите му разум — много по-голям, отколкото би трябвало да притежава обикновено животно, дори да е покварено.

Но какво означаваше това?

Потръпна, уплашена от отговора.

 

 

19:25

— Изобщо не мога да го накарам да отговори — каза Ерин, благодарна, че Рун е отново до нея. — И виж врата му.

Джордан лежеше на пода до тялото на Леополд. Синината беше изчезнала, но шийните прешлени си оставаха смущаващо изкривени. Тя пак провери пулса му. Беше силен и стабилен под пръстите й, бавен и равномерен, сякаш той просто спеше.

— Джордан! — извика тя, но се страхуваше да го разтърси.

Джордан изобщо не реагира, отворените му очи продължаваха да се взират в нищото.

Рун също изглеждаше разтревожен. Вече бе прегледал Леополд и бе допрял кръста си до челото на монаха. Среброто не изгори кожата му, което означаваше, че злото наистина го е напуснало.

Къде беше избягало бе въпрос, върху който щяха да мислят по-късно.

Някъде под дъските се разнесе приглушен стон.

— Ерин! Джордан!

Ерин се изправи и се обърна към капака. Внезапно си спомни.

— София още е долу.

„С адски вълк.“

Но звярът не беше единствената заплаха.

Пушекът се издигаше между дъските. Рун отиде до капака, хвана го и го повдигна. Лъхна го гореща вълна, която донесе още пушек.

Ерин се закашля и закри носа и устата си с ръкав.

Рун протегна ръце надолу и изтегли София на тавана. Дребната жена беше цялата в кръв — както нейна, така и на вълка. Направи опит да оправи разкъсаните си дрехи.

— Вълкът избяга — каза София. В очите й още се четеше паника. — Не знам защо.

Ерин погледна към Леополд. Започваше да се досеща какво се е променило.

Тропот на крака по покрива насочи вниманието им нагоре. Всички се напрегнаха в очакване на още беди, но след това през дупката се показа главата на Кристиан.

— Трябва да се махаме — предупреди ги той. — Сградата всеки момент ще се срути.

София и Рун бързо взеха Джордан и го вдигнаха към Кристиан, който го пое под мишниците и го изтегли на покрива с помощта на Елизабет.

Рун се обърна към София.

— Помогни им да свалят Джордан на улицата. С Ерин ще ви последваме. Тръгнете към „Свети Игнаций“. Там би трябвало да намерим убежище.

София кимна, скочи нагоре, хвана се за ръба и изчезна.

— Ами тялото на Леополд? — попита Ерин.

— Огънят ще се погрижи за него — отвърна Рун.

Мъката я жегна, но тя знаеше, че нямат друг избор.

Рун й помогна да излезе през дупката на покрива. Студеният въздух и дъждът й помогнаха да преодолее обзелата я безпомощност.

„Джордан ще се оправи.“

Отказваше да повярва, че ще умре. Огледа се, но другите вече бяха изчезнали — спускаха се с отпуснатото тяло на Джордан. Не искаше да го оставя далеч от очите си и забърза към ръба заедно с Рун.

— Ще те сваля долу — каза той. Вече беше протегнал ръка към нея.

Тя се обърна с благодарна усмивка — и в същия миг покривът под краката й хлътна.

Ерин полетя в горещия, изпълнен с пушек мрак.